Иън Сомърс
Дарба за един милион долара (18)

Осемнадесета глава
Психокинеза For Dummies^[1]

Роман ме изведе през задната врата на къщата и се озовахме в шарена градина.

Прекосихме я и излязохме на тревиста поляна. Не бе споделил с мен плановете си за деня, но предположих, че вървяхме към високия хамбар в центъра на поляната за обучение. Кати крачеше на няколко метра зад нас, следвана от Пепе и Бебе.

Погледнах през рамо и се насладих на гледката. Тя изглеждаше толкова красива и безгрижна, стъпвайки сред високата трева с развята червена коса. Имах чувството, че ме наблюдава и се опитах да крача уверено и тежко, като Роман. Не че между нас можеше да се случи нещо. Тя очевидно ме мразеше от дъното на душата си! Но въпреки това исках да я впечатля, а това на свой ред ме караше да се притеснявам, чудейки се какво бе намислил Роман. Не исках да се излагам пред нея.

Настигнах французина и го дръпнах за ризата.

— Предпочитам тя да не идва с нас — прошепнах и кимнах към Кати.

— Страхуваш се, че ще се изложиш пред нея?

— Не, глупости… добре де, да. Притеснявам се в присъствието на момичета. Особено ако те са красиви… не че тя е красива или нещо такова!

— Мариан е момиче и ти не можеш да си позволиш да се притесняваш в нейно присъствие. А е привлекателна, нали?

— Мариан?

— Да.

— Предполагам, но по един напълно откачен начин. Със сигурност не е мой тип. Но какво общо има тя с това?

— Нищо чудно някой ден да ти се наложи да се изправиш лице в лице с нея. Препоръчвам ти да не се колебаеш само защото е момиче. Кати остава. Ще ти помогне да преодолееш страха си от жените. Дори може да ни е от полза при някои от упражненията.

— Не се страхувам от жените… чакай малко… упражнения?

— Не се бой, няма да те карам да правиш лицеви опори.

— Добре. Защото нямам нужда от тях. Достатъчно силен съм — казах и се потупах по бицепса на дясната ръка.

— Кожа и кости си, Рос.

Запретнах ръкава си и стиснах мускула.

— Я виж! Това не са кожа и кости.

Роман вдигна ръкава на ризата си и стисна десния си бицепс. Беше три пъти по-голям от моя. Той не каза нищо, но усмивката му бе достатъчно красноречива. Реших да не настоявам повече.

Влязохме в огромния хамбар със стени от каменни блокове и покрив от рифелова ламарина. Отзад имаше стотици бали сено, но пред тях бяха наредени маси, върху които имаше предмети.

— Трябва да се научиш да контролираш дарбите си по-добре — каза Роман и седна на една от масите. — Всичко, от което се нуждаеш, е в този хамбар. Измислих няколко интересни упражнения, които ще ти помогнат да усъвършенстваш уменията и силите си.

— С какво започваме?

Той ми каза да се дръпна няколко метра назад и да повдигна един молив, който бе на масата до него.

— Това е твърде лесно, Роман.

— Още не сме почнали с упражненията. Това е само за загрявка.

Съсредоточих се върху молива и използвах силата си, за да го грабна и да го повдигна на няколко метра над масата.

— Позволи на молива да падне, почини си малко и повдигни оловната тежест до него.

— Нямам нужда от почивка — възразих. — Не помниш ли какво казва Йода: „Няма никаква разлика между скалата и космическия кораб. Единствената разлика е в ума ти!“

Роман скочи от масата и ме перна по ухото.

— Глупак! Това не са ти „Междузвездни войни“! Разбира се, че има разлика. Да преместиш молив е лесно, да преместиш скала, ще те изтощи, а да преместиш камион, може да те убие!

— Наистина ли?

— Да! — Той ми обърна гръб и се приближи до първата маса. — Първи урок! — извика французинът и запрати топка за голф към лицето ми. Но аз бях усетил топката още преди да я хвърли и инстинктивно вдигнах ръка и я улових.

— Леле-мале!

Кати се бе облегнала на касата на вратата, клатеше глава и се заливаше от смях.

— Какво правиш? — сопна ми се Роман и размаха гневно ръце. — Какво беше това?

