Ясен Антов
Когато две и две правят пет (21)

Главата на карфицата

А сега нека се върнем към малката грешка — тази, която допускат и най-опитните. Теофан Кокинов я откри и стигна до заключението, че на ринга зад гърба на Антон Доганов стои още един човек. И че с този човек те си сменят неусетно местата за изненада на всички и за ужас на Асен Камъка, който получи нервна депресия и известно време ходи като меланхолик. Лесно ли е днес да те смазват от бой, а утре да те галят? Асен никога не знаеше какво ще му се случи на ринга: дали той ще напада или ще трябва да се отбранява срещу лавина от юмруци. И у него все по-упорито се загнездваше мисълта да си вдигне чуковете и да избяга в друг отбор. Тогава той нямаше да стои на втора позиция и да бърше праха на пейката, а щеше да се изправи като истински противник срещу професорския син. И веднъж! — той беше абсолютно убеден — щеше да намери подходящ момент и с цялата сила, която извира от краката, утроява се от тежестта на тялото и се удесеторява, докато стигне ръкавицата, ще уцели носа на професорското синче и ще го прати в болницата. А сега това бе безсмислен бой, защото Фери винаги ще предпочете Тони, тоя ухилен мамин синчага, дето все казва: „Добър вечер, как си Асене, ще си поиграем ли?“

Та Теофан Кокинов забеляза главата на карфичката и като я разгледа внимателно, се плесна по челото. И извика: „Това не може да бъде!“ Даже на Биби не каза нищо, толкова невероятно му изглеждаше всичко. И ако нямаше вяра във великолепното си здраве, би се хванал за ръка да си мери пулса. Защото това бе чиста фантазия, плод на болен мозък! Дали пък не съм се преуморил напоследък?

Но, не! — Грешка не можеше да има! Той видя съвсем ясно къде двамата Антоновци направиха лошия ход. Той видя веднъж, след това втори път, след това трети…

Впрочем, да си види главата на карфицата съвсем не бе трудно, защото тя напълно отговаряше по вид и размери на приятелката на Андрей Марта и всъщност бе тя. Аха-а-а! — ще извика радостно всеки, който обяснява своите лични неуспехи с характера и поведението на жена си. Шерше ла фам! — нали така казваха французите? Жени, жени, коварнички създания — беше написал пък Петьофи. Навсякъде се загнездвате, всяко нещо проваляте и започне ли човек да рови по-дълбоко в нещата, винаги стига до вас! Значи, Марта е случаят…

Да, Марта. Макар и не като действуващо лице, а като наблюдател. Тя се качваше вечер зад Андрей на мотопеда и отиваше да го гледа, как се боксира. Сядаше някъде по-далеч от ринга, стискаше юмруци и мълчеше. Мотопедът оставяха зад залата в тъмното и никой не виждаше, че момичето, което придружава боксьора Доганов, е веднъж русо, с плитки, веднъж чернооко, с къса коса. Никой ли? — Теофан Кокинов видя това.

Много естествено е, че вероятността да се срещнат двама души, които са в движение, е по-голяма, отколкото ако тези двама души стоят на едно място. Теофан Кокинов кръстосваше града с колата си, а Антон и Андрей се редуваха с мотопеда според нуждите им. И, разбира се, според това, кой го караше, задната седалка се заемаше от различни лица. Веднъж момиче с плитки, веднъж с къса коса.

Първия път Теофан си каза: „Охо! Нашият вече е сменил десена!“ При втората среща си помисли, че работата се е задълбочила. Но при третата направо рече, че Тони Доганов съвсем се е разхайтил. Ту с една, ту с друга! След това започна да се оглежда в залата, която често посещаваше, защото извън професията си на спортен журналист той бе и боксов запалянко, при това на дружеството, в което членуваше Антон. Та вечер, когато ходеше да гледа тренировките, той започна да се среща в залата ту с русата, ту с тъмната коса. Ту с плитките, ту с бретона. Освен това, като паркираше колата си пред залата, той ту виждаше мотопеда на Тони, ту не го виждаше. А в залата седеше едно от двете момичета. Кое момиче идва с трамвай до залата, я да проверим? — Идваше чернокосото. А дали си отива само след тренировката? — Не си отиваше само. Една вечер Теофан тръгна след него и видя как то заобиколи сградата, скри се в тъмното и след малко излетя оттам на мотопеда, прехванала с ръце кръста на Антон Доганов. На следната вечер той тръгна с колата си след мотопеда — отзад седеше русото момиче — и видя, че отиват в дома на Тони. И докато седеше в колата на улицата и си мислеше за свободата на днешните нрави, които позволяват на младежите да запознават своите приятелки с родителите си и даже да ги канят на гости, зяпна.

