Чингиз Айтматов
Клеймото на Касандра (12) (Из ересите на XX век)

Епилог

„Времето ми е на бикфордов шнур. Бързам да набера на компютъра прощалното си писмо. И нещо поразително, което ми направи впечатление последните дни: сега виждам как на Земята след светлия ден иде затъмнението на нощта, за да се смени след това с отново родения ден. Ето го нагледното течение на вечността, ето я зримата безкрайност на Времето. Но за съзерцаващия от орбита субект настъпи краят.

В мащабите на Вселената отреденият на човека живот е колкото живота на една муха. Но човекът е надарен с мислене и това удължава живота му. Но се случва и обратното — рязко го съкращава. Колко пъти безметежно съм наблюдавал тайнството на смяната на деня и нощта, без да предполагам, че сам ще поставя за себе си последната точка. Защото настана моят Съден ден, последният ден от многогрешния ми живот. И Съдният ден ще си отиде заедно с мен, както и всичко свързано с живота на човека. Сам си определих Съдния ден и в това е моята горчива привилегия и обреченост.

След като допиша тези редове, ще се изкажа, ако е възможно, на космическата пресконференция. А след това съм длъжен да се разплатя с живота, да приключа със себе си. Такава е присъдата ми над самия мен. Аз разруших самосъзнанието на обществото. Мразен съм от милиони хора. Виновен съм за смъртта на Робърт Борк. В задънена улица съм. Трябва да изчезна, да престана да съществувам. Друг изход няма. И макар да се казва, че преди смъртта не можеш да се надишаш, на мен ми е нужно да се изкажа, на финала да изприказвам последните си думи.

Може да се предполага, че на онзи, когото цялата Земя прокле, му е все едно какво ще стане с опротивелия му свят! Може да се предполага, че пет пари не дава за нищо. Нека всичко върви по дяволите! Но и на прага на смъртта, която съм си подготвил, не мога да скрия тревогата си: какво ще стане с хората, как ще отекне утре в човешките умове и души историята с клеймото на Касандра? Нали каквото и да става, истината, дори анатемосана, не престава да бъде истина. Отхвърленият днес проблем утре се появява отново и не можем да избягаме от това.

Моят съден ден настъпи. Той е неизбежен. За мен няма път назад. Оставям ви, хора, своята изповед. От нея ще разберете кой съм аз, който по-късно се нарекох космически монах, къде съм роден, как съм изживял живота си, с какво съм се занимавал, как стигнах до съдбовното откритие на клеймото на Касандра…

На сбогуване ще кажа още нещо. Най-неочакваните преживявания и мисли ме спохождаха в космоса. Не намирам обяснение за това. Всеки път, докато гледах от космоса замрежената в облаци Земя, си мислех възхитено: Боже, какво велико творение е Земята! Навярно дори и Слънцето съществува заради Земята, населена с хора, в противен случай защо е всичко това? Светът е нужен на човека — затова и го има, за да може човекът да го осмисля, затова и съществува. Защо иначе е цялата тази галактика, какъв е смисълът? А и самият Бог!! Той е потребен на човека — затова е и Бог, затова и го има! Но заслужава ли човекът тези световни начала? Тази грандиозна постройка на света? Ето я загадката на Вселената!

Е, за мен е време. Остана ми съвсем малко. Скоро ще се хвърля, ще скоча от станцията в откритото пространство. Далече от Земята. Много далече. И ще замлъкна.

Простете ми.

Филофей“

Писмото на Филофей и текстът на неговата Изповед на руски бяха предадени от борда на бившата обител на космическия монах още в първите дни след пристигането на екипа от астронавти. В оперативния си доклад командирът на кораба съобщаваше, че в паметта на персоналния компютър е запазено оставеното от Филофей завещание, в което той се обръща към бъдещия персонал на космическата станция и го моли да предаде неговата Изповед, съхранена в компютъра, на Антъни Юнгер. „Антъни Юнгер има правото да постъпи със записките ми така, както сметне за необходимо.“

Текстът беше озаглавен: „За преживяното, с тебе и след тебе.“

А по-нататък се казваше:

 

 

„Никога не съм предполагал, че ще се окажа на орбитална станция в космоса. Тук ме доведе науката. Но никой не знае, че поех към Космоса не само с научни цели, че съм изгнаник, че се самоизгоних от земните предели, а впоследствие и се самообявих за космически монах. Сигурно бих могъл да се нарека и «невъзвращенец», както в предишните времена се наричаха онези, които по политически или каквито и да е други причини отказваха да се върнат от чужбина в родината, в Съветския съюз, и с това хвърляха пред очите на целия свят предизвикателство към властите на великата държава.

Но не, изглежда, тук случаят е друг. Аз не съм изгнаник и не съм невъзвращенец, това е трудно обяснимо затваряне в себе си, оттегляне в себе си чрез космоса. Това е интеграция между духа и космоса, ако може така да се каже, въпреки че може да звучи високопарно. Но престоят ми в космоса се оказа логически завършек на целия ми живот, най-висока и крайна точка в развитието ми. Може би в това е имало някаква необходимост, изначална предопределеност, съдба. Трудно е да се повярва, че такива неща са възможни, но какво ли не става по света…

Началото на тази съдба също беше по-различно от останалите. По тази причина цял живот внимавах да не засягам тази вечно отблъсквана от мен тайна за моя произход, за моето раждане.

Бях подхвърлено пред вратата на един детски дом бебе, увито в одеяло като пакет. Оттук идва и фамилията ми — Крилцов^[1], която са ми измислили в детския дом. Нарекли са ме Андрей, а бащиното ми име извлекли пак оттук — Андреевич. Андрей Андреевич Крилцов.

Това печално събитие се е случило, както ми казаха, в края на 1942 година, в едно снежно зимно утро. Смътно си спомням това утро, макар че, разбира се, никой няма да ми повярва. Но какво да се прави, казвам го, както си е. Помня жестокото скърцане на снега под стъпките на майка ми. Помня как бързо вървеше тя в онова зимно утро. Помня как трескаво ме притискаше до гърдите си, като непрекъснато потреперваше от страх, и аз чувах през телата ни как звънко и болезнено биеше сърцето й. Забързана, тя дишаше шумно и през цялото време припряно нареждаше нещо, нещо ми шепнеше, някакви думи, едва ли не през плач, сдържайки с усилие сълзите си. Докато ме носеше, за да ме остави пред детския дом, виждах през пролуката в одеялцето лицето й, очите й с мигли, посипани със сняг, и от горе сивото небе, падащите снежни парцали. Снегът се въртеше. Вероятно тя ми шепнеше: «А ти заплачи, заплачи силно, за да те чуят по-скоро!»

Когато ме остави пред входа, аз не разбрах веднага защо го прави. Беше ми студено, зъзнех и я чаках да се върне и да ме гушне. Но тя стоеше отстрани, скрита зад храстите в пряспата, и не се приближаваше. И тогава заплаках, заплаках силно, и после вратата се отвори, някой излезе, взе ме на ръце и ме отнесе…

А защо говоря за пряспата — защото това е единственото, което са ми разказвали по-късно: че били открили следи от майка ми в пряспата и никъде другаде…

Сега си представям какво й е било да стои там, зад храстите, и да се сдържа да не се приближи, когато изоставеното й дете я вика… Често сънувам един и същи сън — вървя из дълбоките преспи, търся следите й, а те ме отвеждат в тъмна гора, и ми е страшно и студено, снегът ме засипва. И викам: «Мамо! Мамо!» — и се събуждам…

Но какво ли е принудило майка ми да се реши на такава страшна постъпка в онова страшно утро? Само да знаех! Кой беше баща ми? Дали тя самата е била наясно? И още много подобни въпроси за мен цял живот останаха без отговор, загадка.

В детския дом никой не говореше с мен на тази тема, пък и аз не я подхващах, макар че от време на време ми се искаше да споделя преживяванията си с някого, но освен онова, което помнех — как майка ми ме носеше в снежното зимно утро, нямах какво да кажа. Пък и никой не би повярвал, че изобщо си спомням нещо.

Все пак имаше една-единствена жена на света, която кой знае защо беше склонна да ме изслушва, без да показва съмнение — Валерия Валентиновна, или както я наричаха колегите й, Вава. Ние, децата, също й казвахме Вава, леля Вава, и в това имаше нещо домашно, роднинско. Естествено, леля Вава беше любимата ни възпитателка.

Нашият детски дом беше в покрайнините на град Руза, близо до селището Малеевка. Това е на около 100 километра от Москва. Нашият детски дом № 157 е бил създаден веднага след отстъплението на германските войски от Подмосковието като приют за сирачета от крайфронтовата зона. По това време Вава е работела наблизо, в Творческия дом на композиторите, който се намираше в Руза, в горския парк. Всъщност това беше развъдник за съветски композитори. Тук живееха на държавни разноски, всеки в персонална вила, композитори от различни области и републики, които съчиняваха музиката на века — тържествени кантати и хорали, прославящи най-великия вожд на всички времена и баща на народите — другаря Сталин… Понякога тук идваха висши партийни дейци за първото прослушване на произведенията, посветени на човека, станал от обущарски син властелинът на XX век. Нерядко тук се организираха и шефски концерти, където бяхме допускани и ние, децата от дома. Леля Вава беше администратор в Творческия дом, но между другото самата тя беше нелоша пианистка. И това я доведе след войната в нашия дом като музикален ръководител.

