Чингиз Айтматов
Клеймото на Касандра (9) (Из ересите на XX век)

Глава девета

Беше вече четири и половина сутринта. Робърт Борк седеше умълчан над факсовете по бюрото. И Джеси беше тук, тя също ги бе прочела.

— Боже мой, какво става, какво става! — повтаряше тя за кой ли път.

— По-добре си легни — посъветва я мъжът й.

— Ако искаш да останеш сам, сега ще се махна. Но едва ли ще заспя. Не съм на себе си. Разбирах, че всичко това е много сериозно, но не си представях, че ще се усложни до такава степен. Не знам какво да кажа.

— Да, Джеси. Антъни Юнгер е прав. Абсолютно прав — замислено откликна Борк. — Самата съдба ни го изпраща. Подходът му е вече подход на новото поколение. Различно възприемане на света. И умение да се действа. Веднага се усеща. А аз освен статията — стана огромна, не знам, на цяла страница, — аз самият едва ли щях да предприема нещо. Ние с теб се затворихме херметически вкъщи. Но не е възможно да се изолираме напълно от това, което става. Което Ордок провокира…

— По-добре кажи отвърза.

— Да, отвърза. Тази сила, която той отвърза от веригата, е страшна. И Ордок съзнателно насъска масите срещу Филофей и срещу мен.

— Сигурен ли си, че сам ще успееш да убедиш толкова хора, настроени против?

— Няма да отстъпя. Ще доказвам. Но как ще се развият нещата, трудно е да се каже. Откритието на феномена на касандро-ембрионите нанася съкрушителен удар по вкоренените представи, по съществуващия начин на живот, по създадения стереотип на мислене. Да се признае есхатологическата реакция на касандро-ембрионите, означава да се подложи на съмнение всичко от и до, и на първо място политическото и социалното устройство, моралните устои. Ясно е, че такова рушене на стереотипите не е изгодно никому, като се започне от заченалата жена и се свърши с типове като Ордок. Затова е и съпротивата, преминаваща в агресия.

— Но нали за тях агресор е самият Филофей?

— Да, всички виждат агресора в негово лице. За мен той е пророк, за останалите — сатана. Появи се дилемата: или ще живеем постарому, в атмосферата на всеобща самоизмама, ще живеем така, както сме живели винаги, или ще успеем да предотвратим неизбежния апокалиптичен срив, като осмислим причините за увеличения брой касандро-ембриони. Пред такъв избор е изправено човечеството.

— Самият Филофей пише, че откритието му е толкова неочаквано за хората, колкото ако на небето се появеше второ слънце. Но това второ слънце може да разруши вековния начин на живот! При това вашите противници обвиняват Филофей и в нарушаване правата на човека. Какво повече?! Какво ще кажеш на това?

— Не, това не е нарушение на правата на човека! Според мен не е. Аз пиша за това. Можеш да прочетеш. Да знаем за клеймото на Касандра е наш дълг, дълг на обществото и дълг на личността, преди всичко дълг на заченалата жена. Тя самата трябва да е заинтересувана, щом се е стигнало дотук, да провери дали зародишът в утробата й не изпраща есхатологични сигнали. С течение на времето статистическите данни за касандро-ембрионите ще заемат място сред основните социологически показатели, по които ще оценяваме състоянието и развитието на обществото.

— Да допуснем, че съм съгласна с теб, Робърт. Но ако останалите не поискат да приемат всичко това? Ако не убедиш никого?

— Много ще зависи от обстоятелствата, от общата нагласа. Антъни Юнгер е абсолютно прав, да, трябва да включим и самия Филофей. Основният му коз са данните от научните наблюдения, чрез които е установил есхатологичния характер на реакцията на касандро-ембрионите. Тези данни трябва да се обнародват. И всичко, взето заедно, от биологичните фактори до философските изводи от тях, трябва да бъде представено публично още веднъж, да речем, на пресконференция. И е важно самият Филофей също да е в ефир! Ако Юнгер успее да осъществи идеята си, ще е чудесно. Аз съм изцяло за. Сега ще му изпратя факс, а по-нататък — ще видим…

Те замълчаха, и двамата в халати, и двамата разрошени, отслабнали за една нощ и като че ли непринадлежащи на себе си — за първи път в живота им се случи нощ на безкрайна тревога, оголила отвъд обичайните им грижи нещо страшно, надигащо се срещу им. Така чрез болката и страданията се разширява Вселената.

В прозорците беше вече светло, настъпваше утрото.

Денят, както и предишният, обещаваше да е ясен, есенно крехък и ярък. Чуваха се далечни гласове на птици — отлитащите ята пак се бяха събрали рано-рано. Робърт Борк си представи как те кръжат в небето над гористия хълм, над полетата за голф и как ще поемат далечния си път, ще полетят по брега на океана, над шумящия долу бял кант на прибоя; прииска му се да поеме заедно с тях, да отлети оттук, но трябваше да продължи онова, което изведнъж се превърна в неотменно дело на живота му.

С настъпването на утрото стана ясно, че светът не ги е изоставил, не ги е забравил и няма намерение да ги забрави. Всичко започна от пристигналия факс от дъщеря им в Чикаго. Ерика пишеше с недоумение и тревога: „Цяла нощ не можах да се свържа. Телефоните ви са изключени, факсът е зает. Татко, какво става? Защо забърка всичко това? Чикаго кипи. Всички са против. Ние с Джон сме в шок. Умолявам те: спри се. Мамо, а ти къде гледаш?!“

Джеси, разбира се, много се притесни:

— Какво да правим, Робърт? Ти си баща. Дъщеря ти се вълнува, а е бременна. Зетят също не е във възторг. Разбирам го: Джон е член на дирекционния съвет, ще му се наложи да избира линия на поведение. Не може да не мислим за това.

