Иън Сомърс
Дарба за един милион долара (17)

Седемнадесета глава
Скривалището

Разхождах се по границата между истинския свят и света на сънищата, когато колата подскочи и се събудих. Отворих очи и видях, че фаровете осветяваха сивата каменна фасада на ферма. Роман паркира в предния двор, до един стар джип 4×4, след което изгаси двигателя. Излязох от колата и се огледах. Бяхме насред нищото. Отвъд каменните граници на имота се виждаше единствено мрак.

Фермата изглеждаше стара, но добре поддържана. Имаше висящи саксии с цветя. Мястото изглеждаше чаровно и уютно и беше много различно от бездушната симетричност на хотел „Голдинг Плаза“. Дълбоко в каменните стени имаше малки прозорчета. Светеше само едно от тях и то бе на приземния етаж. Реших, че това беше дневната. Огромната входна врата, която изглеждаше достатъчно здрава, за да издържи на цунами, беше открехната и аз видях сянка, която помръдна в коридора.

— Кой живее тук?

— Това е домът на една много добра моя приятелка. Тя поема голям риск, като те приема тук, така че се дръж възпитано.

— Винаги съм възпитан.

— Друг път.

Роман се обърна към мен и се усмихна.

— Не забравяй да се отнасяш с уважение към кучетата.

— Не си падам много по кучета.

Не ми хареса начинът, по който Роман се засмя. Той тръгна към вратата и аз го последвах, оглеждайки двора за злобни немски овчарки. Когато наближихме къщата, погледнах през открехнатата врата и видях добре осветен коридор с полиран дървен под и портрети на стените.

Малко преди да прекрачим прага, две огромни сенки излязоха от една стая. Веднага скочих зад Роман и го използвах като щит.

— Каква порода са тези кучета, по дяволите? — ахнах. — Големи са като мечки!

— Кучета са и ти казах да показваш уважение.

— Питомни ли са?

— По-питомни са от нас двамата.

Надникнах над силното рамо на Роман и видях две огромни късокосмести хрътки с гигантски черни лица и зъби, дълги колкото пръстите ми. Никога не бях виждал такива големи кучета. Бяха по-огромни от санбернари.

— Здравейте, кученца — казах тихо. — Отнасям се с уважение, моля ви, не ме хапете.

— Така е по-добре — рече Роман. — Малко уважение върши чудеса.

Усмихна се и стисна лапата на по-възрастното от двете кучета.

— Това са Пепе и Бебе. Те са кюрдски кангали. Най-големите и силни кучета на света. Освен това са много интелигентни… особено тези двамата.

Роман погледна към по-младия пес, който бе малко по-малък от другия, но изглеждаше много по-развълнуван от присъствието ни.

— Прав ли съм?

Кучето му кимна, сякаш имаше човешка интелигентност. След това погледна към мен и присви очи.

— Все още ли сънувам? — попитах. — Това куче ти кимна. Не може да е толкова умно!

— Светът на слепите остана зад нас, Рос. Трябва да бъдеш по-възприемчив, ако искаш да оцелееш в истинския свят. Той е много по-странен и интересен, отколкото повечето хора осъзнават. Предстои ти да видиш още много невъзможни неща.

— Искаш да кажеш, че тези кучета разбират какво си говорим?

— И да, и не.

— Не можеш ли да се изразяваш по-ясно?

— Ще отговоря на всички твои въпроси, но това няма да стане веднага. Да влизаме вътре. Гладен съм.

Колосалните кангали се дръпнаха от пътя ни, позволявайки ни да влезем в къщата. След това легнаха отвън пред вратата и затвориха очи. Беше много, много странно… Не бях предполагал, че светът може да бъде толкова шарен. Имах чувството, че приключението ми тепърва започваше. Бях направил първата крачка в свят, за който обикновените хора дори не подозираха.

Отвътре къщата беше уютна и подредена. Последвах Роман и двамата прекосихме коридора и се озовахме в голяма двуетажна кухня. Минахме през мястото за готвене, снабдено със стари дървени плотове, след което слязохме на долния етаж и се настанихме около една правоъгълна махагонова маса. На печката вреше старомоден чайник и помещението ухаеше на пилешка супа и прясно изпечен хляб. Беше толкова различно от хотелската стая, в която бях прекарал последните няколко дни, както и от колата на Роман, която не бе особено удобна и вонеше на цигари.

— На самообслужване ли е? — попитах, тъй като вече ми течаха лигите. Не бях хапвал нищо от предишната вечер. — Умирам от глад.

— Ние сме гости, а гостите винаги чакат домакина си, преди да започнат да се хранят. Добрите обноски не струват нищо.

— Просто питам. Говориш така, сякаш съм някакъв разглезен сополанко. Тук няма никого и просто си помислих, че…

— Помислил си това, което всеки тийнейджър би си помислил — прозвуча женски глас.

Обърнах се и видях как жената влиза в кухнята. Предположих, че е на около шестдесет години, но изглеждаше жизнена и нащрек въпреки късния час. Имаше дълга сива коса, елегантно завързана на плитка, преметната през едното рамо. Дрехите й бяха шарени, но не безвкусни.