От есента на четирийсет и първа до пролетта на четирийсет и втора в Руза и околностите й е имало немски танкови войски. Разбира се, аз нямах отношение към тези събития, но, изглежда, имаше някаква връзка между времето на раждането ми и съдбата ми на подхвърлено дете, във всеки случай знам, че леля Вава се замисляше над това и се случваше да го намекне в разговорите си с мен вече като по-голямо момче. Самата тя беше преживяла почти половингодишна немска окупация в Руза и помнеше много неща. Когато двамата с нея оставахме сами в музикалната стая, тя ме учеше да чета и пиша нотите, но се случваше разговорът ни да прекрачи границите на музикалните теми.

Вава, Вава! Бих искал да имам такава майка, старееща незабележимо пред очите ми, родна, близка душа. И което е интересно, до мен никога не е имало майка, а Вава пък нямаше деца. Не мога да кажа защо житейските обстоятелства при тази жена са се стекли така, какво й е попречило да има дете. Дали привързаността й към децата-сираци не се дължеше на самотата й?

— Андрюша — казваше ми тя, — сигурно страдаш, че си подхвърлено дете. Разбирам те. Не може да не си мислиш за това. Но от такива мисли няма да ти стане по-леко. Опитай се да се погледнеш отстрани. Ще видиш съвсем друго нещо. Ако не греша, Бог ти е дал, Андрюша, големи способности. Честна дума. Някога ще си спомняш думите ми. Имаш остър ум, много надарено момче си. Да вземем например музиката, от теб би могъл да излезе добър музикант. Но ти сам ще си решиш какъв ще станеш. Можеш да се занимаваш с музика за собствено удоволствие, а да служиш на хората с други дела. Ще завършиш училище, ще продължиш учението си по-нататък, сам ще градиш живота си. Пред теб, с твоите дарби, Андрюша, ще се отварят всички врати. Нищо няма да ти попречи. Може нищо да не се знае за майка ти, но и кой е баща ти — също не се знае, а и не е възможно да се каже какво точно е тласнало, какво е заставило майка ти да се отрече от собственото си дете и да изчезне. Тъй че според мен не бива да я осъждаш. Не, не трябва да мразиш майка си дори и ако е виновна. Не се сърди, ако кажа, че ти трябва да й благодариш. Да! Може да ти изглежда странно. Но само си помисли, Андрюша. Нали от нея, от твоите родители са големите ти способности, ти си ги наследил, получил си ги от майка си, от нея и чрез нея. Никой не знае какво й е струвало да те изостави. Щом се е решила на това, значи е нямала друг изход. Може би това е била единствената възможност да запази живота ти. А защо, не мога да кажа. Не знам. И никой не знае. Но че майка ти е нямала друг изход и само така е могла да те спаси, в това съм сигурна. Да, рискът е бил голям, но както виждаш, си жив и здрав. Каквото и да се говори, детските домове в нашата страна не са празна работа. Можеш да съдиш по себе си. И пак от майка си, благодарение на нея, и на вид не си лош, и на ръст не си ощетен от Бога, и хилав не си. Природата ти е дала много, а значи и майка ти. Моят съвет е: приеми, че е нямала друг изход. Ще пораснеш и ще разбереш още много неща.

С годините стигнах до извода, че Вава е имала предвид някакви изключителни обстоятелства, неподлежащи на открито обсъждане. Трудно е да се прецени доколко самата тя е била убедена в предположенията си. След няколко години, когато учех вече в Москва, в университета, Вава умря. И с мен останаха за цял живот няколкото неволно изтървани от Вава думи, една версия без никакви факти, които да я потвърдят или отхвърлят.

Бях вече в девети клас, когато до нас, в Малеевка, стана голямо нещастие. Самоубиха се една жена и седемнайсетгодишната й дъщеря. Майката се обеси, а след нея направи същото и дъщеря й. Живееха изолирано, майката работеше като чистачка в Творческия дом на композиторите, дъщерята учеше, растеше. Но всички знаеха, че жената е родила дъщеря си половин година след отстъплението на немските войски от Подмосковието и за никого не беше тайна, че е родила детето от немски войник, тоест от завоевател, окупатор, фашист и тем подобни. Съседите й правеха живота черен, момичето не виждаше бял ден в училище… През онзи ден, потресена от трагичното събитие, Вава отрони нещо странно, може би и без сама да се усети, но думите й болезнено се запечатаха в мен: «Не мога да дойда на себе си, Наталия — каза тя на една от възпитателките. — Какъв ужас! Каква страшна смърт! Майка и дъщеря да посегнат на живота си… Докъде може да стигне човек! И като си помисля само за какво?! Да, войната си е война, нейните сметки са съвсем други. Воюват, убиват. Но възможно ли е да носиш толкова злоба, да унижаваш, да сочиш с пръст?! Е да, случило се е, е да, родила е горката за нещастие от немец. Напатила се е. Но за какво да й отмъщаваш, каква глупост! А момиченцето й пък какво общо има?! В края на краищата никой не си избира бащата и майката, всеки има такива, каквито Бог му е дал. Защо не им даваха да живеят?! Нима наистина щеше да е по-добре, ако майката бе захвърлила детето си пред нечий праг, а самата тя бе изчезнала вдън земя, за да не се чуе никога нищичко за нея, за да умре жива, за да потъне като в гроб, само за да може детето й да е като всички…»

Оттогава в мен не спря да чука, като пиленце по черупката в уречения час, мисълта: а ако моят баща е бил такъв, че на майка ми не й е оставало нищо друго, освен да изостави бебето си на прага и по-бързо да избяга далеч, завинаги, безвъзвратно…

Опитвах се да си представям, да си измислям как и при какви обстоятелства е могло да се случи подобно нещо. Какво ли не ми мина през ума, какво ли не допусках. Чувствах се самотен, изолиран, отритнат. Навярно в подобно състояние изпада човекът, който е останал зад борда на кораба в открито море… Корабът изчезва, без да откликне на твоя зов, и наоколо няма никой, само вълни и море. И няма брегове… Но нали някой го е хвърлил в това море?! Кой?

Искаше ми се да знам, да мога да си отговоря на този въпрос, не разбирам за какво ми беше толкова необходимо, какъв смисъл имаше. И наистина какво би ми дало това? Нищо. Но ужасно ми се искаше да зная: ако баща ми наистина е бил немски войник, какво е станало с него? Внезапно ме спохождаше изключително наивната и нелепа мисъл — защо му е трябвало да ми става родител, кой го е молил за това, кой го е молил да премине през цяла Европа, за да ме зароди и да потъне в неизвестността? Да, искаш да научиш произхода си, искаш, но не можеш и продължаваш да мислиш. Исках да разбера къде се е дянала родната ми майка. Да, исках да знам и какво се беше случило с онзи немски войник, моя баща, дали е останал жив или е загинал; току-виж е жив и здрав и си живее някъде в Германия и няма и понятие, че някъде по света има син, подхвърлен през четирийсет и втора година на прага на един детски дом… И този син съм аз. А него хич не го и интересува… А ако по някакво чудо изведнъж разбере и се появи?! Ако каже: ето ме и мен, къде е синът ми? Тогава какво? Какво ще стане след това? Но защо са всичките тези фантазии? Дори да е било точно така, защо му е на онзи немец цялата тази забравена история, защо му е да се измъчва?…

Ето такива диви, невъобразими мисли се рояха в главата ми. Но каквото и да ми минаваше през ума, войната неизменно присъстваше като кръстопът на човешки съдби. И се разкриваше трагедията на децата, заченати през нея, чиито родители бяха загинали в зейналата пропаст на живота. Студ, отчуждение, раздалечаване, омраза лъхаха от тази пропаст. И в душата ми се вселяваше усещането, че противостоя на всичко «нормално родено» за разлика от мен, искаше ми се да докажа своето безспорно превъзходство на онези, които благополучно се бяха появили на света, искаше ми се обществото да види в мен необикновена личност, да види един гений и да е принудено да признае моята гениалност, искаше ми се винаги да съм готов да отвърна на силата със сила, на злото със зло…

С този попътен вятър навлизах в големия живот. И за миг не забравях, че съм сам, сам-самичък на този свят. Нямах нито баща, нито майка, нито братя, нито сестри, нито лели, нито племенници, нито първи, нито втори братовчеди — никого. Бях като паднал от Луната. Може би това ми и помогна… Да, имах блестяща научна кариера, посветих се изцяло на науката, което ми даде възможност да направя гениални — няма да скромнича — открития, а науката работеше за мен, за моята известност, за моите амбиции, за моето положение, за моя конформизъм…

 

 

И в резултат всичко това се превърна в онази съдба, която ме доведе в космоса, на орбиталната станция, където самоволно се обявих за космически монах. Колкото и да е парадоксално, с това достигнах своя безизходен апогей. Разбрах, че за мен няма място на Земята…

И едва тук, в космоса, осъзнах, че съдбата ми предоставя уникалната възможност да опиша откровено всичко изживяно и преживяно, което ме доведе до бягството ми в космоса. И си казах: длъжен си мъжествено да осмислиш всичко, което е било, да признаеш всичко и пред себе си, и пред другите. В това е смисълът на изповедта — да си безпощаден към себе си. Да кажеш всичко, докрай.

