Иън Сомърс
Дарба за един милион долара (11)

Единадесета глава
Опасности навсякъде

Използвах стационарния телефон на рецепцията, за да позвъня на татко, преди да се кача в стаята си. Той ме поздрави, но сякаш все още бе разтревожен и искаше да се върна вкъщи жив и здрав. Уверих го, че заминавам след два дни и му казах да не се тревожи. Това сякаш го успокои — предполагам, че си представи как се излежавам в някой четиризвезден хотел, докато сервитьори ми носят екзотични храни. Прекарах остатъка от деня на прозореца в стаята си, чакайки непознатия да се появи, но той не го направи. Доста размишлявах върху предупреждението му, чудейки се кой би искал да ме нарани.

Защо някой би искал да ме убие? Все пак не представлявах опасност за никого. Преживелиците ми в хотел „Голдинг Плаза“ ставаха все по-странни, но и все по-досадни. Ако наградата не беше толкова щедра, отдавна щях да съм си тръгнал.

Мислите ми бяха прекъснати от почукване на вратата. Отворих я и заварих Шоу, който стоеше в коридора и се усмихваше топло. Е, толкова топло, колкото позволяваше обезобразеното му лице, което го правеше да изглежда като злодей от филм за Джеймс Бонд.

— Здрасти, хлапе. Вече осъзна ли колко си богат?

— Не съвсем. Може би трябва да похарча малко пари.

— Защо не отидеш на пазар? — предложи Шоу и влезе в стаята. — Виктор и Тсуоши те чакат в колата в паркинга на хотела. Ще бъдат на твое разположение за толкова време, колкото ти трябва. Ще те закарат навсякъде, където поискаш.

— Виктор и Тсуоши?

— Тсуоши е твоят шофьор. Японецът с дългата коса. Виктор е твоят телохранител. Сърдиткото, който не се отделяше от теб през последните няколко дни.

— А, значи така се казва.

— Имаше изрични заповеди да не разговаря с теб. Но е свестен човек и ще те заведе навсякъде, където пожелаеш. — Шоу грабна един от суичърите, проснати на леглото и ми го подаде. — Хайде — рече той, — имаш нужда от малко чист въздух. Прекара твърде много време в този хотел.

— Прав си. И без това имам нужда от няколко неща.

— Вземи това — каза Шоу и ми подаде огромна пачка банкноти. — Малко джобни пари за теб.

— Не мога да взема тези пари, господин Шоу. Вече ми дадохте един милион долара.

— Господин Голдинг ти даде един милион долара. Това е лично от мен. Изкара няколко много тежки дни и ми е съвестно. Хайде, вземи ги. Подарък от мен.

— Щом настояваш — отвърнах и взех пачката. — Но наистина нямаше нужда.

— Рос, тези пари са нищо в моя свят, който вече е и твой. Имаш могъщи приятели и парите никога повече няма да бъдат проблем за теб. Хайде, ще те придружа до колата.

Двигателят на черното BMW бе включен, когато влязохме в подземния паркинг. Виктор и Тсуоши седяха отпред, а задната врата зееше отворена, сякаш ме бяха очаквали. Поколебах се, преди да вляза. Състезанието беше свършило и не исках да започвам новия си живот по този начин. Исках да бъда свободен. Исках да бъда такъв, какъвто винаги бях мечтал да бъда.

— Слушайте, господин Шоу. Не се обиждайте, но бих предпочел да изляза без кола и телохранители. Просто това не е в мой стил.

Шоу не се обиди, но продължи да настоява.

— Аз пък бих предпочел да използваш колата поне още ден-два. Наоколо дебнат репортери и не искам някой да те изненада от засада. Освен това изкара една доста тежка сутрин и умората може да те застигне във всеки един момент. Бих искал Виктор да е с теб, когато това се случи. Направи го за мен, Рос. Тревожа се.

— Не ми изглеждате като човек, който се тревожи за щяло и нещяло, а и без това едва ли ще мога сам да намеря магазин за скейтбордове!

— Само там ли ще ходиш?

— Не, освен това искам да си купя ваучер за телефона и лаптоп.

— ОК. Всъщност защо не ми дадеш номера си, за да мога да се свързвам с теб, когато се наложи?

Дадох му телефонния си номер, след което влязох в колата. Преди да затворя вратата, Шоу се наведе и рече:

— Тази вечер ще вечерям в ресторанта на хотела. Някъде около седем часа. Искаш ли да ми правиш компания?

— Звучи страхотно.

— Супер. Правят жестоки бифтеци. Аз черпя.

