Иън Сомърс
Дарба за един милион долара (22)

Двадесет и втора глава
Битка

Сложихме си маски за фехтовка и застанахме на десет метра един от друг, след което Роман хвърли камъче във въздуха. То замръзна помежду ни, на около два метра от земята. Камъчето беше кръгло и с големината на мраморно топче за игра. Бавно се въртеше във въздуха.

— Не можеше ли да избереш нещо малко по-застрашително от камъче?

— То може да стане опасно като куршум, ако бъде изстреляно със скоростта на звука.

— Разбирам какво имаш пред вид — отвърнах, спомняйки си това, което бе написал Ала Куш за изстрелването на малки снаряди. — Как ще направим това?

— Камъчето е под мой контрол — обяви Роман. — Възнамерявам да те уцеля с него. Ти трябва да го отклониш, да му избягаш или да го присвоиш.

— Съмнявам се, че ще приемат това за олимпийски спорт.

— Съсредоточи се! Такива упражнения често водят до неприятни травми.

— Готов съм.

Очаквах камъчето веднага да полети към мен, но вместо това то изхвърча през отворената врата на хамбара. Нямаше да мога да видя откъде щеше да ме атакува. Трябваше да използвам прекогнитивната си дарба, за да го избегна.

Покривът на хамбара издрънча. Камъчето го проби и се стрелна към мен с невероятна скорост. Усетих го точно навреме и отскочих встрани. Камъчето рикошира в земята, след което изхвърча навън.

Изправих се и видях, че Роман се хилеше през маската си. Междувременно камъчето летеше около хамбара и постепенно увеличаваше скоростта си. Чух трясък и то се насочи право към лицето ми.

Точно преди да ме уцели, успях да създам шокова вълна — един от похватите, за които бях чел. Камъчето се отби в нея и падна на земята. Опитах се да установя контрол върху него, но Роман ме изпревари и отново го изпрати през вратата.

Почувствах опасност зад гърба си и се претърколих точно когато камъчето проби метала на стената и се стрелна към мен. Видях как то рикошира във въздуха и използвах прекогнитивната си дарба, за да предвидя накъде ще поеме. След това посегнах с психокинетичната си дарба и установих контрол върху него.

Бавно се изправих и се засмях, когато видях колко нервен изглеждаше Роман. Той проследи камъчето с поглед, когато го изпратих навън през вратата.

— Надявам се, че си закусил добре тази сутрин, Роман.

— Покажи ми какво можеш.

— И още как!

Камъчето проби покрива и се стрелна към французина, който успя да се дръпне навреме. Няколко секунди малкото снарядче рикошираше из хамбара, минавайки през балите сено. Накрая отново се насочи към Роман, но той използва шоковата вълна, за да се защити. Камъчето се търкулна по пода, но изведнъж се закова на място. Роман отново бе установил контрол над него.

Съсредоточих силата си върху камъчето и двамата започнахме да се борим, като всеки се опитваше да надвие другия. Камъчето се въртеше във въздуха и рикошираше из хамбара. Изглежда силите ни бяха изравнени, защото нито аз, нито Роман успя да установи пълен контрол върху камъчето. Никога преди не бях изпитвал нещо подобно. Двете психокинетични сили бяха влезли в дуел, но вместо да се чувствам по-слаб, се чувствах по-силен, сякаш по някакъв начин силата на Роман се прехвърляше в тялото ми.

— Дарбите ни заемат една и съща точка във времето и пространството — извика ми Роман. — Имаш чувството, че силата ти се е удвоила, нали?

— Да. Сякаш имам твърде много сила и твърде малко контрол върху нея.

— Трябва да внимаваш в такива ситуации. Удвоената сила може да те направи твърде самоуверен, но точно в този момент си най-уязвим.

— Защо?

— Изградил си енергийна връзка между камъчето и тялото си. Моята сила обгражда камъчето. Мога да насоча цялата си сила по тази енергийна връзка и да я вкарам в тялото ти. Това ще те убие.

