Ясен Антов
Когато две и две правят пет (15)

За и против красотата

Горе-долу по същото време, когато само четирима души знаеха за тайните увлечения и на втория Доганов син по „дивия“ спорт (Антон, чичо Стан и двете момичета), Теофан Кокинов се скара с дебелия Богдан. И това стана, въпреки че нито Теофан обичаше кавгите, нито Богдан бе човек, с когото можеш да се скараш. Още повече поводът бе почти теоретически. Богдан бе дежурен за един брой и като дежурен трябваше на общоредакционното събрание да изнесе доклад. Тези общоредакционни събрания се наричат „летучки“ и предполагаме, че названието е дошло от глагола „летя“. Тоест в лек полет, хей така набързо, ще прелетим над вестника, ще кажем какво ни харесва и какво не струва, за да извлечем поуки за следващия брой. Този път обаче нямаше бърз полет и хей така, отгоре-отгоре, защото Богдан се зае да разтълкува една статия на Теофан Кокинов за стимулите в спорта. Или по-точно за онова, което привлича младите хора към спорта и ги превръща по-късно в големи състезатели, в звезди.

Явно Богдан бе обядвал добре, защото, без да бърза, тежко и обстоятелствено започва да чопли статията на Теофан. Започна със заглавието, разкри намерението на автора, след това премина към първия аргумент, разнищи го, подхвана втория — направи и него на нищо и никакво, изгради своя контратеза, приведе два свои аргумента, подхвана обобщенията на Тео и накрая доказа, че това, което неговият приятел е написал, е чиста глупост. И че вестникът наистина има нужда от такъв род пропагандистки статии, но това не значи, че всяка статия може да бъде отпечатана. После се извини на Тео, извини се и на колегите си, че е говорил малко повече, и премина към другите материали.

И се надигна голяма пушилка, защото всъщност Тео и Богдан спореха за красотата. В статията красотата — като понятие, което в областта на спорта има безброй проявления и стойности, често скрити от очите на мнозина — бе защитена. А Богдан считаше, че това е спекулация с абстрактни понятия и че един специалист по въпросите на спорта като Тео, трябва да стъпва по земята. Две неща привличат младежите към спорта, каза той: егоистичното желание към самоизява, т.е. скритият стремеж към славата, и материалното облагодетелствуване. Защото състезателят получава най-добрите от всички намиращи се в страната екипи. Състезателят живее по спортни лагери и се храни по-добре от другите. Състезателят пътува в чужбина безплатно. А като стане такъв, че без него отборът да не може, той започва да получава заплата, жилища, премии, подаръци и редица други облаги. Така че един специалист като Тео трябва да надникне по-трезво в действителността, а не да се рее в облаците и да приказва като стареца Толстой за онази заблуда, която щяла да спаси света. И още много неща наговори Богдан и тогава скочи Тео, скочиха Теменуга Цачева, Биби и още мнозина и като викаха един през друг, докараха работата дотам, че главният редактор удари по бюрото пред себе си и каза, че ако не млъкнат, ще изгони всички. А в себе си помисли, че спортът наистина е нещо съвсем особено, това не е просто една ритнитопковщина, щом сериозни възрастни хора може да се скарат за него, при това не за запалянковски дреболии, а за такива сложни неща, като стимулите, психологията, красотата. Та даже и за безогледния стремеж към обогатяване, който сам представлява голяма тема за всеки вестник, за всеки журналист, пък в края на краищата и за всеки честен човек.

Ние употребихме в началото думата „скараха“ и тя не бе най-точната. Защото след събранието Тео и Богдан продължиха спора, даже по време на вечерята Богдан говореше разпалено с пълна уста, а Тео само се заканваше: „Ще видиш ти, дебелак такъв, ще ти докажа аз, че нищо не разбираш!“

След това Тео отиде да изпрати Биби. Биби каза, че Богдан не е виновен — той слуша какво говорят другите за спортистите, а сам нито веднъж не е бил на каквото и да е състезание и изобщо…

Теофан пък си мислеше, че всъщност Богдан стана неволен изразител на едно мнение, което мнозина поддържат. И че Богдан му е подсказал тема, която не е за една статия, а за цяла поредица, даже за книга. Красотата в спорта трябва да бъде защитена по-сериозно! Теофан трябваше да напише тази книга и да я удари в главата на тесногръдите, мерещи всичко със своята малка мярка. Егоизъм, слава, материално облагодетелствуване! И какво ли не щеш още: ритнитопковщина, празноглавие, губи-време! Това са квалификациите, това са категоричните присъди.

— Точно така, Биби — каза Теофан, като си мислеше, че час по-скоро трябва да започне работа. — Богдан нищо не разбира.

