Ясен Антов
Когато две и две правят пет (13)

Цял мач от четири минути

Движеха се съвсем по правилата на конспирацията. Чичо Стан и Андрей се качиха на тролейбус, а Антон пое към стадиона с мотопеда. Тролейбусът бе пълен с изморени хора, защото вече бе късно, един мъж даже дремеше. Чичо Стан намери свободно място до някакъв пийнал младеж, който непрекъснато намигаше на момичето срещу него. Очевидно искаше да му се хареса, а като му се хареса, според него, щеше да бъде лесно. Щеше да му предложи да го изпрати, защото навън е тъмно, а в тъмното е страшно. Момичето обаче упорито четеше вестник. Шофьорът на тролейбуса бе закрепил на таблото пред себе си малък транзистор и слушаше Адамо. По предното стъкло се разбиваха едри капки пролетен дъжд.

Чичо Стан бе решил най-после да достави голямата радост на Андрей. Тази вечер, когато целият стадион заспи, той ще запали лампите над ринга в малката тренировъчна зала и двамата братя ще застанат като равни един срещу друг. Той се бе уговорил с един свой стар познат, пазачът на стадиона, да му даде ключ от залата, за да я използува със своите племенници. Пазачът се бе зарекъл, да не казва пред никого нито дума за среднощните тренировки на Становите роднини, а чичо Стан бе обещал, че никой няма да разбере как салонът се използува и нощно време.

Слязоха на предпоследната спирка и тръгнаха към стадиона. Наоколо цареше мрак и тишина, хора не се мяркаха, като се изключат тези по пейките, които се заклеваха един другиму във вярност до гроб и се целуваха. Или просто се целуваха без много-много обещания. Чичо Стан заведе Андрей до задния вход на стадиона, превъртя ключа в бравата и бутна голямата решетеста врата. Вратата се отмести със скърцане, двамата бързо се мушнаха вътре и се притаиха, защото по асфалтираната алея се приближаваше двойка милиционери. Единият разказваше на другия: „… и ми вика, тате, разкрий скобите. Аз съм разкривал скоби в не знам кой си клас, а те сега на първолаците дават скоби за разкриване. Гледай ги тия спортисти, пак са забравили вратата на стадиона, а утре ще пишат заявления в управлението, че хулигани влизали нощно време.“ Другият каза: „Абе, хулигани! Влизат само разни двойки, че няма къде да се крият, горките, то и тяхното не е живот. Дръпни вратата, да не се вижда поне, че е отворена!“

Първият милиционер наистина дръпна вратата, а чичо Стан и Андрей разбраха колко е тежка професията на нощните крадци. Сърцата им тупаха, дъхът им бе спрял.

Ей по това си приличаха най-много Константин и Станислав Доганови. За тях нямаше пречки от рода на възраст, положение, фирма. Те можеха да станат за миг момчета, можеха да извършат укорими от гледна точка на другите постъпки, щом трябваше работата да се върши. Университетското общество упрекваше професор Доганов, че пие кафе и пуши със студентите. Обществото като цяло пък щеше да нападне чичо Стан, ако разбереше, че отключва нощно време чужди врати и се крие в тъмното с племенника си. Да не говорим за снаха му Виолета Доганова, която даже щеше да инсценира припадък.

След малко по алеята с небрежна стъпка премина младеж с торба през рамо. Чичо Стан каза „псът!“ и младежът също се мушна при тях. След петнадесет минути тримата стояха край ринга.

— Сега сте без треньор. Двамата се познавате един друг…

— Ние ако не се познаваме! — засмя се Антон.

— … не знам дали обаче се познавате напълно. Всеки един от вас ще си разработи тактиката, аз ще мълча и ще гледам. Ще играете леко, не се състезавате, това е просто тренировка. Гонг няма, но аз ще пляскам с ръце. Пригответе се!

Не знаем кой от двамата се вълнуваше повече. Андрей, докато разкършваше тяло и пухтеше тежко, сияеше и му идеше да извика: „Хайде, да почваме!“ Но вътре някъде се бе скрил малък страх, че всичко ще се превърне в лоша шега, че ще бъде за пръв и последен път. Длъжен ли беше брат му да изпълнява прищевките му? Брат му вече бе играл на ринга, имаше си тренировъчен план, партньори, противници. А той… амбиции някакви!

Антон също искаше да се спусне по-бързо в играта, защото виждаше как брат му се притеснява. Но си мислеше, че ако започне да го щади, тоест да му прощава грешките и съответно да не ги наказва, щеше да стане лошо — големият майстор гледа отвисоко на чирака. Ако пък заиграеше както той си знае, можеше да го уплаши и разочарова. А Антон също като Андрей бе почувствувал каква преграда за тях е боксът. Той също страдаше от неравенството, наложено от майка им. Той искаше те пак да си станат Тони и Андро, дето никой не ги различаваше, защото те наистина бяха като един човек.

— Гонг! — извика тихо чичо Стан и плясна.

