Чингиз Айтматов
Клеймото на Касандра (4) (Из ересите на XX век)

Глава четвърта

От спокойната почивка не излезе нищо. Още в осем вечерта телефонът зазвъня. Бодър женски глас се поинтересува, след като се извини за късното обаждане, дали мистър Борк може да говори с кандидат-президента мистър Ордок. И макар че за него и по принцип бяха характерни многословието и подчертаната откритост, този път той явно беше възбуден. Приятелски-непринуденият разговор се разтегли на повече от четиридесет минути. Робърт Борк бе принуден да изслуша много нужни и ненужни неща, трябваше да каже и своето мнение.

Всичко започна с шеговито встъпление:

— Здравей, Робърт, добре дошъл, и трябва да ти кажа, че този път очаквах завръщането ти като никой друг на Американския континент, с изключение, разбира се, на чудесната ти половинка; вече бях готов сам да прескоча до Европа с надеждата да те открия някъде по рейнските брегове сред прекрасните франкфуртянки!

— Благодаря ти, Оливър. Жените във Франкфурт са наистина хубави, но ми се струва, че не си ме издирвал само заради това. Има ли нещо ново? Отдавна не сме се виждали.

— О, да. Стават прекалено много неща, повече, отколкото би ми се искало. Разбираш ли, дяволът ме накара — между другото, като казах дявол, се сетих за една интересна случка от преди няколко дни, — та значи, докато ти пътуваше из Европа, аз се хвърлих с главата надолу в предизборната кампания.

— Знам, знам. Надявам се, че е сериозно.

— Дори много сериозно. В компанията на финансиращи акомпанятори, доста солидни и, най-важното, крайно заинтересовани. Но не за това става дума — все пак те са оркестърът, а ариите трябва да пее твоят самоуверен приятел, т.е. аз! А какво означава това, точно на тебе ли да обяснявам. Само че има ли смисъл? Това е сериозният въпрос. Така или иначе не смятам да отстъпвам. Но няма да се разпростирам. Можеш ли да си представиш? Рейтинга си печеля при срещите с широката публика (не искам да я наричам тълпа, не, не, в никакъв случай, да, разбира се, колективният интелект, подчертавам го при всички срещи, аз съм за развитието на колективния интелект на всички равнища). Но все пак, между нас казано, впрочем четох някъде в статиите ти за бифуркационните стихии, та исках да кажа, че популизмът е равносилен на навлизане във взривоопасна зона: да не стъпиш погрешно, да не отговориш погрешно, да не реагираш погрешно, едни ще са доволни, а други — не, и всички очакват нещо от тебе, и трябва да си готов за всичко. Но главното е достъпно да изложиш пред публиката своето виждане по проблемите. Точно това очакват избирателите — решение на проблемите. Ало, чуваш ли ме? Та така, Робърт, извинявай, че разказвам всичко това на теб, учения, дори ми е неудобно. Но такава ми е сега орисията. Трябва да бъда ясен за всеки минувач по улицата.

— Не се притеснявай, Оливър, слушам те.

— Благодаря. Най-важното е, че се опитвам да обясня на избирателите своята, така да се каже, стратегическа програма за бъдещето на Америка, така, както я виждам на фона на кризисната обстановка в света. Подчертавам, кризисна! А кога всъщност животът не е бил кризисен, питам се. Винаги, във всички епохи. И винаги някой трябва да поеме риска да поведе останалите. В този смисъл кризата е необходимо условие, за да тръгнат след теб, да ти повярват. Бог да поживи конституцията и съществуващите закони, но ако на земята царяха спокойствие и благодат, кой кого би слушал. Кой щеше да тръгне подир някого, ако нямаше криза? Така мисля аз. Та в тази връзка главната ми, концептуална идея се основава на вечния проблем — как да уредим утрешния живот за всички и за всеки. Разбира се, ясно е, че всеки жадува за промени към по-добро за себе си, и не толкова мисли как да ги осъществи, колкото очаква небесни благини на секундата. Дано не ти се стори смешно, но хората уж разбират, а не разбират, трябва да ги убеждаваш и убеждаваш. Те това искат.