 

 

А на пръв поглед цялата тая история започна от нещо дребно — от семинара в медицинския институт, където се увлякох от чудото на зачатието и тайнството на човешкото раждане, може би отново подсъзнателно тласкан от комплекса на подхвърлено дете, въпреки че в ежедневието никога и с никого не обсъждах тази болна за мен тема и трябва да подчертая — в моя кръг никога не бяха водени подобни разговори.

Мисля, че за хората, които работеха с мен, аз бях важен преди всичко като научен ръководител, като взискателен шеф, като общопризнат авторитет, ползващ се с неизменната подкрепа на властващите. И защо да крия, аз самият не бях чужд на онова, което според мен е проклетата загадка на човешкия род, не бях чужд на тщеславието и властолюбието. През цялото време се стремях да се утвърждавам в своите и чуждите очи, да укрепвам авторитета си. А когато зад гърба ми си шепнеха: «нашият гендик», това изобщо не означаваше «нашият генерален директор», а имаха предвид «нашият гениален диктатор». И този факт ни най-малко не ме смущаваше, напротив. Трудно е да се обясни, но ненаситната, неутолима жажда за власт е действително една от вечните загадки на човечеството, и аз също жадувах да заповядвам, изисквах дисциплина, изисквах безпрекословно подчинение от сътрудниците на своята «затворена» лаборатория, а по-късно, вече като директор, и от целия институт; талант и дисциплина — това бяха изискванията ми при подбора на кадрите.

Благодарение на това по времето, когато се оказах в центъра на вниманието като експериментатор, като дързък основоположник на ново, неочаквано направление в биологията, аз бях вече фактор не само в науката, но и се ползвах с авторитет като организатор и ръководител. Да, кариерата ми се развиваше изключително успешно, както разбрах по-късно, не без съдействието на заинтересованите инстанции, но това е по-специален разговор; а аз, вдъхновен от успехите, летях над научното поле като земна пчела, събрала сили за яростен полет, летях от откритие към откритие, като сам се оглушавах от тътена на никому неизвестни дотогава замисли, готов да изместя от това поле едва ли не и самия автор на технологията на вечността — самия Господ. Та нали еднолично решавах, макар и в границите на научните експерименти, кой да се роди на Божия свят, как да се роди, от какви родители, без значение искат ли го те или не, само да знаеха какво мога да сътворя от тяхното семе…

Не е чудно, че сега си казвам: оттук дойде и самомнението ми! Не ще и дума, наистина бях зашеметен от умението да управлявам зачатието и раждането на човека.

Мисълта за възможното създаване на анонимно раждани хора чрез изкуствено оплождане възникна за първи път у мен по аналогия на изкуственото осеменяване на селскостопанските животни. Там, в зоотехниката, това винаги е било актуален проблем. Човекът променяше породата на животните според стопанските си интереси.

Колко далеч отиде експерименталната биология, заела се с проблемите на изкуственото създаване на човек, и не просто заради научното познание, а заради възможността да управлява, по-точно да манипулира човешкото раждане!…

Да, сега се опитвам да осъзная как можа да се случи така, че да излетя самозаслепен от тъмната хралупа на науката, за която е безразлично всичко, освен собствената й същност, но тогава не мислех, не подозирах как несъзнателно потъвам в тази опасна за човешкия род дейност, далеч прехвърлила границите на нравствеността. За мен, по онова време млад учен, съществуваше един-единствен критерий — научният приоритет. И заради тържеството на науката нахлувах там, където преди мен не се беше осмелил да пристъпи никой от предшествениците ми, в зона, забранена от всички религии; аз предизвикателно отварях с ритник вратата, на чийто праг би трябвало да падна ничком пред Бога.

Ето докъде се беше главозамаял! И дори когато веднъж те извикаха в партийния комитет на института и с много уважителни, доброжелателни и дори раболепни извинения ти съобщиха, че работата ти се смята за секретна и че публикациите на твоите ценни изследвания повече не бива да се появяват в открити издания, особено в чужбина, ти и тогава не обърна особено внимание. А всъщност това беше първото опипване на душата ти. Бъдещите клиенти моделираха от теб нужния им изпълнител. За тебе обаче важното бе друго — «да си вършиш работата, да движиш науката напред».

Признавам, ти беше Мефистофел на биологичната преизподня. Хладен ум, аналитична проницателност — това бяха качествата у един учен, които поставяше над всичко. Ти не търсеше оправдание за своята роля и не се опитваше да разбереш какво те караше да пръскаш толкова неукротима енергия по този дяволски път. Кой би могъл да знае, че подхвърленото дете повече от всичко друго искаше да бъде ненадминатият гений на века?! Зает изцяло с научни проблеми, ти, незабелязано и за тебе самия, се оказа от другата страна на доброто и злото, не си направи труда да вникнеш във вечните терзания на хората, творци и пленници на собствените си заповеди. Ти пренебрегна онези, които митарстваха през вековете в търсене на смисъла на живота, не ти беше до това. Дори се постара да отместиш по-далече от себе си изказването на великия философ Лосев, твой съотечественик и съвременник, който, размишлявайки за ролята на науката в историята на човечеството, бе отронил като че ли специално за теб една актуална мисъл. А Лосев впрочем беше написал по повод нихилизма на новоевропейското учение за безграничния прогрес на обществото и културата, че според европейския образец нито една епоха няма смисъл сама за себе си, а само като подготовка и наторяване за друга епоха, и всяка следваща епоха също няма смисъл сама за себе си, а само като тор в почва за бъдещата епоха, а и за всички възможни епохи; целта постоянно и неизбежно се отдалечава все повече и повече, до безкрайност, като неизменно оправдава с това вестителите на нов земен рай. Ти изтълкува тази дълбока мисъл на Лосев в съответствие със стремежа си да си осигуриш свобода на действие, да прехвърлиш собствената си отговорност на потомците. Успя да убедиш себе си, че твоята мисия е «да движиш науката», да правиш открития, а какво ще стане с резултатите от тях, нека други решават. Твоята задача е да отгледаш плод в инкубаторската матка, а какво ще стане с изкуствено създадените хора, това теб не те засяга.

Днес в разговорната реч е разпространена блестящата по своя цинизъм фраза: «Това са ваши проблеми!» Ти още тогава се придържаше към този принцип, а на опонентите си за съдбата на изкуствено заченатите отговаряше: нека това вълнува самите тях, личните им проблеми са тяхна грижа. Родени от гледна точка на социалното положение при равни условия с останалите, те, хикс-заченатите, трябваше сами да мислят за себе си, както всички останали. Това няма пряко отношение към науката като такава, смяташе ти. Всичко, което беше извън технологията на изкуственото раждане на деца, изобщо не те вълнуваше.

Да, ти беше такъв. Може би в своята научна област ти наистина беше гений, способен да прави световни открития и да прогнозира по-нататъшното развитие на науката. Но всичките ти постъпки бяха направлявани от онова подхвърлено дете. Не си го признаваше, но точно това дете, изоставено някога на прага, постоянно напираше да доказва на света, че може и невъзможното — че може да управлява раждането на предварително програмирани хора. Ти се разпореждаше с тези съдби в своята лаборатория, ти вършеше онова, което не се осмеляваше и не умееше никой друг — ти произвеждаше изкуствено конструирани човешки същества по свои идеи и работен график, ти беше маниак, опиваше се от невидимата си власт над хората.

 

 

И за всеки случай ти си намираше оправдание в онова, което преживяваше и осъзнаваше в геополитически мащаби целият свят — в предусещането на апокалипсиса на XX век. Та нали никой не спираше галопиращия кон на науката пред страшната бездна на термоядрените открития, никой от учените, работещи в твоята област, не се обърна назад, не се озапти сам, за да не нахлува в онези смъртоносни основи на мирозданието, чието разкриване носеше глобална заплаха за битието. Науката безстрастно балансираше между гениалността на откритията и престъпността на действията, увенчаваше със световна слава безименните по стратегически съображения, но след време обявявани на всеослушание бащи на атомните бомби, които се измъчваха все повече с приближаването на края си — да не би да останат неизвестни. И тяхната наука се развиваше. Нали за учените мъже най-важното беше да проникнат в атомните недра, без да се оглеждат и да забелязват каквото и да било, най-важното беше по-скоро да завладеят тази дяволска сила, която, въпреки физическото нищожество на човешките същества, им позволяваше да претендират за вселенско всемогъщество. А що се отнася до смъртната опасност, произтичаща от фанатизма на тези научни идеи, що се отнася до неизбежните последици от откритията на атомните физици, това бреме се оставяше за потомците. На тях щеше да им се наложи да се мъчат с безумните открития на бащите, на тях им предстоеше да мислят и да решават какво да правят, как по-нататък да трансформират материята за собствена употреба. И засега всичко се разминаваше… Ти се уповаваше на това…

Да, ти беше твърдо убеден: ученият не носи отговорност за резултатите от изследванията си, така както и природата не носи никаква отговорност пред човека. И нищо не можеше да те смути, нищо не можеше да разклати месианската ти увереност в собственото ти предназначение.

