Иън Сомърс
Дарба за един милион долара (25)

Двадесет и пета глава
Дуел

Мариан прескочи натрошените и кървави трупове на кучетата и протегна ръце. Изпрати мощна енергийна вълна към къщата и входната врата избухна на хиляди трески. Пристъпи прага и видя Роман, който стоеше неподвижно в кухнята и я чакаше.

Битката с кангалите беше неочаквана и изненадващо трудна. Разбира се, Мариан дори не се бе изпотила, а от усилието да убие животните вътрешната й сила се бе увеличила още повече. Докато гледаше своя заклет враг в края на коридора, енергията, която бе събрала в тялото си, започна да кипи. Старият гняв се надигаше и той бе като ракетно гориво за дарбите й. Все пак тя запази самообладание и пристъпи напред. Имаше предостатъчно време, за да отприщи гнева си срещу бившия си колега.

— Добър вечер — каза тя. — Надявам се, че не се натрапвам.

— Ще съжаляваш за това, че дойде тук, Мариан.

— Къде е Бентли? Знам, че го криеш… — Тя изви врат наляво и погледна към стълбището. Почувства паника. Идваше от горния етаж и не беше само Бентли. Имаше и други хора в къщата. — Криеш не само него.

— Това е между нас двамата.

— Засега. След като те убия, ще претърся къщата и ще ликвидирам останалите… след като изкопча от тях информацията, която ми трябва, разбира се.

— Значи всеки, който притежава дарба, е твой враг? Нима всички те са убили Питър?

— Смееш да казваш името му пред мен! — изсъска Мариан. — След това, което му причини?

— Прочети чувствата ми, Мариан. Претърси мислите ми. Умът ми е отворен за теб. Ще видиш истината.

— В ума ти има само лъжи, Роман — отвърна тя. Енергията в тялото й цвъртеше, а гневът й ставаше все по-лют. Беше готова за битка. — Да видим колко те бива всъщност.

Втренчи се в него, опитвайки се да прочете чувствата му, за да предвиди следващото му действие. Но Роман бе затворил ума си. Беше много добър в това.

Не мигаше. Не помръдваше. Едва дишаше. Мариан се примири — не можеше да използва емотомагнитизма си в тази битка. Това щеше да бъде един старомоден дуел: телекинезата и акордьорството на Роман срещу нейната телекинеза и метализъм. Тя знаеше, че дарбите му не бяха толкова чисти и силни, колкото нейните — това щеше да бъде забавно.

Мариан се бе сражавала с много надарени хора и знаеше, че най-ефикасният метод за нападение беше контраатаката. Точно затова Роман чакаше тя да започне дуела. Мариан го направи, но не така, както очакваше той. Пристъпи напред, след което хукна нагоре към стълбището, което принуди Роман да действа. Той вдигна ръка и насочи показалеца си към нея.

Концентриран залп от енергия разцепи перилото на две и проби дупка в стената. Мариан остана невредима и скочи от стълбите в коридора.

Тя се обърна и го погледна. Мариан беше по-силната от двамата, но Роман беше изкусен убиец и тя не биваше да го подценява. Бяха тренирали заедно дълги години и Мариан беше сигурна, че само един от двама им щеше да оцелее. Трябваше много да внимава, за да нанесе първа съкрушителния удар.

— Няма да ти позволя да ги нараниш — изръмжа Роман. — Дните ти за убиване на надарени хора приключиха.

— Спести си баналните глупости за някой, който вярва в тях. Ти и твоите другарчета от гилдията трябва да бъдете спрени. Аз се сражавам на правилната страна, Роман.

— Сражаваш се за себе си, Мариан. Мислиш единствено за себе си. Винаги си била такава, дори когато беше дете и те прибрахме от улицата като безпризорно котенце, което никой не искаше.

Тя знаеше, че Роман се опитваше да я накара да излезе от кожата си. Но нямаше да се поддаде на провокациите му. Атаките й трябваше да бъдат клинични, но мощни. Беше време да изпита уменията на своя стар приятел.

Мариан освободи ужасяващ енергиен залп, който откъсна тапетите от стените около нея и вдигна Роман във въздуха, запращайки го назад към кухненския плот. Това бе едва първата размяна на удари, но разликата в силите вече бе очевидна. Роман се изправи на крака и примижа от болка. Мариан му се ухили от коридора. Знаеше, че бе счупила няколко от ребрата му.

Той бързо се окопити и създаде силна защитна вълна, която разблъска мебелите в кухнята и се разля в коридора, създавайки преграда пред настъплението на Мариан.

Но тя знаеше как да се справи с вълната. Разполагаше с огромен арсенал от оръжия и използва едно от тях, за да влезе в кухнята и отново да се изправи лице в лице с врага си. Това бе похват, който никой друг не знаеше, защото самата тя го бе измислила. Мариан насочи огромно количество енергия нагоре към гърдите си и напред към ръцете си. След това направи жест сякаш върти волана на автомобил и в ръцете й се образува сфера от психокинетична енергия. Мариан запрати сферата през вратата и тя започна да подскача из кухнята. Направи огромна дупка в тавана, смаза плочките на пода, разцепи масата и накара Роман да се скрие.