Докато Ордок споделяше своите размисли и наблюдения по тази тема, Борк интуитивно долавяше в потока от думи не само познатите мотиви от предизборната треска на претендента за президентския пост, но и още нещо, засега скрито в подтекста, някаква цел, към която събеседникът му се приближаваше предпазливо, като сал към брега.

По всичко личеше, че Ордок се мъчеше и да му направи приятно впечатление, и да подчертае риска, който уж се бе осмелил да поеме заради интересите на гражданите и демократичните принципи, и да изясни зад завесата от словоизлияния нещо, което го вълнуваше. Подразбираше се, че заради това се беше и обадил.

Борк си го представи ясно на другия край на телефонната жица, в просторния кабинет с големи овални прозорци, който напоследък ползваше в сградата на партията в качеството си на неин местен лидер, зад бюрото, сред куп телефони и всякакви други ефектни апарати, във въртящото се черно кожено кресло, седнал леко настрани, като сепната птица, вперила отсъстващ поглед през прозореца на петнадесетия етаж в същите остъклени етажи на високите сгради отсреща. При цялата му общителност и откритост, за Оливър Ордок съществуваха най-различни мнения — за и против, не липсваха и приказки за прекалената му стиснатост и т.н. И че притежавал кучешки нюх на политик-популист. За кого ли не се говорят подобни неща? Още повече, ако човекът, започнал от адвокатската папка, изведнъж мълниеносно привлича общественото внимание, набира точки напук на останалите, прави кариера сякаш от нищо, въпреки критичните представи за него у хората, които най-отблизо го познават.

В началото Ордок се прояви в профсъюзите, после в екологичното движение, започна да се мярка във вестниците и по телевизията, като при това демонстрира немалки способности в унисон с насъщните нужди на времето или, както самият той обичаше да подчертава, нуждите на човека от улицата. Той подушваше безпогрешно, наистина като куче, преследващо дивеч, общественото настроение на масите и въздействаше на тази стихия, като стоически понасяше елитарната критика. С това и печелеше. Естествено, успехът вдъхваше надежди и увереност, преобразяваше човека. Някак изведнъж Ордок неузнаваемо се промени, дори външно. Изчезнаха дори странните сиво-бели петна, които покриваха птичето му лице и жилестия му врат. А до неотдавна лицето му с характерните тъмни кръгове под очите, напомнящо по нещо лицето на екзалтирания Гьобелс, изглеждаше като опръскано със супа. Дори един от противниците му, по професия лекар, навремето твърдеше, че петната по лицето на Ордок свидетелстват за честолюбивите му стремежи и жаждата му за власт. И че ако съдбата, макар и късно, не се бе усмихнала на Ордок, цялото му хилаво тяло, от главата до петите, би се покрило с подобни „крещящи“ петна и такъв би си останал до гроба. Но така злорадстваха само злите езици. И обратно, хората, които знаеха за какво става дума, съчувстваха на Ордок, тъй като тези петна бяха проява на една рядка болест на нервна почва, наречена „витилиго“. А удивителното изчезване на петната от супа от лицето на Ордок те обясняваха с рязката вътрешна промяна у него, настъпила от удовлетворението от постигнатите най-после дългоочаквани цели. Беше смешно, разбира се, но се оказа, че Ордок се беше отървал от козметичния си дефект наистина благодарение на своите успехи на политическата сцена. Впрочем тази житейска подробност вече беше забравена. Сега Оливър Ордок изглеждаше съвсем нормално от телевизионния екран, нямаше дори и намек за предишната петниста кожа. Той бе енергичен, с винаги напрегнат израз в неспокойните черни очи, които сякаш непрекъснато търсеха нещо. Според собственото му признание винаги му се беше искало да се срещне с противника си. И тогава цепеше право напред и не го оставяше на мира. При това Ордок беше великолепен оратор: добре поставен глас, ясна дикция, ефектни жестове, с една дума, всичко, което бе нужно за един трибун, жаден за вниманието на тълпата.