Да, ти беше изгряваща звезда в онзи задогледален, скрит от погледите научен свят. И дори след като жена ти Евгения те напусна набързо и избяга от теб като от чума, за да се скита по провинциалните театри, на чиито сцени й се падаха само роли на възрастни жени, толкова бързо се бе състарила след всичко, което й се наложи да разбере и да преживее с теб, дори след нейното бягство ти не се смути, не трепна, не се огледа наоколо, не се спусна да я догониш, и най-важното, не се опита да осмислиш критично онова, което се оказа толкова ужасно в нейните очи. Евгения не вникна отведнъж в смисъла на твоите търсения, не си даде веднага сметка за същината на експериментите си. Тя беше далеч от научните интереси, живееше в друга стихия — стихията на изкуството, но ти беше близка, бяхте живели заедно много години, тя проявяваше търпимост към това, че ти се интересуваше само от работата си, и дори към факта, че постоянно й правеше аборти, за което по-късно горчиво съжаляваше, проумял, че си сякъл със собствените си ръце клона на семейния си живот, като си предизвиквал неизбежното отвращение на нормалната жена, всичко това не те спря, ти не се замисли, не се опита да си отговориш — чак толкова ли си прав, та да не се съобразяваш във фанатичното си увлечение от науката с чувствата и мислите на другите, и преди всичко на жена си, която те обичаше. Когато Евгения разбра с какво се занимаваш, плака на колене пред теб, умоляваше те да захвърлиш всичко, да заминете някъде по-далеч от Москва, за Далечния изток, където има толкова работа в научните центрове, където професорската титла се цени високо и се заплаща не по-лошо, отколкото в Москва, където и тя самата би си намерила място в тамошната театрална среда, молеше те да започнете нов живот, да имате най-после деца, но ти не се поддаде на увещанията на жена си, не ти подействаха наивният й, както ти се струваше тогава, ужас пред твоите експерименти, сантименталностите й и ти не пожела да се разделиш с повереното ти дело. И колкото и да съжаляваше след това, колкото и да се разкайваше, беше късно. Животът беше минал в нова орбита и връщане нямаше.

Твоето тщеславие нямаше мяра. Евгения замина, но на тебе ти се струваше, че няма кой знае какъв повод да скърбиш, ще си намериш друга, само да се поосвободиш малко от работата и да се огледаш — наоколо има толкова жени — и със сигурност ще можеш да си избереш някоя по твой вкус, и най-важното — да е без морални комплекси, да не изпитва ненужни съмнения в нравствеността на работата, с която се занимаваш. И тогава ще заведеш тази жена в разкошната си академична къща на «феодалния» булевард за избрани, в съседство с многото подобни къщи на атомните физици. Но всичко това не стана, макар че изглеждаше напълно възможно и достъпно. А и не ти беше до това, защото наближаваха нови събития и точно те определиха целия ти по-сетнешен живот и всичко, което те принуди да се оттеглиш в космоса, на орбиталната станция, и да се обявиш за космически монах.

 

 

По онова време ти беше достатъчно известна личност в академичните кръгове и вече се ползваше с особеното внимание на отговарящите за науката политически органи. Ако трябва да бъдеш справедлив, в това отношение ЦК на КПСС се оказа на нужното равнище. А че това е така, ти неведнъж можа да се убедиш лично. Благодарение на покровителството на ЦК върху твоя институт и преди всичко върху знаменитата ти лаборатория се изсипваха всякакви фондове и привилегии, при това с лекота, почти без усилия и грижи. О, колко бързо свиква човек с милостта на върховете, с дворцовата приветливост, с господарската отзивчивост. Сега се питаш: винаги ли е било така по света и винаги ли ще бъде. А примери за това дал Господ. Президентът на Академия на науките, известен атомен физик, не забравяше да ти напомни и по телефона, и в лични разговори: «Андрей Андреевич, за Бога, не се ограничавайте в нищо! Работете спокойно, страната е готова да обезпечи вашата програма с всичко необходимо. Всичко, каквото ви е нужно — вносно оборудване, препарати, жилища за сътрудниците ви, транспорт, накратко казано, всичко, което ви потрябва — искайте, не се притеснявайте. Вие вършите нещо архиважно…»

На тебе ти ставаше неудобно от подобни комплименти уж от името на цялата страна, заела половината свят, от тази щедрост; беше отвратен, че строго научните експерименти привличат партийните функционери, закръжили наоколо като хищни птици, но си мълчеше, не, не се подмазваше в припадъци от благодарност, но не възразяваше, не се опитваше и да намекнеш, че не бива да гледат на теб като на безотказен изпълнител на някакъв сензационен проект, оказал се толкова привлекателен за висшето ръководство. Да, трябваше да се спреш навреме, трябваше, както стана ясно по-късно, да не даваш основание за увереност в твоята абсолютна лоялност… Ти или беше слаб, или безпринципен, или в душата си не беше чужд на кариеризма, на стремежа към натрапчива близост с властниците. И може би затова, като нещо подразбиращо се от само себе си, точно ти беше предложен да оглавиш твърде двусмислената по замисъл научна програма. Тя беше наречена «Ембрионално регулиране на половете», но основната й цел беше разработката на метод за създаване на анонимно родени индивиди.

Подобно нещо още нямаше в света. И ти се оказа замесен в него, като разбойник, препречил движението на природата. Получаването на хиксроди, тоест на анонимно произвеждани хора — раждани от анонимни жени, от анонимни родители, — стана главна задача на твоята засекретена лаборатория.

Терминът «хиксрод» не е твое изобретение, измислиха го майсторите на какви ли не абревиатури, партийните куратори на науката, но той скоро стана своеобразна, едва ли не революционна парола, тъй като целта на лабораторно създадените хиксроди беше формирането на абсолютно нов тип човек, бъдещ рицар на идеологията. Хиксродите трябваше да станат беззаветно преданите революционери на XXI век. Точно това се предвиждаше. В него партийната върхушка съзираше ново средство за съживяване и реставрация на издъхващата комунистическа идеология. Признай си, че ухото ти скоро започна да свиква с неологизма «хиксрод», а душата ти — с дейността, с която се беше захванал; ти все пак успя да убедиш себе си, че експериментите ти са наука, а какво следва от тях, не е твой проблем.

Стой! Не бързай. Тук трябва да поставим всички точки над и-то. Да, разбира се, терминът «хиксрод» бе предложен от инстанцията, като се имаше предвид далекобойната програма за създаване на нов тип хора. Но още в самото начало, при първото споменаване на стратегическите й цели, ти не възрази, не се опита да се разграничиш. Не те смущаваше особено, че те величаеха като новия Дарвин и че тази нечувана в историята на цивилизацията програма произтичаше от твоите теоретични и практически разработки, от твоите прогнози. Като че ли беше напълно естествено, че в отговор на предложението да станеш научен ръководител на програмата по създаването на хиксродите ти не се съгласи веднага, обеща да си помислиш, но не отказа! Пък и трябваше ли и беше ли възможно да откажеш? Сам воин не е воин. По това време ти беше вече официално ангажиран до степен, при която категоричното отрицание на каквото и да било, свързано с партийните върхове, почти се изключва.

 

 

Потвърждението не закъсня. Още същия ден, когато в отговор на предложението на президента на Академия на науките обеща да си помислиш, ти бе поканен на Стария площад, при члена на Политбюро и секретар на ЦК на КПСС по идеологическите въпроси и международното комунистическо движение Вадим Петрович Конюханов.

Пътуваше към Стария площад почти по навик, може да не беше често, но все пак поне няколко пъти годишно идваше тук по различни поводи. И този път се возеше с черната си директорска «Волга», загледан в прелитащите коли и тълпите от минувачи по московските улици. Само да знаеха къде и защо отиваш, не би имало нищо чудно, ако преградяха улицата с жива верига, ако направеха на пух и прах колата ти и те пребиеха с камъни, Бог би им простил тази жестокост.

Както винаги следобедна Москва беше задръстена от хора, особено в центъра. Независимо дали го съзнаваха или не, по това време всичките проблеми на битието за тях, изглежда, бяха сведени до търсене на нещо, до безброй идеи да се снабдят, да се сдобият с нещо и до безкрайни действия в тази връзка.

Но на никого от тях и за секунда не би му хрумнало, че съвсем наблизо някой готви предизвикателство към Природата, Историята и Бога, към хората, към всички, взети заедно, след което светът ще стане друг, като че пресътворен отново. А впрочем човекът, способен да осъществи тази идея, пътуваше покрай тях в разкошна кола и естествено никой не можеше да предположи, че този човек приближава времето, когато понятия като семейство и родова, генетическа приемственост между поколенията ще се превърнат в архаизъм и в резултат на това всеки ще може да се окаже начало и край — без ни най-малка представа за онези, от които е произлязъл и които е създал. Вместо семейството тези функции трябваше да поеме Държавата-Майка.

