Иън Сомърс
Дарба за един милион долара (5)

Пета глава
Да осъществиш мечтата си

Напуснах супермаркета в седем часа и се запътих към вкъщи бавно като охлюв. Работата често изцеждаше силите ми до последната капчица. Имах чувството, че ставаше все по-трудна и досадна. Когато наближих ъгъла, идиотите от местната банда започнаха да крещят към мен през улицата, но този път не реагирах. Нямах енергия да използвам дарбата си така, както бях направил предишната вечер. Сложих слушалките в ушите и надух музиката. Мислех, че това ще ме съживи, но си останах муден и апатичен като зомби.

Когато влязох в къщата, веднага тръгнах нагоре по стълбите, влачейки раницата и скейтборда. Очите ми бяха почти затворени, а краката ми сякаш бяха от олово.

— Ти ли си?

— Това, което е останало от мен.

— Гаден ден?

— Може да се каже.

— Искаш ли да ти направя нещо за ядене?

— Не, в момента нямам сили за твоето готвене.

Чух го как се смее, докато отварях вратата на стаята си. Поне бях развеселил някого днес.

Паднах по лице върху леглото и извиках във възглавницата:

— Имам нужда от ваканция! От много дълга ваканция на място, където няма супермаркети! Пустинята Сахара, Гренландия, дори Монголия ще свърши работа.

Не след дълго умората ме надви и задрямах. Спах дълбоко над четири часа. Когато се събудих, погледнах към часовника и осъзнах, че ме чака безсънна нощ, без да имам какво друго да правя, освен да мисля за състезанието. Това щеше да бъде опасно. Винаги ставаше опасно, когато имах време за мислене, защото мислите ми обикновено водеха до планове, а плановете обикновено ме вкарваха в неприятности.

Излязох от стаята си и поех към кухнята, за да си направя нещо за ядене. Татко вече си бе легнал и къщата бе непоносимо тиха. Представих си колко тиха щеше да стане, когато замина за Лондон, колко празна и пуста щеше да изглежда. Зачудих се колко самотен щеше да се чувства татко, когато най-накрая се изнеса. Съжалявах го за много неща. Така и не успя да се съвземе след смъртта на майка ми и предполагам, че той бе единственото нещо, което стоеше между мен и напускането на Дълбрук и записването за участие в „Дарба за един милион долара“. Не можех да го обвинявам за това, че смъртта на майка ми го промени. Животът ми щеше да бъде много по-различен, ако тя беше жива. Винаги знаеше какво да каже, независимо колко трудно бе то. Просто ме прегръщаше и казваше нещо вдъхновяващо. Липсваше ми толкова много. Спомням си това, което каза татко на погребението — че само две неща са по-силни от мъката му: любовта, която още изпитва към жена си, и късметът, че бе прекарал двадесет години от живота си с нея. Поне имаше спомени. Понякога се чудех дали щях да имам подобен късмет — да срещна някое наистина специално момиче, което да ме обича, независимо от всичко.

Татко бе единствената пречка. Какво можех да му кажа? Как можех да го накарам да разбере?

В главата ми се оформи лукав план, но беше твърде рискован. Изненадах себе си, като сериозно се замислих дали да не го приведа в действие. Можех ли да направя нещо подобно? Замислих се дали да не се кача горе и да го събудя, но накрая реших да оставя това за сутринта. Щях да приведа плана си в действие, ако все още ми стискаше, когато се събудех.

Занесох една гореща чаша чай в стаята си и влязох в интернет, за да проуча състезанието. Открих много малко факти. Изглежда организаторите предпочитаха да държат хората в неведение. Все пак открих няколко снимки на опашка от хора пред хотел „Голдинг Плаза“, която бе дълга почти километър.

На официалната страница имаше само един факт: „Още не сме открили победител.“ Все още имах шанс да спечеля този милион, но ако исках да се възползвам от този шанс, трябваше да взема решение съвсем скоро. Оставаха само още няколко дни, а трябваше да организирам много неща, ако исках да замина за Лондон. Имах нужда от пари, а щяха да ми платят чак в края на месеца, което щеше да бъде твърде късно.

