Ясен Антов
Когато две и две правят пет (10)

Пропада едно интервю

Вратата на аудиторията се отвори и пръв в коридора излезе професорът. Всъщност може би това бе доцент или преподавател, а може би и само асистент, но все пак видът му бе професорски — имаше очила и гледаше строго. Той даже не забеляза Биби, толкова беше замислен, само кимна с глава на някакъв друг човек с очила и отмина. Коридорът изведнъж се напълни с шум. Бъдещи машинни инженери по пуловери, със спортни якета, момичета с къси поли и шарени блузи, бузести зубрачи и безгрижни хубавци с каубойски панталони — една тълпа от въздъхнали с облекчение при звука на звънеца момичета и момчета се спуснаха към изхода, сякаш не любовта към науката ги бе довела в тази сграда, а някаква принуда. А може би защото навън бе пролет или пък професорът имаше твърде строг поглед, или някакъв билет за кино, уречена среща в сладкарница…

Биби се приближи до Марта и каза:

— Извинете, бих искала да ви попитам нещо за момент.

— Кажете! — лицето на Марта грееше, защото може би навън бе пролет или пък някакъв билет за кино…

— Ще се изненадате сигурно — каза Биби, — но аз нравя нещо като спорт-тото. Шест от четиридесет и девет, тоест спускам се наслуки към вас. Аз съм журналистка и взимам интервюта от най-различни хора. Този път имам за задача разговор със студентка от вашия институт. Ако не бързате много…

Марта се спря и отметна глава, а кръглите й очи изпълниха цялото й лице.

— Интервю с мене? Ха! Откъде накъде с мене и за какво? Знаете ли какви отличнички имаме в курса — шестиците им са нанизани като гердан! После има и други — дето се изтрепват да правят стенвестници, имаме също една шампионка по гимнастика…

Биби се изчерви. Добре, че осветлението не бе силно, та Марта не забеляза смущението й. Впрочем и Марга се бе леко изчервила, защото мисълта да „дава интервю“ доста я стресна. Тя не умееше да отговаря закръглено и внимателно и кой знае какви щеше да ги изтръска пред тази журналистка. Можеше ли например да й каже, че през целия изтекъл час професорът бе мънкал под носа си и че тя, след като се убеди, че нищо не може да разбере, бе решавала кръстословица? Има хора, дето умеят да излагат мисълта си блестящо на книга — такъв бе професорът. Има други, които умеят с гласа си да те подчинят — професорът в никакъв случай не спадаше към последните. Четиридесет минути хък-мрък, и то за неща, които са важни, трудни за разбиране и необходими за изпита. По-добре да беше избягала от тази лекция и да бе отишла на кино. Отсреща дават чудесен филм с онзи латвийски артист, дето гледа с тъжни и красиви очи.

Биби предложи да изпият по едно кафе. Съвсем наблизо имало някаква сладкарница. Просто, докато изпият кафето, ще си поговорят, няма нищо неудобно, че не се познават, самата Биби преди няколко години е била студентка и знае много добре…

Кафето миришеше на нафта.

— Интересува ме следното — каза Биби и отново се изчерви. Как можа Тео да я забърка в своите истории! Такова симпатично момиче е Марта, така весело и същевременно притеснено гледа с тия кръгли очи, а аз трябва да я лъжа. — Интересува ме следното…

И тя въздъхна дълбоко.

— Интересува ме…

И пак въздъхна.

Марта събра веждите си на челото. Какво ставаше с журналистката? Защо тъпче на едно място, сякаш тя ще отговаря на неудобни въпроси? И защо избра именно нея от цялата глутница студенти?

— Кафето не е от най-хубавите — рече тя. — Ако имате малко повече време, бих ви поканила у дома — аз живея на триста крачки оттук.

Гледай ти каква професия е журналистиката! Нейната представа за хората от вестниците бе съвсем друга: отракани, настойчиви, бързи и резки, даже малко нахални… А тази чудесна млада жена е изкарала цялата си червена боя по бузите.

— Това е може би някаква младежка рубрика? — реши да й помогне Марта и сама се изчерви. Ама че идиотска история! Седят двете и говорят глупости. — Елате у дома! Аз съм тук зад ъгъла. Страхотно кафе имаме, това с извинение е…

— Всъщност — каза Биби тихо — може би така ще бъде по-добре. Защото аз нямам нужда от никакво интервю. Просто искам да поговоря с вас откровено. (Тео ще побеснее!) Има една история, която искам да споделя с вас — нали вие сте Марта?

— Аз съм, но какво се е случило?

— Да идем у вас — каза решително Биби, — тук просто не мога да приказвам. Знаете ли, това е един съвсем частен въпрос…

А всъщност професията на журналиста предполага много умения. Преди всичко да се ориентираш бързо, да улучиш точно темата и добре да напишеш статията, бележката, репортажа или каквото и да е друго. Умението да се движиш в сложния апарат на сътрудниците, кореспондентите, редакторите, фоторепортерите, техническите редактори, да се разправяш с печатари и разпространители. И още нещо — умението да работиш с авторите. Да намериш подходящ за всекиго момент и тон, за да му кажеш, че това, което е написал, не струва. Или че се нуждае от сериозни поправки. Или пък — това е най-приятното, но не и най-лесното — да му съобщиш, че неговото произведение е хубаво и да му обясниш защо е хубаво. За да не помисли, че всичко, което ще напише и предложи в бъдеще, също ще бъде хубаво. Защото авторската душа е неизследвана от науката градина, в която виреят всякакви растения.