Разбира се, това не беше лично твоя глобална програма. Идеологическото озарение беше осенило не теб, а други, но все пак точно ти послужи за това, послужи твоята наука, точно твоите експерименти подсказаха на черните сили на тоталитарната държава идеята да ги използват за собствените си цели. Говориш за това едва сега, след всичко, което се случи. Но още тогава смътно се досещаше какви практически изводи можеха да се направят от твоите открития, само че смяташе, че това не те засяга пряко, опитваше се да не мислиш за това откровено, да не изпадаш в размишления. Оказа се обаче, че съществува грандиозен проект, че това съвсем не е утопия, че заниманията ти вече не са научни игри на поощряван от властта експериментатор. Разбра го още като стигна в ЦК.

Този път на входа на приемната те посрещна секретарят на Конюханов и те качи на седмия етаж с персоналния му асансьор, като прескочи всички възможни проверки. Конюханов вече те чакаше. Самият той отвори вратата и те покани в кабинета си.

— Андрей Андреевич, радвам се да ви видя! — поздрави той, като погледът му живо проблясваше през очилата. В радушното му посрещане нямаше нищо пресилено. — Влизайте. С вас не се виждаме много често. Нека си поговорим малко, да се поотпуснем. Чакам ви, заради това днес отложих ежедневното съвещание, да го вземат дяволите. Да, прав сте, трябва да се виждаме по-често, Андрей Андреевич. Но за всичко е нужно време, време, време! Влизайте! — и предупреди секретаря си: — Никакви телефони. Няма ме.

Следователно придаваше на тази среща изключително значение. Общо взето, така се и оказа.

Конюханов умееше да общува, да предразполага събеседника. Беше учтив, слушаше внимателно, говореше премислено. Обличаше се сдържано, с мярка: строг костюм, подходяща по цвят вратовръзка, хубави обувки. Вероятно не преяждаше, не препиваше, държеше на формата си. Необикновено прозрачните очила много отиваха на продълговатото му аскетично лице. «Ако му залепят брадичка, може да играе и Дзержински», ти мина през ума.

Мнението за този секретар на ЦК съвсем не беше лошо, напротив, мнозина говореха за него като за широкомислещ човек. Сред членовете на Политбюро той беше един от най-младите, нямаше и петдесет, и се смяташе за най-работоспособния. Беше направил кариера на дипломатическото поприще, при това твърде обмислено и целенасочено — в страни, особено важни в политическо отношение за нас: бил е съветник, а после посланик в Северна Корея, във Виетнам, в Куба и в Китай, заслугите му бяха оценени високо точно от там, от горещата линия го и издигаха, при това, според общото мнение, напълно заслужено и справедливо. А след това, буквално преди самото заминаване за международния Олимп — като постоянен представител в ООН, Конюханов внезапно беше прехвърлен в партийните органи, във висшия им ешелон, и оттогава ръководеше цялата идеологическа и външнополитическа работа в сферата на международните комунистически движения.

Това беше всичко, което знаеше за Конюханов, и ето, че ти се отдаде случай да го видиш в по-различна светлина.

След общите фрази като начало на разговора той отбеляза:

— Андрей Андреевич, ще започна отдалеч. Разбирате ли, ще бъде пресилено, ако кажа, че историята на човечеството се осъществява в един миг, когато например някому е дошла в главата някаква мълниеносна мисъл, в един-единствен прекрасен миг. Известно е, че в живота всичко се развива еволюционно до определен етап. Но понякога изведнъж възниква, така да се каже, революционна ситуация, възниква колизия, при която определена мисъл, определена идея действително е в състояние да преобърне света за миг. И сега е тъкмо такъв момент. Само, за Бога, не си мислете, че тази идея е родена от моята скромна персона. Аз съм само попътна птица.

— В такъв случай аз пък каква птица съм? — не се сдържа ти, като се опитваше да разбереш накъде бие събеседникът ти.

— Малко търпение. Всичко това е само увод. Иначе няма да се приближим към същността на въпроса. И така нека продължа встъплението. Това, което имам предвид, е историческа стъпка с революционен характер. Струва ми се, че в нея има искрица от Френската революция и пламък от нашата, Октомврийската. Тя е резултат от абсолютната свобода на мисленето, от пълното скъсване със стереотипите, но точно това е имал предвид още Платон — въздействието на идеята върху материята и преображението на идеята в социално-политически идеал. Ясно ми е, Андрей Андреевич, че вече недоумявате защо е всичко това, за какво е тази лекция? Но извинете, въпросът е пряко свързан с вас, с вашата наука. Да, да! Не се чудете!

Ти седеше с него на голямата маса, предназначена за съвещания. Секретарката донесе чай в тънки чаши, сложени в причудливо изрисувани подставки. Ти разбираше, че си поканен тук по много важен въпрос, по изключително важен, иначе защо беше всичко това, защо беше нужна тази пространна прелюдия към разговора. И се опитваше да отгатнеш в какво Централният комитет на партията виждаше практическия смисъл на твоите повече от специфични научни експерименти. Постепенно картината се очертаваше; като те поразяваше с мащабите си, държеше те нащрек и в същото време те покоряваше с дързостта си.

— И така, Андрей Андреевич, защо всъщност ви говоря всичко това — продължи Конюханов. Той замислено угаси фаса си в кристалния пепелник и отметна глава. — Може би усложнявам излишно — подсмихна се той. — Свикнал съм с разните преамбюли. А ние с вас сме свои хора, Андрей Андреевич. Свои. И затова съм абсолютно откровен и доколкото е възможно, кратък. Виж, това не е лесно за мен. Но… Първото и основното — партията ви вярва, Андрей Андреевич. Вярва ви. И задачата, която историята поставя пред нас, е наша обща задача. Да, разбирам, науката и политиката са различни неща, но класовият подход е неизбежен във всичко и навсякъде. Ние, марксистите-ленинци, държим на това, което безспорно е нашето историческо предимство. Ето в дадения случай вашите открития, откритията, ако мога да се изразя така, на ръкотворната биология — това е насочено далеч в бъдещото нахлуване в човешката природа, всъщност това е реконструкция на човешката личност — на нейния произход, място и роля в обществото, а по-нататък и възможност за реконструкция на цялото човечество по матрицата на изкуствено родените. Както се казва, всяко начало е трудно. Ето накъде е потеглила каруцата на XX век!

Не трябва да обяснявам точно на вас, но в това отношение съм напълно съгласен с оценката на нашия Отдел за наука — такова нещо не се е случвало от времената на Сътворението. Във ваше лице науката достигна направо невиждано могъщество. Както се казва, хвала ви! Неуловимата стихия на зачатието и раждането се превръща в управляем процес. И така се породи мисълта: а какво ще стане, ако се опитаме да внедрим това в масовата практика? Та това е революция, която засега няма име, истинска революция във възпроизводството на човека като вид! А щом е така, щом този процес е управляем и контролируем и представлява нов фактор в обществения живот, нов лост на историята, съгласете се, че вече е работа на политиката. И тук се срещаме, вече като партньори, ние с вас, Андрей Андреевич. Изхождаме от това, че партията не бива да остава настрана като някакъв любопитен наблюдател, а, напротив, без да губи време, трябва да оглави този процес, да го насочва в съответното русло за целите и интересите на нашето общество и нашата идеология. Извинете ме, моля ви, Андрей Андреевич, аз съм непоправимо многословен. Е, разбирате за какво става дума. Вие разбирате всичко от половин дума, вие сте гениален човек. Ще добавя и още нещо. Не бива да забравяме, независимо какво засяга това — от откритията в космоса до откритията в експерименталната биология, — не бива да забравяме своята крайна цел, своята световноисторическа роля. Това е основното. За съжаление дори при нас в ЦК, в апаратните кръгове, битуват определени ревизионистични настроения. Нямам какво да крия от вас, ние сме свои хора. Някои другари искат леко и удобно да си живеят при социализма в една отделна страна, като забравят, че сме длъжни да мислим за трудещите се във всички страни! В съревнованието с капитализма трябва да победим ние. И макар че сега лозунгът за световна революция не се издига открито, комунизмът ще победи на цялата планета! Това е нашата цел и ние трябва да се стремим към нея по всички възможни пътища, с всички възможни средства. В това число и като използваме най-новите постижения на науката. Погълнат от експериментите си, вие едва ли подозирате, Андрей Андреевич, че вашите уникални постижения в експерименталната биология предвещават нещо глобално в мащабите на човешкото битие. Да, да! Говоря сериозно. На пръв поглед е трудно да си го представиш — в началото на всичко е само някакъв лабораторно заченат ембрион, плод, възникнал, така да се каже, в епруветка. Но работата е там, че раждащият се в резултат на това човек — ще го наречем хиксрод — е анонимна личност, той е ничий, изкуствено създаден субект, така го разбирам аз. Защо се опитвам да ви обясня нещо, което ви е добре известно? Работата е в това, че за вас то е предмет на завладяващи лабораторни експерименти, а за нас хиксродът е нов тип човек. И според нашите прогнози именно на хиксрода му предстои да преобърне стария свят и да избави от него трудещите се класи! В това е солта на проблема. Точно той, хиксродът, с течение на времето може да стане главното действащо лице в историческия процес!