— Правилно, правилно, така е — беше принуден да се съгласи Борк. — Но какво мога да кажа в тази ситуация? Проблемът не се изчерпва със семейния кръг. Ако беше така!… Успокой се, Джеси. Ще пиша на Ерика, ще й се обадя, ще се опитам да й обясня, да я успокоя. И после младите също трябва да мислят със собствената си глава. Разбира се, за тях, особено за Джон, процъфтяването на компанията е по-важно от всичко друго. Но и извън автокомпанията съществува живот и неговите проблеми са не по-малко важни за всички и за всеки. Нямам нищо против — хубава двойка са, щастливи са. Но сама разбираш, че егоизмът, и по-точно социалният, трябва да има някакви граници.

— Ох, Робърт, на тебе ти дай да четеш лекции. Добре де, но не забравяй, като свършиш, да изпратиш на Ерика факс — с тези думи Джеси излезе, наметнала вълнена жилетка. Тя все пак възприе съвета на Юнгер и отиде рано-рано да закачи съобщение-молба към възможните посетители да не ги безпокоят, за което се извиняваше. Тръгна, сподирена от рунтавата им котка, която в техния дом се смяташе за котка-куче, тъй като това домашно животно, макар и котка, можеше да бъде ако не напълно, то почти куче. Поне така си мислеха стопаните му.

След като Джеси излезе, хлопвайки вратата, като се сресваше в движение и говореше нещо на тичащата до нея котка-куче, Робърт Борк седна до факса да предаде в „Трибюн“ завършената през нощта статия, за да могат журналистите от редакцията да я намерят на бюрата си, щом дойдат на работа. Той не се съмняваше, че материалът ще бъде публикуван веднага; прибави дори бележка, в която настояваше текстът да бъде отпечатан само във вида, предложен от автора, и напомняше, че каквито и да било промени са недопустими. Не се съмняваше, че ще отпечатат статията по простата причина, че „Трибюн“ нямаше друг изход. След като веднъж се бе решил да публикува космическото послание на Филофей, вестникът не можеше да отстъпи от позициите си — освен всичко друго, той трябваше да запази лицето си. В известен смисъл това беше безпрецедентен случай, когато вестникът можеше да си каже „да бъде или не“…

Затова пък не се налагаше да гадае какво щеше да последва след това. Схватката около вестника, около Филофей, а сега и около него, Борк, обещаваше да стане жестока и безпощадна още от ранните утринни часове. Ако нещата се наричаха със собствените им имена, предстоеше борба не на живот, а на смърт…

Телефаксът поглъщаше предложения му текст страница след страница, като акуратно отбелязваше всяка операция със сигнално пиукане. И добре, че успя да го поеме целия. Само минута по-късно Робърт Борк почувства, че на улицата става нещо лошо: котката се стрелна вкъщи толкова настръхнала, сякаш току-що бе срещнала на двора омразния й безпризорен пес, което винаги я раздразваше задълго. Но през прозореца Борк видя как по терасата след нея нервно тича и Джеси, мачкайки в ръце някакви листове и картони. Тя влетя не на себе си, бледа и запъхтяна. Човек можеше да си помисли, че на улицата са я душили и тя едва се е отскубнала.

— Какво стана, какво ти е? — се спусна към нея мъжът й.

— Робърт, това е страшно, това е невероятно! Излизам, а някакви негодници, те са там, зад ъгъла, оставили са колите си и стоят там… погледни какво са разлепили!

Джеси метна на масата заедно с вестниците и онова, което бе смъкнала от стените и бе донесла от улицата — просташки, оскърбителни думи, набързо наплескани с четка и бои. Като ги погледна, и самият Борк се вцепени. „Срамуваме се, че Борк живее на нашата улица!“ — явно някой от съседите го беше писал. И още: „Женомразецо, утробокопачо Борк, вън от нашия Нюбъри!“, „Феминисткият Нюбъри презира Борк!“ Другите бяха още по-драстични: „Борк е подлец!“, „Борк е агент на КГБ!“, „Куршум в челото на Борк!“, „Не ми се изпречвай пред очите, старче, ще те удуша! — Ембрион по фамилия Касандров“.

— Явно са решили да започнат от по-раничко! — промърмори объркано Борк.

— От по-раничко! Както виждаш, от доста рано! А какво ли ще става по-нататък, Робърт?! Какво ли ни чака? Умът ми не го побира!

Робърт Борк крачеше напред-назад, стиснал до болка ръце зад гърба си.

— Трябва да бъдем готови за всичко — рязко каза той на жена си, като внимаваше да не се развика. Беше му много трудно да се сдържа, когато кръвта му кипеше. — Щом започва така, трябва да очакваме и по-лошо. Всичко това можеше да приеме по-цивилизована форма, ако не беше вчерашният митинг. Ордок смъкна юздата от събитията, да го вземат дяволите!

— Само да беше ги видял — кимна Джеси към улицата. — С какъв нагъл вид стоят на ъгъла. Някакви типове. Пушат до колите. Започнах да смъквам тези гадости от стената, а те ми свиркат и се подсмиват.

— Как изглеждаха? Тукашни ли бяха?

— Откъде да знам. С джинси, якета, както обикновено. Мисля, че имаше и жени.

— А, ясно — промърмори Борк, макар че нищо не му беше ясно.

— Трябва да се обадим на полицията, Робърт. Звънни в полицията. Нека вземат мерки.

— Не бързай, винаги можем да позвъним. Ако се наложи, разбира се.

— Та това е последната степен на падението. Извън границите на допустимото! А ти — да почакаме! — Джеси се отпусна на стола и пак се разплака.

— Джеси, мила, скъпа моя! Защо така, я се стегни! — наведен над нея, безпомощно я увещаваше Борк, а тя вече не можеше да говори и само хлипаше:

— Ако знаеше, само ако знаеше!