Човешкото тяло, формирано от спорта. Лекоатлет, гимнастик, плувец… „А щангистът от тежките категории? — ще попита Богдан. — И той ли е красив?“

Високите морални добродетели… — „Да, всеки иска да изтика другите, да заеме първото място, за да може след това да облизва каймака!“

И още много пъти ще го пресече дебелият Богдан. А когато стигнат до някои конкретни случаи… „Красиво е — бе казал той тази вечер с пълна уста, — без съмнение е много красиво да гледаш как двама души се претрепват на ринга, как си цепят веждите и насиняват слепоочията, как публиката реве обезумяла — невиждана красота!“

Тук трябва да се помисли. Боксът наистина е спорт, който може да предизвика много възражения. Боксът е сигурно единственият спорт, в който се приема като неизбежно физическото страдание, болката. Маратонецът или колоездачът понасят наливането с олово на всяко мускулно снопче. Вдигачът на тежести изпитва за стотна от секундата — моментът на излитането на щангата — разтърсваща експлозия. Плувецът опира стената на басейна задъхан, сякаш е бил гонен от акули. Но едно е умората от спортното усилие, която след това изтича в благодатна почивка, друго нещо е болката. И ако е прието в бокса да се нанасят поразяващи удари в главата, гърдите и диафрагмата, ако е прието за нормално човек да бъде довеждан за малко до зашеметяване и даже пълна загуба на съзнание, тогава… Защо тогава фехтовачите не се срещат с открити остриета? — Това положително би хрумнало на дебелия Богдан.

Внимателно трябва да се обяснят тези забъркани неща. Там, където се провокира спокойният живот, безметежното всекидневие, домашно утвърдените идеали, понятия за успех и пътища към успеха, формулите за радост, щастие и красота, родени между четирите стени на затоплената стая — там е необходимо не само красноречие, но и доказателства.

Алпинизмът е спорт на самоубийците, на вманиачените самотници и на чудаците. Защо? — Защото до върховете обикновено има и заобиколни пътеки. И който има чак толкова голяма нужда да се качи на тоя връх, та после да се хвали пред другите, да използува пътеката.

Ами Чомолунгма, до който няма обиколна пътека?

Ако някой иска да знае как изглежда Чомолунгма, да си я види на снимка. Има даже и аерофотоснимки. Няма какво да мръзнеш из снега, да дращиш с нокти по ледовете и да спиш вкочанясал в палатка. У дома е топло, леглото е меко, разглеждаш снимката и се завиваш с юргана.

Ами автомобилизмът? — Също налудничава история. Човечеството хвърля сума пари да прави хубави пътища, за да могат хората да се возят по тях удобно, леко, да си ходят на гости от един град в друг и да си вършат работа. Защо е необходимо това надбягване, сякаш гледаш побесняло конско хергеле — хайде, конете може щръклица да ги ужили! — с тия грозни автомобили, които нямат меката линия на семейното купе или сигурността на служебната кола? Каква красота има в автомобилизма?

— Лека нощ, Биби — каза Теофан. — Да, утре ще бъда навреме в редакцията. Лека нощ.

И още много неща може да му наговори Богдан, пък и не само Богдан — тези, дето биха сложили в подстъпите към върховете табелки „Минаването забранено! Глоба от 200 до 2000 лева“. А създателите на състезателни автомобили направо биха изгорили на клада. Боксьорите пък…

Да се върнем пак към бокса. В бокса има болка и срещу нея… Бегачът се бори с времето, скачачът с пространството, футболистите с чуждото умение. А боксьорът е единоборец. Той се изправя сам срещу един друг сам човек. Двама души, които трябва да проверят силата на юмруците си. Добре, а защо силата? Защо за другите спортове да важат различни измерения, а за бокса да бъде само силата на юмруците?

Защо ли, Теофане? — Защото все още мнозина разбират играта на ринга като юмручен бой. Иван Стоянов или Петкан Драганов повалил противника си още в първия рунд! Нокаут във втората минута! Изпратил го на пода със страхотно ляво кроше! — И всички викат: „Е, това е боксьор! Фрасна му един и го пльосна на земята!“

А защо не „юмручна игра“?

А бе, Теофане, защо говориш глупости! Може ли да се играе с юмруци? Игра с огън става ли бе, човече! Ти ги пусни двамата на ринга да се бъхтят с юмруци, ла после иди говори, че те си играели! Смешни приказки!

Какво тогава, да се предадем и да предложим боксът да бъде забранен. Чиста работа, никакви главоболия. Забраняваш нещо и си лягаш спокоен — за днес си изпълних задачите. Имах да оправям бокса — забраних го. Ето едно бързо и лесно решение, какво има тук за умуване!

И Теофан си помисли колко ядове са брали онези ентусиасти, които години наред са се опитвали да покажат и внушат на обществото, че боксът е един не само изключително полезен, но и рядко красив спорт. И в същото време си помисли и друго: а кой е врагът на тези боксови ентусиасти? Не са ли това преди всичко именно боксьори, треньори и боксови деятели? Нашият отбор трябва да бъде пръв, моят състезател трябва да стане шампион, необходими са ми толкова титли и точки — няма по-страшен противник за нито един отдал се на спорта човек от титлата и точката! Или, с други думи — макар и неприятни — елементарното, тесногръдо и ограничено разбиране същността на спорта. Както туристите, които бързат да се изкачат на върха и след това да слязат от него, без да са видели, че планината е красива.

Ето и срещу това трябва да пише Теофан. Ще подхвана аз…

Тогава, по пътя към къщи, той се сети как играе на ринга Антон Доганов.