Но Борк бе поразен най-вече от една необикновена и вероятно изключително рядка способност на Ордок: толкова поразителна, че бе трудно да се възприеме. И наистина, ако разкажеше на някого — нямаше да му повярва, щеше да каже, че такова нещо не е възможно. Борк го знаеше не от слухове, а лично, тъй като с Оливър Ордок бяха завършили един и същи университет, макар и в различни години — Борк малко по-рано, а Ордок — след него, Борк бе завършил историческия, а Ордок — юридическия факултет. Оттогава бе изминало много време, не едно десетилетие, но романтичната принадлежност към университетското братство, както се казва, ги сближаваше. А рядката способност на Ордок бе в това, че той помнеше абсолютно всички телефонни разговори, които бе водил в живота си! Именно телефонните разговори и само тях! Можеше да каже с точност до ден и час с кого и кога бе говорил по телефона преди десет-петнадесет години, дори и по най-незначителния повод, да речем, позвънил е на информацията на летището или пък са му се обадили от бензиностанцията през 1971 година, в сряда, 12 август, в три часа следобед. Никой не намираше обяснение за тази особеност на паметта, за това безсмислено складиране на ненужни вехтории в главата. Робърт Борк не криеше, че ту завиждаше на странната способност на Ордок, ту се ужасяваше от нея. Мислеше за това или напълно сериозно, или с насмешка и уплаха: защо всъщност беше нужно това нелепо качество, защо наистина? Дали бе дар от небето или, обратно, наказание от преизподнята? Кой знае? Сега Робърт Борк изведнъж си спомни за това, докато изслушваше словесните излияния на своя състудент. И си помисли: „Може би ако сме живи след десетина години, той ще си спомни и този наш разговор, а аз, разбира се, дотогава ще съм го забравил, но дяволът си няма работа, току-виж го запомня и аз… Но защо?…“

Междувременно Ордок пристъпи към целта на позвъняването:

— И така, Робърт, за какво ти говоря всичко това, извини ме, че започвам толкова отдалече. Случи се едно събитие и за мен е страшно важно да си го изясня, както се казва, в движение. Ти, естествено, вече си запознат, цяла Америка говори за това. Онзи космически монах, как се казваше — май че Филовей! Нали Филовей?

— Филофей — поправи го Борк. — Казва се Филофей. Прочетох посланието му само преди час.

— Така си и мислех, Робърт. Та значи лично на мен този проблем за касандро-ембрионите ми се стовари като гръм от ясно небе. По-добре да беше станало земетресение. По-добре… и аз не знам какво. Извинявай, но съм в пълно недоумение. Никога не съм изпадал в подобно състояние. Досега не разбирах какво е пропаст, а днес стоя на ръба й. Свикнал съм да търся опоненти и публично да се сражавам с тях, а сега не зная как да се държа, с кого си имам работа, с кого, ако се наложи, ще трябва да кръстосаме шпаги? Искам да кажа, че това е абстракция. И в същото време то всъщност засяга всички и всеки, връхлетя ни неподготвени, дори допускам, че само ти и такива като теб, суперинтелектуалци, не сте шокирани.

— Извинявай, Оливър — прекъсна го Борк, — и аз съм в същото положение, в каквото си и ти, и останалите. Кажи ми откровено защо реши да се обърнеш точно към мен? Ние сме от един университетски инкубатор, готов съм да те слушам до безкрайност, но все пак?