Бръкнах под леглото и извадих една стара кутия от обувки. Вътре държах оскъдните си спестявания: двеста евро в малки банкноти. Влязох в интернет и проверих за полети до Лондон, но вече бе твърде късно: всички полети бяха резервирани. Ако исках да стигна до Лондон, трябваше да пътувам с ферибот или автобус. Страхотно.

Погледнах към жалката купчина банкноти. Какво правех? Това беше лудост! Наистина ли смятах да направя това? Ако някой разбереше, че съм се записал за участие в това състезание, щях да стана за смях! И без това ми се подиграваха за това, че съм странен.

Прибрах парите в кутията за обувки и я изритах обратно под леглото. Трябваше да мисля трезво. Това бяха напразни надежди.

Извадих униформата си от гардероба. Погледнах към плаката, залепен за вътрешната страна на вратата. Беше стар плакат на компютърната игра Тони Хоук. Едно време ми беше любимата.

Ако спечелех състезанието, можеха да направят компютърна игра за Рос Бентли. Усмихнах се и си представих как моята дигитална версия кара скейтборд, скачайки от покрив на покрив. Деца, които ме молят за автографи. Момичета, които ме молят за автографи… Усмивката ми стана още по-широка. Веднага извадих кутията за обувки и отново преброих банкнотите.

Най-накрая бях взел окончателно решение. Щях да рискувам и да се запиша за участие в състезанието.

Събудих се стреснато от звука на алармата. Инстинктивно махнах с ръка към будилника, който изхвърча от перваза на прозореца и се блъсна в отсрещната стена.

— Трябва да бъда по-внимателен с това нещо — казах, гледайки ръката си.

Повечето сутрини просто си представях как алармата се изключва и това се случваше. Понякога щраках с пръсти, но едва сега бях осъзнал, че махването с ръка прави дарбата ми много по-мощна, но и малко непредсказуема.

Бях се събудил изпълнен с решимост. Това бе денят, в който щях да осъществя мечтата си, така че скочих от леглото, облякох се и хукнах към кухнята, където татко прекарваше сутрините си. Бях чакал дълго, за да направя това и не възнамерявах да чакам повече.

— Станал си рано — отбеляза татко, когато влязох в кухнята, изпълнен с увереност. — Какво те е оживило така?

— Искаш ли да поритаме малко в градината, преди да излезеш?

Той едва не се задави с овесената си каша.

— Искаш да играеш футбол с мен? В задния двор? Сега?

— Да — отвърнах и излязох от стаята. Върнах се минутка по-късно с кожена топка под мишница. — Хайде.

— Не си ли вече голям за тези неща?

— Може ли да си твърде голям, за да риташ топка с баща си?

— Предполагам, че не.

— Само пет минути.

— Едва ли, Рос.

Той бавно стана и занесе купичката си до мивката, след което се насочи към коридора. Почувствах се така, сякаш някой бе спукал балона ми с карфица и пуснах топката на плочките в кухнята. Планът ми вече се разпадаше.

Той спря на прага и се обърна към мен. Дълго време се гледахме, но изведнъж той се усмихна и рече:

— Добре. Пет минути.

Засмях се и вдигнах топката. Хванах го за ръката и го повлякох към задния двор, ухилен широко и клатейки глава. Прекосих двора и застанах до оградата, а той остана близо до къщата.

Започнахме. Първо му подадох топката, а той я вдигна и я изпрати обратно към мен по въздуха (на младини беше много добър). Няколко минути си подавахме така, без да говорим. Просто се наслаждавахме на нещо, което бяхме правили толкова често в миналото.

Най-накрая татко наруши тишината.

— Не съм те виждал да риташ топка от години, момче. Обичах да те гледам как играеш. Беше толкова добър.

— Някога мислил ли си, че съм твърде добър?

— Ти беше най-обещаващият млад футболист, когото някога съм виждал. Не разбрах защо се отказа.

— Не беше лесно.

