Ясен Антов
Когато две и две правят пет (23)

А в това време…

В това време Андрей седеше на един стол и се чудеше къде да дене ръцете си.

Виждали сте навярно как ръцете пречат на много хора. Те или ги пъхат в джобовете си, или ги крият зад гърба си, или ги кръстосват без никаква нужда пред гърдите. Това става обикновено, когато човек е смутен, когато му се струва, че всички го наблюдават…

— А вие, Доганов, какво ще кажете? — запита преподавателят.

Андрей стисна така пръстите си, че изпукаха. Какво да каже?

А той не беше виновен. Той просто видя, това, което стана, защото само слепецът не би забелязал, че вместо Иван Ваклинов на колоквиума се яви колегата му Петър. Как да не види, когато и той бе в стаята на преподавателя и чакаше реда си и от него до Петър имаше само три крачки, а преподавателят съвсем ясно попита кой е Иван Ваклинов и Петър съвсем ясно отвърна: „Аз!“…

— Ами… — каза Андрей, — какво мога да кажа…, то ако човек наистина погледне…

— Добре — въздъхна преподавателят. — Трудно ви е. Вие сте колеги и приятели и не е лесно да ставате един на друг съдии. И все пак вие всички присъствувахте вчера на колоквиума и видяхте, че Иван…

— Но Иван, извинете, другарю Ганчев, че ви прекъсвам, но Иван е може би най-добре подготвеният по вашия предмет от цялата група! Ние онзи ден заедно преговаряхме… Докато Петър, как да ви кажа…

А Петър наистина наговори куп глупости. Толкова много глупости, че преподавателят доста си помисли, преди да отбележи в тефтерчето си, че Иван Ваклинов все пак е прескочил трапа. Просто лошо се струпаха на този преподавател неприятностите: първо едно заболяване, след това наложително заминаване за провинцията, после пак разкарване по болници, а в това време момчетата бяха оставени почти сами. „Виновни ли са те, че са били три месеца без преподавател? И какъв преподавател съм им аз, когато даже не ги познавам…“ — има хора, които за почуда на мнозина винаги намират и своето място в някоя история, свързана с неприятни моменти.

— Впрочем, Ваклинов — каза преподавателят, — вие бяхте ли подготвени за вчера, както твърди колегата ви Доганов?

От стола зад Андрей се изправи огромен момък със сини очи — един добродушен човек, когото природата е определила да живее в гората и да бъде приятел на животните. Такъв човек би хранил от ръка сърните и би пропъждал лошите птици, които влизат в чужди гнезда. Преподавателят Ганчев изпита някакво неясно неудобство пред тези сини очи, в които можеше да се спотаи всичко друго, но не и желание за измама.

И Иван Ваклинов се чудеше къде да дене ръцете си. Лицето му бе червено като на първолак.

— Бях, другарю Ганчев — каза той с усилие. Устата му беше суха и гласът му идеше като от дън земя. — Бях подготвен, но не можех да се явя, а пък това беше последният срок и когато моят приятел Петър ми предложи… тъй като той е взел този колоквиум предния семестър, понеже той…

— И сигурно… — каза преподавателят — причините за вашето неявяване са били такива… впрочем — той махна с ръка — това си е ваша лична работа…

Андрей намери къде да постави ръцете си. Всъщност той не ги постави, а само ги протегна умолително към Ганчев.

— Иван и сега би се явил другарю Ганчев, задайте му сега каквито искате въпроси…

— Ето ви конспекта, Ваклинов — каза преподавателят. — Говорете по въпроси четвърти и девети. Аз ще мълча до края и само ще помоля колегите ви — те да оценят познанията ви! Моля!

И стана от мястото си и отиде до прозореца и докато Иван облизваше устните си се готвеше да заговори, си помисли: „Сложен стана животът. Всеки вече си има някакви страхотни важни лични причини, иди ги разбирай…“.

След петнадесет минути той се обърна към студентите.

