Чингиз Айтматов
Клеймото на Касандра (2) (Из ересите на XX век)

Глава втора

До Папата в Рим!

Ваше Светейшество, преди да се извиня за безпокойството, което Ви създавам от толкова отдалечени места във Вселената — от околоземната орбита, където съм вече трета година с експедицията на космическата научноизследователска станция, мислено коленича пред Вас, свети отче, и смирено Ви целувам ръка. Простете грешната ми душа и ако сметнете за възможно, изслушайте моите изводи, които на пръв поглед могат да Ви се сторят напълно абсурдни, нещо повече — вредни от гледна точка на нравствено-историческия опит, но са изводи от практически наблюдения и идеи, изстрадани от самия мен, може би по волята и, осмелявам се да предположа, по внушението на самото Провидение. В противен случай не бих Ви тревожил, свети отче, тъй като прекрасно разбирам колко голяма дързост може да Ви се стори самото ми послание до Вас. Надявам се обаче, че в контекста на писмото ще разберете мотивите ми да се обърна към Вас.

И така, ще започна по същество. На Съдбата й хрумна да издигне скромната ми личност до познанието на неизвестно досега свойство на зараждащия се дух — един рефлекс на човешкия ембрион, чието откриване и проумяване вероятно ще ни приближи до тайнствата на Божия Промисъл. На мен се падна шансът експериментално да докажа този скрит досега рефлекс, което възприемам като нова възможност за еволюцията на човешкия дух.

И затова покорно Ви моля, свети отче, да ме изслушате.

Повтарям, успях да направя съдбоносно откритие, чиито последствия без съмнение ще повлияят върху по-нататъшния живот на човечеството. Принуден съм да говоря по такъв начин за себе си, защото никой друг засега не е в състояние да оцени постигнатото, тъй като никой няма представа от характера на това уникално откритие.

Твърдя, че през първите седмици на вътрешноутробното си развитие човешкият зародиш е способен интуитивно да предусеща онова, което го очаква в бъдещия живот, и да проявява собственото си отношение към потенциалната си съдба. Ако това отношение е негативно, у ембрионите се заражда съпротива към бъдещата им поява на Божия свят.

Успях да разкрия знак-сигнал, с който ембрионът изразява негативното си отношение към своето раждане. Този знак-сигнал се появява във вид на малко пигментно петно върху челото на жената, носеща такъв плод. Нарекох петното клеймото на Касандра, а зародиша, изпращащ негативните сигнали — касандро-ембрион.

Поразителната способност да проявява отношението си към бъдещето и да изпраща сигнал за бедствие е присъща на човешкия ембрион само в първите седмици след зачеването. След това тази способност угасва, което е свързано с постепенното примиряване на плода с неизбежното.

Сигурно е, че неприемането на бъдещия живот от касандро-ембрионите е било факт през цялото човешко битие. Но никой никога не е обръщал, а и сега не обръща внимание на малкото пигментно петно върху челото на някои бременни жени. Аз не само разшифровах значението на това петно, но и намерих начин да го откроя, да го направя по-забележимо. За тази цел правя облъчващи сеанси, изпращам на Земята от космоса сондиращи лъчи. Насочени към орбиталния модул, те усилват импулсите, които касандро-ембрионът изпраща от майчината утроба. И малкото тъмно петънце, смятано досега за пъпчица, под въздействието на сондиращите лъчи започва да пулсира и блещука. Сондиращите лъчи са невидими в атмосферата и са абсолютно безвредни за организма. От космоса аз ги изпращам практически до всички континенти, до цялата планета. Целта на това облъчване е повсеместното разкриване на касандро-ембрионите. В ход е „космическият разпит“ на ембрионите. Смисълът на съобщението от един касандро-ембрион може да бъде предаден примерно така: „Ако зависеше от собственото ми решение, бих предпочел да не се раждам. В отговор на въпроса ви изпращам сигнали, които можете да тълкувате като предчувствие за зла орис, за беда, която в бъдеще очаква мен, а значи и близките ми. И ако разшифровате тези сигнали, знайте, че аз, касандро-ембрионът, предпочитам да изчезна, без да съм се родил, без да бъда в излишна тежест никому. Вие питате — аз отговарям: не искам да живея. Но ако противно на моето желание ме принудят да се родя, аз ще приема съдбата такава, каквато ме постигне, както всички хора във всички епохи. Как ще постъпите, решавайте сами, и най-вече майката, която ме е заченала. Но преди това се постарайте да ме чуете и да ме разберете. Аз съм касандро-ембрион! Още не е късно да се сбогувате с мен, готов съм на това. Аз, касандро-ембрионът, ще ви напомням за себе си още много дни, аз, касандро-ембрионът, ще ви изпращам своите сигнали. Аз, касандро-ембрионът, не искам да се родя, не искам, не искам, не искам… Аз съм касандро-ембрион!“

 

 

Естествено, тази интерпретация на сигнала на касандро-ембриона във всеки отделен случай не принуждава никого за нищо. Блещукащото върху челото на бременната жена клеймо на Касандра скоро ще избледнее и ще изчезне безследно. И всичко ще се забрави, ако пожелаем да го забравим, ако вдигнем рамене и престанем да мислим за каквото и да е…

Но науката не може да вдига рамене. Статистическите данни, получени от космическия компютър, свидетелстват, че броят на касандро-ембрионите всяка година нараства.