— Ще бъда искрен. Не се сетих сам за това. Идеята да се обърна към теб за обяснение и съвет дойде първо от моя помощник — Антъни Юнгер. Той е не само делови, а и начетен младеж, интересува се от философия. Ценя го. Та когато моите съветници и помощници се събраха като зашеметени с опулени очи и с „Трибюн“ в ръце, направо не бях на себе си. Утре ми предстои голяма среща с хората от областта, с народа. Сам разбираш: демокрацията и народът са еднакви по същество. Готов съм на всичко, готов съм за всякакви въпроси, но като си представих, че ще ме питат за тези касандро-ембриони, сърцето ми се сви, като че зад ъгъла ме дебне тигър. Кой можеше да предположи, че гръмотевицата ще дойде от космоса?! А ми предстои цяла серия насрочени срещи с избиратели. И сега се чудя какво да правя. Знаеш, че нашият американски избирател е придирчив донемайкъде, направо скандален. Това е известно на всички, целият свят ни наблюдава и често си умира от смях от американската неудържимост. Демокрацията става самоцел? Точно така! Извинявай, за Бога, пак се увлякох. Какво щях да кажа? Да, утре моите избиратели непременно ще поискат да разберат не само дали всичките ми зъби са на местата си, че и да получат потвърждение от личния ми зъболекар, но и какво е мнението ми за посланието на онзи космически монах. И какво да им кажа? Да разперя ръце — нито да, нито не?! В политиката това не върши работа!

— Сигурен ли си, че непременно ще те питат за това?

— Абсолютно. Излишно е да гадая.

— В такъв случай се налага откритието на Филофей да се приеме като своего рода пароксизъм на нашето съзнание, като направена от космоса поправка спрямо нас самите. Като нов ракурс за вътрешното ни зрение, придобит чрез космическото сондиране. Не е ли така?

— Може и да е така, не зная, засега не съм готов за подобни изявления. Добре си говорим ние с теб, но как да обясня на хората, че допускам подобна поправка, добавка, пароксизъм, ракурс. Каква е разликата? За какво приказва този монах от небето — за някакви касандро-ембриони, за отказа им да се раждат, изобщо за разни нечувани неща извън границите на нашия опит. Но щеше да е половин беда, ако това засягаше само научната област. А Филофей се обръща към римския папа, всъщност към цялото човечество. А и какво ще каже самият папа? Ще отговори ли изобщо? Не му завиждам, а на себе си — още повече. Папата си е във Ватикана, монахът — в космоса, а аз съм пред тълпата.

— Чакай, чакай, Оливър, първо, ти не си сам — направи опит да уточни нещата Борк. — Тук всички…

— Разбирам, разбирам, но извинявай, нека продължа. Знам какво искаш да кажеш. Че този проблем е строго личен, че всеки сам и единствено сам трябва да реши дали ще приеме такъв, да кажем, пароксизъм. Да, но така е само на пръв поглед, Робърт. Не трябва да забравяме, че нашето време е време на уличните призиви и искания на тълпата, време на прехвърляне на личните грижи върху административната система. Върху нея се хвърля дори и вината за СПИН-а. Днешният човек е такова същество, че ако нещо не му е наред, не обвинява себе си, а системата. И изведнъж космическият монах ни изсипва такава новина — къде да я денем, на кого да я прикачим? И какво да правим? Общо взето, има поле за размисъл. Но сигурно мнозина ще се изхитрят и този път — имам предвид моите събратя, политиците, — ще се изхитрят да впрегнат и тази работа за предизборната кауза. Дори и най-кръвопролитната война може да се извърти така, че да е в твоя полза. За това става дума.

— Да, приятелю, днес си в стихията си. Разбирам те, Оливър. Не си мисли обаче, че посланието на Филофей не е загадка и за мен. И аз съм шокиран. Макар че съм длъжен да кажа, че ако опонентите не успеят да оборят, да опровергаят твърденията на Филофей, ако всичко се окаже точно така и наистина е направено феноменално откритие относно биопсихическия фактор при зараждането на духа, на интуицията у ембрионите и по-конкретно на есхатологичен комплекс, аз бих го нарекъл „философски комплекс“, отсега нататък то ще заеме такова място в живота на човека, както волята и страхът, раждането и смъртта.

— Чак пък толкова? Е, бива си те, няма що! Радикален подход — в гласа на Ордок прозвучаха неподправено учудване и огорчение. — И какво следва от това?

— Какво имаш предвид?

— Какво мога да имам предвид? Високите материи, за които си говорим ние с теб, са едно, но аз трябва да отговарям на въпросите на избирателите съвсем конкретно, да изразя отношението си към „Филофеевия комплекс“. Не бих искал недоразумения по този въпрос.

