Ясен Антов
Когато две и две правят пет (20)

Когато те изправят до стената

Професорът се канеше да дремне и този човек дойде не съвсем навреме. Но какво да се прави? Дошъл, да заповяда.

— Влезте, само че ще трябва да почакате. Андрей е горе в ателието, а Антон още не е обядвал. Ще пиете ли кафе?

Той много се надяваше, че гостът ще откаже, защото кафето отдавна бе свършило — така е, като няма жена в къщата! — но гостът не отказа. Даже в гласа му се почувствува радост. С удоволствие щял да пие едно кафе.

— А всъщност — рече професорът заговорнически — имам една идея! Ще пием по един коняк!

Гостът пак прие с радост. Ама че гост — и десет хиляди лева да му предложат, и тях ще приеме!

И професорът, като нямаше какво да прави, каза, че и той много се радвал. Грузински коняк с пет звезди. А всъщност другарят по каква линия търси момчетата? — чак сега се сети да попита. Другарят каза, че в най-общи линии ги търсел по линия на спорта.

— Чудесно! — рече професорът. — Менс сана ин корпоре сано! — старо правило, но все още важащо. Лошо е, че младежта започна твърде много да се увлича. И то не като спортуващи, а като запалянковци. Като гледам какви тълпи ходят по мачовете, не мога да си представя, че дори два процента от тях действително спортуват. Но — о, извинете! — щях да поднасям коняк…

А му се спеше, така страшно му се спеше!

— Всъщност — каза той, — ако можете да свършите работа само с Андрей, бих ви предложил да го потърсите направо в ателието. Извинявайте, че не мога да ви придружа, но и сам лесно ще го намерите. Най-горе, на тавана, в дъното на коридора. И побързайте, защото и той може да хукне. А като свършите работата си, заповядайте на чашка коняк. Аз ще бъда тук още двадесет минути. Ако в това време дойде Антон, ще го пратя горе.

И пак си рече: добре, че я няма жена ми! Една година ще ми мели сол на главата за това, как посрещам гости.

Биолчев пак изрази радост с гласа си, този път поради факта, че ще може да види Андрей. Поблагодари за любезната покана и тръгна към ателието. Професорът написа на един лист: „Антоне, не ме буди, а иди направо горе. Чакат те!“ И остави листа на средата на антрето, като го затисна с една обувка, та син му, като влезе, да се спъне в обувката и види листа. И веднага си легна, разбира се, с панталон. Човек лесно си създава лоши навици.

А в това време Фердинанд Биолчев чукаше на вратата на ателието.

— Влез — чу той глас и влезе.

Срещу него се изправи Андрей в бяла престилка, със запретнати ръкави, омазан с глина.

— Добър ден — каза Биолчев. — Може ли?

Устата на Андрей бе суха като първия път, когато се качи на ринга.

— Може ли? — повтори Биолчев.

— Заповядайте — изрече едва-едва Андрей и посочи с ръка вътрешността на ателието. — Заповядайте… моля…

— Аз всъщност търся брат ви — каза Биолчев, и седна на един миндер. — Нали вие сте Андрей Доганов?

Андрей кимна.

— Аз търся Антон Доганов, брат ви, а вашият баща ми каза, че той ще дойде тук. Но, боже мой! — Биолчев заговори с глас на драматичен актьор. — Каква изумителна прилика между двама братя! Честна дума, ако ви срещнех на улицата, щях да извикам: „Здравей, Тони!“ Защото ние с брат ви сме големи приятели. Аз съм негов треньор по бокс, не знаехте ли това?

— Не… не знаех…

— Е, сега вече ще знаете. Аз съм Фердинанд Биолчев, може би сте чували името ми. Но аз сигурно ви преча! Вие си имате работа — работете си, моля ви се. Аз просто ще почакам брат ви, пък и ще погледам как един скулптор вае творбите си. За мен ще бъде много интересно.

Андрей обърса ръцете си в една кърпа. Прав беше Тони, като казваше понякога, че Биолчев е противен тип.

— Вижте какво — рече той решително. — Брат ми може и да не дойде. Днес той има много лекции и може да не се прибере за обяд. Ако имате нещо да му кажете, аз ще му предам.