Към входа на кооперацията, в която преди малко бяха влезли Тони и русото момиче, сега се приближаваше Тони с чернокосото. А едно тяло не може да заема две различни места в пространството по едно и също време — това науката отдавна е доказала! Значи, освен Антон има още един друг Антон… всъщност не може да има двама Антоновци… Не може да има два пъти едно и също лице, още повече че момичетата са две. Значи…

И той направи най-простото. Това, дето няма нужда да бъдеш таен инспектор, за да го направиш. Той влезе в съседния вход (кооперацията на Доганови беше заключена), позвъни на първия етаж и като се извини, попита: „Извинете, да знаете някъде из тези входове да живее Иван Доганов?“. „Иван няма — каза момичето, което бе отворило вратата. — В съседния живее професор Константин Доганов със синовете си, но те се казват Антон и Андрей. Впрочем на най-горния етаж има още един Доганов, но той е Станислав. Викаме му чичо Стан“ — и момичето се засмя. „А Антон и Андрей бяха близнаци, нали?“ — запита Теофан и когато момичето отвърна утвърдително, не му оставаше нищо друго, освен да се извини за безпокойството, да благодари и да си отиде.

И все пак… Това е налудничава история! Какво печели Тони, като вкарва брат си от време на време като свой заместник? Впрочем, не е трудно да се досети човек, който поне малко е запознат с бокса: Тони печели много! По време на турнир една вечер играе единият, друга вечер другият. Силите им винаги са запазени, докато противниците им са претоварени и изтощени. Двамата имат възможност и на избор — срещу по-неопитен съперник излиза Андрей, който играе темпераментно, с много сила, спуска се като изтърван от клетка лъв. А срещу опитен противник застава Тони със своята прецизна техника и безупречна нервна система и го обезврежда, усмихвайки се. Та това е велика комбинация, но непочтена и мръсна! Никой противник не може да си изгради предварително тактическа схема на боя, защото не знае срещу кого ще попадне. Никой не може да издържи поредицата от турнирни срещи така леко, както двойният Доганов. И никой не може да разбере…

Пред очите на Теофан се изправи нисичкият набит Биолчев с карирано сако и безупречен възел на вратовръзката. Косата му бе сресана на път. Такъв човек можеше да бъде търговец на коне, крупие в игрален дом или професионален шантажист. И Биолчев, Стария. Лисиц, се е оставил в ръцете на две студентчета, на двама неотбили още военната си служба хлапаци… Никога! Теофан затова се ползуваше с името на добър спортен журналист, защото не само знаеше наизуст много рекорди, но и познаваше добре хората в света на спорта. Как можеш да пишеш за успеха на един състезател или отбор, когато нямаш представа как се е подготвял и кой го е подготвял!… Та Стария Лисиц е станал жертва на двете момчета? — Ха! Пет хиляди доказателства да му представеха, пак нямаше да повярва. Стария Лисиц гледа всичко не с четири, а с шестнайсет очи! Той надушва нещата от пет мили разстояние. Той е хитър за цяла глутница, та ще се остави да го надхитрят двама млади боксьори…

Ще оставиш, Тео, каза си той, темата за красотата и ще се захванеш с аферата „Биолчев“. Защото това не може да бъде стъкмена от Догановите работа. Тони е възпитано и фино момче, а пък и поотделно двамата са достатъчно силни боксьори, за да излязат всеки със своето име. Защо тогава единият играе в сянката на другия?

А всъщност темата за красотата трябва да се защищава конкретно. Ако Теофан разкрие ходовете на Биолчев в тази невероятна история, това ще да бъде шамар срещу нечистоплътните комбинации в спорта изобщо. Защо трябва да се пишат само хвалебствени статии и огрени от светлина очерци, а да не се разобличават действията на хитреци и мошеници (и, разбира се, успоредно с това на несведущи и наивници), които нанасят много по-тежки вреди на спорта, отколкото и най-катастрофалната международна загуба?

Работата се състоеше обаче в това, че случаят „Биолчев“ можеше да бъде приключен успешно само с извършването на действия, които нямат чисто журналистически характер. Тоест Тео трябваше да тръгне…

Че защо да не тръгне? Нима някъде е казано, че журналистът трябва само да наблюдава света с бележник в ръка и после да превръща бележките си в изискани репортажи?

Което е право, никъде не е казано. Но ние познаваме немалко журналисти; които за двадесет години са били например по веднъж в един завод (и то като туристи) и по два пъти в един кооператив — единият път на сватба, вторият път задължени лично от главния редактор. А иначе пишат за заводи и кооперативи, та пушек се вдига!

… Разбира се, най-напред се обади на Биби, че ще закъснее малко, та да не го чака в редакцията. След това дочака в колата двамата Доганови да излязат с двете момичета и като тръгна подир едната двойка, установи къде живее онова с плитките, т.е. приятелката на Тони.

След това всеки свободен ден и час правеше по нещо, докато се убеди напълно, че момчетата са извършили първата погрешна стъпка, водени само от голямото си желание и двамата да боксират. А след това Стария Лисиц ги е омотал в мрежите си, за да си осигури годините до пенсия с този феноменален, непобедим боксьор Антон Доганов! Достатъчно е само него да тренира, за да му плащат заплата и да не обръщат внимание на нищо. Малко ли е едно дружество да разполага с боксьор, който след време не ще има равен на себе си?

И така, ние отново стигнахме до 196… година — тази, в която бяха извършени последните ходове на играта, започнала с фаталния рожден ден на Ела и нейното невероятно хрумване.