— Но защо го направи? Този въпрос ме гложди от много отдавна. Знам, че според теб ставаше дума единствено за парите, но аз бях по-разтревожен от това, че изведнъж загуби желание да правиш каквото и да било. Винаги си странял от другите хора и не исках да се превърнеш в отшелник. Просто искам да знам защо се отказа. Няма да те съдя. И нека поне веднъж да не говорим за пари.

Отне ми известно време да формулирам отговора си. Това беше най-трудният въпрос, който някога ми бяха задавали. Чудех се как да му обясня, особено, при положение че решението да се откажа от футбола бе предизвикало толкова търкания помежду ни.

— Не мога да ти обясня — казах накрая, — но мога да ти покажа.

Ритнах леко топката и тя се изтъркаля по тревата към него, но изведнъж започна да се върти, промени посоката си и се върна при мен. Сложих крака си върху нея.

Баща ми не успя да осъзнае какво точно бе видял.

— Как направи…?

— Не беше случайно — казах му. — Ще ти покажа пак. Този път ритнах топката по-силно. Тя се насочи към него, но изведнъж подскочи и премина над главата му, удари се в стената на къщата, мушна се между краката му, стрелна се към мен и спря под крака ми.

Той бе като застрелян.

— Как…?

— Не можех да играя повече, татко. Не беше честно към другите футболисти.

— Но…

— Разбираш ли? Мога да правя това и с други неща.

Посочих към къщата и една висяща саксия с цветя започна да се върти все по-бързо и по-бързо, докато накрая веригата се скъса и тя се разби на земята.

— Сега разбираш ли?

— Не вярвам…

— Повярвай, татко. Истина е.

Посочих към друга висяща саксия и направих същия номер, след което накарах простора да прави лупинги като въже за скачане.

— Мога да местя неща, без да ги докосвам. Просто трябва да си представя как нещо помръдва и то го прави.

— Защо не ми каза? — попита татко, когато всичко в двора спря да се движи.

Прекосих градината и застанах срещу него.

— Не ти казах, защото знаех, че като малък си мечтаел да играеш за Манчестър Юнайтед. Но когато започнах да играя футбол, ти постави надеждите да осъществиш тази мечта на моите рамене. Не исках да те разочаровам, но не можех да го направя. Не съм измамник. Истински съм!

— Кога откри този талант?

— Появи се в мен малко след като мама почина. Бях сам в стаята си след погребението и много се ядосах. Разни предмети започнаха да се чупят, а други да кръжат във въздуха около мен. Отначало не исках да казвам нищо, защото не знаех какво да мисля. Ти не се държеше нормално, а и не ме слушаше, така че не ти казах и след време това стана моята тайна. Това беше нещо, за което никой не знаеше. След това открих, че мога да използвам тази дарба на футболния терен и отначало беше страхотно, но след време започнах да се срамувам от това, което правех. Погледът в очите на другите играчи, когато вкарвах гол, винаги ме караше да се чувствам виновен. Не можех да се преструвам, че съм нормален играч, който постоянно вкарва невероятни голове. Вече не съм дете и трябва да използвам тази дарба за нещо, което е по-значимо от вкарването на топка в мрежата или ускоряването на скейтборд до сто километра в час.

— Караш скейтборда си със сто километра в час? Осъзнаваш ли колко опасно е това?

— Само го движа със сто километра в час, не го карам… — излъгах. — Трябва да съм луд, за да направя това.

Той се пресегна и ме прегърна, за първи път от много години.

— Съжалявам, татко.

— Не се извинявай. Аз съм този, който трябва да се извинява. — Той стисна раменете ми, след което се дръпна и ме погледна в очите. — Защо изведнъж ми казваш това? Нещо променило ли се е?

Поех си дълбоко въздух.

— Ами… има едно нещо… един клип, който искам да гледаш.

 

 

Чувствах се като различен човек, когато пристигнах на работа тази сутрин. Старият Рос го нямаше. Новият Рос бе пристигнал. Щях да осъществя мечтата си.

Сутринта се изниза неусетно бързо и не след дълго дойде обедната почивка.