— Е, да, разбирам те — съгласи се Борк. — Трябва да си помисля…

— Дали да не ти позвъня отново след един час? Наистина, Робърт, много ми е неудобно и не бих те безпокоил, но само амбицията — не отричам, че съм амбициозен — и самоувереността, която излъчвам пред аудиторията, явно няма да са достатъчни. Та това, както схващам от думите ти, е принципно нов постулат в човешката даденост. А сам разбираш, че ние, американците, трябва да бъдем първопроходци във всичко, за всичко да имаме свое, независимо мнение, което да е ориентир за останалите. И ако днес, не дай Боже, ни се стоварят галактически пришълци от друга планета, още утре трябва да публикуваме снимките, на които се прегръщаме с тях. Иначе какви американци сме?

— Виж, това е точно казано, така си е — засмя се Борк и добави: — Разбира се, в този случай един телефонен разговор не стига, нужно е нещо повече, някакъв форум, във всеки случай специална конференция, при това не само една и не само у нас, в Америка, но и в други страни; особено остро ще реагират гъстонаселените райони, на първо място Русия, Китай, Индия, Япония. Мога да си представя какви кръгове във водата ще предизвика хвърленият от Филофей камък. Но да се върнем на думата си. Какво да правиш, как да постъпиш утре? Нали се канеше да изложиш предизборната си програма? Така ли е? Ти вече си бил на срещи с избиратели, имаш собствени приоритети, собствени доводи, собствени средства за въздействие, както и трябва да бъде при всеки претендент. В пресата вече се прокраднаха данни за рейтинга на кандидатите. Изчисления. Прогнози. Ти никак не си зле. Познавам и конкурентите ти.

— Там е работата. Силни личности са, енергични. Не бива да забравям за тях, още повече сега, когато в играта се намесва и такъв неочакван фактор! Филофеевият комплекс!

Борк се опита да го успокои:

— Мисля, че сега, докато не се прецени ситуацията, е, меко казано, рано да се говори за това. Тебе, като кандидат за президент, тази тема не те засяга пряко.

Оливър Ордок въздъхна тежко.

— Не си съвсем прав, Робърт — възрази той. — Разбира се, не съм отговорен за тази история. Но ме вълнува как ще се отрази тя на предизборните ми позиции. Сега ме чуй, Робърт. Ако става дума за това, че се обърнах към теб, направих го, както вече споменах, по съвета на младия си съветник Антъни Юнгер, а това доказва, че днешната ни младеж те познава добре и духовно се ориентира към теб. Отнех ти много време, но не ти позвъних случайно, а защото си известен футуролог и прочие и с кого, ако не с интелектуалци като тебе да се консултираме ние, политиците-практици. Съперниците ми за изборите са печени политици, аз съм новак в сравнение с тях. Сега, нали знаеш, е първият кръг и ако не изчисля предварително правилните политически ходове, ще изхвръкна от играта. Кого ще предпочетат избирателите в тази ситуация? Каква позиция да избера? Откровено казано, не искам да се прочуя като консерватор, това изобщо не ми е нужно, но и да си революционер, винаги е опасна крайност. Просто ще е обидно да излетя от пистата още в началото заради някаква си глупост и недоразумение, да речем, свързано с тази космическа история. Уж бях подготвен за всичко, за всички варианти на предизборната борба, както и за всички възможни усложнения по пътя към Олимп. И ето ти сега — такава случка: поздрав от космически монах! Да кажа, че съм с него, или да го пратя по всичките космически дяволи? Честна дума, не съм и сънувал такова нещо! Но няма къде да се дявам. Сам разбираш, че исках да чуя мнението ти по този въпрос не от празно любопитство, а от необходимост. За да не загубя гласове, без да се усетя. В това е проблемът.

— Добре, Оливър, мисля, че те разбрах — отвърна Робърт Борк, учуден от напористата енергия на Ордок. (Борбата за политическо оцеляване също има своята цена!)