— Предпочитам да не правиш това.

— Трябва много да внимаваш, ако се сражаваш с надарен човек, който познава дарбите. Той ще използва енергийната връзка, за да отнеме живота ти.

— Ако е твърде опасно, може би трябва да спрем? — извиках, защото продължавахме да се борим за надмощие върху камъчето.

— Не се притеснявай, можем да продължим упражнението.

Спомних си, че дарбата на Роман не беше от „чист вид“, както се бе изразил самият той. Това означаваше, че той не можеше да призовава толкова енергия, колкото мен. Можех да го надвия. Осъзнах, че гневът бе ключът към победата. Ако успеех да се разгневя, щях да спечеля.

Замислих се за всички гадни неща в живота си: Рейнълдс, смъртта на майка ми, пресконференцията, на която Мариан ме бе унижила, манипулациите на Шоу, момчетата, които ме обиждаха на онзи ъгъл в Дълбрук.

Почувствах сила, която сякаш бликаше от въздуха около мен. Засмуках я и я насочих към камъчето. След това протегнах ръка и то влетя в дланта ми.

— Мисля, че спечелих — казах. — Или искаш да го изстрелям към теб, използвайки целия си гняв?

— Предпочитам да не го правиш — изпъшка Роман и свали маската си. Изглеждаше изтощен, а лицето му лъщеше от пот. — Аплодирам уменията ти — рече французинът, седна на една от масите и избърса челото си с ръка. — Струва ми се, че вече можеш да се защитаваш от нападения на други надарени.

Свалих маската си и хвърлих камъчето през вратата. То се приземи във високата трева.

— Това достатъчно ли е? — попитах.

— Не. Трябва да тренираш в бойни условия… въпреки че след това упражнение, изобщо не изгарям от желание да съм твой спаринг-партньор.

— Не се притеснявай, няма да те нараня — засмях се и го потупах по рамото. — Знаеш ли, започвам да разбирам защо си толкова разтревожен за петнадесетте истински дарби. Те наистина са опасни.

— Нямаш представа, Рос. Нямаш представа.

През следващите три дни Роман почти не се отделяше от мен, но всеки път, когато не беше наоколо, двамата с Кати прекарвахме времето заедно. Обсъждахме филми и групи, които харесвахме, както и способностите си. Разказах й как бях открил своята дарба след смъртта на майка ми и как дълго време я бях държал в тайна от всички. Нейната история беше различна — Джун разбрала, че Кати е надарена още когато била бебе и веднага започнала да й помага да усъвършенства уменията си.

Историята на Кати беше изумителна. Беше израснала заобиколена от хора със свръхчовешки способности. Родителите й владеели дарбите си до съвършенство и я научили да развие своята. Това само по себе си беше невероятно, но тя ми каза, че всички приятели на семейството също били надарени и често посещавали фермата. Кати беше видяла толкова много. Прекогнитици, които можели да предвидят всяко нейно действие. Електромедиуми, които можели да привличат светкавици от небето. Акордьори на светлина, които били толкова могъщи, че можели да създават цели човешки фигури от светлина. Сирени, които можели да те приспят чрез издаването на звук. Осъзнах, че бях едва в началото на едно вълнуващо пътешествие.

Колкото повече научавахме един за друг, толкова по-здрава ставаше връзката помежду ни. Бяхме пълни противоположности, но това означаваше, че всеки имаше какво да научи от другия. Все повече копнеехме да сме заедно. Тя беше невероятно красива. Никога нямаше да ми писне да я гледам. Никога нямаше да ми писне да слушам гласа й. Никога нямаше да ми писне да я докосвам. Да я целувам.

Никога нямаше да ми писне да съм с нея.

Моят нов дом беше истински рай, въпреки че върху него бе надвиснал един тъмен облак: обучението на Роман.