— Благодаря.

— Няма нищо. Добре, Тсуоши, отведи господин Бентли там, където иска да отиде.

 

 

Отне ни повече от час да открием магазин за бордове, а на мен ми отне още толкова, за да си харесам някой. Накрая реших да купя два. Изкуших се да използвам единия, за да избягам от Виктор и Тсуоши, но не исках да разочаровам Шоу, а предупрежденията на непознатия продължаваха да ме тревожат. След това се отбихме в един магазин за електроника и си купих сравнително евтин лаптоп. Оттам поехме обратно към хотела, но по пътя спряхме пред един супермаркет, за да си купя ваучер за телефона. Виктор ме придружи вътре въпреки възраженията ми.

— Нямам нужда от бавачка — казах, когато влязохме. — Не съм…

Една от лампите на тавана падна без предупреждение върху главата на Виктор. Обърнах се и видях как телохранителят пада по лице на пода. Беше изпаднал в безсъзнание и няколко човека се втурнаха към него, за да му помогнат.

Докато вниманието на всички бе погълнато от ранения мъж, усетих ръка, която ме сграбчи и дръпна настрани. Беше непознатият от хотела, който изглеждаше по-висок и по-ненормален, отколкото си бях представял. Извисяваше се поне с една глава над всички останали в магазина и трябваше да се наведе, за да ме погледне в очите.

— Не се вслуша в съвета ми.

— Какво правиш? — троснах му се. — Лудо копеле такова…

— Тихо! — изсъска непознатият. Гласът му беше дълбок и говореше с френски акцент. — Казах ти да се махнеш от хотела!

— Не съм в хотела!

— Не се прави на умник. Знаеш какво имам предвид.

— Какво, по дяволите, искаш да направя? — попитах и погледнах към проснатия на пода Виктор. — Ти ли направи това?

— Не — отвърна непознатият — Просто съвпадение.

— Знаеш ли какво? Напомняш ми на някого.

— Не се шегувам. Трябва да избягаш от тези хора, преди да е станало твърде късно.

— Свободен съм да правя каквото си поискам.

— Така ли? А защо навсякъде те придружава въоръжена охрана?

— За да не ми се налага да се разправям с репортери. Слушай какво, мога да си тръгна, когато пожелая. Шоу ме увери в това.

— Шоу? Дерек Шоу?

— Не ми каза първото си име.

— Много белези?

— Да.

— Не му позволявай да те манипулира, момче. Той е един изключително опасен мъж.

— Не ме наричай „момче“. Шоу е много свестен.

— Той е убиец. Трябва да се махнеш оттук.

— Скоро ще се прибера вкъщи.

— Не говоря за прибиране вкъщи. Трябва да изчезнеш.

— Да изчезна? Защо да правя това? Когато реша да си тръгна, не възнамерявам да „изчезна“, а да си хвана първия полет за Дъблин.

— Няма да те пуснат ей така. Притежаваш истинска дарба. Няма да те оставят да им се изплъзнеш. Търсят човек като теб от години. Защо мислиш, че бе организирано това състезание? Защо мислиш, че похарчиха милиони за него? Или пък смяташ, че човек като Голдинг пръска милионите си просто ей така — от добро чувство?

— Не могат да ме спрат, ако реша да си тръгна.

— Имат своите начини.

— Ти каза, че съм в опасност. В опасност от кого?

— Хората около теб, но също така…

Изведнъж непознатият ме избута настрани и излезе през задната врата на магазина. Обърнах се и видях Тсуоши, който отваряше входната врата. Той влезе, погледна надолу към Виктор, след това нагоре към тавана и накрая към мен.

— Ъъъ… не бях аз — уверих го. — Наистина, не бях аз.

— Малко лайненце такова! — изстена Виктор, докато се отдалечавахме от магазина. Седеше на предната седалка, притискайки хавлиена кърпа към разкървавената си глава. — Защо направи това?

— Не съм го направил аз. Кълна се, че не бях аз. Трябва да съдиш магазина. Можеше да пострадаш сериозно.

— Аз пострадах сериозно!

— Не бих казал, че раната е смъртоносна.

— Ти беше, сигурен съм в това. Нищо не съм ти направил. Просто си върша работата, а ти реши да ми счупиш главата. — Той ме изгледа смръщено. — Противно малко хлапе.

— Не го направих аз. Защо да го правя?

— Сигурен съм, че си имал някаква детинска причина.

— О, не се вживявай толкова. Нищо няма да ти стане от една цицина.

— Искаш ли да ти направя една и на теб?

— Не трябва да разговаряш с мен, забрави ли?