На какво се дължи това увеличаване на невидимата беда — готовността на ембрионите да свърнат от потока на живота, да изчезнат в небитието, да не се включват в битката за съществуване — и какво предвещава то? Има ли смисъл да се извличат поуки от стихията на мистиката, която е далеч от територията на нашия делничен опит? И ако да, то правомерно ли е да се проектира страхът на току-що заченатия организъм върху реалния живот навън? Но всъщност може би именно този живот е причината за апокалиптичните усещания на плода в майчината утроба? Майката е отпечатък от света. И дали точно тя, майката, не се превръща в неволен проводник на фаталните влияния на обкръжаващата ни действителност върху плода?

Всички тези въпроси чакат отговор.

Но преди да продължа, ще се опитам да обясня защо в тази ситуация се обръщам именно към Вас, Ваше Светейшество, към главата на римокатолическата църква.

Реших да се обърна към Вашата равноапостолна особа не само защото Вие сте наместник на Иисус Христос, приемник на св. Петър и поради това имате световен авторитет, но и защото в личността Ви са концентрирани нравствените убеждения и духовните ценности на безброй хора, населяващи Земята. И като се обръщам към Вас, аз се обръщам към своите съвременници, а кой знае, може би и към потомците.

Разбира се, Вие сте в правото си да сметнете обръщението ми за неуместно, дръзко и какво ли не още, но във всички случаи разглеждането на засегнатия по-горе проблем за „ембрионалния песимизъм“ неволно ще докосне деликатната тема за чудесното проявление на Божествената воля — тайнството на рождението…

Аз не съм католик, но това обстоятелство ни най-малко не намалява искреното ми уважение към католическата вяра. Според мен всяка религия, която не е закостеняла и заслепена от собствената си изключителност, може да бъде резонатор за множество гласове, тъй като небето предоставя простора си за полета на различни птици. И в този смисъл бих бил щастлив, ако стана прелетна птица на католическия небосклон…

Да, в душата си винаги съм споделял католическите нравствено-етични догми, тъй като съм откривал в тях норми, приемливи за всички, в най-голямо съзвучие с логиката на живота и заради това универсално значими. Особено ако става дума за онова, което постоянно терзае душите ни със съмнения и мъки — проблема за абортите. Нали точно тази радикална намеса, вече банална като отварянето на консервна кутия, всеки път се превръща за нас в мъчителен нагледен урок на съдбата — колко лесно, колко елементарно се решава да бъде ли човекът или не! Да се роди ли или да не се роди, да живее или да не живее.

Всичко зависи от различни по характер странични причини, често от тривиални житейски превратности. Какво общо има Бог с това, казват мнозина. Нищо общо. Бог ни е дал началото на благословения живот. А нататък решаваме ние самите, хората, които имат право да запазят или, обратното, да унищожат плода. На това многолюдно кръстовище на нестихващи спорове позицията на католическата църква, отстояваща безусловната забрана на абортите, ми се струва най-вярната, бих казал дори — съответстваща на изначалния строеж на живота от сътворението насам, тъй като във всеки мъничък зародиш, във всеки обновен вариант е скрит неповторимият шифър на движението на вечността, всяко заченато същество е закодирано във времето за следващо възпроизвеждане на себеподобно и всичко това е заложено от Твореца в самите основи на мирозданието…

Да, затова ми се иска да напомня в съгласие с католиците, че абортът е пряко разрушаване на Божествения замисъл. Много е говорено, че абортът е акт на насилие, равносилен на умишлено убийство, че абортът е в пълно противоречие с Божата заповед „Не убивай“ и с библейската благословия „Плодете се и се размножавайте!“.

Всичко това, разбира се, е така. Но все пак има и друга гледна точка. Нима навсякъде не се надигат гласове, призоваващи за ненамеса в решението на заченалата жена или дори открито агитиращи, уж в интерес на личността и обществото, към аборта да се прибягва без излишни колебания… Трудно е да се възрази на това, когато бъдещата участ на току-що заченатото същество е предварително обречена поради очакващите го на белия свят несгоди — безпросветна мизерия и болести, насилие, пороци и унижения… И затова категоричните лозунги над главите на участничките в женските демонстрации, от рода на „Моят живот си е мой!“, което означава просто „Оставете ме на мира!“, не шокират почти никого, както и почти никой не се отвращава от циничните декларации на изпадналите жени-алкохолички, че сега ще си пийна още едно, а от утре захвърлям тази гадост, този кръвопиец и започвам да си живея живота и край на проблемите… Какво ме е грижа за вашия Бог или за вашия грях?! Плюя на всички, които плюят на мен!… Изхвърлят бъдещия човек за миг като някакъв отпадък… И за това се намират безброй аргументи, оправдани от суровата логика…

Масовите изказвания против раждането на деца зачестяват, привличат вниманието по най-предизвикателен начин, нахлуват с декларации в парламентите, вдигат шум във феминистките движения, по улиците и площадите, сред тълпите. В много страни свободата да не продължаваш рода не само е поискана, но и изтръгната. Не изпраща ли това живота в задънена улица?