Може да ви се стори, че говоря за това прекалено ентусиазирано. Има нещо такова. И ето защо. Феноменът хиксрод е изключително многообещаващ в политически план. Това ще е онази пробивна сила, която, за разлика от нас, ще се бори за победата на комунизма в целия свят безогледно, без страхове и съмнения. Именно хиксродите ще изхвърлят на бунището на историята семейството и другите роднински отношения като архаични институции от стария свят на насилие. Като носители на небивала свобода на личността и духа хиксродите ще проправят път към нова ера за човечеството, отдавна предвидена от нашето революционно учение. В перспектива хиксродът не е само ликвидатор на старото и отживялото, но и създател на един нов свят. Не се съмнявам, че в хиксродовата среда по-често ще се появяват велики хора и гении, отколкото в обикновената, архаичната. Сами разбирате — тук има пълна свобода от семейни и прочие рутинни връзки и грижи. Децата се създават изкуствено, обезличено и се възпитават по съответния начин. Впрочем някои другари от отдела предлагат да наричаме анонимно родените сбакита (парче) — така се нарича къс ценна руда от неизвестен произход, но на мен ми се струва, че «хиксрод» е по-добре, по-точно.

Засега само теоретизираме, само разсъждаваме по интересуващата ни тема, прогнозираме какво ще донесе със себе си тази нечувана поява на новочовек, но това е необходимо. Не бива да седиш със скръстени ръце, докато съвременната цивилизация гони една след друга все нови и нови вълни от събития и проблеми. Историята не би ни го простила. И в тази връзка искам да кажа, че бъдещето в много отношения ще зависи от това кой ще съумее да се сдобие с приоритет в глобалната война на световете. Победител ще бъде онзи, който широко ще разтвори за обществото вратите пред новохората, чието явно предимство е в това, че тези анонимно родени същества ще са абсолютно свободни от семейството, от всевъзможните роднински и кланови връзки, от патриархалните и други взаимоотношения, което ще повлече след себе си отърсване от вековния товар на остарялата етика. В политически аспект това е неоценимо предимство. Хиксродите ще станат еталон на колективизъм и интернационализъм. Те ще се превърнат в ударната сила на комунистическия интернационал и именно те ще нанесат решаващия политически удар на Запада!

Всичко това, както сами разбирате, е в перспектива, но общата концепция трябва да бъде изработена и задвижена. И партията е дълбоко заинтересована такъв учен като вас, Андрей Андреевич, да споделя нашата позиция по този въпрос. Всъщност това е и смисълът на нашата среща. И се надявам, че намираме общ език. Защото на практика от вас, Андрей Андреевич, зависи най-важното, вие сътворявате технологично производството на хиксродите. А ние ще помагаме дотолкова, доколкото идеологията е вятър в платната, мощен вятър за движението, но не самите платна… Не е ли така? Впрочем компетентните органи също проявяват голям интерес към вашата работа, дори имат и конкретни предложения.

Разговорът продължаваше. Зашеметен от чутото от самия секретар на ЦК, аз се опитвах да потисна онова, което ме терзаеше и измъчваше тогава. Няма да споменавам тук своите забележки и реплики в хода на разговора, те не са толкова съществени в смисъл, че не съдържаха нищо различно от позицията на ЦК или, да кажем, не оспорваха мнението на Конюханов, в най-добрия случай моите думи можеха да се приемат за предпазливо изказани съмнения.

Какво става, защо днес си спомням с ужас за този разговор?! И сега, вече в космоса, възкликвам със задна дата: какво се мътеше, какво се кроеше около хиксродите, за какво ги подготвяха?! Опитвам се да възпроизведа обективно онази паметна среща и разказвам всичко, както си беше, и по отношение на себе си, такъв, какъвто бях в този момент. Разбира се, поведението ми не ми прави чест. Но тогава на Стария площад едва ли бих могъл да се държа другояче — не се оправдавам, аз не съм герой и не искам да бъда, но ще кажа честно, че едва ли можех да постъпя по друг начин, без да рискувам в бъдеще да бъда притиснат и постепенно отстранен от разработката на основната си тема, която сътрудниците ми, верни оръженосци на партията, щяха да подемат веднага — подобни примери в Академията на науките имаше колкото искаш. Отнемането на ръководни позиции и влияние често се превръщаше в много по-страшна катастрофа от загубеното положение в науката. Да, у мен говореше класическият конформист, прислужникът на властите, а такава беше голямата част от тогавашната интелигенция, каквото и да се говори сега постфактум.

И още един момент, индивидуален, личен, но не по-малко съществен, ми пречеше в този случай… Разбирам, че това не е оправдание, и все пак… Както задстомашната жлеза постоянно изхвърля ферменти в организма, така и мен през цялото време ме преследваше и отвличаше болезнената мисъл какво мисли в това време Конюханов за собствения ми анонимен произход. Тази мисъл ми пречеше да се чувствам нормално. Разбираше ли той или не, или погълнат от своите разсъждения и идеи, просто бе забравил, бе изпуснал от поглед кой съм аз, какъв съм по произход, или пък, обратното, съзнателно експлоатираше този факт от биографията ми — биография на подхвърлено дете, намерено някога като пакет пред вратата на детския дом. Нали фактически и аз бях хиксрод, макар и естествено роден, но точно такъв, без род, без народност, непреклонен, невъзмутим, да не кажа безсърдечен в постъпките си, известен като железен специалист в своята област, като човек, който не разпилява способностите си и времето си за нищо друго, освен за целенасочена дейност. По всичко изглеждаше, че точно това беше нужно на партийните идеолози, че именно такива те искаха да виждат и истинските хиксроди. По волята на съдбата аз бях подобие на хиксрод. Макар и да не се говореше открито, неволно се превръщах в жив пример, в някакъв първообраз… Разбирах това… Може би с него се обясняваха и странните усещания, които ме изпълваха този ден в един от най-важните кабинети на Стария площад.

Чувствах се неуверено — разстроен, смутен, неустойчив: душата се измъчваше в капан. Излизаше, че между стените на този кабинет се кроеше заговор с моето участие. Къде минава границата между научните опити и престъплението, кой би могъл да посочи колебливата й черта?! В душата ми се прокрадваха съмнения: а ако това е заговор против вечните устои на човечеството, което, макар и да живееше страшно и нелепо, все пак неотменно, от поколение на поколение жадуваше за съвършенство, надяваше се на чудо за постигането на утопичните си идеи, основавани на надеждите на прадедите, твърдо вярващи, че ако на тях не им се беше удало, то децата и внуците щяха да намерят търсеното щастие… Хиксродите трябваше да спрат движението на това историческо колело, да сложат край на Бащинството и Майчинството, край на всичко, което продължаваше опита на поколенията за всички и за всеки на белия свят… Ситуация, непредвидена през вековете, немислима: за втори път след Адам и Ева от света се прогонваха Бащата и Майката, при това негласно, без тътена на гръмоподобния гняв на небесните висоти, дори без проклятия, запечатани за всички времена, прогонваха се съвсем прозаично — чрез изключване на родителските задължения, прогонваха се коварно, тихомълком — чрез манипулации със зародишите, прогонваха се в нищото… И в цялата тази история аз неволно фигурирах в тогата на главно действащо лице, на гонител и невидим палач на Бащинството и Майчинството…

Но в същото време разбирах колко нараства моята роля, моето значение, колко важно става мястото ми под слънцето на конюнктурата. Силите на деня се нуждаеха от мен като изпълнител на грандиозната акция.

Пожънах изцяло богатата жътва на подхвърлено дете. Може би самата съдба, като по някакъв сатанински сценарий, ми беше предначертала това и сякаш умишлено ме подтикваше да отмъстя на света точно по този невероятен начин — аз, хиксрод по рождение, бях призван да създам племе от анонимно родени хиксроди по разработена от мен технология. И за някого това стечение на обстоятелствата беше добре дошло — тъкмо навреме се случих на този завой на историята…

На сбогуване до вратата Конюханов каза:

— Андрей Андреевич, не зная как е за вас, но аз съм много доволен от нашата среща…

Отвърнах му с подобна любезност. И тогава той неочаквано продължи разговора.

— Разбирате ли, Андрей Андреевич, иска ми се да ви обясня един момент. Към вас ще се обръщат другари от органите, те са по… — той не се доизказа и продължи: — Те имат собствени предложения как да ви съдействат при вашата задача. Това, естествено, са въпроси от технически, от организационен характер, можете да не се тревожите. Впрочем при тях всичко е премислено и пресметнато, както винаги, така и в дадения случай бих казал с познаване на материята…

Честно казано, думите на Конюханов малко ме разтревожиха:

— Вадим Петрович — обърнах се към него, — щом отворихте дума за това, за което съм ви благодарен, не е ли по-добре да чуя лично от вас в какво ще се изразява съдействието на споменатите другари. Просто за да бъда подготвен за съответните контакти.