— Днес ял ли си нещо, Рос?

— Не, но не искам да ви притеснявам. Доста е късно и…

— И майка ти ти е казвала, че не трябва да се тъпчеш толкова късно, нали?

— Откъде знаете това?

— Не се обиждай.

— Не се обиждам, просто съм любопитен.

Тя се усмихна, прекоси стаята и нежно стисна ръката ми.

— Всички майки казват това на синовете си. Просто предположих.

— Това е Джун Аткинсън — представи я Роман, усмихвайки се. — Тя е нашата домакиня и моя скъпа приятелка.

Тя отвърна на усмивката му и направи реверанс.

— Това е Рос Бентли — добави Роман.

— О, знам кой е. Дават го по новините вече цяла седмица и пишат за него във всички вестници. Младите момичета в селото говорят само за него.

Малко се смутих, а Роман още повече влоши нещата, като се пресегна през масата и ме ощипа по бузата.

— Толкова си готин, Рос! — подигра ми се той.

— Остави ме на мира, Роман!

— Как се справяш със славата, Рос?

— Никак. Прекарах последната седмица сам в хотелската си стая.

— Звучи ужасно — каза Джун. Наля чай и на двама ни, след което започна да нарежда купи и прибори на масата. — Но сега си сред приятели. Искаш ли чаша горещ чай и нещо за хапване?

— О, да!

— Роман?

— Да, ако обичаш.

— Бих искал, ако обичате, госпожо Аткинсън.

Бях забравил обноските си, но сега си заслужих одобрително кимване от Роман.

— Стига с тези формалности. Наричай ме Джун.

Тя напълни купите ни със супа и извади пресен хляб от фурната. След това седна при нас и се усмихна.

— Да ви е сладко. Хайде, преди да изстине.

След като се нахранихме, Роман си наля чаша червено вино и разказа на Джун как бяхме избягали от хората на Голдинг. Историята изобщо не я смути, а напротив — сякаш я развесели. След около час Роман й каза, че лошото ми настроение се дължало на това, че бе стъпкал телефона ми. Определено имаше странно чувство за хумор.

Не се впечатлих особено и му казах, че вместо телефона, трябваше да унищожи само симкартата.

— Понякога е по-добре да си предпазлив — отговори той и сви рамене.

— Това го казва човек, който седна да гледа телевизия в стаята ми, докато отвън го дебнеха въоръжени охранители, готови да го убият!

— Късно е, а комбинацията от емоции и умора често води до безсмислени караници — прекъсна ни Джун. — Струва ми се, че е време за сън. Роман, ти се качи горе. След малко ще заведа Рос в неговата стая.

Роман пресуши чашата си, пожела ни лека нощ и излезе от кухнята. Чух тежките му стъпки над главата си и попитах Джун откъде го познава.

— Това е една много дълга история. Някой път ще ти я разкажа. Понякога Роман може да бъде… труден, но е верен приятел и би рискувал живота си, за да спаси свой приятел. Точно както е направил за теб днес.

— Но той дори не ме познава.

— Още по-добра причина да бъдеш по-толерантен към недостатъците му — отвърна тя и се изправи. — Хайде, ще те заведа в стаята ти.

Поведе ме нагоре по стълбите, които скърцаха пронизително. Озовахме се в тесен коридор със стаи от двете страни. Спрях пред една от тях, чиято врата бе отворена. Роман се бе проснал на леглото, напълно облечен, и хъркаше като носорог.

— Горкият Роман — засмя се Джун. — От една седмица почти не е спал и това вино съвсем го е довършило. Стаята в дъното на коридора е твоята. Надявам се, че е готова…

Вратата се отвори и момиче на моя възраст излезе в коридора, преметнала голям сак през рамо.

— Не виждам защо трябва да отстъпвам стаята си на него!

— Само за няколко дни, Кати — каза Джун и я изгледа строго. — Рос, това е дъщеря ми. Ще бъдеш в нейната стая за известно време.

— А аз трябва да спя в прашната гостна!

— Съжалявам… — заекнах. — Не искам да ви притеснявам…

Тя тръгна към мен и челюстта ми увисна. Беше приказно красива, невъзможно съвършена във всяко едно отношение. Имаше невероятно дълга червена коса, бледа кожа и светли лунички около чипия нос, големи зелени очи и властни скули. Беше доста висока, почти колкото мен, и имаше атлетично тяло. Едва успях да откъсна очи от нея, въпреки че ме гледаше намусено.

— Не рови из нещата ми! — каза тя и мина покрай мен, влачейки сака си надолу по стълбите. — Знам къде съм оставила всичко.

— Не й обръщай внимание, Рос. Ще й мине.

— Надявам се. Много съм ти признателен, Джун.

— За нищо. Лека нощ.

Влязох в стаята и затворих вратата. Понечих да скоча в леглото, но замръзнах на място. Един от кангалите, Пепе, беше в стаята и душеше под леглото. Обърнах се и отворих вратата.

— Ъъъ… Джун? Това куче е…

В коридора нямаше никого и лампите бяха загасени.