Кръвта нахлу в главата на Борк и ушите му забучаха, като си представи само за миг какви бурни страсти са отприщени по света, какъв пробив е извършен в съзнанието на хората с неочакваната като комета поява на монаха Филофей от Космоса. За добро ли ще се окаже всичко това или за зло? Трябваше да отговори на директния въпрос.

— Дори и да не участваше в предизборното състезание, Оливър — заговори Борк, като несъзнателно поклащаше глава, сякаш събеседникът му можеше да го види на другия край на жицата, — ти пак щеше да имаш какво да обсъждаш в тази ситуация. Работата не е само в това, че съм под впечатление на посланието на Филофей, а в това, че както и да се мъча да събудя в себе си гласовете на недоверието, засега не намирам основания да отхвърля неговите доводи. Напротив, започвам да им вярвам.

— Вярваш им?! Но до какво ще ни доведе това, Робърт?

— До това, на което му е дошло времето. Отсега нататък въпросът стои така: дали да вземем под внимание откритието на Филофей или да го опровергаем, въоръжени с факти, или пък да се правим, че нищо особено не се е случило и да го отпъдим като нахална муха. И първото, и второто, и третото засега все още са в наши ръце. Да, ако избягаме от проблемите, поставени от Филофей, животът, общо взето, ще продължи да си тече, както е било от памтивека, но едно е, ако не знаехме за клеймото на Касандра и нямахме и понятие за генетичната трагедия на касандро-ембрионите, и съвсем друго, когато знаем и можем да се убедим в това. Как да постъпим? Да го пренебрегнем, да се престорим, че нищо в самите нас не ни заплашва, или да погледнем истината в очите, да предусетим апокалиптичния финал, да се вслушаме в гласовете на касандро-ембрионите? Какво да правим? До вчера човечеството дори не подозираше за това, но днес вече е уведомено. С други думи, диагнозата е поставена. И в резултат човекът сякаш наново се преоткрива — кой е той в собственото си покълващо семе, в зараждащия се дух, накъде го влекат пороците на предходните поколения, предавани по наследство, към какви генетични мрачини. Ще се огледаме ли в това страшно огледало? Или ще стиснем очи и ще се крием все по-дълбоко в душите си. Така разбрах аз трактата на Филофей.

— Мм-да — напрегнато изръмжа в слушалката Оливър Ордок и тежко замълча.

— Разбирам те, разбирам защо мълчиш. Но моето мнение не те задължава с нищо. Чуваш ли ме?

— Да. И все пак за мен беше важно да го чуя, Робърт. Нямам къде да се дяна — мога или да спечеля, или да загубя, зависи дали ще съумея да заема нужната позиция. Ясно ли ти е? Никак не е желателно да загубя. И заради какво, питам се? Разбирам, ако примерно съм застанал на страната на стачкуващите или пък съм в първите редици на протестиращите срещу апартейда, или обратното, не съм сметнал за нужно да го направя и т.н. Тоест поне е ясно за какво изгаряш, по дяволите. За някаква кауза. А в случая за какво? Заради безумната хипотеза на някакъв луд от космическа станция да рискувам кариерата си евентуално на бъдещ президент на страната? Каква нелепост! И защо трябваше да се случи точно сега, не по-рано и не по-късно! Извинявай, че споделям съмненията и огорченията си.

— Няма нищо, Оливър. Само че ми се струва, че напразно се отнасяш към откритието на Филофей като към безумна хипотеза. Твоя работа, разбира се. Страхувам се, че това вече не е хипотеза, а реалност. А ако е така — това явление засяга буквално всички хора на Земята. Какво е някаква си стачка в един или друг отрасъл, какво са демонстрациите по улиците и другите политически събития в сравнение с онова, което предстои след откритието на Филофей. Тъй че сме длъжни да си дадем сметка кое какво е.

Двамата замълчаха, потънали в мислите си. И отново заговори Оливър Ордок:

— Значи ми предлагаш да поддържам посланието на Филофей?