— Е?

Андрей скочи.

— Ако се пишеха бележки, бих му сложил шестица!

— Вие? — обърна се преподавателят към Петър.

— Даже седмица, другарю Ганчев — каза Петър. — Той знае повече от това, което е писано в книгите.

Преподавателят го загледа с интерес.

— Лесно ви е нас — седмица! Даже и осмица може да кажете, а вчера мънкахте за една чиста двойка. Та даже и за едно и половина. Вие?

— Шестица! — каза и третият студент, който присъствуваше на разговора.

— Шестица! — потвърди и четвъртият.

Иван Ваклинов се беше хванал за облегалката на стола и гледаше като престъпник, който чака последната дума на съда.

А преподавателят Ганчев каза бавно:

— Добре. Приемам. Колоквиумът се зачита. Остава обаче следното: извършено е едно грубо нарушение на реда в академията, едно престъпление, бих казал. И то си остава. Ако аз вчера не се бях усъмнил и не ви бях извикал днес да разговаряме, всичко би било в ред. Но аз вече знам, че вчера е сторен опит да бъда измамен. Какво да правим сега?

— Но Иван знае най-много от всички и за да не се яви — извика Андрей, като скочи, — е имал действително основание…

— А всъщност аз съм виновен — каза Петър. — Не става въпрос сега да поемам отговорност и не знам още какво. Истината си е истина — аз му предложих…

— Аз също мислех да му предложа, другарю Ганчев — Андрей сложи този път ръцете на гърдите си, — повярвайте, случаят действително е малко…

— И вие ли? — попита преподавателят другите двама студенти.

Единият вдигна рамене, другият кимна с глава.

— Тогава — каза преподавателят — остава да направим само едно. Да си обещаем, че никога и никъде няма да си спомняме за днешния разговор, и ако някой от вас си отвори дори за миг устата да знае, че ще го изхвърля от академията…

— С ритници! — възторжено извика Андрей.

Преподавателят се замисли.

— Чак с ритници… — не, просто ще го хвана за ухото и ще го изпъдя. Ясно ли е?

— Ясно! — изреваха четиримата, а Иван Ваклинов изпита необходимост да целува някого. Не беше обаче нито уместно, нито възможно да целуне преподавателя. Ако всички престъпници започнат да целуват съдиите си…

Когато студентите се измъкнаха навън, а преподавателят отново се изправи до прозореца и се загледа навън, вратата тихо се отвори и в стаята влезе Андрей.

— Той е влюбен — каза той тихо. — И оттам дойде всичко.

Преподавателят се обърна.

— Лични проблеми, Доганов. Сериозни лични проблеми, но те никога не трябва да водят до нарушения.

— Но той е влюбен да уши, другарю Ганчев — продължи Андрей и показа с ръка ушите си. — И при това в една змия…

— Доганов — каза преподавателят строго. — За жени никога не се говори така!

— Да, другарю Ганчев, но тя вчера го извикала на сериозен разговор и му казала, че ако не се яви в пет часа…

— Достатъчно, Доганов. Работата е ясна. Ще бъда само доволен да узная, че всичко се е оправило…

— Как няма да се оправи! — извика Андрей. — Иван е фантастично момче!

Преподавателят Ганчев му каза, че това е много хубаво, но все пак Иван да не бърза с женитбата. Първо да си завърши науките. След това му рече: „Довиждане, Доганов!“

И Андрей хукна по улицата и си мислеше, че и тоя Ганчев си го бива, но след това си помисли, че…

Помисли си за себе си и Антон и в устата му така загорча, че плюна. А като стигна у дома, каза на брат си, който оглеждаше с интерес лицето си в огледалото: „Тони, ние сме говеда! Трябва веднага да свършваме с тая история, че ми иде да се гръмна!“

Ако трябва да употребим един по-образен израз, ще кажем, че нямаше нужда те сами да стрелят по себе си — куршумите и без това пищяха около ушите им.