И в същото време пред очите ни е ужасяващата участ на бременните жени, оставяни навсякъде на произвола на съдбата. Кому са изтрябвали носените от тях деца? Много хора мислят така, прекалено много — и в пустините на Африка, и по улиците на облените в светлини градове. Все повече се задълбочава пропастта между необходимото и възможното. И в същото време… В същото време продължаваме да се съмняваме, да се терзаем дали живеем както трябва, правим ли всичко, за да не секне човешкият род? Но можем ли вечно да се самоизтезаваме в мислите си, да хленчим жалостиво и да се питаме безпомощно да се лишим ли от потомство, щом не намираме щастие на Земята, или да се прехвърлим на други планети, ако се появи такава възможност? Каква безизходност!

Много думи са изприказвани за всичко това, много полемична жар е разпиляна и всички вече са преситени от мазохизма си. Но аз съм принуден отново да говоря за това, сякаш действително съм паднал от Луната. Принуден съм да се обърна чрез Вас към човечеството, защото нова, непозната досега беда връхлетя всички ни: разбрахме, че ембрионите отправят зов към нас и вече не можем да не мислим за това!

Възможно е то да не е просто беда, а ново изпитание за духа, изпратено ни свише, за да прозрем по-нататъшния път на човешкия род. Но докъде ще стигнем по този неизвестен път? Какво ни очаква занапред? Къде да се скрием от гласа на касандро-ембрионите, които говорят в нас за нас?

Отвори се бездна, за която дори не подозирахме. Настъпи съдбовният час… Ще продължим ли да живеем вън от истината?

Именно затова отправям посланието си към Вас, свети отче, за да можете, ако сметнете за нужно, да оцените съвсем определено откритото от мен явление, толкова неочаквано за човечеството, колкото би била появата на второ слънце, изникнало до първото от дълбините на Вселената…

Аз съм дълбоко смутен. Оптическата апаратура на станцията ме доближава до Земята дотолкова, че разстоянието сякаш почти не играе роля при възприемането на земната действителност, и все пак физически съм в Космоса. Колко би ми се искало в този момент, когато човечеството внезапно осъзнава истинското състояние на нещата, да съм на нашата грешна Земя, сред хората. Но мой дълг е да остана на поста си. Длъжен съм да бъда в орбита, в научната станция, тъй като аз, монахът Филофей, нося пълната отговорност за действията си, а по-точно за непрестанно и системно провежданите от мен сеанси на облъчване със сондажните лъчи, насочени към разкриване на флуидите на касандро-ембрионите. Изцяло поемам върху собствената си съвест разработения от мен метод на облъчване, разкриващ клеймото на Касандра.

Много ме безпокои възможната реакция на земните жители. Хората никога досега не са се изправяли пред подобно безапелационно предизвикателство. И в душата си те ще се сблъскат със самите себе си…

Страхувам се за психическото им състояние. Страхувам се, че когато хората научат какво означава тази микроскопична точица от блещукащ епител върху челото на бъдещите майки, ще преживеят огромен шок.

В минути на слабост мислено се обръщам към Бога и през сълзи роптая, че точно на мен ми бе съдено пръв да разгадая тайната на есхато^[1]-ембрионите и да разпозная знака на Касандра, този проклет знак за беда, притаена в генетичните дълбини и открита едва сега. Дори Фауст, надникнал в очите на префинения дявол, дори и той не би ми завидял. Моля се на Господ да ме съжали, да освободи мен, слабия човек, от непосилния товар. Никога и връз никого не се е стоварвало нещо подобно. Но защо тъкмо аз?…

Никой и нищо не ме принуждава към това, което върша в момента, като се обръщам към Вас, Ваше Светейшество! Може би трябва да замълча, да отнеса в гроба тази разбудена от мен тайна? Ако бях постъпил така, кой би я узнал, кой би могъл да хвърли върху мен укори и обвинения?…

Тогава защо все пак говоря такава нечувана ерес пред хората? Във всеки случай не за да предизвикам в умовете безсмислен шок, анархия и душевен смут, не за да осакатя семейството или да посея тежки съмнения у всеки, който се замисли и се ужаси — има ли смисъл продължението на битието в потомството, а значи и самият човешки живот на Земята? Как да продължаваме по-нататък. С какво да компенсираме загубата на непоклатимите основи на живота, наследени още от Адам и Ева?

Много пъти съм се питал и много пъти съм си отговарял… При никакви обстоятелства, от никакви съображения нямам право да премълчавам онова, което съм открил в скритата ембрионална стихия, още повече че, повтарям, броят на касандро-ембрионите непрекъснато расте. Причината е, че в подкорието на световното съзнание непрекъснато се усилва и нагнетява усещането колко гибелно и порочно е вече екстремалното човешко битие. Клеймото на Касандра е гласът зад кадър на ембрионалния есхат, който още в майчината утроба напрегнато и отчаяно очаква наближаващия край на света. Това убива естествения му инстинкт за живот.

Нима е възможно днес, в наши дни, в условията на постиндустриалното общество този факт да се скрива от света? Не, безусловно това би било престъпление спрямо човечеството, спрямо нас самите.

