Чингиз Айтматов
Клеймото на Касандра (7) (Из ересите на XX век)

Глава седма

От време на време музиката все пак долиташе на втория етаж. Тази нощ виолончелото неволно напомняше на Борк, че на света има жена, която ще споделя съдбата му до края. А може би и след това душите им ще общуват помежду си и ще чуват това безсънно виолончело в отвъдното.

И тази нощ, докато седеше пред компютъра, на чийто монитор светеха електронните редове от утрешния вестникарски текст, той отново усети тревожното дихание на китовете в океана. Накъде ли са поели пак? Значи нещо се е случило на Земята?! Дали хората отново не вършат нещо непоправимо? Вълните прииждаха срещу им като цели планини, водата бучеше, разпилявайки и едновременно допълвайки енергията на океана, а китовете плуваха. Скоро и самият той се оказа между тях. В мрака океанът преливаше в блещукащата светлина на компютърния екран, побрал в този час и далечния космос, и зачатията в майчините утроби в континуума на вечността, намерил израз в неговите думи, и докато плуваше в океана, той се мъчеше да си обясни вечното в образа на Световната душа, една за всички и за всеки различна, в разединението и взаимозависимостта между всичко на Земята… И редовете притичваха на екрана един подир друг, като се подреждаха в общ текст:

„Клеймото на Касандра не е знак за позор и унижение, както се опитват да ни убедят някои оратори, преследващи собствените си политикански цели, то е знак за нещастие, мъничък сигнал за нашето голямо нещастие, неочаквано и досега неподозирано от хората, необхватно в глобалните си мащаби и поради това изискващо изключителен подход като съдбовно за човечеството социално-биологично явление. Откритието на Филофей свидетелства, че нашето самосъзнание е деформирано още на генетично равнище, деформирано е по вина на самия човек, живеещ поколение след поколение в разрез с идеалите на Световната душа. Трагедията е в това, че бягаме, че всячески се опитваме да се скрием, както пролича например на предизборната среща, от осъзнаването на причините, подтикващи касандро-ембрионите към отказ от борбата за съществуване. Угасването на желанието за живот е угасване на световната цивилизация. Това и ще бъде краят на света. Или казано с други думи, краят на света е в самите нас. Точно това долавят касандро-ембрионите с инстинктивната си чувствителност и ни съобщават за страха си от живота чрез петното на Касандра, изникващо върху челото на бременните жени като на компютърен екран. Трябва да се страхуваме не от самото клеймо на Касандра, а от причините, предизвикващи това есхатологическо разместване в недрата на генетиката… Ще допуснем огромна грешка… Филофей не е провокатор, той е космически пророк…“

И в този час Борк чуваше как шумно плуват китовете в океана, как преодоляват насрещните вълни с нарастваща мощ и като че му се привиждаше как водата по пътя им светеше и пламтеше от тревога — в цвета на компютърния екран…

А на Червения площад в този час стрелките на часовника на Спаската кула се приближаваха към часа на совата — три часа през нощта. И совата чакаше заветния миг, когато кремълският часовник ще забие в четирите посоки на света, за да се спусне право надолу от височината на кулата, да прелети над самия паваж на площада и след това да се издигне покрай Кремълската стена и по-нататък, както винаги, безшумно да закръжи над Червения площад, да направи няколко кръга и над мавзолея, да поогледа наоколо — кое как върви по белия свят. Совата отново очакваше срещата с набитите едроглави призраци, като се надяваше да подслуша, както обикновено, за какво ще си говорят. А че този път имаше какво да обсъждат, имаше, и още как! Защото на Червения площад току-що беше станало страшно събитие. Дори видялата какво ли не през дългия си живот сова не помнеше и не можеше да предположи, че подобно нещо е възможно.

Но, от друга страна, откъде можеше да знае тя, тази странна сова от Спаската кула, птица ли, дух ли, общуващ с призраци, откъде можеше да разбере онова, за което дори здравомислещите хора не намираха задоволително обяснение. А всичко започна след пладне в онзи есенен ден, когато към Червения площад заприиждаха огромни тълпи за митинга в защита на ВПК — военнопромишления комплекс.