— Сега ще ти донеса успокоително. Ей сега, Джеси, престани! Идвам веднага!

Той се спусна към спалнята за капките, но налетя на вратата, удари се в ръба й и в този момент забеляза, че на пода в ъгъла се търкаляше смачкана хартия. Сети се, че Джеси е изпуснала пътьом един от листовете. Какво ли пишеше на него, щом тя дори в такова състояние го беше хвърлила, за да не го види мъжът й? Прочете го и разбра. Стана му зле. „Борк, подложи и задника си на Филофей, че той си няма жена в космоса! — И съответната рисунка. И подпис: С поздрав. Касандро-ембрион.“

Не помнеше как се е озовал във вътрешния двор, в каменната си градина. И макар да си внушаваше да не се поддава на морален терор, да прощава на хората, които не си даваха сметка какво вършат от слепота и умствена ограниченост, макар да съзнаваше, че трябва да се издигне над тази низост, пак не му ставаше по-леко. И това доживя: там, където често го спохождаха високи мисли и пред вътрешното му зрение прозираха необяснимите с думи контури на вечността, които той се опитваше да изрази, като чертаеше по пясъка разни тайнствени знаци, вечен повод за шеги, сега му се случи да седи, скотски унижен и оскърбен. Не беше ли това ирония, подигравка на съдбата за неговата елитарност и непростимата за възрастта му възвишена душа? Колко неопитен се оказа, колко малко познаваше жестокостта и отмъстителността на света. Но ето че на стари години вкуси и от най-мръсния му цинизъм.

Слънцето на хоризонта му се струваше излишно, ненужно. Не искаше да вижда и чува каквото и да било.

Той машинално разгърна вестника, който кой знае защо бе взел на излизане от вкъщи. Беше местно нюбърийско вестниче, извънреден брой. И отново се убеди, че е като вълк, подгонен от хайка. На първа страница под голямо заглавие беше публикуван репортаж от пресконференцията на Оливър Ордок, дадена след предизборния митинг. Материалът беше получен от Асошиейтед Прес. Снимката на Ордок, и не само една, в едър план — Ордок, гневно жестикулиращ на трибуната. И през цялата страница думите му: „Болшевишката чистка на генофонда няма да мине!“

Ето значи накъде е метнал копието: тъй като Филофей е руснак, значи е и болшевик! Абсурдно, но ефектно! Сега става ясно защо в един от листовете Борк бе наречен агент на КГБ. Всичко идваше от един и същ замърсен кладенец. Не му се искаше нито да говори, нито да мисли за това. Душата му бе потискаща пустиня.

Обърна се, дочул гласа на жена си. Подута от плач, Джеси се опитваше да се овладее.

— Току-що пристигна спешен факс от Антъни — каза тя, като приседна до него.

„Мистър Борк — пишеше Антъни Юнгер. — Трябва спешно да говорим по телефона. Моля Ви, включете го, обадете се. Става дума за космически телемост. Ако успеем да го осъществим, ще отворим очите на хората. Трябва да обсъдим дали ще можем да разположим техниката в дома Ви. Мистър Борк, обграждат ни отвсякъде, но не падайте духом. Ще звъня през десет минути. Ваш Антъни Юнгер.“

— Това вече е нещо. Антъни действа — оживи се Борк. — И изобщо трябва да включим телефоните, Джеси. Нека си звънят, не можем да избягаме от звъненето. Няма да седим откъснати от света, я!

— Изглежда, си прав. След това дойде още едно съобщение — каза Джеси. Беше факс от ректора на университета. Той пишеше: „Мистър Борк, във Ваш интерес настоятелно Ви моля да не идвате за лекции в университета.“

— Всичко е ясно — отсече Борк. — Да отидем при телефона.

Обаждането на Антъни Юнгер беше светъл лъч в тази страшна сутрин:

— Мистър Борк, радвам се да ви чуя. С факса е добре, но да чуя гласа ви е още по-добре.

— Разбира се. То се знае! — отвърна Борк с колкото може по-уверен тон. — И съпругата ми Джеси те поздравява, Антъни.

— Много добре. Благодаря й. Мисля, че ще се видим днес. Крайно необходимо е.

— Ти решаваш, Антъни. Предложи нещо. Твоите нощни факсове ни спасиха от заточение в кулата от слонова кост. Позволи ми да се посмея поне на себе си. Е, какво ще правим оттук нататък? Надявам се, че има някакви планове.

— Има цяла програма за действие. Но преди всичко искам да ви кажа, за да знаете, мистър Борк, че статията ви е получена в редакцията и може би вече е предадена в космоса, ще разбера след няколко минути. И това се прави не само за да се запознае Филофей с първия му земен, ще ви нарека така — партньор по космогенетика. Тъй че е възможно в този момент Филофей да чете вашия текст. Искаме да организираме телемост и да проведем пресконференция, в която да участвате и двамата.

— Антъни, драги, това е много съблазнително като замисъл, но не си представям как може да се осъществи. И то за толкова кратко време.

— Не се безпокойте, мистър Борк! Не съм сам. Имам верни приятели, солидни връзки. „Трибюн“ е изцяло на наша страна и той действа, ако щете, за собственото си оцеляване. Но най-важното е, че всички транслатори на телевизионния мост са заинтересувани от тази акция като от световно шоу и дори вече пресмятат неочакваните и сериозни печалби от танцуващите по леда. И затова работят здраво.

— Тоест? Кой танцува по леда?