Намираме се в преддверието на нов скок в нашето самосъзнание, тъй като от днес ние, колкото и да ни се иска, не можем да си затваряме очите за факта, че ембрионът не е безразличен в какъв генетичен ойкумен^[2] се заражда като бъдеща личност, т.е. какви сме ние: ние сме животворното начало, ние сме епохата, ние сме личностите. И той гледа тревожно в перископа на собствената си съдба — огледална подводница, носена из огледалното море на бъдещия живот. Може би и самите ние трябва да погледнем през перископа на касандро-ембриона. Не сме ли ние причината за ураганите, които ни съсипват?

Боя се дори от мисълта не е ли касандро-ембрионът доказателство, че сами сме се отрекли от предназначението си на този свят? Как можахме ние, по идея богоподобни същества, да паднем толкова ниско? Колко е трябвало да „преуспеят“ хората, в какво „качество“ на постъпките и мислите, за да тласнат еволюцията към подобни апокалиптични катаклизми още на ембрионален стадий?

В този факт се проявява всичко онова, което с години, с векове се е натрупвало, складирало в гените като в компютърна памет. Днес ни е съдено да открием екранното отражение на този рефлекс на ембриона — клеймото на Касандра. По волята на съдбата именно аз изпращам от космоса откриващите това клеймо сондажни лъчи. И затова днес имам думата. И аз, космическият монах Филофей, искам да се изкажа докрай. Това е мой дълг.

 

 

Позволете ми, Ваше Светейшество, като Ви поднасям извиненията си за злоупотребата с Вашето време, да продължа може би излишно многословното си послание.

Какво да правим оттук нататък, след като знаем значението на клеймото на Касандра. За да разберем това, трябва най-после да си признаем открито: злото, извършено от един субект, не изчезва физически заедно с него, с житейската му кончина, а остава в генетичната гора като фатално семенце в очакване на вероятния час хикс, когато ще напомни за себе си като бомба със закъснител.

Между другото, за бомбите със закъснител, но вече реални, а не в преносен смисъл. Това стана в Афганистан, когато там бе хвърлен така нареченият ограничен контингент съветски войски. Политическата канава на неотдавнашните събития е достатъчно добре известна, а аз разказвам накратко за това как воюващите пришълци поставяха така наречените „трупни“ капани. Подхвърляха тялото на врага близо до неговото селище, някъде край пътя, на открито място, като поставяха над убития специална мина.

Самите войници залягаха в засада с кинокамера, за да заснемат онова, което щеше да последва. И щом хората се втурваха да приберат трупа, за да го погребат, взривът избухваше и всички загиваха на място. А чувствителната лента безстрастно запечатваше всички подробности от последните им мигове… Ето, към един убит афганистанец притичва жена. Съседите се опитват да я удържат, но тя, обляна в сълзи, с вик се хвърля към трупа на мъжа си и мощният взрив поразява и нея, и придружителите й. И вече ги няма. И всичко е заснето в подробности. А в друг кадър — изплашени деца. Плачат, затичани към проснатия на земята баща, и отново взрив разпилява окървавените тела във всички посоки… Случаен пътник, не посмял да отмине равнодушно убития на пътя. Скача от седлото, навежда се, обръща трупа за рамото, за да види кой е той, и отново ослепителен взрив. И отново смърт. И конят с разцепен череп побягва с нелепи подскоци, после пада, потръпва в конвулсии, хърка. И всичко това е заснето… По този начин се увековечаваха най-драстичните операции от заложените „трупни“ капани. И заснетото се зачиташе за изпълнена бойна задача и се оценяваше по достойнство някъде из щабовете. Някакви хора гледаха лентите и в тези епизоди виждаха въплътени собствените си заповеди и цели. Но кои бяха онези, които проследяваха с професионално удовлетворение събития на екрана? Или другите, които престъпно залагаха подобни капани на смъртта и акуратно фиксираха на лента резултатите от своята работа, кои бяха те, откъде се вземаха? Родословието им е неизвестно, не можеш откри предците им. Остава ни само да гадаем по следите, чезнещи в мъглявините на миналото.

И отново се набива въпросът — откъде идат тези, на които вечно им върви и винаги на инат на самия Господ, на когото ние, макар да злоупотребяваме с неговата неизчерпаема милост, неизменно разчитаме като на върховен гарант и с надежда мълвим в душата си молитви — та откъде са дошли те, онези, от които е тръгнал неизтребимият генетичен резерв на стартиращите в нас злодейства? Откъде? От кого са те самите? Риторичен въпрос, естествено… Но от това не ни става по-леко. Откъде започва всичко това? Дали от първобитния ни прадядо, опекъл живо зазиданите в пещерата, или от сладострастния маниак, задоволяващ патологичния си садизъм с мъките на задушената жертва, или от още някого, та малко ли са онези в сатанинската бездна от мрак и жестокости, натрупани през хилядолетията; и как да не споменем в този вековечен списък палачите в подножието на трона на също такъв палач, или другите, познати от собствения ни опит безумнояростни глашатаи в партийните ята, които хриптяха от балкони и трибуни, разпалвайки революции и войни с толкова по-голямо настървение, колкото по-алчно предвкусваха чудовищно, похотливо желаната власт.