В определени кръгове, както пишеха журналистите, отдавна се натрупваше недоволство, че конверсията на перестройката е заседнала като кост в гърлото на отбраната, че спасението на повяхващото могъщество на държавата е само в реставрацията на ВПК. Да, подобни мнения се носеха из въздуха като мирис на изгоряло от тлеещ в гората пожар. И ето че той пламна и се разгоря, за което допринесоха доста и подбудителите на националното осъзнаване, пожънали богата реколта, упорито тласкащи общественото мнение към възобновяването на търговията с оръжие, към възраждането на ВПК — основата на милитаристичната държава — уж задушена от така наречената перестройка и от така наречените радикалдемократи в интерес на Запада, коварно потриващ ръце зад кулисите.

Множеството на Червения площад се стичаше отвсякъде. Повечето от хората бяха от други места — от разни „затворени“ градове, наричани преди „пощенски кутии“ и закодирани със съответните номера. Именно от тези разсекретени в процеса на конверсията „кутии“ влаковете изсипваха големи групи хора на всички московски гари, те се насочваха към центъра в колони, като заприщваха големите улици. Към тях се присъединяваха и московчани от сферата на отбраната, националпатриоти, скърбящи за Сталин пенсионери и прочие, и прочие. Демонстрантите приличаха на странни типове от миналото, сякаш току-що опомнили се след тежка контузия; над главите си носеха възкръсналите портрети на кървавите диктатори, до неотдавна яростно хулени и проклинани по същите тези улици.

Броят на демонстрантите растеше като нагледно свидетелство колко много работоспособен народ е бил ангажиран преди в тайнствените недра на ВПК. Въоръжаваха половината свят. А сега почувстваха, че им издърпват килимчето изпод краката — конверсията обричаше работещите във ВПК на безработица, ако производството не бъде пренасочено. И те тръгнаха… Това напомняше пролетно пълноводие, когато полуделият поток влачи и коренища, и камъни, и отнесени покриви, и никой не може да спре движението му. Нещо подобно сега влачеше по улиците своите „коренища, камъни и отнесени покриви“ във вид на призиви и искания, които гласяха категорично: „Да се спре конверсията!“, „Няма да позволим ВПК да бъде съсипан!“, „Да живее славният ВПК!“, „Държавата е над всичко!“, „Долу антидържавните реформи!“, „Танкът — гарант на стабилността!“, „Даваш валута за оръжие!“, „Не ни пречете да конкурираме оръжията на световния пазар!“, „Спрете да дрънкате за надпреварата във въоръжаването!“ — както и съвсем абсурдните за непосветения: „Върнете пощенските кутии!“^[1], „Ще живеем и ще работим в пощенски кутии!“, и дори такива: „Млъкнете, пацифисти, докато не е станало късно!“, „Отнеха ни «студената война», за да ни победят!“, „Няма да позволим да превърнат танка в тенджера!“, и най-накрая: „Да живее оръжейното производство — извор на сила и национално богатство!“, „Няма да допуснем безработица, няма да допуснем изтичане на мозъци!“, „Да живее «студената война» — двигател на техническия прогрес!“, „Долу продажните хуманисти!“ и още много и много в този дух; уж парчето картон с някакъв надпис не струваше нищо, а криеше в себе си такава сила, че главата се замайваше като пияна.

Искаха ли го, или не политиците, нарекли се държавници и изхабили много думи за необходимостта на държавата от военно производство, искаха ли го, или не организаторите на международните панаири на оръжие, където спечелването на награда от търга се сравняваше с Божествено дело в интерес на нацията и, най-важното, обещаваше милиарди долари чиста печалба, от които ти спираше дъхът, и всеки път обещаваха една трета от тези милиарди да отиде направо в джоба на производителя по места, искаха ли го или не онези, които започнаха кампанията по възхвалата на непомръкващата слава на нашето оръжие, сега вече никой от тях не би могъл да спре това, което се пробуди, което се случваше — всички бяха само трески във водовъртеж…

На Червения площад се вълнуваше море от глави. Хилядите събрали се и продължаващи да пристигат участници в митинга за защита на ВПК раздираха пространството и небето се тресеше от общ рев: „Ве-Пе-Ка!“, „Ва-лу-та!“, „Кремъл е наш!“, „Кремъл е наш!“

