Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ясен Антов
Заглавие: Когато две и две правят пет
Издание: първо
Издател: Държавно издателство „Медицина и физкултура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1973
Тип: повест
Националност: българска
Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — Пловдив
Излязла от печат: 30. IX. 1973 г.
Редактор: Максим Наимович
Художествен редактор: Мария Табакова
Технически редактор: Мария Белова
Художник: Александър Хачатурян
Художник на илюстрациите: Александър Хачатурян
Коректор: Мария Боева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8326
История
- — Добавяне
Кафяви полета, зелени реки
Веднъж Ела дойде у Доганови да вземе някакъв учебник от Андрей. Тогава тя видя Антон и се влюби в него.
Понеже в тази част на нашия разказ ще говорим за любов, искаме да заявим нещо предварително. Дали любовта е чисто биофизиологично влечение, както твърдят някои, реализиран контакт на две духовни същности — както твърдят втори, или плод на някакви неизвестни на науката флуидни излъчвания — нас не ни интересуват. С любов са се занимавали всички живи хора, откак свят светува, а с проучване същността на любовта — нито едно значително заведение досега. Факт е, че заради някои научни специалности са създадени огромни институти, а никъде по земята все още не съществува даже едно полувисше училище по въпросите на любовта. Така че ние сме повече склонни да приемем твърдението на поетите, че любовта е топъл вятър, който духа сред разцъфналите овошки и като поемаме целия риск да ни обвинят в неграмотност, заявяваме открито: двадесетият век е век на специалистите и да се пъха носът инцидентно, както това са правили мнозина досега, в един такъв проблем, какъвто е любовта, е нещо недопустимо. Ето защо ние считаме, че е по-добре да се вярва на поетите, отколкото на учените. Защото субективните преценки за собствените любовни изживявания на някой професор (при това сигурно ли е, че са били истински любовни преживявания, а не някакво измъчено от амбиции общуване?) и описанието на тези случаи като „Случая с А и Б“ съвсем не могат да се считат за научен труд. Субективното мнение на поетите за топлия вятър ние сме склонни да приемем по-лесно, защото то няма научна претенция, а пък и без наличието на субективния фактор не би съществувала поезия изобщо. Затова ние замълчаваме по големите въпроси на любовта, а искаме само да заявим: любов от пръв поглед има!
Ела се влюби в Антон от пръв поглед. Антон… — за него ще кажем по-късно. Ела беше дошла да вземе един учебник от Андрей, а се влюби в Антон. Ха иди сега, та го разбери!
Антон и Андрей бяха еднакво високи. Еднакво широки в раменете. С еднакво руси коси, с еднакво сини очи. С еднакви носове, уши и вежди. Гласовете им звучаха еднакво, като изключим цвета на пуловерите, ризите или вратовръзките. Но да допуснем, че Ела се е влюбила в Антон само заради тъмносиньото, би било наивно и би сочило явно непознаване на въпроса. Защото процесът на влюбването е нещо много сложно, за да изиграе решителна роля един тъмносин пуловер. Пък даже и модел „поло“ — английска плетка.
Но какво изобщо сме седнали да говорим? — Майка им и баща им не ги различаваха, а Ела веднага си избра единия! Без никакво колебание и без прилагане на сравнителния метод. А тя познаваше Андрей вече цели две години! Но видя Антон и — хайде! Духна топлият вятър и Ела си отиде, без да вземе учебника.
Антон й каза „Довиждане, желая ви всичко най-добро“. Децата на Доганови имаха добро възпитание.
По-нататък нещата се развиха така.
Жената на професор Доганов, т.е. майка им, вече бе приключила голямата си дейност по отношение на Марта. Някакво неизвестно разузнавателно учреждение, в което работят само жени, бе събрало пълни сведения за Марта. Веднъж една леля на братовчедката на Гена Герасимова (Доганова никога не успя да разбере коя точно е тази Гена Герасимова, знаеше само, че е нещо като вуйна на чичото на Константин) беше видяла как Андрей и едно чернокосо момиче с кръгло лице седят „тет-а-тет“ и ядат пасти. И, разбира се, веднага бе уведомила за това снаха си (приемаме съвсем условно, че Виолета Доганова й е снаха). След това данните „чернокосо, кръгло лице“ минаха през учреждението, в което непрекъснато щракат като електронноизчислителни машини голям брой роднини и приятелки и само след три дни се знаеше: казва се Марта, от добро учителско семейство, софиянка, студентка в политехниката, няма намерение да се омъжи, докато не завърши образованието си и не си изкара стажа. И тъй като материалите, които пристигаха от учреждението, не подлежаха на съмнение, Виолета Доганова се задоволи само да каже на Андрей да внимава. И се успокои.
А пък и последният изпит бе далеч, стажът още по-далеч, през това време можеха да станат много неща, в смисъл срещи с други личности, включително и възможността Андрей да намери някоя принцеса от приказките, чийто баща да заема пост поне на заместник-министър. Виолета Доганова бе убедена, че и двамата й синове имат качества да поискат ръката и на министерски дъщери, но пред тях не смееше да каже.