Кръв и власт — това е хумусът, в който семената на злото покълват навеки… Злото се сменя със зло, хвърлило семето си за следващо зло…

Но струва ли си да бродим из дебрите на миналото с факла, осветяваща мъртвите образи, когато в паметта на мнозина още е жива епохата, способна да ни подскаже много в тази посока — епохата на Сталинхитлер, или обратното, на Хитлерсталин. Тяхната двуединна същност струваше на човечеството тъй много кръв, че световната статистика все още, подир толкова десетилетия, не може да уточни действителния брой на жертвите, въвлечени в тяхната междуособна война, кървава, световна, когато една в друга се вкопчиха не на живот, а на смърт двете глави на едно чудовище. Можеше ли да има фашизъм без болшевизъм? Можеше ли Хитлер без Сталин и обратното? Кръвта на живелите през XX век застива в жилите при мисълта за родените поотделно, но кръстени в общия купел на преизподнята Сталинхитлер и Хитлерсталин.

И кой знае дали още тогава касандро-ембрионът, комуто е било съдено да се яви на белия свят или като Хитлер, или като Сталин, дали този касандро-ембрион, нещастен зародиш на бъдещ некрофил, не се е опитвал да съобщи на външния свят, и най-вече на носещата го в утробата си майка, своето предчувствие за бъдещето чрез клеймото на Касандра, дали той не е изпитвал инстинктивен потрес, желание да избяга от предначертаната му зловеща роля?!

Трудно е да се гадае какво би било, ако не се бе появил на света… В подобни случаи обикновено казват: не можеш да прекроиш историята. И все пак, дали тя е била напълно обречена да се развива по кървавата крива, очертана от Хитлер и Сталин, за да се издигне до кървавия връх от жестокост и безчовечност, невиждани в която и да е от предходните епохи? Тези двама побратими в злото успяха да сблъскат милиони хора помежду им и, в крайна сметка, човечеството със самото себе си, както ако населението на планетата в този момент си бе поставило за цел да се самоликвидира, да се самоунищожи, да изчезне навеки, като преди това продемонстрира цели бездни от човеконенавистни действия. И дори да не се задълбочаваме във всички причини, довели историята до такъв адски изход, все пак си струва да помислим доколко подходящи за успешното осъществяване на зловещия тираничен комплекс, безусловно депозиран в наследствеността на субектите, за които става дума, се оказаха тогавашните хора, тогавашното световно съзнание, отгледало за свое нещастие сталинизма и хитлеризма.

Онези води изтекоха. Никой не може да каже какви неповторими шансове за прогрес и благоденствие бяха пропуснати от историята, колко човешка мъка, колко нещастия биха могли да бъдат избегнати, посечени в корен, ако хората притежаваха научни методи за предсказване, и по-точно, ако знаеха за касандро-ембрионите, изпращащи сигнали чрез клеймото на Касандра. Уви, човечеството разбра твърде късно за притаеното в собствената му генетична структура…

Но сега е казана нова дума по пътя на познанието за трансценденталните способности на ембрионите. Очакват ли ни чудеса след тези открития? Не. Никой не може да промени изначално отредените на човечеството енергия на Доброто и редом с нея, и въпреки нея, енергия на Злото. Те са равни величини. Но човекът е надарен с предимствата на разума, заключил в себе си неизчерпаемото движение на вечността, и ако иска да оцелее, ако иска да стигне върховете на цивилизацията, трябва да превъзмогва злото в себе си. Та нали целият живот на хората преминава в непрестанни опити да го постигнат, в това е и главното ни предназначение.

И ето че надникнахме в неизвестна досега тайна, съществуваща в самите нас. Кой би могъл да прецени дали това не е огромен пробив в неподозирани преди духовни пространства? Не са ли открити нови кванти от вътрешния ни свят?

Така ли е или не — трудно е да се каже, но бих искал още веднъж да насоча общественото внимание към факта, че откриването на касандро-ембрионите внесе в живота ни редица нови проблеми, с които не сме се сблъсквали никога досега.

Кой може да каже как да възприемаме сигнала на касандро-ембриона? Как да постъпват родителите? Дали да придават съдбовно значение на клеймото на Касандра? Или, обратното, да го изхвърлят от мислите си? Дали да махнат с ръка, щом и без това след седмица-две странната точица, тихо проблясваща и особено забележима нощем, когато майката кротко спи, ще изчезне, че угасне самичка и край, дай Боже, ще бъде забравена.

Да, сигурно е възможно и това. И все пак родителите неволно ще си спомнят за нея, когато новороденото се появи в уречения срок. Сигурно ще се сещат и по-нататък; възможни са различни критични ситуации в детството, в съдбата на майката, в живота на семейството; и всеки път сърцето болезнено ще се свива от неволното припомняне и ще се стрелкат какви ли не мисли за това ефимерно петънце, и ще подклаждат неизбежните въпроси. Все пак е странно, ще си помислят, защо този знак е белязал само тяхното дете, нейното дете. Имало ли го е и при други майки, и ако го е имало, и те ли крият това от всички и от себе си, и те ли се опитват да не си спомнят, да го забравят като нещо мистично? А ако по някакъв начин и детето подозира за него, дори и като нещо стаено в подсъзнанието му, смътно като неясен сън, дали това не се отразява върху психиката му?