— Моля ви — усмихна се с разбиране Конюханов. — Готов съм да споделя каквото знам с вас, Андрей Андреевич, и това ще е правилно, съгласен съм. Информацията ми е от нашия отдел. А останалото ще научите направо в процеса на работата.

Онова, което чух след това в чисто делови аспект, действително се оказа твърде рационално. Другарите знаеха какво искат и бяха премислили и предвидили всичко.

Размишлявах за това вече в колата. Загледан отново в многолюдните московски улици, си припомнях подробности от разговора с Конюханов, потресен от това, колко внезапно моите лабораторни занимания прераснаха в мащабна, строго секретна програма от държавно значение.

Според проекта на компетентните органи създаването на хиксродите трябваше да стане на два етапа. Първият — ембрионално-инкубационният, се възлагаше изцяло на моя институт и на личната ми отговорност, за което получавах съответните пълномощия и средства. Най-сложното от този етап беше свързано с имплантирането на лабораторно заченатия анонимен зародиш в утробата на инкубата — майката, предоставяща своето тяло за износване на поставения ембрион, тоест за обикновената деветмесечна бременност. След раждането започваше вторият етап, условно казано — млечногръдният. Тази част от програмата вече не ни засягаше, отглеждането и по-нататъшното възпитание на хиксродите трябваше да се поеме от специални интернати.

Горе-долу така в общи черти си представяха компетентните органи «индустрията» на хиксродите.

А проблемите? Както навсякъде, и тук възникваха специфични проблеми. Най-уязвими в тази технология се оказаха, колкото и да е парадоксално, не трансплантацията на зародиша в утробата на жената-донор, не развитието на плода в нея, а чисто субективните фактори от морално-етично естество, свързани с психологията на тези жени, за които имаше предложение да се наричат инкуби. Генетически изкуствено заченатият в лаборатория хиксрод нямаше никакво отношение към инкубата. Нужно ли е да говорим, че далеч не всяка жена, далеч не всяка, би се съгласила да даде «под наем», за «арендно» ползване своето майчино лоно за такова фиктивно майчинство. Около този проблем много лесно би могъл да пламне обществен скандал. И тогава какво? Какъв шум само би се вдигнал в чужбина, би стигнал до ООН и до другите хуманитарни организации, жадни за всякакви сензации!… И тук трябва да се отдаде дължимото на прозорливостта и находчивостта на нашия всезнаещ «трибуквеник» — КГБ. Докато ме изпращаше до вратата, Конюханов ме осведомяваше за организационните идеи на компетентните органи. Изведнъж проумях, като птица, оказала се в пещера с един-единствен изход, че органите отдавна държаха под око нашата лаборатория, целия институт и самия мен — толкова точно беше схваната същността на проблема. Служителите от КГБ предлагаха своя методика и съдействието си при решаване на задачата. Предложението беше следното: инкубите да се вербуват секретно сред излежаващите присъди жени. А такива в страната винаги имаше предостатъчно. В многобройните женски затвори и лагери се намираха десетки и стотици хиляди затворнички, осъдени по всевъзможни членове за всевъзможни престъпления. В този смисъл изворът на инкуби сред тях беше почти неограничен. Искаше се моето съгласие. Обещах да си помисля.

По-късно се запознах с предложенията на органите в детайли и отново бях поразен от познаването на работата и от прецизността в осъществяването на набелязаните задачи. Предвиждаше се за инкуби да се вербуват затворнички с дългогодишни присъди — от 10 до 25 години лишаване от свобода. След съответни медицински изследвания ролята на инкуба се предлага на затворничката при следните условия: а) раждането на един хиксрод намалява присъдата наполовина, раждането на втори хиксрод й дава право на пълно освобождаване; б) затворничката-инкуба се задължава да кърми хиксродбебето до тримесечната му възраст, а след това окончателно да го предаде на държавата за отглеждане; в) при завършването на следродилния период затворничката-инкуба бива прехвърляна в лагер или принудително заселвана в отдалечени райони; г) затворничката-инкуба подписва декларация, че няма да разгласява тайната за своята роля и местопребиваване, както и за състава на обслужващия персонал; при нарушаване на горните условия затворничката-инкуба подлежи на повторно осъждане.

Така в общи черти изглеждаше проектът на компетентните органи за вербуване на инкуби сред затворничките. Дълго мислих. Не мога да кажа, че бях във възторг от този проект, но не виждах друг изход. И дадох съгласието си.

Разговарях с един представител на органите, който дойде за тази цел в института. Твърде умен човек. Когато изказах съмнение дали вербуването на инкуби сред осъдените е морално, той ми отговори, че друг вариант засега няма, а след време необходимостта от използване на затворнички и без друго ще отпадне — услугите на инкубите ще са платени, както, да речем, на проститутките. И че е възможно инкубаторското износване на анонимно ражданите деца да се превърне за определен кръг жени в професия, при това твърде доходна.

Разговорът ни беше абсолютно прям и откровен, без всякакви недомлъвки. Той твърдеше, че ще дойде време, когато инкубаторството не само ще се легализира, но и ще стане най-предпочитаният тип раждане на деца. И тогава понятия като «майка» и «баща» ще останат само в преданията или ще имат съвсем условно значение.

По такъв начин скритата част и далечният прицел на замисленото от компетентните органи се оголваха все повече и повече — стъпка по стъпка се откриваше специалната им заинтересованост от контрола над създаването на нов тип човек без корени. Предвиждаше се с течение на времето работата да се разгърне в големи мащаби. Постепенно анонимните раждания на анонимни деца от професионални родилки щяха да се умножат многократно, а хиксродите щяха да се отглеждат в интернати, за да може населението да се освободи от необходимостта да ражда деца и да се посвети изцяло на производителен труд и, естествено, преди всичко на каузата на неизбежната световна революция — от тази цел комунистите не смятаха да отстъпват. Хиксродите ще поставят точка в световната история и ще започне ново летоброене…

Моят събеседник, кураторът, не подбираше изразите си: «Хиксродите ще сложат точка, окончателна и отдавна необходима. Цялата тази шумотевица, борбата за мир по света и останалите красиви фрази са сантиментално бръщолевене. И ако решаваща дума има атомният удар, ще го направи именно някой хиксрод. Той няма какво да губи. Нищо не го свързва с никого, обезличен е. Родина му е Системата, която му е дала живот в епруветка. И ръката му няма да трепне, когато ще трябва да натисне копчето. Цялата работа е в това — от кого отгледан хиксрод пръв ще нанесе ядрения удар!»

 

 

Скоро след това за научноизследователска база ни бе предоставен един малък санаториум, бивша собственост на профсъюзите. Реконструкцията и оборудването на кабинетите, болничните стаи, помещенията за охрана и другите звена глътнаха около половин година.

Аз не бързах особено. Но дойде време да се действа. Веднага ще кажа, че се заех с някаква тежест на душата и може би затова подчертано не се интересувах от кандидатките за инкуби като личности, извън данните за тях в съпровождащите ги документи. Държах се с жените строго официално, разговарях сухо, лаконично. Докарваха ги в клиниката една по една, всяка в определен час и със закрита кола, облечени в цивилни дрехи, и за мен всички те бяха еднакви — обекти за предстояща имплантация на хиксембрион. Обръщах се към тях безлично — гражданко: «Здравейте, гражданко! Как се чувствате, гражданко? Внимателно, гражданко, трябва да ви прегледам, не мърдайте.» Само така. Съответно и към мен единственото възприето обръщение беше «професоре». Нищо странично, нищо излишно, всички инкуби бяха важни само като утроби под наем. Не запомних нито едно лице, тъй като работата не го налагаше.

И само една жена се оказа изключение от правилото… Но за това по-късно… Да, за това по-късно…

Ето че ти стигна до Брега, а по-нататък е друга Река…

И се измъчваш, и търсиш какъвто и да е повод, само и само да отложиш мислите за това, спомените. И какво? Нима всеки път не се убеждаваш колко нелепи и измамни са опитите да избягаш от себе си? Човек може да умре, но не може да избяга от себе си. В този смисъл човекът, макар и смъртен, е вечен.

Господи, защо се опитваш да обясниш необяснимото, защо се хвърляш в бездната на душата си, за да разкажеш нещо неподвластно на словото, или поне на твоето слово?!

При това ти се смяташе за изключително силна личност и би било странно да не се овладееш, когато те налягаха съображенията за висшата целесъобразност. Но този път ти не съумя да се пребориш със себе си… А нищо не предвещаваше онова, с което се сблъска като комета, налетяла на друга комета. Уж всичко си вървеше по реда…

Това се случи през пролетта на следващата година, когато ембрионите вече бяха имплантирани в първата група затворнички-инкуби и те се намираха под съответно медицинско наблюдение.