— Виждаш ли, Оливър, ти си свикнал с чисто политическия подход. Това е разбираемо. Но в този случай аз не изхождам от субективни подбуди. Не е възможно да не се съобразяваме с фактите и логиката на Филофей. Откритието на космическия монах показва, че на човечеството му предстоят нови изпитания. Затова ме разбери правилно. Ти си политик, твоята цел е да уловиш актуалността на проблемите. Тенденцията в настроенията. А аз съм учен, футуролог. Ти се интересуваше от мнението ми. Ще се радвам, ако с нещо съм ти бил полезен.

— Много ти благодаря, Робърт. Ще следя пресата. Ти сигурно ще се изкажеш в печата и по телевизията по този повод.

— Слава Богу, Джеси е съобразила да не съобщава на журналистите за пристигането ми.

— Затова пък от мен, досадния Ордок, Джеси не успя да те опази. Но не се сърди. Уредих се по приятелски. Общо взето, съм нахален тип, а и като бърборко си ме бива. Да, щях да ти разкажа за дявола.

— За дявола ли? А, да, сетих се. И какво за дявола?

— Забавна история. Представяш ли си, наскоро се състоя първата ми предизборна среща. Огромната зала беше претъпкана с народ. Пет хиляди! Вълнувам се. Запознах ги с програмата си. Започнаха въпросите. Направо ме засипаха. За какво ли не питаха, както се казва — от и до. В диапазона от сексуалните малцинства до международните отношения. Занимавам ли се със спорт, какво ми е семейството, какво ми е хобито и т.н. Изведнъж пред микрофона се появява един тип и ми задава следния въпрос: „Мистър Ордок, кажете, ако обичате, какво е отношението ви към дявола?“ Сащисах се. Залата замря! „Към дявола ли? За кой дявол става дума?“ — „За вас, мистър Ордок. Вие сте дявол!“ „Всъщност?“ — „Вие, мистър Ордок, сте унгарец по произход. На унгарски «ордог» означава «дявол»! Не би трябвало да забравяте това, мистър Ордок!“ Залата се разтресе от смях. От мен се лее гореща пот. А оня тип добавя: „Извинете ме, мистър Ордок, не го казах случайно. Много ми се иска да станете най-популярният дявол в Америка!“ И отново смях в залата. Как ти се струва, а, Робърт?

— Това не може да се измисли. Ще го кажа на Джеси.

— Кажи й, кажи й, нека и тя се посмее.

— О’кей! Звънни, ако има нещо.

— Непременно — отвърна живо Ордок, сякаш се канеше да се сбогува, но вместо това разговорът направи съвсем неочакван завой. — Слушай, Робърт, изведнъж в наивната ми глава проблесна една палава мисъл — той се подсмихна в слушалката. — А какво ще стане, ако, представи си, предположим, да-да, само предположим следното: тъй като на пътя ни неочаквано застана този космически монах и никой не знае как да се оправяме с него, та с една дума, дали да не станеш главен консултант по тази част в нашия екип? Само докато трае кампанията, естествено. Е, и със съответното възнаграждение. Но работата не е в това, извинявай, за Бога, не трябваше и да го споменавам.

— Благодаря ти, Оливър, благодаря за предложението — заговори припряно Борк, за да не се задълбочава излишно в темата. — Веднага ще ти кажа: толкова работа си имам, че не успявам да я свърша. На тебе ти трябват млади, оправни, умни момчета, да тичат с тебе от сутрин до вечер. Та това е кампания, преследване на гласове. Вече съм стар за това.

— Не си прав, Робърт, не си прав. Не си толкова стар, колкото се правиш. Сам се състаряваш без време. Повярвай ми, казвам го от душа. Помисли си! Ха дано! Космическият Филофей се нуждае от съответния земен Филофей! А?

— Е, за това ще мислим заедно — смутено отвърна Борк. — По принцип нищо не ни пречи да си телефонираме, ако се наложи.

— О’кей! Прав си! Лека нощ! Поздрави Джеси от мен!

— Тя е пред телевизора.

— А, ясно, сега всички са пред телевизорите. А какво ли ще бъде утре? Накъде ли ще задуха вятърът? Довиждане, Робърт!

— Довиждане.