— Извинете. Сигурно сравнението е глупаво. Да, ние сме на хлъзгавия лед. Но да не говорим сега за това. Извинете, свършвам. Времето ни притиска. Ще продължим разговора от колата. Тръгваме към вас в Нюбъри. Четирима сме, аз и още три момчета, отлични настройчици на космически връзки от НАСА. И тъй, четирима души сме, в две коли. Едната е джип-фургон с техническо оборудване. Останалото ще ви обясня по пътя. Надяваме се да бъдем при вас след четирийсет минути, може и по-рано. Доколкото се ориентирах по картата, къщата ви е на половин миля от супермаркета „Конферанс“, нали така?

— Да, точно така, през три преки.

— О’кей! Значи тръгваме! И така само не се смейте, аз съм началник-щаб на операцията, Филофей е маршал в космоса, а вие…

— А аз съм подполковник при Джеси — влезе в тона му Борк. — Само още минута, Антъни. Разбирам, че времето е малко, но ти си млад човек и въобще, тъй че имай предвид — разходите по космическата връзка от моя дом поемам аз.

— Късно е, мистър Борк. Заинтересованите телекомпании поеха финансирането изцяло. Те си правят своите си сметки. Не се тревожете. Впрочем и аз имам някакви възможности. Баща ми беше известен адвокат, така че… Не мислете за финансовата страна. Мислете за касандро-ембрионите, за Филофей.

— За Ордок — допълни Борк.

— На първо място. Той също разгръща бойните действия. Но за това по пътя. И още нещо, мистър Борк, извинете ме, но не ви съветвам да излизате от къщата, и жена ви също. Дори до магазина. Всичко ще донесем със себе си. Тръгваме.

Не след дълго той се обади от колата. И този малък промеждутък от време се стори на съпрузите Борк безкраен, като че са се настанили в купето с целия си багаж, и всичко дотук е останало далеч назад, сякаш е изчезнало зад хоризонта, а влакът не потегля. Те изведнъж разбраха, че животът им е придобил друг ритъм — отсечен, измерван с броени минути от събитие до събитие и че настъпва преломен момент в тяхната съдба. Не някаква загадъчна, неопределена участ, а определена от подбудите и действията на плътно обградилите ги враждебни сили.

— Вече излизаме на магистралата — обади се Антъни Юнгер. — Движението е нормално, не забелязвам задръствания, трябва да пристигнем навреме, а сега да говорим по същество.

— Слушам те, Антъни, бих искал да знам какво става. Ние с Джеси донякъде се самоизолирахме, знаеш, че дори радио и телевизор не пускаме.

— Мистър Борк, няма да ви залъгвам, положението е много сериозно. Трябва да знаете, че навсякъде, във всички страни, картината е една и съща — масово неприемане.

— М-м-да… — промърмори в слушалката Борк. — Антъни, доколкото разбирам, хората не могат да възприемат касандро-ембрионите като обективно съществуваща реалност. Да, разбира се, това е тежък психологически удар, който налага преразглеждане на жизнените устои. Тъй че е по-добре да го отхвърлят, да стъпчат змията на съмнението…

— Точно така — откликна Антъни. — Все едно в конструкцията на някакъв мост, например като над залива в Сан Франциско, са открити дефекти, но по него все още може да се пътува. Тогава защо да мислим за това? По-бързо, по-бързо, да пренесем повече товари, а нека после други да му мислят какво да правят с моста. Но бих искал да насоча вниманието ви, мистър Борк, докато имаме още малко време по пътя — на волана е един от операторите и аз мога спокойно да говоря с вас, да насоча вниманието ви към прелюбопитни неща, а вие вече си правете изводите. Прегледах вестниците, слушах радио, телевизия и открих две негативно-войнстващи тенденции спрямо откритието на Филофей. Много силно са засегнати националистическите самомнения. В Израел то е възприето като опит да се съсипе генофондът на израелците. Издигнат е призив да се намери щит против сондажните лъчи, да се изобрети неутрализатор на Филофеевото облъчване. В Русия мощното протестно движение се е изляло в демонстрация с искането Филофей веднага да бъде върнат от космоса, той, представете си, не бил никакъв монах и най-важното — стига ни една перестройка, стигат ни реформите на Гайдар, няма да допуснем генетична перестройка на руския народ. Филофей е Горбачов в космоса! Той служи на Америка! Иска да постави Русия на колене! Ето накъде се насочват страстите.

— Да, това е много тъжно, тежко ми е да го слушам, просто ми стана зле. Какво да се прави? — развълнува се Робърт Борк.

— Слушайте по-нататък. В Китай пък виждат опасността в съвсем друго — в това, че методът на Филофей обезценява значимостта на демографското им превъзходство. Там лозунгът е — няма да допуснем демографско култивиране! А в Индия е отправен апел клеймото на Касандра да се замазва с ритуално петно.

— Ох-ох-ох — Борк беше потресен, — какво става, Антъни!

— Но повече ме поразява друго, мистър Борк, интересно ми е какво ще кажете за него. В Хамбург истерично са протестирали проститутките и сутеньорите, и знаменитите, и пристанищните. В Сицилия мафиотите са организирали, може да се каже, всенароден поход по крайбрежната улица на Палермо. В Латинска Америка има многобройни протести от стихиен характер, особено в районите на нелегалните наркоплантации. Дори порноиндустрията не остава настрана — също протестира. Да, и терористичните организации, и всевъзможните революционери — всички са яростно против. Ако можеха да стигнат до Филофей, щяха да го… Между другото военните кръгове в различни страни също са много недоволни. И което не ми е съвсем ясно — дори продуцентите на разни кинохитове са надигнали глас.

— Е, виждаш ли, Антъни — отвърна Робърт Борк, — склонен съм да предположа, че тук се обажда корпоративно-професионалното стадно чувство. Всяко стадо иска да живее и да се множи. Аз така смятам. А клеймото на Касандра на пътя му е огромна пречка, в перспектива всички тях ги заплашва да останат непотърсени — в обществото повечето от тези групи ще стават все по-непотребни. А ето че се задейства инстинктът за самосъхранение, стадото усеща неблагоприятната ситуация. И аз ги разбирам. Ало, ало, Антъни, нещо почти не ви чувам.