Това бе нейната възможност и Мариан я използва. Противникът й се бе разсеял за миг и Мариан прекоси коридора, плъзна се по кухненския под и се скри зад дебелия плот.

Нямаше време да подготви следващата си атака, защото Роман започна да я обсипва с прецизни енергийни стрели. Мариан не можеше да рискува да остане тук — първата стрела, която бе достатъчно мощна, за да пробие плота, щеше да я убие.

Тя призова гнева си и освободи мощна енергийна вълна, която разтресе цялата стая и почти срути тавана. След това се изправи и се приготви за втора, още помощна атака, но Роман я изпревари.

Той изстреля премерен енергиен залп към плота и последва оглушителна експлозия. Стъкло, бетон и дърво избухнаха на парчета и трески и Мариан бе засипана от остри отломки. Когато прахът се уталожи, тя съвсем спокойно извади стъклата и треските от лявата си ръка, сякаш бяха полепнали косми. Мариан беше издръжлива и понасяше болка.

— Очаквах повече от теб — каза тя и се ухили. — Тренираш от няколко десетилетия, а се опитваш да ме изненадаш с най-обикновени шокови вълни и енергийни стрели, които си научил как да правиш от стари монголски ръкописи. Искаш ли да ти покажа нещо малко по-динамично!

Мариан затвори очи, засмука малко въздух през ноздрите си, посочи към тавана и бавно смъкна ръката си. Така създаде слой енергия, който изпълваше всеки милиметър от стаята. Беше толкова мощен, че се виждаше с просто око — издаваше светлина под формата на ярки бели и червени лъчи. Енергийният пласт се спускаше все по-ниско и по-ниско и щеше да премаже всичко, попаднало на пътя му. Способностите на Роман нямаше как да го предпазят от подобна радикална и опасна маневра. Мариан най-накрая бе взела надмощие в двубоя.

Изведнъж тя бе заслепена от ярка светлина. Видя малка, искрящо синя точица, която нарасна и се превърна в голямо небесносиньо кълбо. Роман го бе създал. Той го побутна към средата на стаята, където то избухна в ослепително бяла експлозия.

Мариан затвори очи точно навреме. Ако бе закъсняла дори с частица от секундата, сега щеше да е сляпа. Но това развали концентрацията й и смъртоносният енергиен слой изгасна.

Търпението на Мариан се изчерпваше. Старият й враг просто отказваше да умре. Гневът й проблесна и тя отвори очи. Възнамеряваше да го удари силно… много силно.

Тя завъртя тялото си и стрела от психокинетична енергия уцели Роман в гърдите. Той отхвръкна назад, заби се в стената и се свлече на пода. Но отговорът му беше незабавен и към Мариан излетя мощен енергиен диск. Тя трябваше да го отклони, но невидимият диск я перна по ръката. Мариан погледна бицепса си и видя дълбок, чист разрез. Надолу по ръката й шурна кръв. Тя се обърна към Роман и лицето й се разкриви от гняв, който разцъфна като роза в тялото й и засмука невероятно количество негативна енергия от въздуха. Всички предмети в стаята избухнаха.

Роман отхвръкна назад към стената, стискайки дясната си ръка, която изглеждаше така, сякаш нещо огромно я бе сдъвкало. Всичко свърши. Мариан много добре знаеше, че той нямаше да се съпротивлява още дълго, използвайки само едната си ръка.

Всички крушки в кухнята бяха унищожени и беше станало тъмно. Единствената светлина идваше от луната, която блестеше през отворените врати към задния двор. Беше тихо. Мариан знаеше, че той изпитваше болка, но все още имаше сили. От другия край на кухнята не се чуваше нито пъшкане, нито тежко дишане.

В кратките мигове на спокойствие след експлозията тя започна да усеща емоциите му — болката от раните отваряше ума му. Мариан почувства любовта му към тези, които защитаваше. Това бе единственото семейство, което бе имал, и той бе решен на всичко да го защити, дори това да му струва живота.

— Обещание към един стар приятел да защитаваш жена му и дъщеря му, а, Роман?

— Това, да те е грижа за някой друг, не е слабост.

— Слабост е. Знам това много добре — отвърна Мариан.

— Научих този урок от смъртта на Питър. Сигурно Някой друг ще го научи от това, което ще ти причиня след малко.

— И болката ще бъде предадена нататък. Конфликтът ще бъде подновен. Един непрекъснат цикъл от омраза.

— Всеки момент ще умреш, но продължаваш да философстваш. Странна птица си, Роман, но не особено умна. Тази вечер направи фатална грешка.

— Така ли?

— Когато кучета ме нападнаха, ти имаше шанс да спечелиш тази битка още преди да е започнала. Нямаше да мога да се справя с две кучета, двама психокинетици и двама умолози, но ти им нареди да се скрият на тавана.