Биби пишеше точно, леко, приятно и увличащо. Никога в редакцията не се страхуваха за нея — пращаме я еди-къде си, дали ще сполучи? Но никога в редакцията не бяха сигурни, че ако тя трябва да върне или поправи нещо на външен автор, ще се справи. Много пъти тя просто написваше отново репортажите на не особено надарени сътрудници, а това създаваше усложнения — или ги стимулираше към леност, или предизвикваше възмущения. Коя е тази красива другарка, която си позволява така да обезобразява моя труд? Под „обезобразяване“ те имаха предвид привеждането на текста в един културен и приемлив вид, но хората, както е известно, използуват думите по различен начин.

Биби не умееше да казва неприятни неща на другите. Тя не можеше и да говори неща, които не са верни — изцяло или отчасти.

— Всъщност, аз имам един колега, нарича се Теофан Кокинов, който води спортната рубрика на нашия вестник. Той познава вашия приятел Андрей Доганов, братът на боксьора Антон Доганов. И моят колега ме помоли уж да водя интервю, а всъщност да разговарям с вас така, че да разбера нещо, което го интересува. Аз обаче не мога да играя разни сцени. Аз ще ви кажа всичко направо.

Марта бе събула обувките си и бе подгънала краката си на кушетката. В кухнята се чуваше как майка й трака съдове. Беше я помолила да им направи кафе, но и да сложи на масата по един залък — не бе яла нищо от обяд.

— Струва ми се, че познавам вашия колега — каза тя. — Ела ми го посочи. Ела е моя приятелка.

Биби кимна с глава.

— Вашият колега действително развива дейност, която е малко странна, не ми се сърдете. Той на три пъти е причаквал Ела пред нейния институт и я е ухажвал. Возил я е с кола, уж че случайно отивал в тази посока, и Ела се съгласявала, защото всъщност тя го познава много добре. Той е бил съученик на брат й, но не я помни. И му се е смяла на ума, защото явно той се мисли за много хитър…

— Той не е хитър — каза Биби и се ядоса на Тео. Глупави каши забърква! Всичко това можеше да се направи по друг начин, по-лесно, пък и негова работа ли е да се навира навсякъде? — Той просто иска да научи нещо, което е свързано с работата му.

— Така да е. Но, по-нататък: след като Ела ми го бе показала, той се мярна и към нашия институт, но нещо изглежда го възпря да ми каже, че случайно отива в моята посока. Освен това онази вечер се е качвал по стената на къщата, дето живеят Андрей и Тони, и портиерът го заловил. Освен това…

— Знам — каза Биби и въздъхна. — Тео е чуден човек, но…

— Хубав е — каза Марта убедено, — не ще и дума! Страхотен мъж е иначе, ама тия негови истории не мога да разбера!

Биби отново се изчерви.

— … понякога прави неочаквани неща. В редакцията много го ценят като журналист и в същото време го считат за един от най-недисциплинираните. Все нещо забърква, все нещо измисля…

Влезе майката на Марта. Имаше същите кръгли очи и кръгло лице. Носеше кафеник и поднос с хляб и масло.

— Най-сигурното средство за поддържането на добър тен е редовното хранене — каза тя. — Вижте ме мене! — и така се засмя, че на Биби изведнъж й олекна. Такива мили хора! А на Тео ще му каже, че е магаре.

— Мамо — каза й Марта. — Много ти благодарим за всичко, но извинявай — говорим си за мъже. Знаеш ли какъв страхотен приятел има моята приятелка!

— Ханджийска — каза Биби. — Ние с Марта всъщност…

— Ама и тя е много сладка, нали, мамо? — Марта скочи, притича през стаята по чорапи и прегърна Биби. — А сега да се подкрепим, защото моят професор ме ликвидира без остатък. Цял час разказваше нещо на носа си, и то толкова тихо, че по едно време и носът му нищо не чуваше. Защо на тия хора не им дават дубльори? Представяш ли ся какво би било, ако професорът само си отваря устата, а от един високоговорител се чува гласът на Апостол Карамитев? Ще зяпаме като побъркани! Ух, опарих си езика! Биби, взимай една филия, че ще изям всичко.

Късно вечерта Марта изпрати Биби до трамвая. Каквото имаше да си кажат, бяха си казали. Нещо повече — Марта бе премерила полата на Биби и бе изразила съжаление, че не й става. Иначе щеше поне веднъж да й я задигне и да иде в института, защото там има едни невероятни въртиопашки, дето само кройки от „Бурда“ използуват. А полата на Биби удряше „Бурда“ в земята и не само, че я удряше, ами на пух и прах я правеше.