Снимките се правеха от хеликоптер, но и отгоре беше невъзможно да се обхване и предаде мащабът на грандиозната вулканична картина. На фона на общия митинг и на речите, кънтящи през високоговорителите от мавзолея, в разни краища на площада се образуваха и локални митинги със свои лозунги, портрети и викове. На Лобното място протестираха фиделистите — личеше си от пръв поглед по портретите на техния кумир и по лозунгите: „Фидел — ние сме с теб!“, „Социализъм или смърт!“ И тълпата звънко повтаряше, хваната за ръце и подскачаща в такт: „Социализъм или смърт!“ В прохода до Историческия музей бяха саддамистите: в тоя вир яростно и екзалтирано клокочеха виковете: „Саддам — ти си наш брат“, „Сад-дам — ти си наш брат!“ И още един изразителен възглас с вдигани в ритъма му юмруци: „Ка-да-када-Кадафи! Када-када-Кадафи!“

Подобни шумни привърженици по площада имаха почти всички страни, където дълги години пристигаха масирани доставки на оръжие, отделни групи потропваха в чест на Китай, Иран, Пакистан, Индия, Северна Корея и особено на арабските и африканските партньори-купувачи. Но, естествено, Китай, съответно с мащабите и демографските си данни, притежаваше огромен брой привърженици, скандиращи гениалните редове на поета Мао от „Песента на пауна“: „Винтовката ражда властта!“, „Винтовката ражда властта!“ И в унисон с тях, по роднински, сталинистите мощно повтаряха: „Слава на Сталин!“ и дружно издигаха над главите си угоднически ретушираните портрети на генералисимуса. Но над цялото това грачене несъмнено тържествуваше калашниковият автомат: „Калаш — Кремъл наш!“ — надвикваше всички възгласи и крясъци.

Имаше и трудноразбираеми находки по зададена тема от типа: „Стрелбата полита и небето е в диаманти!“ Дали това можеше да се разбира така: лети ракетата и от небето се посипват диаманти? Ако можеше! О, ако можеше!

И всичко вреше и кипеше в котела на масовата еуфория, и възпламеняваше чувството на повсеместно могъщество, на общ натиск, на единно рамо… Още малко и ще се случи нещо, и ще възтържествува огнената пиротехника на страстите, и ще трепне небето и ще се яви Той, изпълнителят на волята… Но кой е той? Той, и това е всичко! Той! Той!…

Речите на основните оратори от трибуната на мавзолея обаче бяха посвоему трезви и убедителни. Свиването на оръжейното производство не предвещава нищо добро за икономиката, само предава световния пазар в ръцете на богатата и пребогата Америка. А и тя не дреме — фабрикува оръжия цяла година, денонощно, и въоръжава до зъби всички, и на всички заповядва. С какво сме по-лоши? Имаше и още един довод — безработицата от конверсията ще доведе до съкрушителен социален взрив. И още — конверсията посича от корен мощния интелектуален потенциал на страната. Следваха и други снайперистки попадения в целта. И всяко попадение предизвикваше пристъпи на масова наслада от омразата.

Но имаше и друга сила. В същото време на Манежния площад, в съседното пространство, отделено само от няколко реда омоновци^[2] от демонстриращите противници на конверсията, шумеше друг митинг, кипяха други страсти.

Тук се беше събрала на митинг друга публика, друга част на обществото — демократи, реформатори, пацифисти и прочие филизи на перестройката, с една дума — свободолюбци и либерали от всички разцветки и нюанси. И те бяха много, площадът се люлееше от народ, и те имаха свои убеждения, свои призиви и лозунги, не по-малко радикални и не по-малко категорични. И тук пъстрееха лозунги и плакати: „Долу привилегиите на ВПК!“, „Не сме длъжни да бъдем заложници на ВПК!“, „ВПК — слуга на милитаризма!“, „ВПК — вампирът на бюджета!“, „Долу сталинското чудовище!“, и така нататък, чак до „ВПК е конвейер на смъртта!“, „ВПК — куче на веригата на партократите!“, „ВПК поробва народа!“ С една дума, същата картина, както и на Червения площад, само че с обратен знак.

И тук демонстрантите си правеха сянка с портретите на своите кумири и лидери. Издигаха ги над главите си, излагаха ги на показ пред хората и Бога, ако, разбира се, отдаваха някакво значение на последния.