— Чувам ви прекрасно, продължавайте, това е много интересен подход.

— Та така. А, да, връзката се оправи. Тъй че ще продължа. Ако под влияние на Филофеевите открития се промени манталитетът на човечеството, ако човешкият род започне да гледа по друг начин на себе си, като постоянно се вслушва в сигналите на ембрионите, предразположението към негативна самореализация на индивида може да намалее значително. И едва ли тогава някой ще се изкушава да се захване със сутеньорство — в едно общество, където няма да има търсене за това, както няма да я има и предишната широка гама от проститутки, и не само хамбургски. И с мафията е същото, с бандитизма, с престъпността — всичко е взаимносвързано. И ако в резултат от превантивните усилия на поколенията, за които петното на Касандра няма да е позор, а предупреждение и най-важното — стимул за постоянно самоусъвършенстване на хората, ще изчезне и генетичното предразположение към негативна самореализация на индивида, то сега преживяваната криза е оправдана. Неволно се питаш…

— Мистър Борк, не бихте ли искали да изкажете тези мисли и по време на космическия телемост?

— А защо не? Въпросът е в друго: ще поискат ли да ме слушат, да ме чуят. Защото протестиращите, за които спомена, се боят да не паднат в собствените си очи, боят се да не загубят почва под краката си. Защото в бъдеще мисленето трябва коренно да се промени, да започне да отхвърля всичко порочно и гибелно в нашето битие, онова, от което инстинктивно толкова се боят касандро-ембрионите. При това промяната в самосъзнанието ще стане не заради благи морални пожелания, това ще бъде единственото реално условие за оцеляването и прогреса. В сегашния момент дори не е възможно да си представим всичко това.

— Между другото, мистър Борк, има вече много информации за протести в различни религиозни общности.

— Това е разбираемо. Клеймото на Касандра в еднаква степен засяга всичко и всички. В този смисъл реакцията спрямо касандро-ембриона е универсална. Той пречи особено много на всички онези сили, които експлоатират разделението на човечеството на групи и духовно паразитират върху него. За тези сили касандро-ембрионите са пречка, смутител, вредител, общ, а не сектантски проблем. И те по всякакъв начин ще опорочават Филофей и откритието му на всички езици и наречия. Така че никак не съм учуден.

— И в това съм съгласен с вас, мистър Борк, този разговор ми изясни много неща. Но извинете, трябва да прекъсна за минута. Спешно ме търсят по кодовия телефон. Не, не, не затваряйте. Само да разбера за какво става дума и ще продължим. (Ало, да. Какво ново? Така ли? Я виж ти! Това не е добре. Има. Ясно. Ще действаме.) Мистър Борк, извинете, моля ви се. Както се казва, според получените сведения ситуацията се усложнява още повече. Бих ви помолил да позвъните в местния полицейски участък и да ги предупредите, че голяма група демонстранти е тръгнала от паркинга до супермаркета към дома ви. Работата е ясна, ще протестират, ще вдигат шум под прозорците ви.

— Добре, Антъни, сега ще се обадя в полицията. Жена ми отдавна искаше да го направим, но аз все отлагах. Още от ранно утро ни разлепиха по стените разни листове. Сега Джеси сама ще се обади на полицаите.

— Да, мистър Борк, тази предпазна мярка не е излишна. Още повече, че току-що ми казаха, че „Трибюн“ с вашата статия е вече пуснат на пазара. Извънреден брой.

— Така ли?! — нервно възкликна Робърт Борк. — Явно вестникарите не са си губили времето.

— Естествено. Вие сте най-известният футуролог и мнението ви сега е с цената на златото. Разбира се, сега около статията ще закипят такива страсти! Това е първият топовен гърмеж от обсадената крепост. Но това е и единственият изстрел срещу Ордок. Не мога да скрия, че съм много огорчен. Смятам, че има, и то не малко хора, които споделят вашата позиция. Нестандартно мислещите интелектуалци не могат да не се замислят над феномена на касандро-ембрионите. Та това е повратна точка в нашето самоосъзнаване. Кога друг път в историята се е случвало подобно нещо?! Би могло да се предположи, че всички, които схващат смисъла на това явление, би трябвало да запеят като пролетни птици по клоните. Но за съжаление абсолютно съм сигурен, че огромното мнозинство от интелектуалците няма да дръзне да се опълчи срещу течението, което може да те повали. И това е толкова типично за елитарния субект, не, той няма да издигне глас против тълпата, ще се затаи зад ъгъла. А в това време Ордок тича с факлата и разпалва буквално световен пожар в умовете и душите, успял да подчини и насъска плебеите. Всички наоколо крещят истерично. Нямат търпение да действат, да се обединяват в тълпи. Щом и проститутките са излезли организирано на митинг, какво да говорим за останалите?

— Антъни, извинявай, че те прекъсвам, искам да кажа нещо по този повод като по-възрастен. Ти си още съвсем млад и когато говориш за проститутки, е малко смешно, разбирам те. А на мен това ми се струва много тъжно. Естествено, те във всички епохи са се държали според занаята си, но проститутки публично и колективно да отидат на протестен митинг — такова нещо, извини ме, не съм и чувал. Въпреки свойствения им професионален цинизъм и самоувереност, на горките проститутки за кой ли път им се наложи да почувстват колко са зависими от житейските обстоятелства. А всъщност знакът на Касандра е плач по именно такива погубени в генетичните дебри цветя.