Всеки ден той ме учеше на нови неща, някои от които бяха изключително трудни. Все пак успявах да овладея всичко, което ми преподаваше. Тренирахме доста и проведохме няколко дуела като този с камъчето, но имаше и други, не толкова вълнуващи тестове.

Някои от тях бяха доста изморителни. Трябваше да дърпам колата на Роман по черния път, който заобикаляше фермата, както и да повдигна тритонния трактор в двора на господин Барне. Роман ме караше да вдигам всякакви тежки камъни и пънове, както и Бебе и Пепе. Тези тестове не бяха сложни, но ме изтощаваха и ме правеха раздразнителен. Но те бяха нищо в сравнение с тренировките с множество предмети.

Роман ме заведе в гората, където с Кати бяхме провели своята тренировка. Нареди ми да застана под едно дърво, след което започна да го клати и люлее с всички сили, докато ръцете му отмаляха. Моята задача бе да не позволявам на падащи листа да докосват земята, а те бяха стотици. Това упражнение изискваше максимална концентрация и обикновено след него имах нужда от почивка.

Но най-ужасното упражнение се казваше „шепа пръст“. Роман загребваше шепа пръст от земята и я хвърляше във въздуха. Моята задача бе да събера всички летящи парченца обратно на топка и да я уловя с една ръка. Упражнението беше изключително трудно и ми трябваха часове, за да го изпълня както трябва, но Роман настояваше, че беше необходимо.

Живеех в къщата на семейство Аткинсън от три седмици и вече свиквах с начина на живот, но имаше едно нещо, което продължаваше да ме дразни — това, че всяка сутрин Роман ме събуждаше на зазоряване и ме караше да тренирам чак до вечерта. Постоянно му натяквах, че се нуждая от няколко дни почивка, но той не ме слушаше. Настояваше, че трябваше да съм подготвен за истинската битка, която предстоеше всеки момент.

По време на четвъртата ми седмица във фермата Роман ме събуди една сутрин и ми каза, че днес започваме „истинското“ бойно обучение. Прекарахме няколко часа, изпълнявайки защитните и нападателните маневри на Ала Куш, както и няколко, които самият Роман бе измислил, след което се върнахме в къщата, за да обядваме и да си починем. След като се нахранихме, Роман помоли Кати и Джун да ни придружат навън. Помислих, че ще ходим в хамбара, но Роман ни заведе в единия край на полето, където предишната вечер бе окосил.

— Тъй като си по-силен от мен — обяви Роман, — Кати и Джун ще се сражават на моя страна.

— Това не е честно!

— Така е, Роман! — извика Кати. — Дай му някакъв шанс.

— Животът не е честен! — отсече високият французин. — Мислите ли, че когато го нападнат убийците на Голдинг, всичко ще бъде честно и почтено?

— Не се притеснявай, Кати — казах. — Роман е прав.

Огледах се, но не видях никакви предмети наоколо.

— С какво ще се сражаваме?

— Ще използваме единствено дарбите си. От време на време Кати и Джун ще те замерят с камъни, за да нарушават концентрацията ти.

Двете не изглеждаха особено доволни от задачата си, но въпреки това се съгласиха да участват. Събраха десетина камъка от полето и застанаха отстрани, чакайки дуелът да започне.

— Ще се сражаваме на рундове — обясни Роман и застана в срещуположния край на окосения квадрат. — За да спечелиш рунд, трябва да ме събориш на земята и обратното. Първият, който спечели пет рунда, е победител. Подготви се.

Съсредоточих се, докато учителят ми стоеше спокойно със събрани крака.

— Джун, би ли брояла до три? — рече той.

— Едно… две… три!

Роман се завъртя около оста си и изпрати мощна енергийна стрела към мен. Отхвръкнах назад и се строполих във високата трева отвъд границата на терена. Седнах и разтрих гърдите си.

— Заболя ме! — изпъшках.

— Така и трябва. Първият рунд е за Франция!