Но това е само първата вълна от въпроси и съмнения. На далечния хоризонт те са много повече и много по-сложни. Нима родителите няма да си помислят и за себе си, за своята пряка или косвена вина? Може би те, тя, той са виновни за всичко? И това е най-тежкото, тъй като самообвиненията са винаги хипертрофирани. Тук неизбежно възниква мъчителният въпрос, какво точно е повлияло, с какво да се обясни, че именно техният плод е изпращал сигнали за бедствие — ето за това ще мислят родителите. Не е трудно да си представим как обречено ще разширяват кръга от всевъзможни фактори, въздействащи по някакъв начин на ембриона, не само себе си като биологични родители, но и всичко, с което е свързан техният бит, животът им в обществото: социалното положение, претенциите, амбициите, убежденията — всичко, което обуславя, формира и разтърсва човешкия живот, с всички произтичащи житейски понятия — справедливост и несправедливост, добро и зло и т.н.

Подобна взаимовръзка между различните страни на битието следва от факта, че зараждането на плода е централно събитие в Пространството и Времето, кълн на историята в природните архетипове.

Касандро-ембрионът притежава необикновена изострена интуиция, особено предусещане на епохата. Затова осъзнаването на неговите импулси е преди всичко повод за собственото ни осмисляне на света, който хаотично градим навън и вътре в нас.

В този смисъл клеймото на Касандра може би според замисъла на Всевишния е тласък към ново проникване в същината на действителността, към анализ на досега недостижимото за нас. И всеки е свободен да прави изводи според собствените си разбирания и душевна нагласа.

От това право в случая се ползвам и аз, космическият монах Филофей, докато се намирам в орбиталната станция и провеждам своите наблюдения. Обръщам се към земните жители. Нека заради търсения смисъл на живота се замислим какво поражда есхатологическият комплекс у касандро-ембриона в началото на приближаването му към света, в който живеем.

По този въпрос може да има всякакви предположения. Имам ги и аз. Съвършеното оборудване на космическата станция ми дава възможност да приемам телевизионните предавания, които се излъчват по различно време на различни континенти. Чрез оптическите уреди мога да наблюдавам повърхността на Земята от различни точки и в различни ракурси. Пред погледа ми се открива панорамата на всекидневния живот на земните жители, и тя е по-широка, отколкото ако се намирах на Земята. При това не съм безцелен наблюдател, програмата ми е космическо-земна, аз съм експериментатор, който се е нагърбил, не се боя да го кажа, с огромна отговорност пред днешното и бъдещото човечество. И това не е ефектна фраза, а самата истина. Затова не мога да си позволя нито една дума, която да не отговаря, доколкото мога да преценя, на цялата истина. Вярвам, че изследванията ми са предупреждение за края на света, който подготвяме със собствените си ръце, в собствените си души. Опитвам се да изрека на всеослушание онова, което егоизмът и двуличието, вечно властващи над нас, не ни позволяват да кажем сами на себе си.

Провеждам експериментите по системното откриване на клеймото на Касандра, без да съм предупредил нищо неподозиращите жени. Това е все едно всички да бъдат окъпани от дъжд. И макар че тези невидими сондажни лъчи са абсолютно безвредни за здравето, всеки път ми става зле от мисълта, че причинявам на хората душевна болка.

Въпреки това не мога да им спестя тревожните вълнения в случаите, когато в отговор на космическото „запитване“ се появи видимият знак за сигналната реакция на касандро-ембриона. Това е съдба и от нея не можеш да избягаш. Важното е да се разбере, че тази съдба, която е конкретно-индивидуална, в същото време засяга всички, обществото като цяло, тъй като причините за бедата са световни.

Искаме ли го или не, касандро-ембрионите и клеймото на Касандра са реалност. И затова неотклонно ще продължавам космическите си изследвания, обявявам го публично, въпреки състраданието си към онези, които ще бъдат или вече са засегнати от това на Земята. Хората трябва да знаят истината за себе си. В това е моят дълг пред Бога. Но тук започват и адските ми тревоги, свети отче, които не мога да премълча и затова ги изнасям на публичен съд.

Повтарям, осъзнавам, че нося отговорност и пред касандро-ембриона, чиято тайна открих и разгласих (но нали той сам би желал да бъде чут!), и пред неговата майка, която би си живяла спокойно, ако не знаеше значението на клеймото на Касандра.

И дори в момента, когато набирам на компютъра тези припряно забързани редове, ми е тежко и ме измъчва мисълта имам ли право да постъпвам така.

Оглеждам се в стените на орбиталния кораб, отлитам в безтегловност по-далеч от компютъра, очите ми блуждаят, сякаш търсят нещо, което да ме разсее, да крепи вътрешната ми убеденост, че съм прав, като съобщавам на света за откритието си, и погледът ми попада върху телевизионните екрани от двете ми страни. Всички екрани светят, живеят, предават картина от различни държави, на различни езици. Ето я земната действителност във всичките си форми и неповторима пъстрота, от рекламите до спорта, от съдебния репортаж до посрещането на официално лице на летището и пр. и пр.