— Подстрекават ги сутеньорите в политиката, и тях, и много други. Струва ми се, че сега дори и Ордок не е в състояние да контролира духа, който сам пусна от бутилката. Не е нужно да търсим далече примери. Нали виждам какво става на пътя. Имам чувството, че много от изпреварващите ни коли бързат именно към вас, към Нюбъри. И почти всички в колите, както и аз впрочем, крещят нещо по телефона. Изразът на лицата им не обещава нищо добро. Всички коли са претъпкани. Казаха ми, че се събират на паркинга до супермаркета.

— Да, Антъни, там наистина е удобно за подобни сборища.

— Да беше само там! Извинете, пак ме търсят. (Ало, слушам, да, аз съм, Антъни Юнгер. Слушам. Ясно. Да, да, кажи, чувам. Така и предполагах. Добре. Дръж ме непрекъснато в течение. Ясно. О’кей!) Мистър Борк, току-що ми предадоха, че по улиците на Ню Йорк има тълпи от демонстранти. Най-много народ се е събрал пред сградата на ООН. Полицията едва го озаптява. Демонстрантите настояват за санкции за отстраняването на Филофей от космоса. Това вече е международна акция. И е характерно, че най-отпред вървят бременни жени, белязани през последните дни с клеймото на Касандра. Те са с боядисани чела и с плакати: „Вижте, жигосаха ни с клеймото на Касандра. Спасете ни!“ И в знак на солидарност много мъже и жени също вървят със зачеркнати с боя чела. Ситуацията е такава.

— Да, Антъни, няма нищо добро, какво да говорим.

— Ще го обсъдим, като се срещнем. Скоро пристигаме. Най-важното, мистър Борк, е да монтираме апаратурата, да се свържем с Филофей и тогава заедно ще помислим.

— Чакам те, Антъни. Вече чувам някакви гласове отвън. Джеси изтича да затвори гаража. Гледам през прозореца. Някакви типове хвърлят камъни в басейна — хулиганстват. Надявам се, че полицията ще дойде всеки момент. Чакам. Да, извинявай, Антъни, но колко време ще ни трябва, за да установим връзка с Филофей?

— Момчетата смятат, че около час, може и малко повече. То ще си покаже. Тогава ще можете да си поговорите с Филофей, както се казва, на четири очи. Съобщиха ми, че той е получил по факса копие от вашата статия. Ще трябва да се уточните за стратегията и тактиката, как да проведете пресконференцията. Като дойда, ще продължим. Идваме скоро, чакайте ни!

Шумът на улицата растеше. През прозореца се виждаше как бързаха изскачащите от колите хора и другите, които идваха пеш от паркинга пред супермаркета. Тълпата стоеше до оградата под дърветата, хората оживено разговаряха и демонстративно издигаха наплескани с боя плакати и призиви. Всички те бяха на една тема, с открити заплахи: „Борк, за тебе няма пощада!“, „Да задушим в леговището му звяра на лъжеучението!“, „Да жигосаме върху челото на професора клеймото на Касандра!“, „Който посяга на правата на човека, сам ще се лиши от тях!“, „Не сме длъжни да търпим терорист в науката!“, „Борк е слуга на сатаната!“, „Филофей и Борк — на обща бесилка!“ и още, и още…

Борк отново си мислеше — кои са те, тези хора?

Защо, какво ги е подтикнало да се струпат изведнъж тук? Не са се виждали, не се познават, дори не са подозирали за съществуването на останалите. И ето че часът е ударил и те са се срещнали. И сега жужат на улицата в очакване да стане нещо — бели, черни, мъже и жени, млади и стари, пристигнали кой с високоговорител, кой с фото- и киноапаратура, мнозина и с радиотелефони, по които оживено говорят с някого. Колко странно, колко невероятно беше да наблюдава същата онази сила, за която преди съдеше по историческите изследвания и теоретичните статии, която бе виждал изобразена върху живописни платна, в театрални постановки и филми, чиито автори се опитваха да обрисуват тълпата и да обяснят защо поведението й е непредсказуемо.

И ето че сега са тук онези, които всъщност са тълпата. Стоят плътно до оградата, лицата им се виждат от прозореца. Какво искат да постигнат, към какво се стремят? Към какъв финал? Ръцете им са незримо опалени от факела-щафета на Вартоломеевата нощ, нозете им се препъват в окървавените от римските бунтове калдъръми, над главите им се носи възбуденото жужене на огромен рояк оси, които се чудят къде да излеят отровата си. Дали това е тяхната вина или тяхното нещастие, или пък някаква злокобна свръхсила ги е подгонила за наказание насам? Какво да прави, какво да каже на онези, които до неотдавна разтърсваха и самото небе по площадите с изблиците на възторг и преданост от стотици хиляди гърла при вида на неотразимия фюрер, а едно махване на ръката му беше достатъчно, за да се хвърлят в кръв до коляно и на запад, и на изток, и на юг, и на север; какво да каже на онези, които не толкова отдавна се изпотъпкваха едни други в смъртоносната блъсканица пред ковчега на Сталин, само за да зърнат за миг обожавания до полуда и тутакси да го последват в други светове, отдалечавайки се в черния си полет над континента на разстрелите и екзекуциите; какво ще каже на онези, които довчера тичаха с ревящата нощна тълпа по техеранската писта срещу излитащия самолет на иранския шахиншах, спасяващ се от разправа и успял на косъм да се издигне над главите на хората, които се мъчеха да се хванат за шасито? Обезумялата тълпа дълго тича по пистата, и светлините на самолета примигваха, докато се стапяха в далечината, и в небето светеха неподвластните на човека звезди, и хората буйстваха, изгаряни от жаждата за несъстоялото се отмъщение, като отправяха горещи молитви към Аллаха веднага да върне назад онзи самолет…

И ето че сега тълпата е тук, на нов кръстопът, пред вратата на къщата му…

Той стоеше до прозореца, до него беше и Джеси. Разговорът им напомняше по нещо на реене в безвъздушно пространство:

— Слушай, Робърт, те не се шегуват.

