Ясен Антов
Когато две и две правят пет (24)

Много разговори

Зр-р-р-р! Зр-р-р-р…

Така звъни телефонът, когато се обаждат от провинцията или от чужбина. Професор Доганов вдигна слушалката и чу гласа на телефонистката, която по всяка вероятност страдаше от хрема. „Прага… Прага… имаш София… София…“. Във всяка нейна дума имаше най-малко две носовки.

След това се чу пращене и друг глас, който му нареди: „Затворете, не търсим вас!“ И той затвори.

След това телефонът отново зазвъня и телефонистката с носовките му се скара защо е затворил. Нареждането не се отнасяло до него. И отново завика. „Прага… Прага… давам ти София… София…“

Някой крещеше с все сила: „За предницата бе, Стояне. Пред-ни-ца-та! Два пластмасови тампона… не телефона бе, какви ти телефони… ало!… чуваш ли ме…“.

И изведнъж Виолета Доганова каза съвсем ясно в ухото му: „Константине, как са децата?“

— Здравей! — извика професорът. — Живи и здрави сме! Вие там как я карате?

— Караме я — отвърна жена му. — Имам малки неприятности, но ще ги оправим.

— Да не си болна нещо?

— Здрава съм. С Лилето обаче нещата се усложниха, та се чудя просто как ще завърши…

— Университета ли? — извика професорът. — Да не е загазила с изпитите?…

— Ще ти пиша в писмо. Това не е за телефон. Тони и Андрейчо учат ли? Да не са го ударили през просото с момичетата? Ти контролираш ли ги?

— Непрекъснато! — каза професорът и направи гримаса. — Всеки ден ги контролирам.

— А ти как си? Лумбагото обажда ли ти се? Тази година непременно ще отидем на море да се напечеш. Да не си измислиш нещо като миналата година — я учебници, я конференции… Слушай, кажи на Тони да занесе на шивачката ми двата плата за летни рокли — да пазят ред, че като дойда веднага да ми ги ушие. Тони знае къде е шивачката.

— Нещо друго?

— Друго няма. Да пазиш децата — впрочем брат ти върна ли се?

— Да — каза професорът, като знаеше, че ще последва късо мълчание. — Преди една седмица си дойде.

Мълчание.

— А Тони ходи ли по неговите боксове?

— Много рядко. Има тука около бокса една история, но и тя не е за телефон. Ще ти пиша в писмо, но не се тревожи — всичко е в ред. Слушай! Да ми купиш от Прага влакно за въдица нула и двадесет и пет! Разбра ли? Нула и двадесет и пет, че по-рано ми беше взела едно… Тънко искам! Кога ще бъдете в София?

— В края на юни. А това с Тони тревожно ли е?

— Не е тревожно, нали ти казах. Ще ти пиша в писмо. Хайде, има ли нещо друго, че разговорът стана за сто лева?

— Няма, целуни децата!

— Ще ги целуна. Аз пък ви целувам и двете. Себе си сам ще целуна.

— Добре де, целувам и тебе, их, че си драка.

Предния ден професор д-р Константин Доганов бе водил друг разговор. Не по телефона, а в кабинета си в университета. Беше го посетил някакъв журналист, който го бе помолил предварително за много специална юридическа консултация. Разговорът бе протекъл горе-долу така:

— Моята специалност е спортът, та затова познавам вашия син Антон.

— Радвам се — бе казал професорът. — Мнозина вече са ми съобщавали, че познават Тони като боксьор, а аз не знам дали това е хубаво. Честна дума, бих се радвал повече, ако го познаваха като бъдещ инженер. Но вие искахте да се консултирате с мен по някакъв специален въпрос?

— Да — бе казал журналистът. — Става въпрос за следното — какво би станало, ако едно лице се представя официално за друго, излиза от негово име, използува неговата популярност?…

— Служебно или частно лице?

— Как да ви кажа — случаят е малко по-особен. Не става въпрос за служба, а за спорт. Вместо един състезател излиза друг…

— Ха! — беше се засмял професорът. — Че и в спорта ли стават мошеничества и измами? Разбира се, такъв спортист трябва да се изключи, наградите и званията да му се отнемат… Но аз си мисля, че в спорта това е невъзможно — как така например вместо един футболист ще излезе да играе друг? Нали публиката ги познава до един?

— А ако става въпрос за двама братя-близнаци с пълна прилика?

Тук професорът бе замълчал и ако се съди по начина, по който търсеше цигари по джобовете си, бе изпаднал в затруднение.

— И вие казвате, че познавате моя син Антон?

— Да.

— А знаете ли, че той има брат-близнак, Андрей?

— Да.

— И какво се е случило с моите двама близнаци? Моля, не ме правете на… балама, извинете за израза. Кажете, какво има? Защо усуквате цялата история… Говорете, човече!

И журналистът му бе разказал всичко. От игла до конец, та даже и след конеца — какво той смятал да направи, за да постави на мястото му Биолчев. И да сложи край на цялата тази нечиста машинация, в която двете момчета са се вмъкнали безразсъдно, от начало на шега, а след това от желание да спортуват и двамата. И сега трябва да понесат цялата отговорност. А след това бе разпитвал професоре по чисто юридически въпроси. Професорът бе отговарял късо, точно — като на изпит и когато двамата се разделиха, остана замислен, изпуши няколко цигари, а като тръгна към аудиторията, където студентите го чакаха, каза на чистачката: „Василке, няма нищо по-трудно от това да разбираш децата си. Ти с твоите как си?“ „Благодаря, добре съм, другарю професор, едното ми е даже отличник.“

А на себе си професорът бе казал, че той и Виолета заслужават да ги изправят на ринга и там пред очите на цялата публика, да им друснат по един бой.