— А ти не трябва да чупиш главите на хората.

— Казах ти, че не бях аз!

Препирнята продължи чак до паркинга на хотела. Бързо излязох от колата и се насочих към стаята си.

Бях толкова объркан. На кого трябваше да се доверя? От една страна, Шоу ме бе направил милионер и се отнасяше много добре с мен, но въпреки това в него имаше нещо… нередно. От друга страна, лудият французин имаше същата дарба като мен и ме предупреждаваше, че съм в опасност, но отказваше да ми каже защо.

Прекарах два часа, опитвайки се да реша какво да правя и на кого да се доверя, но така и не успях да взема решение.

Наближаваше седем, а трябваше, да уважа поканата на Шоу, за да не заподозре нещо. Реших след края на вечерята или да избягам някъде много далече, или да си резервирам билет за вкъщи. Но първо исках да се обадя на Джема. Имах нужда от това да чуя гласа й.

 

 

Всички онлайн и телефонни разговори с участието на служители на Научен консорциум „Голдинг“ се записват и документират от отдел „Сигурност“ на Научен консорциум „Голдинг“, под ръководството на Дерек Шоу. Настоящият разговор бе проведен на трети юли, от 18.46 до 18.54 часа, под надзора на Джейсън Мур, член на персонала.

ЗАПИС № 183 201

Съдържанието на този телефонен разговор е определено за законно според условията на разпоредба 2004, параграф 89, забележка А-021: „Директорът на отдел «Сигурност» на Научен консорциум «Голдинг» има право да подслушва всички разговори на хора от персонала и други лица, които представляват интерес за корпорацията“.

(Обект на вътрешно разследване: Рос Бентли.)

Следва запис на телефонен разговор между Дерек Шоу и Стюарт Доналд, служител в отдел „Сигурност“ на Научен консорциум „Голдинг“.

ЗАПИС № 183 201

Доналд: Вече подслушваме мобилния му телефон, но още не е звънял на никого.

Шоу: Добра работа, Стюарт. Уведоми ме незабавно, когато направи или приеме обаждане.

Доналд: Чакай. В момента звъни от мобилния си телефон.

Шоу: На кой номер?

Доналд: Един момент. Номерът е на мобилен телефон… в Ирландия… някой току-що вдигна.

Шоу: Роднина?

Доналд: Момиче на име Джема. Струва ми се, че са приятели.

Шоу: Само приятели?

Доналд: Трудно ми е да определя… момент… казва й, че няма търпение да я види отново.

Шоу: Бинго.

Доналд: Мисля, че си прав. Тя му казва, че Мейбрук не е същото място без него.

Шоу: Колко трогателно.

Доналд: Може би е време да тръгваш. Шоу. Бентли току-що каза, че след малко ще слезе в ресторанта.

Шоу: Да. Искам да съм там преди него. Ще ме няма около два часа, след което искам да ми кажеш пълното име на Джема, кога е родена и къде живее.

Доналд: Няма проблем. Имаме хора в Ирландия, които ще ни помогнат с това.

Шоу: Нещата се развиват по план. Бентли ще бъде наш, след като се погрижим за малката Джема.

 

 

Ресторантът беше огромен, с висок, пищно украсен таван и много полилеи. Подът бе от полирано дърво и маратонките ми скърцаха при всяка крачка. Залата изглеждаше дори по-голяма, отколкото беше, защото имаше само една маса. Когато влязох, Шоу тъкмо отпиваше от чаша червено вино. Махна ми, когато ме видя.

— Значи все пак реши да ми правиш компания — рече той и се усмихна. — Тъкмо щях да поръчвам без теб. Седни тук.

Шоу издърпа един стол за мен, след което щракна с пръсти и веднага дойде сервитьор, който ми връчи меню и ме попита дали искам нещо за пиене, докато чета.

— Чаша вода.

— Искаш ли истинско питие? — попита Шоу и ми намигна. — Знам, че си непълнолетен, но няма да кажа на никого. Обещавам.

— Не, не пия алкохол.

— Вода значи — каза Шоу и се обърна към сервитьора. — Донеси ми още една чаша червено вино, ако обичаш.

Отворих менюто и го прелистих. Рядко ходех по ресторанти и не знаех какво да си поръчам.

— Ти какво ще ядеш? — попитах Шоу.

— Бифтек! Сочен и кървав! — отвърна той и се засмя силно. — Не си падам по префърцунените ястия.

— И аз ще си поръчам бифтек.

— Поръчай си и някаква салата. Сигурно си изгладнял от цялото това вълнение.