— Излизай навън, кученце. Хайде. Навън.

Кангалът продължаваше да души из стаята, без да ми обръща никакво внимание. Обичах кучетата и това ми изглеждаше добродушно, но не исках да деля стаята си с него. Особено, при положение че беше по-голямо от мен. Оставих вратата отворена и зачаках, но кучето явно не възнамеряваше да излиза.

— Навън! Не ме карай да…

Изведнъж настроението на Пепе коренно се промени. Кангалът спря да диша тежко, бавно се обърна към мен и изръмжа.

— Добре тогава… но се надявам, че няма да хвана бълхи от теб!

Затворих вратата и предпазливо влязох навътре в стаята. Кучето ме наблюдаваше много внимателно. Качих се на леглото, стараейки се да не вдигам никакъв шум. Пепе седна и се надвеси над мен. Беше само на сантиметри от лицето ми и ме гледаше право в очите.

— Спри да ме гледаш.

Кучето продължи да ме гледа.

— Странен си. Сигурно принадлежиш на Роман.

Лампата изгасна и аз положих глава върху възглавницата. Бях като пребит, но нямаше да мога да заспя лесно.

Тежкото дишане на кучето до мен и хъркането на Роман в съседната стая щяха да ме държат буден дълго време.

Съсредоточих се върху ключа на лампата и тя светна. Кучето продължаваше да ме гледа.

— Какво искаш? Нямам храна. Нямам нищо за теб. Вече започваше да ме дразни.

— Махай се или ще.

Кучето отново изръмжа. Очертаваше се дълга нощ.

 

 

Роман изрита леглото и аз подскочих и изкрещях:

— Какво става?

— Закуска.

— Какво правиш? Можеше да ми докараш инфаркт.

— Но беше смешно — отвърна той. — Не ни карай да чакаме.

Пепе продължаваше да седи до леглото. Подозирах, че през цялата нощ кучето не беше мигнало, твърде заето с това да ме наблюдава.

— Ти не спиш ли? — измърморих и станах от леглото.

Застанах в центъра на стаята, само по боксерки, и протегнах изморените си крайници. Бях се схванал от дългото пътуване в раздрънкания ситроен на Роман. Забелязах, че кангалът не просто ме зяпаше, а ме оглеждаше по начин, който бе много смущаващ и ме караше да се чувствам неудобно.

— Ти си едно много странно куче, Пепе! — казах и бързо се облякох.

Внимателно го заобиколих, отворих вратата и тръгнах надолу по коридора. През цялото време Пепе вървеше след мен, но не посмях да го заплаша, както бях направил няколко пъти през нощта. Всеки път, когато му бях обещавал да го накарам да излети през прозореца, той бе изръмжавал сърдито. Реших просто да не му обръщам внимание.

Когато влязох в кухнята, заварих Джун и Роман, които седяха на масата и закусваха. Имаше чай, препечени филийки, мармалад, масло, варени яйца и шунка. Взех си чиния и си сложих от всичко по много.

— Остави малко за нас — заяде се Роман.

— О, Роман — въздъхна Джун. — Спри да го тормозиш. Всички момчета на негова възраст имат голям апетит.

Ухилих се.

— Така е, Роман.

Кучето ме бе последвало в кухнята и седна до масата. Беше толкова огромно… Лицата ни бяха едно срещу друго, дъхът му смърдеше ужасно и на мен почти ми се отяде.

— Виждам, че Пепе се е привързал към теб — отбеляза Джун.

— Определено.

Пепе направи същото нещо, което бе направил предишната вечер — легна на пода, затвори очи за миг, след което се изправи. Вече се държеше като нормално куче — душеше кухненската маса и махаше щастливо с опашка.

Роман се изсмя в чашата си с кафе.

— Какво е толкова смешно? — попитах.

— Някой те харесва или ти няма доверие.

— Какво означава това?

— Нищо.

Забелязах, че двамата с Джун си разменят развеселени погледи. Нещо странно ставаше тук. Тези двамата криеха нещо от мен. Рано или късно щях да разбера какво бе то. Не си падах по мистериите.

Няколко минути по-късно Кати влезе в кухнята.

— Здрасти, мамо. Здрасти, Роман — каза тя и седна срещу мен. Взе си препечена филийка и едно яйце, след което си наля чаша чай.

— Кати! — обади се майка й.

— Добро утро, Рос. Добре ли спа? За разлика от мен?

— Не бих казал — отвърнах. — Пепе не ме изпускаше от поглед, а Роман в съседната стая хъркаше като ураган. Но леглото беше много удобно.

Тя се намръщи и захапа яростно препечената си филийка.

— Приключих — рече Роман, занесе чашата и чинията си в мивката и ги изми. — Време е за работа.

— Работа? — попита Кати.

— Да. — Той погледна към мен и се ухили лукаво. — Днес започваме обучението.

Кати занесе чинията си в мивката.

— Искам да видя това. Ще бъде забавно.

— Обучение? — попитах с уста, пълна с полусдъвкана препечена филийка. — Нямаш предвид кучетата, нали?

Кати и Роман се спогледаха и се усмихнаха неприятно.