Ясен Антов
Когато две и две правят пет (11)

Бели пари за черни дни

Работата на треньора е като на градинаря — цяла година оре, копае, сади, плеви, полива, наторява, прекопава, присажда, подкастря и какво ли не още, за да може накрая да прибере плод. Треньорът цяла година или по-точно години наред отглежда, подбира, насочва, учи, възпитава, оформя и какво ли не още, за да може накрай да прегърне питомеца си като шампион. Или даже не като шампион, а просто като един добър спортист.

Има обаче една съществена разлика между градинаря и треньора. Ако градинарят реши, че вместо да се бъхта в градината, вместо да гази калта и да го духа вятърът, си остане на топло у дома или пък иде да пие ракия в кръчмата, накрая на годината няма да получи нищо. Просто дърветата няма да цъфнат и вържат и кошниците на тавана ще останат празни. С треньора не е така — ако той сам не създаде, той може да вземе. А това става, като започне да произнася тихо, но настойчиво: „Кът-кът-кът…“ както се мамят пилета. Кът-кът-кът… и ето, че някое разхождащо се наблизо пиле долавя този богат и обещаващ глас, спира се за миг, поглежда с едното око, прави се известно време на разсеяно, поглежда с другото око, приближава се уж незаинтересовано към този, дето вика „кът-кът“, и накрая протяга врат и клъвва. А онзи, дето до това време е викал „кът-кът“, сега извиква веднъж „Оппа-ла…“ и завързва чувала. „Падна ли ми в ръцете, глупаво кокошо дете?“ (имаше едно такова стихотворение за предучилищна възраст).

Някой може да каже, че това е кражба. Защото, ако градинарят, който не е работил цяла година, отиде и обере чуждите дървета… Моля, моля! — вече казахме, че има съществена разлика между градинар и треньор. Градинарят би останал крадец, докато треньорът би получил даже и награда. Още в древните закони кражбата се е определяла като отнемане на чужда движима вещ без знанието и съгласието на собственика й и т.н. А състезателят от чуждия отбор, вкаран с благи думи в капана, нито е вещ, нито това става без негово знание или съгласие…

Изобщо да не сеем на корена ряпа. Има много правилници, наредби и разпоредби за преминаването на състезателите от един отбор в друг, но има и много специалисти, които познават тези правилници, наредби и разпоредби по-добре и от създателите им. Имаше на времето един колега на нашия познат професор Доганов, който в първата си лекция пред младите юристи казваше неизменно: „И не забравяйте, драги колеги, че параграфът е като телеграфен стълб. Глупав е този, който иска да прескочи стълба, когато може просто да го заобиколи…“

— Аз не мога да заобикалям закона — каза Геренски. — После не ми се ходи в дранголника. В дранголника духа, Биолчев, а аз имам ревматизъм.

Винаги когато искаше да придаде тежест на думите си, заведущ отдела Геренски се обръщаше към другите на фамилно име. Това не подхождаше в случая никак, защото двамата ядяха от една обща чиния варени свински крака, оглозгваха костите и се облизваха. По чашите, в които тъмнееше видинска гъмза, оставаха мазни отпечатъци.

— Слушай, бе Герен — Фердинанд Биолчев не губеше време в игра на големство. — Законът нито ще бъде прескочен, нито заобиколен. Ако искаш, аз ще говоря с председателя, ти само трябва да ме подкрепиш. А не както друг път…

— Какво друг път, бе — ядоса се Геренски. — Какво друг път! Малко ли пъти съм те изваждал от батаците. Я сипи едно вино и стига си приказвал! Не искам да слушам повече.

— Имаше една песен от наше време — Биолчев заговори с познатия си глас на проповедник. — Песента за глупавия Джони, дето една мадама му пее: „Джони, чуй, разбери, всичко става с пари…“

— Искаш да кажеш, че аз съм глупавият Джони, а ти си мадамата. Откога пък стана такава умна мадама, дето всичко знае? Това вино е силно, взе нещо да ми затопля ушите. А за парите съм съвсем наясно — без пари никаква работа не можем да свършим. Но мен вече не ме търси. Каквото било — било!