Прекарах я в задния двор, наслаждавайки се на слънцето. Не се бях чувствал толкова спокоен от години. Бях уверен, хладнокръвен, развълнуван и изпълнен с решимост. Чувствах се толкова добре, че можех да преместя планина с едно махване на ръка.

След време Джема излезе от складовото помещение и седна до мен. Тъкмо се канеше да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото й, а очите й се ококориха изумено.

— Какво, по дяволите, става? — попита тя.

В ъгъла на двора имаше два големи метални контейнера за смет. Всеки ден изпразвах боклука в тях, но винаги оставях хартиени и картонени кутии, пръснати по земята. Двамата с Джема седяхме и гледахме как боклуците бавно се въртят и издигат във въздуха, сякаш бяха миниатюрни космически кораби. След време боклукът оформи колона, висока около десет метра, която бавно се въртеше.

— Какво причинява това? — ахна Джема. — Няма никакъв вятър.

Колоната започна да се олюлява и изведнъж се срути, а боклуците отново се пръснаха из двора.

— Това беше много странно — каза Джема.

— Светът е странно място — отвърнах. — Джема, ако имаше възможност да осъществиш мечтата си, щеше ли да го направиш, независимо от свързания с това риск?

— Честно да ти кажа, не мисля, че мечтите ми са особено рискови.

— Добре, ще го формулирам по друг начин: ако имаше мечта и само една възможност да я постигнеш, би ли използвала тази възможност, независимо от това колко рискована е тя?

— Теоретично…

— Хайде, Джема!

— Да. Бих я използвала и не бих позволила на нищо да застане на пътя ми. Но за какво всъщност говорим тук?

— Трудно е за обяснение.

— Отново се опитваш да бъдеш тайнствен, а? — отвърна Джема и поклати глава. — Винаги си тайнствен, Рос. Твърде тайнствен.

— Не съм тайнствен. Всъщност за първи път в живота си съм честен и откровен. Ще осъществя мечтата си, Джема.

— За какво говориш?

— Мислиш ли, че хората трябва да живеят така, както искат?

— Разбира се.

Щях да живея така, както искам. Щях да направя това, за което мечтаех.

— Няма да съжалявам, че съм поел този риск — казах аз, след което станах и закрачих уверено към супермаркета. — Определено няма да съжалявам за това.

Минах през складовото помещение, опразних шкафчето си и влязох в супермаркета. Разхлабих вратовръзката си и я издърпах.

Когато стигнах касите, видях, че Рейнълдс ме гледа смръщено.

— Бентли! Какво съм ти казвал за носенето на вратовръзка, докато си в супермаркета?

Хвърлих вратовръзката към него.

— Ти я носи, защото на мен ми писна да те слушам, писна ми от тази проклета работа, която е почти толкова ужасна, колкото твоя мустак!

Всички от персонала и повечето клиенти започнаха да се кикотят, а аз излязох навън през двойната врата. Рейнълдс стоеше неподвижно и гледаше така, сякаш бе видял призрак. Лицето му бе пребледняло. Той сложи ръка на мустака си, обърна се към касиерките и изсъска:

— Защо не работите?

Но всички продължаваха да се кикотят, а няколко малки деца сочеха косматата горна устна и се превиваха от смях.

Пуснах скейтборда пред краката си и го подкарах към улицата. Махнах с ръка и стотици колички се пръснаха във всички посоки из паркинга. Това беше един последен шамар за Рейнълдс, който се бе държал толкова ужасно с мен. Щеше да му отнеме поне час да върне всички колички по местата им.

Сложих слушалките в ушите, пуснах си музика и вдигнах победоносно юмрук, носейки се надолу по улицата. Хората по тротоарите гледаха втрещено как скейтбордът ми развива скорост, на която биха завидели повечето автомобили. Отметнах глава назад и изревах:

— Ще осъществя мечтата си!

През целия следобед гласът ми отекваше из улиците на Дълбрук.

— Ще осъществя мечтата си! Ще осъществя мечтата си!