— Хванах я! Какво трябваше да направя? Да я изям?

— Трябваше да я отклониш с мислите си. Не те обучавам за хандбалист.

Той взе други две топки за голф от масата и ме замери с тях. С лекота отклоних първата, но втората за малко не ме удари.

— Много си бавен — измърмори Роман. — Трябва да бъдеш по-бърз.

— Седем и половина сутринта е, а съм спал само три часа заради това глупаво куче. Да не говорим за хъркането ти!

— Внимавай! — извика Кати и хвърли топка за тенис към мен.

Отклоних я, след което усетих нова топка за голф, която Роман бе запратил към мен. Отклоних и нея и тя се удари в топката за тенис.

— Много по-добре! — каза Роман, след което се завъртя и извика: — Отново!

През следващия час те ме замеряха с всякакви предмети, от топки за голф до стари чайници. Някои минаха доста близо, но нито един не ме удари. След като на Роман му свършиха предметите, с които да ме замеря, той обяви, че загрявката е приключила и мога да си почина.

Това беше само загрявката? Роман беше по-взискателен дори от професор Фостър!

Потупа ме по гърба, когато седнах до него.

— Не е зле за начинаещ. Имаш страхотен потенциал. Искам да видя колко добре се справяш с бързо движещи се предмети, преди да започнем със сложните техники.

— Как се справя новакът? — попита Кати весело. Беше в много по-добро настроение от сутринта, може би защото през последния час ме бе замеряла с неща.

— Някога играла ли си пейнтбол? — попита я високият французин. Усмихваше се дяволито, което изобщо не ми хареса.

— Не.

— Искаш ли да се научиш?

Тя ме погледна и се ухили широко.

— С удоволствие.

Скръстих ръце и се намръщих.

— Защо ми се струва, че аз няма да получа пушка?

Роман бръкна под една от масите и извади голяма кутия. Отвори я. Вътре имаше две пушки. Той подаде едната на Кати, след което зареди другата с пълнител, пълен с топки боя.

— Да видим колко си бърз всъщност.

Нареди ми да се скрия в огромния лабиринт от бали сено в задната част на хамбара, след което двамата с Кати тръгнаха след мен. Целта на играта беше много проста: да се опазя от точни попадения. Скрих се зад една бала и реших да използвам прекогнитивната си дарба, за да предусещам атаките им. Отначало се справях доста добре и постоянно им се изплъзвах, но Роман очевидно беше експерт с пушката и ловкостта му ми дойде твърде много. По време на първата сесия ме уцелиха седем пъти, включително и едно особено болезнено попадение в тила от Кати.

— Съсредоточи се — посъветва ме Роман, докато се подготвяхме за втората сесия. — Използвай двете си дарби едновременно. По-добър си от това!

Отново се скрих в дъното на хамбара. Не след дълго усетих опасност отляво и избягах надясно. Кати ме свари неподготвен и изстреля няколко топки с боя към мен. Вдигнах ръка и те се отклониха от пътя си, след което се хвърлих зад най-близката бала сено, но не преди да й изпратя въздушна целувка, което още повече я вбеси.

— Ще те уцеля право в глупавата уста! — извика тя, презареди и хукна след мен. Когато ме настигна, с лекота отклоних изстрелите й и се засмях.

— Бам-бам! — каза Роман и притисна дулото в тила ми.

— По дяволите — въздъхнах.

— Много зле. Казах ти да се съсредоточиш, а не да се заливаш от смях. Това нарушава концентрацията и разсейва силите ти. Приближих се до теб, а ти изобщо не ме усети. Опитай пак. Този път се постарай повече!

През първите пет минути на последната сесия се справях отлично, предусещайки всяка тяхна атака. Най-накрая Роман ме издебна, но не успя да ме уцели. Знаех, че печелех играта, защото французинът бе останал без муниции. Кати продължи да се опитва да ме изненада, но винаги я усещах навреме.

Играта свърши, когато използвах телекинетичната си дарба, за да измъкна пушката от ръцете й. Насочих я към нея и стрелях два пъти. Кати се опита да избяга, но не успя и двете топки с боя я улучиха по дупето.

— Не трябва да стреляш по мен! — изкрещя тя. — Това не е част от играта!

— Никой не ми е казвал правилата!