Трябваха ми няколко секунди, за да събера мислите си, след което отново заех позиция и се приготвих за битка. Джун преброи до три и веднага предусетих какво бе намислил противника ми. Скочих наляво и избегнах втората енергийна стрела на Роман. Призовах енергия, насочих я в ръцете си я изпратих под формата на кълбо към него. Той го избегна и се засмя.

Изпратих ново кълбо, но пак пропуснах. След това трябваше да подскоча, за да избегна енергийна вълна, която премина под краката ми. Камък ме удари по челото точно когато подготвях контраатаката си. Залитнах и паднах.

— Англия! — извика Кати и майка й се засмя.

— Не е честно! — оплаках се, ставайки на крака. — Сражавам се срещу Обединените нации!

— Хайде, Рос. Можеш да го направиш! — извика Кати.

— Сега ме насърчаваш, а преди малко ме удари с камък в лицето! Никога няма да разбера какво става в главата на една жена.

— Достатъчно! — сопна ни се Роман. — Трети рунд!

Взех инициативата и се издигнах във въздуха. Това изненада всички и те сякаш не знаеха какво да направят. Роман стоеше като гръмнат и просто ме зяпаше. Приземих се и бързо изстрелях един съвсем обикновен порив от енергия към противника си.

Роман тупна по задник, разтривайки лицето си.

— Ирландия отвръща на удара! — извиках. Намигнах на Кати и тя се изкикоти. Майка й забеляза това, запретна ръкави и ме изгледа смръщено.

Четвъртият рунд се проточи доста. Използвах прекогнитивната си дарба, за да предусещам атаките на Роман и да избягвам камъните, с които ме замеряха Кати и Джун. Накрая се затичах към Роман и излъчих енергиен диск, който го подкоси, и французинът падна по гръб.

— Две на две — обявих гордо.

Роман демонстрира огромния си опит в следващия рунд — подложих го на ожесточен обстрел, но той използва дарбата си, за да пречупи светлината и да стане невидим. Известно време не се случваше нищо и използвах дарбата си, за да предусетя откъде щеше да дойде следващата му атака.

Джун ме замери с камък и това наруши концентрацията ми за миг, но това бе достатъчно — веднага бях изпратен във въздуха от енергийно кълбо, изстреляно от Роман. Приземих се тежко по гръб.

Французинът отново стана видим и ми се ухили.

— Да живее Франция!

Засмях се въпреки волята си. Станах на крака и отново заех позиция. Имах нужда от нещо много специално, за да спечеля мача. Нямах кой знае какви шансове срещу тримата, а Роман беше много по-хитър, отколкото очаквах.

Шестият рунд беше много напрегнат. Успешно маневрирах между атаките на Роман и най-накрая намерих пролука в защитата му, уцелвайки го с енергийно кълбо.

Резултатът отново бе изравнен.

— Едно… две… три! — извика Джун и мачът бе подновен.

Двете с Кати продължаваха да ме замерят с камъни, но аз ги отклонявах, като същевременно използвах прекогнитивната си дарба, за да предусещам атаките на Роман.

Французинът започна бавно да ме обикаля, като ми изпращаше леки енергийни побутвания, опитвайки се да наруши равновесието ми.

— Да видим колко те бива, старче! — извиках.

— Избегни това — отвърна той, завъртя китката си и създаде бяло кълбо от светлина, което се изду от върха на показалеца му. Изведнъж то стана голямо като плажна топка и толкова ярко, че трябваше да закрия очите си.

Джун хвърли малък камък, който ме уцели право в срамните части. Изпъшках и паднах на колене.

— Ох… как можа… как можа точно там… ох…

— О, извинявай много, скъпи! — възкликна тя. — Не беше нарочно. Честно.

— Няма нищо — отвърнах, а Роман ми помогна да се изправя.

— Да продължаваме ли? — попита той. — Това изглеждаше доста болезнено.

— И беше доста болезнено — отговорих, поех си дълбоко дъх и се изправих. — Да продължаваме.