За различните кореспонденти и репортери, притичващи с апаратурата си ту до единия, ту до другия митинг, ту на Червения, ту на Манежния площад, събитията предоставяха невиждано изобилие на оперативен материал. Но въпреки това опитните репортери не можеха да не забележат два плаката, които рязко се различаваха от всички останали и затова биеха на очи. Високо вдигнати ги държаха на дървени летвички двама — младеж и момиче, ако се съди по вида им, най-вероятно студенти. По-късно очевидците разказваха, че те не се разделяли за дълго в тълпата, за да могат да се викат, търсели се с поглед, не се впускали в спорове с околните и изглеждали някак отчуждени, прекалено вглъбени в себе си. На плаката, който държеше момчето, беше изписано с черна боя: „Човек не трябва да се ражда, за да произвежда оръжие!“, а написаните с червено думи от плаката на момичето пък звучаха съвсем деструктивно: „Ако Кремъл възобнови надпреварата във въоръжаването, аз ще се самозапаля!“

Те се движеха из тълпата като две заблудени в морето лодчици, някой ги забелязваше, друг — не, някой виждаше смисъл в подобни декларации, друг — почти никакъв, и в това нямаше нищо чудно, тъй като всевъзможни изявления, лозунги, протести, предупреждения, радикални, оглушителни речи и изказвания се сипеха като дъжд върху главите на демонстрантите и от тази, и от онази страна — и на Червения, и на Манежния площад.

Но тъй или иначе, онова, което трябваше да се случи, се случи. Обикновено хората се осъзнават, когато е вече късно и за сетен път се убеждават, че масовата психоза в тътнещите тълпи детонира събития, често поразяващи както със своята случайност, така и с фаталната си неизбежност.

Слънцето вече потъваше зад Кремълските стени, над ревящите тълпи се спускаше невинният ранен здрач, а митингите на съседните площади все така се надвикваха и бушуваха, и гърмящите от високоговорителите речи, запалителни и фанатични, все повече възпламеняваха душите и умовете на множеството и приближаваха кулминацията. И всяка от страните и на този, и на онзи площад призоваваше към справедливост, апелираше към властите и народа, утвърждаваше само своята правота, само своята гледна точка, поднасяше на света само своите аргументи и се възпламеняваше, и се гневеше, изпитвайки неудържима потребност да се излее в незабавни действия, да разреди натрупаната енергия. Страстите се нажежаваха почти синхронно, от високоговорителите звучаха взаимни обвинения, заплахи и оскърбления, всяка от страните наричаше другата, мразената, гнусно сборище от врагове на отечеството. Вече назряваше първото сбиване. Пробили си път през редовете на омоновците, „милитаристите“ и „антимилитаристите“ започнаха да се бият един друг с дръжките на плакатите и портретите. Жените пищяха диво, мъжете викаха и псуваха. В действие бяха пуснати юмруци и ритници. Както и да се опитваха омоновците да удържат на натиска, да разпръснат побойниците, това само още повече разяряваше тълпата. И започналата битка-побой бързо се нажежи, като че хората бяха чакали само това, само за това се бяха събрали. Много работа свършиха обожаваните портрети и предизвикателните плакати — с тях се удряха по главите с всичка сила. Кръв, сълзи и стенания, схватки на стотици хора, мъже и жени, стари и млади, нахлуха в телевизионните екрани по целия свят, предавани във всевъзможни детайли и ракурси, снимани отгоре, от хеликоптери, и от всевъзможни наземни точки.

И точно тогава в центъра на събитията се оказаха онези двамата — младежът и момичето. Те не бяха пуснали своите плакати в ход, което беше фатално за тях. Вепековците от Червения площад биеха конверсистите, когато изведнъж видяха, че момъкът упорито държи своя плакат над главата си, като че го тика в лицата на освирепелите патриоти.

— Ти какво, мръснико, кого дразниш бе, на кого мътиш главата — изкрещя един от нападателите. — Ние ли, значи, не трябвало да се раждаме? Ах ти, гадино! — и започнаха да бият младежа, а плакатът му бе разкъсан и изпотъпкан. В този момент му се притече на помощ момичето със своя толкова шокиращ, толкова предизвикателен плакат, с клетвата да се самозапали, ако Кремъл възобнови надпреварата във въоръжаването.