И така, след като въпросът с Марта се уреди, Виолета Доганова пусна в главната машина на учреждението едно картонче с въпрос „А Антон?“. И след известно време получи отговор „Няма нищо“. Нито една от лелите, вуйните, приятелките им и техните вуйни, лели и приятелки нямаха никакви данни за контакти на Антон с лица от противния пол. И тъй като на учреждението можеше да се вярва…
Е, да, ама в запомнящите устройства на машината никъде не бе нанесена следната информация: в Антон е влюбена Ела! А това не бе малко и Ела уреди нещата така, че една приятна майска вечер, когато люляците по булевард „Евлоги Георгиев“ ухаеха, тя и Антон да се срещнат втори път. Впрочем в началото люляците не оказаха никакво влияние върху хода на нещата, защото в студентската квартира, в която се бяха събрали, ухаеше на цигари „Стюардеса“. Но това няма значение, по-важно бе, че един магнетофон разнасяше песните на Шърлей Бейси (има такава певица), студентите и състудентките им танцуваха по двойки, Андрей и Марта — също. А Антон седеше неудобно на края на някакво легло и се чудеше какво да говори на Ела. Ела имаше две плитки зад главата си и много лунички. И се смееше много и той не можеше да разбере дали тя изобщо така си се смее или му се смее на него. Ето, преди малко той каза: „Аз разбирам стойността на приложното изкуство, но все пак, извинете, нещата са несъизмерими“ — той имаше предвид класическата живопис. И не можа да разбере какво мисли тя по въпроса, защото Ела промърмори нещо под носа си и пак се засмя. Като се смееше, луничките просто тичаха по лицето й.
А тя се смееше, защото беше нервна. Защото бе развила огромна организационна дейност да уреди съвсем неусетно това събиране, на което още по-неусетно да дойдат двамата братя Доганови и да направи така, че докато другите танцуват, тя и Антон да си говорят за изкуство. Но много по-лесно е да организираш една такава акция, отколкото да скриеш след това, че човекът, който седи сгънат на две до теб, не ти е безразличен. И тя се бранеше със смеха си.
И така, както се бранеше, рече:
— Изглежда, че ние с вас единствени сме схванати в краката. Я вижте какво правят хората — и показа приятелите им, които се клатушкаха като моряци. — Да не сте страдали от детски паралич?
— Не съм — каза Антон. — Ще ви бъде ли приятно да ви поканя?
Ела беше лека като прашинка. Все едно, че той си танцуваше сам, като се изключи това, че трябваше да се съобразява и с краката на Ела — да не ги настъпи. На помощ му дойде Марта.
— Свобода на жените! — извика тя и отблъсна от себе си Андрей. — Долу оковите! Всеки за себе си, започвай!
И всички се залюляха наистина всеки сам за себе си и това бе една интересна и приятна гледка, защото противно на твърдението на някои, че и танцуването поотделно било израз на завладяващата света алиенация, това бе танц на всеки с всеки. Един красив и весел танц на всички с всички. Пред очите на Антон минаваха ту Марта, ту Ела, ту математикът с очилата, ту дебелата философка, която наскоро бе участвувала в някакъв диспут в Клермон-Феран (Франция), ту брат му с разхлабения възел на вратовръзката, после домакинът — студент по цигулка в Академията, а по едно време се мярна и някаква възрастна жена. Но тя не танцуваше — оказа се, че е хазайката, която е дошла да провери дали са дръпнали килима или танцуват по него и го правят на парцали. Изобщо приятно бе и Антон се люлееше в такт с всички и главата му бе пълна с музика и му се искаше да грабне някого и да го вдигне над главата си — не знам дали ви се е случвало да искате да грабнете някого и да го вдигнете над главата си. Много е хубаво.
И кой знае защо Ела започна да се отделя от другите, постепенно от цялата танцуваща стая останаха само тя и той, той виждаше само нейната светла, весела рокля, двете плитки и луните, колко много луни…
Изобщо… ясна е работата. Ще има Виолета Доганова да търчи по лели и вуйни.
След това танцуваха още веднъж, два пъти, още много пъти, а накрая — когато всички се бяха изтръшкали по столове и легла и говореха за концертите на Давид Ойстрах…
(Интересно е това увлечение на студентите по музиката. Те унищожават със своята критичност автори на книги, държат се насмешливо-презрително по време на театрални представления, в изложбени зали или се хилят или скучаят. А в концертните салони стоят с часове правя, блъскани, настъпвани, потни и напрегнати. И слушат — слушат с часове музика. Но това — в скоба.)
Та накрая, когато всички се бяха натръшкали уморени и говореха за Ойстрах, Антон и Ела танцуваха сами. Един бавен и тъжен блус, който ги изпълни с копнеж по кафяви разорани полета и тихи зелени реки с надвиснали върби, по лилаво небе и дъх на…
— Усещаш ли люляците? — запита Ела.
Марта внесе огромен тиган с пържени яйца. Марта бе изтребителка на хазайките. На нея даже най-смръщената собственичка на стаи не можеше да откаже „един сюрприз за момчетата“. Още повече че Марта носеше винаги продуктите, черпеше хазайката, а след това измиваше всички изцапани съдове. Информацията за нея бе точна — момиче от добро семейство.
След яйцата разговорът се пренесе към философията, дебелото момиче разказа за Клермон-Феран и Ела се намеси така умело, че Антон се възхити. Вие може да кажете, че след този блус и този копнеж по кафяви полета и зелени реки Антон вече се е възхищавал на всичко, но няма да бъдете прави. Ела настина говореше като сериозен и умен човек въпреки лекомислените плитки. След това си тръгнаха.
Е, много е хубаво, дявол го взел, когато след такава вечер хората си тръгнат. Разбира се, по двама. Тогава обикновено те заговарят за себе си, та и Антон дълго говори за себе си, а Ела го слушаше и се възхищаваше. И вие пак ще кажете, че след такава вечер Ела е можела да се възхищава от всичко, и този път ще бъдете прави. Ела беше влюбена.
Колкото се отнася до Антон — и Антон беше влюбен.
Като се разделяха, не се питаха кога ще се видят пак, но се видяха още след два дни. След това се виждаха всеки ден и това беше естествено.