— Попадение под пояса — отбеляза Роман и се усмихна. — Резултатът е четири на три за мен — продължи той. — Ако загубиш следващия рунд, губиш мача.

— Знам, знам.

— Джун, би ли била така добра?

— Едно… две… три!

Протегнах ръце и създадох голяма енергийна вълна, която беше като щит и ме предпазваше от всички атаки на Роман. Продължих да излъчвам вълната, докато не предусетих, че Кати възнамерява да ме замери с един особено тежък камък. Когато го хвърли, спрях вълната и позволих на камъка да ме доближи, след което използвах дарбата си, за да го отклоня и насоча право към срамните части на Роман.

Джун и Кати се запревиваха от смях, а той се срина на земята, ревейки от болка като разгонен лос.

— Извинявай — извиках на учителя си. — Това беше под пояса.

На Роман му трябваха пет минути, за да се овладее и приготви за следващия рунд. Той се намръщи и вдигна юмруци, готов да изпрати към мен всичката сила, която бе събрал в тялото си.

Стоях неподвижно, с каменно изражение и стиснати юмруци. Нямаше да загубя този дуел. Спомних си текста на Ала Куш и реших да използвам един от неговите методи. Върнах се в деня, в който майка ми почина. Спомних си болката, объркването и най-вече яростта, която ме бе обзела. След това почувствах как от земята под краката ми блика енергия. Позволих й да изпълни цялото ми тяло.

— Едно… две… три!

Не изчаках Роман да ме атакува. Насочих негативната енергия в десния си юмрук, вдигнах го над главата си, наведох се и ударих земята. Мощната енергийна вълна изригна във всички посоки и тримата ми опоненти отхвърчаха назад и се приземиха във високата трева.

Изправих се и вдигнах победоносно ръце.

— Бих казал, че това е гейм, сет и мач за Рос Бентли.

Роман скочи на крака и отиде при Джун.

— Добре ли си? — попита той, помагайки й да се изправи. — А ти, Кати?

— Добре сме — отговори Джун, — но косата ми сигурно е пълен ужас.

— Аз също съм добре — добави Кати.

— Добре. Браво, Рос. Използва гнева си, за да победиш, но успя да го контролираш и да ни предпазиш от нараняване. Най-голямата опасност е да изгубиш контрол. В такива случаи могат да пострадат невинни хора.

— Достатъчно за един ден — каза Джун. — Скоро ще се стъмни и ми се струва, че всички сме доста изморени и гладни.

— Може ли да поръчаме китайска храна от града, мамо? — попита Кати.

— Не ти ли харесва как готвя?

— Харесва ми… но… може би трябва да отпразнуваме победата на Рос?

— Гласувам за китайско — прекъсна ги Роман, решавайки въпроса. — Аз черпя.

— Роман, ти си най-великият! — зарадва се Кати. — Хайде да видим какво има в менюто!

 

 

Роман се оказа доста щедър. Доставиха ни цял куп ястия: свинско в сладко-кисел сос, пилешко с къри, патица в сос от черен боб, пържен ориз с яйца и печени свински ребърца. Не успяхме да изядем всичко и голяма част от храната отиде за вечеря на Бебе и Пепе.

Стана девет часа, а след няколко чаши вино Роман съвсем оклюма. Битката с мен го бе изтощила и очите му бяха кървясали. Освен това се бе понапил и започна да се усмихва, което не правеше много често.

— Виното ме удари право в главата — призна той с глупава усмивка. — Трябва да си лягам. Никога няма да ми писне просто да си лягам и да сънувам, без да се притеснявам, че някой гаден малък убиец ще ме открие. Знаете ли, това е най-сигурното място в целия свят. Задължен съм ти до гроб, Джун — Той вдигна чашата си и я пресуши. — Надявам се, че този дом винаги ще бъде убежище за теб и за бъдещите поколения надарени хора.

— Хайде, Роман — каза Джун. — По-добре отивай да си лягаш, защото, ако заспиш в този стол, никога няма да успеем да те пренесем.