Четирите ръкавици се допряха една до друга, двамата се разделиха за миг и изведнъж Андрей изхвърли лявата си ръка напред, след това дясната. Антон леко се отклони, но не успя да се опази и върху него падна градушка. Сякаш въздухът около главата му се изпълни с ръкавици, десет, сто, хиляда… Това бе картечен откос, дъжд от шрапнели, хаос от снаряди. И сред този дъжд, градушка и хаос проехтяваше от време на време силният тътнеж на гръмотевиците, които раздираха небето над ринга и ослепяваха очите на Антон. Това бяха могъщите ъперкъти, с които брат му го разтърсваше, тези, изпълнени със страст и решителност ходове в играта, които караха всяка публика, та даже и най-миролюбивата да настръхне.

Антон прикри главата си плътно, посрещна с рамо един насочен право в брадата му замах, отскочи назад и докато Андрей отново се готвеше за щурм, погледна чичо си. А той се бе изправил до въжетата и гледаше засмян до уши. Значи, всичко е добре, чичо е доволен! Скок встрани, още веднъж назад, ръкавицата на брат му мина далеч над ухото му — и той започна своята игра. Това старинно бавно танго, което караше враговете му да побесняват. Едно, едно-две… пак отново, хайде да повторим…

— Брей тоя Андро е като фъртуна! Той може за десет секунди да замае главата ти с непрекъснати серии от крошета. Това е просто някаква шевна машина, която вместо игла на края има топуз. Гледай го ти братчето… Хоп! Хайде още веднъж!

Андрей прелетя над рамото му и се вплете във въжетата.

— Гонг! — извика силно чичо Стан и плясна няколко пъти с ръце. — Край на първия рунд!

А бе изтекла само една цяла минута. От втората — четиридесет секунди.

Антон се усмихна в себе си. Голям цар е тоя чичо Стан! Андро никога нямаше да разбере, че се е бил само половин рунд, а три минути никога не можеше да издържи. При това темпо само след една минута щеше да се мъкне по ринга с меки крака.

— Уф! — извика той. — Умори ме, Андро! Ти си като локомотив!

Андрей дишаше тежко. И бавно излизаше от опиянението на боя. Гърдите му се надигаха, в главата му звъняха камбани. Чичо Станислав нещо му говореше, но той само виждаше как устните му се движат. Въжетата на ринга бяха сякаш километри далеч от него, а рингът блестеше като бяла пустиня.

— Сега ще направим нещо друго — чу най-после какво говореше чичо му. — Вторият рунд ролите се сменят. Тони атакува веднага след гонга, а ти, Андрейка, се отбраняваш. Тони ще натиска целите три минути, а ти само ще се пазиш и ще контраатакуваш в най-изгодните моменти. Внимание, почивката свършва… още пет секунди… гонг!

Антон погледна внимателно чичо си и разбра, че и този рунд ще бъде къс. Знае чичо Стан как да води нещата.

И Антон се спусна напред. Ляв, ляв, десен, стъпка встрани, две последователни крошета, пак два прави, един удар в тялото, сега малко игра с крака после една къса серия, завършваща с ъперкът. Андрей работеше напрегнато в защита, цялото му тяло трепереше, мускулите му се бяха стегнали. Пак два прави, едно влизане в тяло — Антон разбра, че брат му се уморява и му даде възможност да поеме дъх, докато чичо Стан извика „Брек!“. Леко отблъскване, две стъпки вляво, две вдясно, едно лъжливо движение с раменете и един чист удар в брадата. Антон усети, че е време рундът да свършва. Той отскочи далеч назад, притегли брат си подир себе си, после още веднъж промени посоката и в това време чичо Стан разбра.

— Гонг! — извика той. — Даже малко прескочихме трите минути! И край на мача, за първи път стига толкова!

Андрей вдигна високо ръце, разпери ги, пое дълбоко въздух и издиша със свистене.

— Тони — каза той бавно. — Вторият рунд бе къде-къде по-тежък от първия. По едно време си мислех, че ще падна. И ако имах достатъчно сили, щях да ти трясна един, за да се сложи край на това бодене с игли. Уф!

По гърдите му се стичаше пот и над диафрагмата му бе станал черен кръг.

— А сега — рече чичо Стан — разтърчете се леко из залата, изхвърлете хубаво целия въглероден двуокис от дробовете си и после бегом в банята. А аз ще отида да кажа на моя човек, че сме свършили, и да го помоля да ми остави ключовете за друг път. Хайде, бегом!

Докато стояха под струите гореща вода, Андрей каза на брат си, че тази вечер е просто фантастична. Той не може още да повярва, че е играл два рунда на ринга. Каза му, че сега, когато е опитал истинския двубой, е разбрал, че играта е много сложна. „Аз не мога да се сдържам в началото и си мисля, че ако веднага се спусна, ще зашеметя противника, а после лесно ще намеря развръзката. Ще му шибна няколко тупаника и е готов! Обаче ти, като започна да ми танцуваш отпред, просто свят ми се зави. По едно време ми идеше да те издебна и така да те фрасна, та да легнеш. Тони, факир си ти на тая игра! Обаче казвам ти, след една година ще те накарам да плачеш!“

И той заигра под душа, сякаш боят продължаваше, а брат му улучи подходящия момент и пусна върху му ледена вода. Когато чичо Стан влезе в банята, видя ги да се борят под струята и чу да си викат един на друг „подло куче“.

Представляваха приятна гледка, та той се задържа на вратата да им се порадва.