Кой би могъл да прецени доколко оправдана бе постъпката на тази девойка — да отиде на митинг с подобна заплаха? Какво я беше накарало? Защо го беше направила — от младост ли, от глупост ли, или, обратното, убежденията и отчаянието я бяха тласнали към тази стъпка? И най-после, защо тя не захвърли този злощастен плакат в блъсканицата, преди да си проправи път към приятеля си, пребиван от вепековците?! Но тя се хвърли към него с плаката в ръце, като крещеше:

— Какво правите? Не го докосвайте! Нямате право! Да не сте посмели! Спрете!

Напразно. Най-малко петима биеха младежа. Да бяха го пуснали, макар и пребит, и в синини щеше да си отиде. Но кой можеше да предположи как ще завърши този сблъсък, какво крие в себе си непредвидимата, обезумяла тълпа?!

Вепековците посрещнаха момичето с яростни хули:

— А ти, кучко, по-бързо се пръждосвай оттук, че и ти ще пострадаш!

И в този миг една безобразно крещяща жена уцели десетката:

— Шантажираш ни, така ли? Решила да се подпалва?! Дръжте ме, хора, че ще падна — тази кучка шантажистка ей сега ще изгори и нашият Кремъл ще рухне! Ей сега, пред очите ни! Цапнете я по муцуната, та да забрави пътя към къщи!

Нахвърлиха се върху момичето, скъсаха му якето. По лицето му потече кръв.

— Да не сте посмели! Изверги! — развика се то ужасено, размазвайки кръвта по лицето си.

Плакатът му тутакси бе разкъсан и стъпкан.

— Е, как е сега? Ще изгориш ли? Или не ти стиска? Мисли, преди да пишеш тия глупости! Защо не гориш, а?

Всичко стана за миг.

— А ти ми хвърли кибрит — трескаво викна момичето, с което предизвика взрив от злобен кикот.

Някой на мига извади кибрит, за да запали.

— Кой има запалка? Ха-ха-ха! По-добре й поднеси запалка! — предложи друг.

— Стой! Да не си посмял! — извика с неузнаваем глас приятелят й, като се изтръгна от ръцете на биячите. Не успя. Запалената клечка падна на рамото на девойката, върху синтетичното й яке, и тя пламна.

Всички се вцепениха, после отскочиха назад и се разпръснаха кой накъдето свари.

А тя, обхваната от пламъци, побягна и огласи района със страшния си вопъл. И на Червения площад всичко закипя, съвсем като в ада. Тълпата, обхваната от паника, е толкова страшна, колкото и кипежът на свирепите й, разрушителни въжделения… Мълниеносно полетелият слух, че наблизо се е взривила хвърлена от някого бомба, или някой се е подпалил жив, или още нещо ужасно, прелетя над тълпите и хората, забравили всичко, припряно се разбягаха по съседните улици, като се блъскаха един друг, падаха и крещяха, хвърляха по пътя си свещените портрети и пламенните призиви, сякаш нямаше и не би могло да има никаква необходимост от тях. Хората тичаха в безумие и страх, бягаха от себе си.

И защо беше всичко това, защо бушуваха и ревяха край Кремъл — никой не можеше да отговори. От секундата, в която пламна момичето, заплашващо със самоизгаряне — дали за да шокира, дали на шега, дали сериозно, започна ново летоброене. Всички, които бяха наблизо, видяха как то бягаше и крещеше, лумнало като факла. Догони я онзи младеж и няколко омоновци, затичани след него. Те припряно се захванаха да потушават с връхните си дрехи огъня по тялото на горящото момиче. Но беше вече късно. Приятелят му отчаяно се свлече на колене, стиснал главата си с ръце. В този миг на опустелия отведнъж площад кацна хеликоптер, от който вероятно преди това бяха правени снимките за телевизията. Изпод оглушително въртящата се перка, прегърбени от вятъра, от него изскочиха хора, вдигнаха от земята тялото на момичето, взеха със себе си младежа и двамата омоновци и отново се издигнаха във въздуха. Но един все пак успя, не пропусна да заснеме всичко с камера.