— Дори никак.

— Какво да правим?

— Мисля, че трябва да се появя, длъжен съм да изляза.

— Ти какво, Робърт? Наред ли си?

— Напълно. Те трябва да разберат, че не се крия от тях. Искам да знаят, че бунтът не може да спре генетическата деградация, точно обратното, насилието само ще ускори приближаването на апокалиптичния финал. Искам да им кажа, че с клеймото на Касандра съдбата ни предизвиква. Всеки сигнал на касандро-ембрион засяга всички ни. Ако проумеем това, имаме изход, имаме шанс. Трябва да се огледаме, за да видим какво предстои.

— Прекрасно, но преди това помисли, Робърт, пред кого се каниш да обясняваш. Това не ти е лекция в университета. Кой ще те чуе? Те не са дошли дотук за това.

— Нямам друг изход.

— Как така? Сам каза, че сега Антъни ще установи връзка с космоса, че ще видиш Филофей и ще можеш да обсъдиш с него всичко, а вечерта двамата ще дадете пресконференция, ще изложите собственото си виждане по проблема. Надявам се хората най-после да разберат, че им желаете доброто, а не злото.

— Докато те слушам, съм съгласен с теб, Джеси, но само докато те слушам. Тези хора отвън няма да чакат разни пресконференции. Нужно им е час по-скоро да си излеят енергията, жадни са за действие. Погледни, сама виждаш, че продължават да пристигат и колкото повече се събират, толкова по-агресивни стават. Длъжен съм да поговоря с тях открито, докато не е станало късно.

— Не знам, Робърт. Рискуваш.

— Какво значи рискувам? Трябва да им обясня какво мисля за откритието на Филофей.

— Вече го обясни в статията си.

— Не е достатъчно. Това е нищо. Тези хора не четат статии.

— Робърт, виж какво правят — изгарят твоите портрети.

— Моите портрети ли? Че аз да не съм политически лидер?

— Виж! Това са увеличени ксерокопия на твоята снимка.

— Какво да кажа? Жалко, че горят хартията.

— Къде гледа полицията?

— Какво общо има тук полицията? Ето ги, трима полицаи стоят встрани от външната врата. Не ги ли забеляза?

— Само трима ли са? И защо си мълчат?

— А какво да направят? Някому се харесва да гори нечии портрети. Това е всичко.

— Колко пъти съм виждала подобни сцени по телевизията. И ето ги пред очите ни. Като в някаква Индия. Съвсем същото е. Ох, дано Антъни дойде по-скоро! Как мислиш, защо ги няма?

— Нямам представа. По това време стават задръствания. И ти го знаеш.

Замълчаха. Не им се щеше нито да седнат, нито да стоят прави, нито да говорят, нито да мълчат.

А в това време тълпата се разшумя, раздвижи се и като по команда започна да скандира: „Борк ще отговаря! Борк ще отговаря!“

Ревът се усилваше, изпълваше се със злоба. Вече не се издържаше. Хората настояваха Робърт Борк да излезе при тях. Отнякъде се появи и група жени с боядисани чела. Те също закрещяха, размахали новия брой на „Трибюн“: „Борк е подлец! Да се жигоса с клеймото на Касандра! За клеймото на Касандра — бой! Борк е подлец!“ Друга група ревеше: „Ордок е прав! Ордок е прав!“

Атмосферата се нажежаваше, тълпата беше фанатично възбудена. Полицаите се оказаха абсолютно безпомощни в опитите си да въведат ред. Един от тях се измъкна с усилие от тълпата и позвъни някъде от колата, сигурно молеше за помощ.

Изпълнила цялото пространство наоколо, тълпата неудържимо напредваше към къщата. Под напора й пейките се чупеха, фенерите по алеята изпопадаха на земята. И гърлата крещяха, и шумът ставаше невъобразим.

Като видя, че мъжът й си облича сакото, Джеси се развика:

— Ти къде? Да не си посмял!

Но той я отблъсна. И от тази секунда светът в мигновено помръкналите му зеници се отмести отвъд предишните си граници. Погледите на двамата се срещнаха: болка с болка. И той отрони, сякаш много отдалече:

— Не ме спирай, Джеси. Длъжен съм да изпия тази чаша до дъно.

Лицето на Джеси се сгърчи отчаяно.

— Отиваш на гибел!

— Дори и да е така — глухо отвърна Борк, — все едно, длъжен съм да отида.

Той взе шапката си машинално от закачалката и тръгна към външната врата. Излезе и мигом го обгърна жар, като вълна от живото горене на буйстващата в очакването си тълпа. При появата му взрив от викове раздвижи въздуха. Заподскачаха надписи и плакати, всеки напираше да тикне плаката си в лицето му. Той стоеше пред вратата и смутено се усмихваше, отдалечен, загледан във всички, без да вижда никого. Сложи си с отривист жест шапката и за миг стана такъв, какъвто си беше — побелял едрококалест старец, с едри, живи черти на лицето, с тъмни хлътнали очи, примижали в рамка от бръчки, с още силен врат и силни устни. Той беше Старата скала, както го нарекоха веднъж журналисти от Франкфурт.

В настъпилата пауза Борк с хриптящ от вълнение глас успя да изрече няколко думи:

— Касандро-ембрионите са наше нещастие и наша вина. Длъжни сме да отговаряме пред тях!

Някаква жена се хвърли като котка към него.