— Да, тестовете бяха изтощителни.

— Не говоря за тестовете.

— Така ли?

— Видях главата на Виктор. Късметлия е, че няма фрактура на черепа.

— Вече казах на Виктор, че вината не е моя.

— Няма нищо лошо в това да използваш дарбата си по този начин. Кой съм аз, че да те съдя? Да ти кажа честно, ако притежавах твоята дарба, и аз щях да я използвам срещу хора, които ме дразнят. А Виктор може да бъде голям досадник.

— Не бях аз, честно.

— Съмнявам се, че е било просто съвпадение.

Понечих да му разкажа за непознатия и за всичко, което се бе случило, но ме прекъсна телефонът на Шоу.

— Кой, по дяволите, е това? — изръмжа той и бръкна в джоба на сакото си. Извади телефона и се взря в дисплея. — Какво, по дяволите… Ало? Какво има?

Чух женски глас, който звучеше така, сякаш жената бе пред прага на истерията.

— Идиотка такава! — извика Шоу и удари с юмрук по масата.

Стреснах се. Бях изненадан не само от свирепия жест, но и от това, че говореше по такъв начин на една жена. Бяха ме учили никога да не повишавам тон, когато разговарям с момиче. Всеки мъж, който правеше това, беше страхливец.

— Как може да си толкова глупава? Идвам при теб и ако нямаш добро обяснение за това, ще съжаляваш.

Изражението и тонът на Шоу напълно се промениха, когато затвори.

— Трябва да ме извиниш, Рос — каза учтиво той. — Оставям те сам.

— Надявам се, че не е нещо сериозно.

— Малък проблем. Но това ми влиза в задълженията, да разрешавам разни проблеми. — Той се изправи и облече сакото си. — Хапни си на воля. За моя сметка.

Едва сега осъзнах какво бе имал предвид непознатият. Шоу не беше свестният тип, за когото се представяше. Имаше нещо много жестоко в този човек — тъмна черта на характера му, която току-що бях зърнал и не исках да виждам отново.

Освен това започвах да се питам каква всъщност беше работата на Шоу. Зачудих се каква беше неговата длъжност в Научен консорциум „Голдинг“. Той сякаш намекваше, че работата му бе да разрешава всякакви проблеми. Подобни хора рядко бяха свестни, особено когато работеха за огромни корпорации. Реших отсега нататък да страня от него.

Отчет на отдел „Сигурност“: 82 063

Дата: 3-ти юли

Изготвил: Дерек Шоу

Съдържанието на този отчет е законно съгласно разпоредба 2004, параграф 16, забележка А-001: „Директорът на отдел «Сигурност» на Научен консорциум «Голдинг» има право да елиминира всеки член на персонала на Научен консорциум «Голдинг» с изключение на Пол Голдинг, ако той представлява сериозна и непосредствена опасност за съществуването на корпорацията.“

Този отчет е свързан с дейността на Рейчъл Филипс, член на персонала на Научен консорциум „Голдинг“, отдел „Комуникации“. Служител № 251.

Отчет на отдел „СИГУРНОСТ“ № 82 063:

Получих телефонно обаждане от Рейчъл Филипс на трети юли, приблизително в осем часа вечерта. Рейчъл имаше задачата да прави всички видеозаписи на обещаващи участници в „Дарба за един милион долара“, един, от който бе Рос Бентли. Когато състезанието бе официално закрито, тя продължи да работи върху записите с тестовете на Рос Бентли. Обади ми се, за да ме информира, че е загубила лаптоп, съдържащ видеозаписи на всички тестове на Бентли.

Бързо отидох в апартамента й в Западен Лондон, за да я разпитам по въпроса. Каза ми, че е взела лаптопа, съдържащ видеозаписите, за да може да продължи работата си от вкъщи. Но заспала в автобуса, преди да стигне спирката си. Когато се събудила, установила, че лаптопът й е бил откраднат.

Взимането на лаптопа е било в разрез с протоколите на Научен консорциум „Голдинг“ и е било изключително безотговорно. Записите с тестовете на Рос Бентли могат да застрашат десетилетия работа на членове на тази корпорация. Ако записите достигнат до медиите (тези, които не контролираме), това ще бъде опасно за нас и трябва да премахнем всички улики, започвайки с Рейчъл Филипс.

Реших, че най-правилното действие е да елиминирам Рейчъл Филипс и да унищожа всички доказателства, че е работила за Научен консорциум „Голдинг“.

Вече се отървах от тялото и наредих на най-добрите ни изследователи да открият откраднатия лаптоп.