И сред целия този глобален пейзаж вниманието ми е приковано от екрана, на който се вижда някаква шумна, наелектризирана улична демонстрация. Кой знае защо полицаите, а те не са малко, вървят заедно с протестиращите демонстранти. Улиците са блокирани, снима се от различни ракурси, включително и отвисоко, звучат развълнувани гласове. Гласът на репортера, който предава от мястото на събитието, гласът на говорителя в студиото се губят в уличната шумотевица. Къде става това? Май че в Италия. Толкова далече и толкова близо — сякаш всичко е до мен: блясъкът в очите, жестовете, нервния израз на лицата. Да, това е Сицилия. Набързо написани лозунги над главите. Да, разбира се! Пак мафията! Пак терористи! Този път е убит главният съдия, малко след прокурора! Коварно, публично и безпощадно. С дистанционно управляван взрив в най-оживената част от улицата всичко е превърнато в обгорени отломки — всичко и всички, които случайно са се оказали тук в онзи съдбовен момент, когато е минавала колата със съдията и охраната му. Изпълнено е „безупречно“ и пред очите на всички.

Демонстрантите са отчаяни… Напират като река. Но срещу кого протестират? Какво може да стори това човешко множество? Дали и самите мафиоти не са сред демонстрантите и вътрешно не им се надсмиват? След някой и друг час хората ще се разпръснат, а те ще останат при своите интереси, като гръмко се наричат мафия, картели, синдикати и други империи. Под техния невидим диктат вече се намират цели страни, колонии на мафията!…

Демонстрантите напредват. Внезапно над тях се стрелва хеликоптер, изсипва порой от листовки и изчезва зад покривите. Това става пред очите ми. Хората ловят листовките, падащи на главите им. На листчетата е изобразена смъртта — череп с кости… Мафията нагло предупреждава. Смърт за всички, за всички, които са против нея! Взрив от негодувание разтърсва човешката маса. В очите на мнозина има сълзи. Спирам погледа си върху млада жена в полицейска униформа, с барета, килната настрани, с разхлабена вратовръзка. Жената-полицай е с видеокамера и както личи, прави оперативни снимки. Тя е успяла да заснеме хеликоптера. Макар че каква полза от това? Мафиотите не са толкова глупави — той ще бъде пребоядисан, разглобен, всичко, което е нужно. Ето и помощниците й с микрофоните. Припряно, възбудено говорят за нещо. Разбирам ги. Колко полицаи загиват всеки ден в света от ръката на мафията! И тях ги заплашва същото. И нея също. Но какво виждам: на откритото й чело има характерно петънце — клеймото на Касандра! Да, знаех си! Приближавам се, увеличавам този кадър и се убеждавам, че не греша. Боже мой, макар че на нея, жената-полицай, сега не й е до това, тя едва ли подозира, че дълбокото й неприемане на света, срещу който протестира в момента заедно с демонстрантите, се е предало на бъдещото й дете. Ето го сигнала за бедствие на челото й. Да, това е практическият резултат от един от орбиталните ми сеанси със сондажните лъчи, направили видима и ответната реакция на касандро-ембрионите.

Мисля си, че ако на този или на някой друг касандро-ембрион е съдено да се появи на бял свят, с течение на времето именно той (или тя) може да се окаже сред най-ужасните престъпници. Да донесе страдания и нещастия на много хора, на цялото общество, да извърши криминални престъпления освен всичко друго и защото в него ще се прояви и скритият комплекс за отмъщение — принудили са го да се роди, принудили са го да приеме този свят! Самият той няма да помни нищо от драматичното начало на вътрешноутробния си живот, но комплексът за отмъщение ще пусне опасни кълнове. Добре ще е, ако му провърви, ако той, този касандро-новороден по-лесно попадне в среда, която да неутрализира негативната му генетически заложена нагласа, в противен случай злото ще избуи без усилия. В този вариант съдбата му ще полети по нанадолнището, както камъкът се търкаля по склона от само себе си, набирайки все по-голяма скорост.

Докато се вслушвам в сигналите на касандро-ембрионите, мисля за бъдещето им със съчувствие. Подаваните от тях импулси на нарастващ страх са бумеранг, това сме самите ние, превъплътени в безкрайното си грехопадение. И затова тези сигнали — гласовете на касандро-ембрионите — трябва да бъдат чути на Земята, а смисълът на техния призив да бъде възприет с разбиране.

Не, това не е злободневие, става дума за вечността. Вечността е вечна сама по себе си, а на човека е съдено да се бори, да удължава кредита си към вечността от поколение на поколение по един-единствен начин — чрез нравствено самоусъвършенстване. Прогресът е само техническо приложение към идеята. Атомното оръжие в ръцете на диктатора-фанатик, готов, ако се наложи, да унищожи целия свят, е ярка илюстрация на това.

Дали земните жители ще бъдат разтревожени от сигналите на касандро-ембрионите, дали ще ги възприемат като предизвестие за генетически залез и следователно за залез на човешката цивилизация?

Страхувам се да правя прогнози. Страхувам се, че съмненията и терзанията ще се затворят в тясното пространство на всеки отделен случай и всеки знак на Касандра ще предизвика собствена развръзка и собствен финал…

Опасявам се, че повечето от жените — и едва ли съпрузите им ще попречат — ще се опитат по-бързо да се отърват от такъв не съвсем обикновен плод. Първото, което ще им дойде наум, е абортът като най-радикално решение. И моралното оправдание за това е, може да се каже, безспорно — защо да раждаме обречени на нещастие хора? И без това ги има достатъчно на този свят. И кой ще дръзне да осъди тези жени? Кой? Обществото ли? Историята ли? Или пък моралът? В историята на обществото са изворите на злото с утайка от генетически страх, а моралът често пъти е толкова неустойчив под циничния натиск на действителността.