— А вашият баща беше по-любезен — каза Биолчев, като разглеждаше ателието. — Ха, един боксов чувал! Сигурно служи на брат ви за тренировка? Та… баща ви ме покани любезно на чашка коняк. Аз мога да сляза и долу да чакам Тони. Но мисля, че ще бъде по-добре да поговорим тримата. Да използуваме случая, че най-после веднъж ще бъдем тримата заедно. Защото досега се срещахме само по двама.

— Не ви разбирам — каза Андрей сухо.

— И аз не разбирах някои неща — Биолчев стана извънредно много словоохотлив. — Но, нали знаете? — Идва моментът на просветлението, очите на човек се отварят и той става годен да възприеме истината за света. Този наш свят, изпълнен с изненади! Не сте ли съгласен с мен? Впрочем… щях да забравя, как е вашият чичо, моят бивш колега Станислав Доганов.

— Той е в чужбина.

— Браво! Човек се освежава много, като отиде в чужда страна. Нови впечатления, нови хора… А вие никога ли не сте се изкушавали да ударите тоя боксов чувал или да помолите чичо си да ви покаже някои номера?

— Слушайте — каза Андрей с глух глас. — За какво сте дошли тук?

Биолчев потърси с очи пепелник. Видя една глинена паничка и я притегли към себе си.

— Дойдох просто така — как да ви кажа… — и гласът му изведнъж се смени. — Дойдох, Доганов, по работа — изрече той студено и бавно. — Говоря ви на „вие“, защото с вас не сме се запознали официално. Досега вие бяхте за мен Антон и затова ви говорех на „ти“. Но явно отношенията ни трябва да тръгнат съвсем по протокола. Отсега нататък ще се знае кой с кого говори и какво говори. Точно за това дойдох, щом питате.

Някой блъсна вратата и влезе с песен. Беше Антон. (Няма да описваме как се промени лицето му и как секна песента му, като видя Биолчев. Смятаме, че е излишно.)

— Вече започнахме разговора с брат ти, Тони — продължи Биолчев. — Заповядай, седни! Не стой така, като че виждаш привидение. Аз съм Биолчев, от главата до краката. Досега на мен ми се явяваха някакви привидения или по-точно често ми гостуваше твоят дух. Седни, имаме да си поприказваме.

И Антон седна.

— Трагедии няма да правим. Искам само да ви кажа съвсем накратко какво би станало, ако се разгласи, че всъщност понякога заради Антон Доганов се е боксирал друг човек. Първо, това ще достави голяма радост на другаря професор, който иначе ми е толкова симпатичен. Всъщност той е професор по правото, доколкото знам, и като юрист най-добре би ви обяснил какво значи едно лице да се явява с името на друго. Второ, тази радост ще споходи вашите професори, които веднага ще си помислят дали по някои общи за двамата предмети, които се учат в първите семестри, братята не са си правили взаимни услуги. За комсомолците пък да не говорим — те просто ще изпаднат във възторг от вашето хрумване. Ами че така утре вие можете и нещо още по-хубаво да измислите? Човек като си разрови главата, може да изнамери доста комбинации с двама души, които си приличат като две капки вода. И накрая — боксът. На бокса казвате „чао“ и отивате да играете пинг-понг. Ясно ли ви е?

— Ама ние… — понечи да каже нещо Андрей, но Биолчев вдигна ръка.

— Знам какво ще ми кажете. Вие сте възпитани момчета и най-напред ще ми се извините. Ама извинение къща не храни! Да ме будалкате толкова време — Биолчев още веднъж смени гласа си, този път вече съскаше — да ми се смеете в очите… Как си мислите вие тази работа?

— Ние… — пак отвори уста Андрей. — По-точно, аз…

Ако бяха на ринга, и двамата щяха да чуят как съдията отброява последните три числа — осем, девет и десет. Досега те играеха с Биолчев, сега той ги изправи срещу себе си и ги срази.

— И така…

Тук ще прекъснем този неприятен разговор, защото нашите симпатии са очевидно на страната на момчетата — стигат ни издевателствата на Биолчев над тях досега. Ще завършим само с това, че той им предложи най-неочакваното решение: да продължат по същия начин да тренират, да започнат да излизат и на състезания. Тайната на двойния Антон ще си остане само между тях тримата. Само че те ще слушат какво той ще им казва и ще го изпълняват.

И те, като не вярваха на ушите си, се съгласиха, с което започна третата част на играта.