Докато набираше височина, хеликоптерът се вдигна над Червения площад, изравни се с върха на Спаската кула, полетя нататък, над Каменния мост, после над крайбрежната улица до Москва-река и изчезна от поглед…

Заедно с вертолета из дебрите на града се изгуби, като птица в гората, и трагедията на двамата млади, най-вероятно студенти, така отчаяно, така страшно и безогледно пожертвали себе си заради идеята, в която вярваха… О, романтика, вечна спътнице на утопията и неизбежните й крушения!

Вечерта центърът на града дълго не утихваше, преживяваше събитията от деня. Нервната възбуда, подгонила мнозина по улиците, се проявяваше в необичайно оживените лица, гласове, походки. Хората се събираха на групички, спореха, правеха предположения и по никакъв начин не можеха да си обяснят как се бе случило подобно нещо — бе хвърлена една-единствена запалена клечка, можеше да угасне в полет, но не угасна, и момичето пламна само за секунда? Дали не е било фокус или цирк?! Може би дрехите й са били напоени с някаква специална запалителна смес? Но защо е било нужно подобно нещо — и при това със смъртен изход? А ако не е това, ако е съвсем друго, някакво неизвестно метафизично явление, когато човек пламва от огромно вътрешно напрежение? Нали се говори, че има хора, които нощем фосфоресцират? Кой знае, кой знае?…

Вече се спускаше нощта. Хората по улиците оредяха. Размърдаха се любителите на нощния живот, затръшваха вратите на колите си, плащайки дължимото на уличните охранители и рекетьори. В нощните заведения лумваха огнени светлини или интимни, приглушени лампички, включваше се електронната музика, разголваха се бюстове, блестяха усмивки. За да забравят, да не си спомнят нищо, да избягат от себе си, да се измъкнат от Бога…

Тази нощ на Червения площад цареше абсолютна тишина. Беше безлюдно. Нямаше жива душа. Никой не искаше да стъпи на мястото, където същия ден бяха бушували дивите страсти, безумие, побоища. Осветлението едва мъждукаше. Навсякъде се търкаляха портрети, лозунги и плакати, захвърлени на бойното поле, изпотъпкани при побоищата и бягството на демонстрантите…

Те вече не интересуваха никого.

Луната светеше високо над Кремъл. И совата летеше, дочакала заветния си час. Плъзгаше се като сянка насам-натам, безшумно размахала широките си крила, като неуловимо въртеше огромната си глава с магнетично светещи кръгли втренчени очи. Беше й тежко и страшно. След като покръжи тихо над мавзолея и се мярна пред погледа на вкаменените часови пред входа му, совата полетя нататък в търсене на набитите едроглави призраци. И ги откри в най-тъмния ъгъл, под тухлената Кремълска стена. Не, и този път те не показаха нищо ново. И този път бяха скучни, но някак приличаха на омагьосани. Хванати за ръце, набито-едроглавшпе потропваха на място, като монотонно припяваха дочутото от възгласите на митинга: „Социализъм или смърт!“ Да, повтаряха го неуморно, безмълвно, невидимо, страховито: „Социализъм или смърт!“

Тези кубински ритми скоро й доскучаха. Совата полетя нататък и срещу Спаската врата най-после срещна жива душа — една пияна жена, кой знае как попаднала тук.

Жената вървеше из Червения нощен площад съвсем сама, размъкната и разгърдена, пияна, и протяжно пееше някаква своя си печална песен:

Ах, защо, ах, защо

появих се на света?

Ах, защо, ах, защо

мойта майка ме роди?

 

Ах, защо, ах, защо

мене ме зачена ти?

Аз не исках, ала ти

ме подведе и роди.

 

Ах, защо, ах, защо

на света роди ме ти?

Аз не исках, ала ти

ме подведе и роди.

 

Ах, защо, ах, защо

появих се на света?

Ах, защо, ах, защо

мойта майка ме роди?…

Вървеше напряко през площада, залиташе и се препъваше, и скоро изчезна някъде около ГУМ-а. Малко след това заглъхна и унилата й песен, после настъпи тишина.

Совата се извиси над Кремълската стена, полетя из градините и тук, сред гъстите клони, изведнъж зарида като онази жена и в плача си тягостно забуха.

Луната стоеше високо сред звездите, огряла с вечната си светлина куполите, островърхите кули, покривите на Кремълския хълм, и на совата отново й се стори, че усеща далечното дихание на китовете, плуващи в океана. Накъде и защо бързат? Няма покой за тях. И вълните не спираха.