 

 

Това бе вчера, а днес след телефонния разговор с Прага, професор Доганов води още един — с Фердинанд Биолчев.

— Аха — зарадва се професорът, — другарят, който в общи линии търсеше синовете ми по линия на спорта. Спомняте ли си, че ви дължа едно кафе?

— Ако трябва да бъдем точни — усмихна се Биолчев със своята усмивка номер шест, — след кафето ми предложихте и един коняк. Грузински, ако се не лъжа, с пет звезди.

— История! — въздъхна професорът. — Конякът със звездите мина в историята! Сега имам само най-обикновен. Ако обичате…

Фердинанд Биолчев сложи двете длани на гърдите си и се поклони. Имаше вид на смирен просител, който не иска да притеснява стопанина.

— Благодаря ви, дошъл съм при вас по работа и не искам да ви отнемам времето.

— При мене? Че аз от спорт нищо не разбирам. Само веднъж се качих на едни чужди ски и след това ходих с бастун. С какво мога да ви бъда полезен?

— Ето какво, другарю професор — каза Биолчев и въздъхна тежко. — С вашите синове се случи нещо много неприятно. Вашите синове ме измамиха, измамиха и дружеството.

— Интересно — каза професорът. — Уводът е увлекателен. Продължавайте.

— Вие знаете, че Тони е боксьор, а аз съм неговият треньор. Биолчев.

— Доганов — каза професорът.

— Тони тренира при мен повече от година и при мен той постигна значителни успехи. Тони е добро и възпитано момче, но отнякъде му е хрумнало да си прави с мен шеги. Без да знам, че и брат му Андрей тренира бокс, той го доведе веднъж и този Андрей се представи вместо Антон. След това втори, трети път, участвува в различни двубои от името на Антон… Вие как бихте се почувствували на мое място, другарю професор?

— Не ме разпитвайте — каза Доганов студено. — Продължавайте нататък.

— Ще продължа, другарю професор. Значи, една година двамата — ту единият, ту другият идват при мен, всички се чудят защо една вечер Тони играе по един начин, а другата — по друг, докато накрая аз разбрах измамата. И представяте ли си какво ще стане, ако тази история се разнесе, ако стигне до ушите на техните професори, до комсомолските бюра, значи, те и друг път са използували своята прилика…

— А вие за какво по-точно сте дошли при мен?

— Вие сте баща…

— Знам това. Какво искате да направя аз?

— От две седмици нещо стана с тия момчета. Отначало бяха умърлушени, след това започна да идва само Тони, а накрая и той изчезна. Цяла седмица не са се вестявали никакви. Аз ценя и двамата, защото са много мили момчета. Те са направили това само от любовта си към бокса и понеже вие сте забранявали на единия да спортува. А вие знаете какво нещо са близнаците…

— Знам — каза професорът. — Тези близнаци са мои синове, ако не се лъжа. Продължавайте.

— И понеже не исках да ги огорча, ги оставих да играят и двамата. И сега, точно в периода на най-усилената подготовка, те изведнъж изчезват. И ме оставят без боксьор в категорията, а аз ще отговарям пред ръководството на дружеството за провала. И ако това стане, ща не ща аз ще трябва да обясня всичко отначало докрай и тогава тази измама ще се разнесе навсякъде, вестниците ще научат…

— А вие, като сте разбрали отдавна, че те ви заблуждават, защо не сте ги изпъдили веднага, за да се сложи край на всичко? Нали вие сте им не само треньор, но ужким и възпитател?

— Само заради тяхната любов към бокса. Те и двамата са толкова симпатични… Нека мине първенството, после аз ще говоря с тях и ще намерим начин да оправим нещата…

Професор Доганов се замисли. И каза:

— А вие имате ли някакви неопровержими доказателства, че вместо Антон се е явявал Андрей? Нещо черно на бяло, както се казва?

— Какво черно на бяло? Защо ми е необходимо черно на бяло?

— Добре де, вие ще разкажете тази история на ръководството ви, даже може и на журналистите да я съобщите. А те ще ви попитат къде са доказателствата. Защото всеки може да съчини каквото си иска. Работата е там, да може да го докаже.

— Ами… то… какво трябва.

— Трябва да си помислите добре. Защото вие ще кажете, че момчетата са си направили лоша шега с вас. Но те ще кажат друго: че вие сте знаели всичко, а сте си мълчали. Защото така вместо един боксьор сте имали двама. Двама, които във всички случаи са по-силни от техния един противник. Ясно ли ви е?

— Но и те… — гласът на Биолчев мина в друга, по-висока гама — ще се нуждаят от доказателства — те имат ли нещо черно на бяло срещу мен?

— Аз познавам синовете си — каза професорът, като едва се сдържаше. — Те ще признаят вината си и ще бъдат изключени или не знам какво друго. И колкото и да им е трудно, ще се разделят с бокса. Но боксът за тях е само спорт, а за вас е професия. Професия, която е много отговорна! Защото вие работите с млади хора, Биолчев, запомнете това! А вие, дали ще си признаете или не, ще си търсите друго поприще, докато получите пенсия за цялата всестранна дейност, която сте развивали през живота си…

— Аз дойдох при вас като при баща…

— Слушайте — каза професор Доганов и стана. — Вие сте били боксьор в миналото, нали?

— Да, бил съм…

— А пък аз никога не съм се занимавал с това, но ако ви цапна един, ще изхвръкнете през прозореца… възпитателю на млади хора…

Така Фердинанд Биолчев не можа да опита нито кафето на професор Доганов, нито коняка му, защото когато човек не знае как да се държи на гости, си отива непочерпен.