— А това виждаш ли го? — посочи тя белязаното си чело. — Виждаш ли клеймото ми от дявола в космоса?! Ха сега чети! Сатана пее на сатаната! — и яростно започна да удря футуролога по лицето с вестника с неговата статия. Вестникът се разлетя на парчета, шапката се търколи на земята и мигом бе стъпкана, а жената продължаваше да крещи диво, както вероятно крещеше в собствената си кухня. — Само на писател ще ми станеш! И до космоса ще се добера! И оня Филофей ще го удуша!

— Бий го! Бий! — закрещяха хората наоколо, разпалени от яростта й. — Дайте го! Дайте го насам! — завикаха онези отзад и се спуснаха към него с юмруци. Десетки ръце го задърпаха и всичко се обърка. В блъсканицата се оказа и Джеси, но никой не обръщаше внимание на молбите и сълзите й. Телевизионният екип, който се опитваше да заснеме сцената, също бе пометен, а апаратурата му се търкаляше стъпкана. Няколкото полицаи правеха напразни опити да предприемат нещо, но също се оказаха като тресчици във водовъртеж. Робърт Борк бе повлечен нанякъде, неизвестно накъде, но нанякъде. Всеки го дърпаше към себе си, вкопчваше се в гърлото му, докато лицето на възрастния човек се превърна в кървава каша. Тълпата гневно мачкаше и себе си, всеки останалите, и всички всекиго. И това още повече разпалваше злобата и омразата. И в цялото брутално движение шепа побеснели хора се оказаха в градината на футуролога, до басейна, и именно тук, където той често бе изписвал тайнствените си знаци по пясъка, опитвайки се да проникне в грижливо скриваните тайни на Световния дух, именно тук се случи неизбежното. Някой ловко и яростно удари Борк по главата с железен грапав прът, изтръгнат от лехата, където придържаше виещите се стебла. Борк извика високо, хвана се за главата и падна като покосен, но макар да се гърчеше в спазми и да бе облян в кръв, продължаваха да го бият.

В този момент обаче в тълпата се почувства ново движение, някакви силни хора разбутаха всички и си проправиха път към Борк. Бяха най-после пристигналите Антъни Юнгер с помощниците по настройката на космическата връзка, сега вече никому ненужна. Успяха да стигнат бързо до пребития до смърт Борк.

— Кой го направи? Кой?! — Антъни Юнгер сграбчваше и избутваше всеки, който му се изпречи. — Престъпници, всички вие сте престъпници!

А над улицата се снишаваше долетелият полицейски хеликоптер. Шумът от перката заглуши виковете, предизвика силен вятър. Беше сцена като в немите филми — беззвучна буйстваща тълпа. Хеликоптерът кацна и от него наизскачаха полицаи с палки. Хората се разбягаха. Повечето се затичаха към супермаркета, към колите си. Мнозина припряно запалваха и отпрашваха с бясна скорост. След няколко минути не остана никой.

Антъни Юнгер и двама от помощниците му носеха окървавеното тяло на Робърт Борк, друг водеше подръка препъващата се, обезумяла Джеси.

Всички се качиха в хеликоптера заедно с полицаите, после помощниците на Юнгер скочиха долу и седнаха в колите с оборудването за космическата връзка, а хеликоптерът започна да набира височина. Излетя почти вертикално над къщата. И всичко утихна.

Наоколо не остана жива душа, нямаше никого край изоставената къща с изпочупени врати и прозорци, с разхвърляни пейки и обърнати фенери, с изпотъпканата каменна градина на чудака-футуролог. След погрома остана пустиня.

След минута хеликоптерът вече летеше над поляните за голф, където Борк толкова обичаше да ходи някога, а съвсем наскоро дори и сънува тези поляни от светлина, зеленина и простор и покойният му приятел Макс Фрайд го викаше на лунните игрища за голф.

Хеликоптерът държеше курс към Градската болница…

Антъни Юнгер се наведе над Робърт Борк. Съблече ризата си и превърза главата му, за да спре кръвотечението. Положи увитата в ризата му глава на коленете си, като се опитваше да открие някакви признаци на живот и все още се надяваше на чудо. За миг лицето на футуролога като че се проясни, клепачите едва забележимо потрепнаха и Юнгер видя погледа му. Очите им се срещнаха. Може би Борк позна Юнгер. Видяха се за пръв път в живота си и в същия миг се разделиха. Завинаги, навеки. Главата на Робърт Борк се отпусна назад…

Юнгер заплака, Джеси неразбиращо гледаше бездиханния си съпруг. Полицаите изразяваха съболезнованията си, като скръбно поклащаха глави.

Хеликоптерът се спусна над болничния комплекс, но беше вече късно…

* * *

По това време океанът се вълнуваше силно. Метеорологичната служба спешно предупреждаваше по компютърните канали за голяма буря по Атлантическото крайбрежие. Летящите над Атлантика самолети силно се клатеха, командирите постоянно молеха пътниците да пристегнат коланите и да не стават от местата си и информираха по радиото наземните си служби за усложненията при полета. Стюардесите се мъчеха да запазят усмивките си, но без особена полза — Атлантикът не се шегуваше…

И само китовете — радарите на Вселената — трупаха в себе си всичко, което изпитваха, всичко, което улавяха те, ехото на Вселената. И продължаваха да плуват в жеравен клин. Океанът се опитваше да обърка техния клин, да ги върне обратно. Но те плуваха, бореха се, погребвани от огромните вълни, и отново изплуваха, и отново потъваха…

Каква сила ги зареждаше и тласкаше напред, защо и накъде плуваха?

А на Червения площад в Москва беше вече дълбока нощ. Наближаваше часът на совата. Тя още дремеше неподвижно под часовника на Спаската кула. И чакаше да настъпи времето, когато щеше да се стрелне надолу. Тревогата я мъчеше повече от всякога… Нещо ставаше по света. Тя го усещаше… Нещо ставаше…