А за есента Биолчев можеше да осигури на дружеството пет нови момчета. Не момчета, а бичета — яки, с пяна на устата, готови на всичко. Само чичо Фери да им направа тактиката и да ги пусне — ела да видиш дали ще има купа, която няма да влезе във витрината на дружество. Тези момчета вече бяха започнали да хвърлят погледи наляво и надясно, защото винаги е по-добре, като се биеш на ринга за сметка на едно дружество, а после решиш да се прехвърлиш в друго, да получиш по-голяма заплата. Така са устроени някои хора, че даже когато камъни падат по главите им, пак си мислят за пари. Пък и не само за парите — жилището също играе важна роля в човешкото съществувание в смисъл на замяна на досегашния едностаен с двустаен апартамент, ако има възможност в центъра на града и с южно изложение. И евентуално с гледка към Витоша.

— А и нещо за обзавеждане — рече Фери. — Не можем да караме момчетата да спят на вестници. Готови бойци ти докарвам, Герен, а пък на вестници…

— Точка, край! — каза решително Геренски. — Ако искаш, направи доклад до ръководството, запознай шефовете с въпроса, но мене не ме меси. Стига ми тоя футбол… Между другото, отзарана в дружеството идва оня Кокинов от вестника. Щял да пише някакъв голям репортаж за боксьорите ни, та ме разпитва надълго и нашироко какво бих могъл да кажа като заведущ…

— Е, и ти? — Биолчев остави чашата си.

— Казах му, че отборът ни е много надежден и че очакваме да вземем купата след два месеца. Много надълго и нашироко не му обяснявах. Казах още, че сме доволни от тебе, загдето си създал такъв отбор…

Кой знае защо, Биолчев изпита копнеж по своята малка къщичка в подножието на Витоша. В двора й има няколко дръвчета ябълки „златна превъзходна“, две круши-масловки, малини и френско грозде. Там въздухът е чист, човек се събужда сутрин подмладен, в гората пеят птички. Още две години и когато пенсионната му книжка бъде подпечатана, той ще си седне на сянка под ябълките, ще се заслуша в жуженето на пчелите… Привечер ще идват съседите му, ще си опитват един друг виното от касис, Стария Лисиц ще им разказва спомените си от ринга, а вечер ще гледа телевизия.

От тази работа сега, дявол я взел, една телевизия не може да гледа като хората! Всяка вечер тренировки, състезания, че и заседания на секцията под ръководството на този дръвник Геренски!

Веднъж в годината с жена си ще ходят за десет дни на море. В хубав хотел с тераса и ресторант с музика. Или пък една екскурзия с „Балкантурист“ в чужбина. Още две години само…

Само… само… — малко ли се две години? Защото напоследък започна да става все по-трудно и по-трудно и ако не играе играта, както трябва, може всеки момент да изхвръкне. Навъди се едно учено младо поколение, дето не прощава на старите. Без наука не можело да се прави спорт! Науката и спортът — ръка за ръка, дрън-дрън-ярина. Фери може и без наука, стига му акълът. Кой в коя категория ще пусне, кой ще сваля килограми, кой ще качва, кой на кого ще противопостави — накрая теглиш калема. И ето, че точките са налице, дружеството е начело, Фери е бог. Тогава можеш да направиш и една-две срещи в чужбина и като вземеш Геренски за водач и финансов отговорник — ето ти един телевизор или хладилник с голяма камера. Или пък два-три курса с начеващи. Организираш курса, обявиш го пред ръководството, заведеш курсистите някъде извън София, храниш ги, плащаш им спането, тренираш ги, накрая оформяш всичко. И само Геренски знае, че такъв курс изобщо не е имало, но затова пък двамата получават като подарък по една екскурзия в чужбина, като се пенсионират. И двамата уважаваха спестовното дело като форма на обществена добродетел, та затова внасяха парите от курсовете и турнетата навреме и акуратно всеки в своя спестовна книжка. Ех, ако този Геренски не бе такъв дръвник! С друг човек чудеса можеха да се направят…

Важното е отборът да бъде между първите и да има един-двама шампиони. Тогава всичко минава. А тоя мръсник Кокинов защо си муши носа…