— Заболя ме — оплака се тя и разтри бузата на дупето си. След това ми обърна гръб и закуцука към изхода.

— Мразя те! Наистина!

— Просто действах инстинктивно и стрелях по първото нещо, което ми дойде на ум.

Намигнах й и тя почти се усмихна, но след това се намръщи и изхвърча от хамбара. Пепе тръгна след нея, но Бебе, по-възрастното от двете кучета, остана на прага, гледайки право към мен.

— Току-що доказа, че можеш да предвиждаш и отразяваш бързо движещи се предмети, така че може би ще успееш да се защитиш, ако те нападне друг психокинетик.

— Не прекаляваш ли малко, Роман? Говориш така, сякаш някакъв екип от хора със свръхчовешки дарби се опитва да ме убие!

— Още ли не схващаш?

— Какво да схващам?

— Мариан сигурно вече те търси. Ако те открие, ще се опита да те убие!

— Трудно ми е да ти повярвам.

— Видя какво направи в „Лаберинто“. Успя да победи цяла армия от въоръжени мъже. Мариан може да прави каквото си поиска.

Едва сега осъзнах, че животът ми бе в опасност и най-вероятно винаги щеше да бъде. Наистина трябваше да се науча да боравя по-добре с дарбите си.

— Захващам се сериозно с това — казах и Роман кимна. — Какво следва? Хайде да започваме.

— Точно това искам да чувам — рече Роман с усмивка. — Агресивно поведение. Колко бързо можеш да задвижиш един предмет?

— Не знам. Мога да движа скейтборда си доста бързо — казах гордо. — Може би сто, сто и петдесет километра в час, нещо такова.

— Твърде малко е! Трябва да можеш да движиш предмети със скоростта на звука.

— Това е доста бързо.

— Над 1200 километра в час.

Роман издърпа два големи метални сандъка и ги качи на масата. Те съдържаха частите на странно на вид устройство, което ми напомни на лазерната машина от тестовете на професор Фостър. Но след като Роман сглоби устройството, забелязах, че бе много по-различно. Имаше хард драйв, дебела основа и горна част, където стоеше метален цилиндър, в който имаше стотици червени светлини.

— Какво е това, по дяволите?

— Хронограф, който сам направих — отвърна Роман и застана изпъчен до него. — Как ти се струва?

— Много впечатляващо, Роман. Надминал си себе си.

— Мерси.

— Само едно нещо…

— Какво?

— Не знам какво е хронограф.

— Идиот! — възкликна той. — Изстрелваш нещо през цилиндъра и хронографът изчислява скоростта му с помощта на серия от лазери. Точната скорост се изписва тук — той посочи към LCD екрана на хард драйва. — Виждаш ли?

— Виждам. Какво да изстрелям?

— Това — отвърна Роман и ми подаде една стреличка дартс. — Искам да я поставиш в дланта си и да я изпратиш през цилиндъра към сламата отзад. И внимавай как се целиш. Не искам да ми извадиш окото.

— За твоя информация съм доста добър на дартс!

Роман протегна ръка към цилиндъра.

— Докажи го.

Внимателно се прицелих, събрах натрупалата се в тялото ми енергия и изпратих стрелата през хронографа. Той веднага изчисли скоростта и на екрана се изписа 442 км/ч.

— Нали каза, че те бива?

— Това беше само за загрявка — отвърнах, намерих стрелата и се приготвих за втори опит. — Само почакай и ще видиш!

Събрах цялата сила, на която бях способен и я изстрелях. 822 км/ч.

— Не е зле. Продължавай в същия дух.

След четири опита най-високата скорост, която успях да достигна, беше 995 км/ч.

— Не мога повече — изпъхтях.

— Дай ми стрелата — заповяда Роман. Той затвори очи, пое си дълбоко въздух, отвори ги и я изстреля. Още преди тя да достигне цилиндъра, хамбарът бе огласен от силен гръм. На екрана се изписа 1525 км/ч.

— Това е невероятно — ахнах. — Напълно невероятно!

— Особено, при положение че твоята сила превъзхожда моята.

— Така ли?

— Да. Имам дарба, но не мога да събера толкова енергия, колкото събирате вие с Мариан.