— Права си — отвърна той, избута стола си назад и бавно се изправи. — Лека нощ, Рос. Утре ще те събудя в седем часа.

— Лека нощ, Роман.

— Аз също ще си лягам — обяви Джун. — Като пребита съм.

Не след дълго двамата с Кати останахме сами. Дори кангалите излязоха от кухнята и легнаха да спят в коридора. Кати стана от своето място и седна до мен. Хванахме се за ръце, без дори да се замисляме, и се целунахме дълго и страстно.

— От няколко дни чакам този момент! — прошепнах. Притиснах челото си в челото на Кати и потърках носа си в нейния.

— Аз също. Но Роман е като истински ястреб.

— Какъв е проблемът му?

— Когато баща ми умря, той обеща винаги да се грижи за мен. Не го прави от лоши чувства, просто беше много привързан към татко и затова се държи толкова… покровителствено. Мисли за него като за голям брат.

— Точно за такъв го мисля. Но той крие нещо важно от мен. Знаеш ли за какво говоря?

Тя се наведе към мен и обви ръце около врата ми.

— Стига толкова приказки.

— Съгласен — отвърнах и повдигнах многозначително вежди.

Прекарахме почти час заедно, преди Бебе да влезе в кухнята и да ни изгледа смръщено. И двамата знаехме, че Джун контролираше кучето, за да ни държи под око.

— По-добре да си лягам — рече Кати, стана и изгледа Бебе. — След като в тази къща никой не уважава личното пространство!

Кучето излая. Кати се наведе и ме целуна по бузата.

— Лека нощ, Рос.

— Лека.

Останах още около час в кухнята, чакайки всички, включително кучетата, да заспят, след което се промъкнах в дневната и включих лампата. До прозореца имаше телефон. Седнах до него и вдигнах слушалката. Знаех, че нарушавах доверието, което ми бяха гласували, но просто трябваше да го направя. Не можех да оставя баща си да се тревожи напразно за мен.

Разговорът не беше особено приятен и той доста ми покрещя. Най-накрая успях да го успокоя, като го уверих, че бях на сигурно място и щях да се върна в Дълбрук веднага след като вестниците спрат да пишат за мен. Той сякаш ми повярва, въпреки че го лъжех. Нямах представа кога щях да се върна в Дълбрук, за да го видя. Не бях сигурен, че изобщо щях да го направя.

Казах му, че ще му се обадя пак след две седмици и затворих. Понечих да стана, но после се сетих за Джема — единственият ми истински приятел от Дълбрук. Сигурно се тревожеше за мен и реших да й звънна. Просто за да я успокоя.

Разговорът започна по същия начин, както предишния, но след време тя спря да вика и ми призна, че много се страхува за мен. Казах й, че ще остана в Англия още малко и че съм при много добри хора, които ме закрилят. Тя ме попита защо имам нужда от закрила, но реших да не й разказвам всичко, което бях научил през последния месец. Затворих, когато чух звук от горния етаж.

Изгасих лампата и тихо се върнах в стаята си. Чувствах се много по-добре, след като бях говорил с татко и Джема и спах спокойно.

 

 

Мариан Долоуей седеше на перваза на прозореца в спалнята на лондонския си апартамент, загледана в претрупания градски пейзаж, когато мобилният й телефон иззвъня.

— Да? — отговори студено тя.

— Мариан, Голдинг се обажда.

— Знам, че си ти! Само ти имаш този номер! Какво искаш?

— Имам информация, която ще те заинтригува.

— Слушам.

— Преди преждевременната си кончина Шоу откри, че Бентли е близък с едно момиче от родния си град на име Джема Райт. Инструктира хората си да подслушват мобилния й телефон. Разбира се, аз вече не се интересувам от нея, след като нито Шоу, нито Бентли работят за мен… но…

— Но?

— Но Рос Бентли току-що й се е обадил.

— Открихте ли откъде?

— Да.