И точно тук, Ваше Светейшество, смятам за свой дълг да уточня позицията си. Като убеден привърженик на католическата забрана на аборта аз все пак не бих могъл категорично да осъдя онези, които, открили клеймото на Касандра, предпочитат да прекъснат бременността, още повече че подобно разрешение е желано и от самите касандро-ембриони.

В резултат на това се сблъскваме с изключително сложно противоречие. Радикалните действия (абортите) не решават, а, напротив, задълбочават ключовите проблеми на световното съзнание, като причините за този есхатологичен комплекс в зародиша остават незасегнати.

Ето и редицата от нещастия, за които бъдещата майка не може да не мисли:

— глад,

— бордеи,

— болести и сред тях СПИН,

— войни,

— икономически кризи,

— социални катаклизми,

— престъпност,

— проституция,

— наркомания и наркомафия,

— междуетнически сблъсъци,

— расизъм,

— екологични и енергийни катастрофи,

— атомни опити,

— черни дупки

и прочие.

Всичко това е човешко дело, всичко е предизвикано от самите хора. Мащабите на човешките бедствия растат от поколение на поколение. И в това участваме всички. И ето че най-сетне Провидението ни спира на ръба на пропастта, напомня за себе си чрез клеймото на Касандра.

Още веднъж заявявам, че космическите ми изследвания по разкриване сигналите на касандро-ембрионите не преследват никакви други цели освен една — да помогна на хората да разберат, че повече не бива да се живее така, по-нататък следва израждане!

Само изкореняването на бедите и пороците от всеки човек поотделно, като започнем със самите себе си, и от всички заедно, от цялото човешко племе, може да обнови перспективите за живот. Утопия ли е това? Отново утопия? Не, не е поредната утопия. Това е пътят за оцеляването на живия дух, друг път няма…

Вярвам, че ще се намерят мъжествени хора, които няма да отстъпят, няма да се избавят тутакси от касандро-ембрионите. Тези хора ще научат от фаталните сигнали много: за отговорността на всички и на всеки за начина ни на живот, за съдбата и потомците, за това, че предстои невиждано единоборство на човека със самия себе си… Такива хора ще положат усилия за по-добър живот.

Вярвам в това.

 

 

А сега накратко за себе си.

Естествено, никой не ме е подстригвал за монах, аз съм самозванец, или казано с други думи, условен космически монах, и сам съм си избрал условно име, като съм се нарекъл Филофей — в Русия е имало монаси с това име. Сам избрах живота на отшелник в космически манастир. Когато нашият международен екипаж — американец, японец и аз (до неотдавна съветски учен и научен ръководител на космическа лаборатория), изпълни своята програма и трябваше да се върне на Земята, аз отказах да напусна орбиталната станция, да се прехвърля в изпратената за нас космическа „совалка“. По този повод направих изявление, като настоявах за свободата на личния избор. С бръснач на гърлото принудих колегите си да ме оставят на мира. И постигнах своето…

Вече пети месец, сто тридесет и седми ден, съм съвсем сам в орбита и провеждам изследванията си. Жизненонеобходимите запаси на станцията ми позволяват да остана тук още много време. И ако е вярно, че във всяко зло има нещо добро, това важи и за моя случай. Разпадът на съветската империя, който разтърси целия свят, беше добре дошъл за мен. В хаоса от събития бившите съветски служби забравиха за мен и за орбиталната станция, която преди се наричаше „Восход-27“. Опасявам се, че няма и да си спомнят скоро, че не им е до мен, опасявам се, че още дълго време ще бъдат заети с нелепата делба на космическото имущество между новите държави и може би ще се опитат да разделят дори орбиталната станция, на която съм се настанил, а защо не и самия космос… Но това си е тяхна работа. Аз направих своя избор и изпълнявам дълга си. Ще помагам на човечеството, като показвам сигналите на касандро-ембрионите, до последния си час…

На Земята не ме чака никой. Нямам си никого. Самият аз съм подхвърлено дете, израснал съм в дом за сираци. Майка ми вероятно е била принудена от обстоятелствата да подхвърли новородената си рожба на стъпалата на детския дом. Няма да разказвам сега как премина животът ми, какво ме подтикна да се отправя към Космоса — това е отделна тема, друга история.

Ваше Светейшество, още веднъж прекланям глава пред светлия Ви лик. Не ме съдете строго. Единственото, което искам, като се обръщам чрез Вас към хората, е те да научат истината.

 

 

Към текста на посланието до римския папа, предадено от орбиталния компютър, бе приложена бележка, адресирана до редакцията на вестник „Трибюн“:

„Уважаеми г-н Главен редактор,

Според нашата уговорка предоставям на редакцията на «Трибюн» изключителното право да публикува това послание. Много добре разбирам с какъв тежък товар се нагърбва «Трибюн», като се решава на тази стъпка. Ценя Вашето мъжество.

Ще ви бъда признателен, ако редакцията ми изпраща най-интересните отзиви на моето обръщение. Трябва да имам точна представа за реакцията на земните жители.

С благодарност

Филофей, космически монах,

орбитална станция РХ“