— Но аз не мога да преодолея звуковата бариера, така че как е възможно да съм по-силен?

— Имам своите подозрения. Искам да опиташ още веднъж.

Взех стрелата, поставих я в дланта си и застанах пред хронографа. Съсредоточих се върху малкия метален предмет в ръката ми, след което погледнах към цилиндъра.

— Помниш ли как те унижи Мариан на пресконференцията? — попита неочаквано Роман.

— Не е вярно! — отвърнах. Всеки път, когато се сещах за тази пресконференция, започвах да се ядосвам.

— Направи те на пълен глупак. Какъвто всъщност си. Не можеш да се справиш дори с най-простите упражнения.

Кипна ми. Обърнах се към Роман и процедих през зъби:

— Така ли? Гледай това.

Направих крачка назад и изстрелях стрелата с цялата си ярост. Тя литна във въздуха и последва оглушителен гръм, който разтресе металния покрив на хамбара. Малкото екранче просветна: 1768 км/ч. Бях изумен от това, което се бе случило току-що. Отначало не осъзнавах какво означаваше то.

— Точно както подозирах — рече замислено Роман. — Притежаваш най-чистата форма психокинеза.

— Какво имаш предвид под чиста форма?

— Един психокинетик като мен може да събира енергия в тялото си и да я използва, за да мести предмети. Ти също можеш да правиш това, но телесната енергия е ограничена. Хората, които притежават чиста форма на дарбата, могат да смучат енергия от това, което ги заобикаля, и да я използват, за да местят огромни неща. Когато някой с чиста форма на дарбата чувства силен гняв, щастие или тъга, той може да събере огромно количество енергия. Както направи ти преди малко. Точно това прави Мариан толкова опасна: тя винаги е бясна. Може да събира огромно количество енергия, когато й скимне, което я прави почти невъзможна за побеждаване.

— Значи гневът ще ми помогне да стана толкова силен, колкото е тя?

— Силните емоции ще ти помогнат.

— Искаш да кажеш, че щастието може да е също толкова полезно?

— Гневът е светкавичен, което го прави една от най-ефикасните емоции. Паниката е най-силната от всички емоции, но тя е непредсказуема и не може лесно да бъде призовавана по време на тестове и упражнения.

Седнах на масата и се замислих. Спомних си как бях унищожил бетонния стълб в Дълбрук. Бях почувствал огромна паника точно преди да го направя. Всичко, което ми казваше Роман, звучеше логично. Докато разсъждавах върху дарбата си, видях как Бебе ляга на земята и затваря очи, след което се изправя и се отдалечава от хамбара. Погледнах към Роман, който разглобяваше хронографа.

— Какъв е случаят с тези кучета?

— Случай?

— Знаеш за какво говоря, Роман. Понякога се държат като нормални домашни любимци, подскачат наляво-надясно и душат всичко. Но през останалото време се държат много подозрително. Старото куче подслушва всичко, което си говорим, а по-младото не ме изпуска от поглед… Знаеш ли как ме зяпаше, когато станах от леглото тази сутрин? Беше много странно!

— Кучетата са напълно нормални, Рос.

— Искам да знам какво става — настоях. — Не ми казваш всичко.

— Добре. Предполагам, че си достатъчно голям, за да разбереш.

Бръкна под една от масите и извади куфарче. Въведе кода и го отключи. Вътре имаше куп листа, може би около двеста, а на най-горния пишеше: „Изследване на истинските дарби от Маркус Роман. 1992 г.“.

Роман извади първите три листа и ми ги подаде.

— Прочети това. Ще отвори очите ти по отношение на истинския свят и ще отговори на много от въпросите ти. Що се отнася до кучетата, сигурен съм, че предпоследният абзац ще задоволи любопитството ти. Освен това ще разкрие смисъла на коментара, който направих, докато закусвахме.

— Какъв коментар?

— Ще се сетиш.

Върнахме се в къщата в пет и половина и Джун ми каза, че вечерята ще е готова след два часа. Кати седеше на края на стола си и отказваше дори да погледне към мен. Реших, че с времето болката от деликатната й контузия ще отшуми, и се качих горе, във временната си спалня. Заключих вратата, седнах на леглото и прочетох първия абзац.

Поех си дълбоко въздух. В какво се бях забъркал?