— Последва дълга, тягостна тишина. — Да. Прочетох мислите ти. Бентли и двама умолози се крият над нас. Провали се тогава, защото не се възползва от възможността, която се откри пред теб. Проваляш се сега, защото не прикриваш чувствата си. Ще се провалиш и след малко, когато те довърша.

— Още не сме свършили!

Второ голямо кълбо от синя светлина се появи в центъра на стаята и започна да става все по-ярко и по-ярко. Мариан прикри очите си с ръце, преди светлината да ги изгори. Загуби концентрация и Роман се възползва от това, за да я улучи с енергийна стрела, която я запрати назад към металната печка. Заболя я и гърбът й изпука, но Роман беше твърде слаб, за да й нанесе решаващ удар.

Тя запрати цялата остатъчна енергия от стаята към него и невидимото цунами го блъсна в гърдите и почти го повали.

Мариан зърна как Роман излиза приведен през задната врата. Последва го, но изведнъж осъзна, че той бе станал невидим. Използваше стария номер с пречупването на светлината около тялото си. Но играта беше свършила. Мариан чуваше неравномерните му стъпки и последва кървавата диря през странното малко дворче. Но нямаше да може да го следва в полето отвъд градината и реши, че бе дошло време да приключи този дуел.

Мариан разкри асото, което държеше в ръкава си: своя метализъм. Тя вдигна ръце и използва дарбата си, за да издърпа осемте сребърни пръстена от пръстите си и да ги подреди в линия пред лицето си. След това разтопи метала и пръстените добиха формата на остри като бръснач върхове на стрели, които полетяха в мрака с невероятна скорост.

Дарбата на Роман спря да го прикрива, когато сребърните остриета се забиха в тялото му. Той се олюля, но не падна, а продължи да се препъва из градината. Но нямаше къде да избяга. Мариан виждаше, че три от върховете бяха пронизали тялото му и раните бяха твърде сериозни, за да остане жив дълго.

Роман падна на едно коляно и успя да изпрати един последен залп енергия, който само разроши косата й.

Мариан отвърна с мощна вълна от негативна енергия, която го вдигна във въздуха и го изпрати да се търкаля в полето отвъд малката градина.

Но той отказваше да се предаде и продължи да пълзи, отдалечавайки се от къщата. Мариан се наслади на тази жалка картинка. Искаше да си поиграе още малко с него, но нямаше време за подобни забавления. Свали една от гривните си и я разтопи, превръщайки я в остър сребърен диск. Прицели се много внимателно и го изстреля. Дискът сряза крака на Роман и той се просна по гръб на тревата. Мариан бавно закрачи към него. Наведе се и се усмихна самодоволно.

— Великият Роман — въздъхна тя. — Трябваше да ме убиеш, когато бях дете.

— Никога не съм искал да те убивам, когато бяхме в Калифорния, Мариан. Исках да ти помогна.

— Ти? Да помогнеш на мен? — Мариан се засмя. — Ти помагаш само на себе си, Роман.

Тя взе двата пръстена от палците си, превърна ги във върхове на стрели и се приготви да ги изстреля в сърцето на Роман.

— Защо уби Питър? — попита тя с глас, който сякаш принадлежеше на едно по-младо и много по-невинно момиче. — Защо?

— Не съм го убивал. Не съм имал причина да го правя.

— Дори сега няма да кажеш истината. Ако го направиш, смъртта ти ще бъде бърза и безболезнена.

— Отровиха ума ти, Мариан. Не можеш да различаваш истината от лъжата. Съжалявам те.

— Нямам нужда от твоето съжаление, глупако!

Тя изстреля един от върховете в рамото му, само за да удължи агонията му и да го накара да си плати за всички тези лъжи. Снижи дясната си ръка и вторият връхна стрела бавно се придвижи над гърдите на Роман.

— Кой е достоен за съжаление сега, а? — изсмя се тя. — Искам да ти кажа нещо, преди да те убия: приятелите ти ще умрат много по-бавно и мъчително, отколкото ти.

Върхът на стрелата проникна в гърдите на Роман и той нададе пронизителен, агонизиращ стон. Мариан не възнамеряваше да го удостои със смъртта на воин, както бе правила за други надарени хора. Роман не го заслужаваше.

Среброто потъна надолу през плътта му и достигна сърцето. Мариан се бе надвесила над него. Искаше последното нещо, което Роман види на този свят, да бъдат нейните очи.

Всичко свърши…

Изведнъж нещо се блъсна в Мариан и я вдигна във въздуха. Приземи се в тревата и веднага се опита да стане, но главата й се въртеше и тя залитна напред. Тялото й трепереше от шока на удара. От носа й шуртеше кръв, а над дясното й око се бе появила рана.

Откъде Роман бе успял да събере толкова сили? Дори когато беше в разцвета на силите си, той не можеше да нанася такива удари. Мариан доста се уплаши. Не биваше да му позволява да я удря пак. Дори първият удар можеше да бъде фатален, ако го бе насочил по-добре. Трябваше незабавно да прекрати това.

Виждаше размазано, но все пак успя да се изправи. Разтърка очи и ахна. Рос Бентли тичаше към нея през градината.