Един ден доведоха тази жена за обичайното изследване, придружена от «фелдшера» — така по старомоден обичай наричахме охраната на инкубите. Когато асистентът и медицинската сестра я въведоха при мен в кабинета, аз разсеяно преглеждах данните от предварителните й изследвания. Всичко беше в нормата — и общите й физически показатели, и гинекологичните, всичко, което ме интересуваше — възможностите на пациентката да износи имплантирания плод, а останалото беше грижа на специалните служби. В този смисъл работата беше организирана добре, може да се каже дори перфектно, нямаше никакви проблеми. А и защо ли да има? Нали в лагерите и затворите квалифицирани сътрудници подбираха кандидатките за инкуби, след като внимателно проучваха дали затворничките са подходящи за тази цел; самите жени, дали съгласието си да износят плода, бяха заинтересовани повече от всеки друг да не се случи нещо, да не изпуснат тази невероятна възможност за намаляване на присъдата: да се спасят от много години затвор, като износят и родят бебе! Те не бяха и сънували подобна възможност! И е разбираемо, че когато идваха при нас в клиниката, разтреперани от страх и надежди, се молеха на небесата нищо да не попречи на светлинката, заблещукала насред страшния им път. Защото беше възможно да отпаднат, да ги бракуват и на последния етап от медицинската експертиза: не е годна за инкуба. И, естествено, жените се вълнуваха.

Новата затворничка бе доведена в кабинета ми и сложена да седне на стола до вратата. Отвърнах на краткото й «здравейте» и отново погледнах досието й — личния й затворнически номер и индекса на селището, където излежаваше присъдата си, погледнах още веднъж и фамилията, която тутакси забравих, май че беше Лопатина. Фамилните имена рядко се запомнят — или са много прости, или много сложни. Затова пък името на пациентката ми се стори странно — Руна, що за име, в него има нещо руническо, подсмихнах се аз и вдигнах глава. Първото, което ми направи впечатление, беше, че жената е с очила. Явно сред инкубите се беше появила и такава — с очила. Имаше интелигентно лице и ми мина мисълта, че навярно й е трудно в лагера, ясно е какво е там — псувни, побоища, скубане на коси и прочие… А никак не беше лоша, на свобода със сигурност е била още по-хубава, направо красавица. Но гледа някак особено, не както би се очаквало в нейното положение — никакви гузни усмивчици, никаква готовност за услуги в погледа. Кафявите очи зад стъклата на очилата изразяваха само сдържано любопитство. Можеше да се допусне, че на свобода е държала на външния си вид, оформяла си е веждите, почерняла си е миглите, преобразявала се е пред огледалото… Но това само на пръв поглед и между другото, а зад гърба й явно има сериозно престъпление, неслучайно е осъдена на десет години, неслучайно е затворничка… И сега е решила да роди хиксрод, за да съкрати срока.

— Ето какво, гражданко — казах аз. — Налага се контролните анализи да се повторят. Тогава ще стане ясно какво ще правим по-нататък.

Тя мълчеше.

— Някакви оплаквания?

— Какво имате предвид?

— Здравословното ви състояние. Нищо друго.

— Не, засега нямам.

— Трябва да спазваш строго всички предписания през подготвителния период. Ще ти обяснят всичко. Ако няма проблеми, имплантацията ще е в началото на следващата седмица, във вторник или сряда, не по-рано. Тъй че се налага да почакаш.

— А аз и не бързам. Всичко това изобщо не ме вълнува.

Дръзкият й отговор ме изненада. Такова нещо тук още не се беше случвало. Докато оглеждах очилатата по-внимателно, станах от бюрото и се приближих към нея. Тя също стана. Строго й казах, за да пресека този неин начин на говорене:

— Щом не бързаш и още повече щом това изобщо не те вълнува, струваше ли си да се залавяш за това? Тогава с каква цел си тръгнала, нали знаеше къде и за какво отиваш?

— Знаех. Разбира се, че знаех.

— Е, и какво? Тебе питам, гражданко. Защо изобщо тръгна?

— Защо ли? За да ви видя, професоре, и да се убедя, че всичко това не са празни приказки!

— Само затова ли?

— Повярвайте ми — само затова. За да ви видя и да ви кажа истината в очите.

— Така значи?! — изпуснах се, без да искам. И продължих кратко и сурово: — Дала ли си писмено съгласие?

— Да, дадох.

— Разбираш ли, че поведението ти ще бъде преценено като нарушение на декларацията и ще си навлечеш допълнителна присъда?

— Разбирам.

— Толкова ли ти е необходимо това?

— Този разговор е много необходим. И то за вас.

— За мене ли? А ние с тебе какво, да не би да решаваме някакви проблеми?

— Решаваме. Ще се размножават ли хората, както е дадено от природата и Бога, или този проблем се е появил по внушение на дявола?

Замълчах, сякаш внезапно се натъкнах на стена. После казах, като едва сдържах гнева си:

— За това си имам собствена глава на раменете, мадам. Ще трябва да се разделим. Жалко, че вместо да си съкратиш срока, ще го удължиш. Сърди се на себе си.

— Казах това, което бях длъжна да кажа.

— Не се ли нагърбваш с прекалено голям товар? Май чувството за мярка те подведе?

— Аз съм затворничка, Андрей Андреевич — тя неочаквано ме назова по име и бащино име и онова, което механично чуваш по сто пъти на ден, в нейните уста прозвуча странно. И повтори: — Затворничка и нищо повече. Знаех с какво се захващам. И постигнах своето. Смятах го за свой дълг. И го изпълних, както можах. Може би този разговор ще събуди нещо у вас, ще ви накара да се замислите. Това е всичко.

— Ти не ми чети морал! — ядосах се аз, като все повече проумявах, че е станал неочакван, но може би неизбежен при работа с инкубите провал. — За твоето място ще се намерят десетки желаещи.

— Точно това е най-страшното — отвърна тя. — И то тежи на вашата съвест. Изцяло на вашата съвест.

— От съвест до съвест има разлика! — отсякох аз.

— За пръв път го чувам.

— Нека оставим философския диспут на онези, които имат време за него. Теб не са те довели за това. Тръгвай си. Няма за какво да говорим.

Натиснах бутона за повикване. Дойдоха да я отведат.

— Сбогом — каза тя на тръгване.

Не отговорих.

Вратата се затвори. Върнах се на бюрото си. Погълнаха ме други задачи, други грижи.

Но онзи досаден случай не ми излизаше от главата. Трябваше да наредя веднага да върнат «правдотърсачката» там, откъдето бе дошла, в лагера, май че беше край Кострома, и нека там си въобразява каквото си ще. Но го отложих за после. Спомнях си за тази затворничка по време на работата, на позвъняванията, на разговорите, не можех да се заставя да я забравя, но на никого, нито на един от колегите си, дори и на онези, с които бях сравнително близък, не разказах за онова, което ме изкара от равновесие и продължаваше да човърка душата ми.

Състоянието ми беше особено, много особено, и сам не можех да се позная. Не знам защо реших да прочета по-подробно нейното дело. Откъде се е взела такава? Коя е тя изобщо? За какво е в затвора? По кой член? В лагерите не би трябвало да държат психически болни хора. Но що за необуздана жена е това? Какъв вятър на отчаянието я беше довял, в плен на какви мисли и думи беше и какво ли още би наговорила, ако й се дадеше възможност, за да удари по-болезнено по моята съвест, за да ми стане тревожно, за да запълзя, оставяйки кървавата следа на мъката.

Онези, които претендират за съвест, може да нямат нищо освен категоричната си гледна точка и в това е агресивната им сила. Съвестта обаче изисква преди всичко вътрешна необходимост, в противен случай се купува и продава като стара дреха на пазара. И изобщо има ли нещо по-банално на света от понятието съвест. И тази затворничка е дошла тук да открива Америка! Точно на нея ли й е хрумнало да говори за съвест — на осъдената престъпничка? Но като мислех така, започнах да намразвам себе си. Защо се оправдаваш, пред кого и за какво?! Оказах се слаб. И защо само мислиш за нея?…

Отново разгърнах делото й. Руна Федуловна Лопатина, осъдена по член 158-и за съхраняване и разпространение на антисъветски материали… А, всичко е ясно, като че ли веднага не си пролича що за птица е?! Че как, такива постоянно недоволстват, постоянно трябва да протестират, за да напомнят за себе си, и този път ето къде намерила да надигне глава… Не е омъжена, разведена е. Че кой ли би живял с такава мръсница. Нищо чудно.

После ме отвлякоха други неща и аз останах след работа, за да не нося вкъщи книжата, които трябваше да се съхраняват само в служебните сейфове. Прочетох всичко за Руна Лопатина. И до какви изводи стигнах? Общо взето, безспорно своеобразна жена, с определени възгледи за живота; по правило във всички времена подобни личности се появяват в радикалните кръгове, в опозицията, духовна, политическа, правителствена. Между тях има всякакви. И такива, които се смятат за месии и заради идеята са готови да пожертват всеки, който ги последва… Но какво общо има с това Руна? По всичко личи, че тя е идеалист-самотник. Впрочем кой знае. Как мога да преценя, като съм я видял само веднъж и съм чул само няколко думи от нея. Да, естествено, тя е труден човек, с твърде трудна съдба, била е учителка, после се е занимавала с кинодокументалистика — писала е документални киносценарии за съветското училище, а у нас училищните проблеми винаги са били остри в социален план.

Внезапно си спомних за незабравимата Вава, за Валерия Валентиновна, само ако знаеше с какво се занимава гениалният й ученик! Но това бяха периферни мисли. А що се отнася до Руна, тя, изглежда, беше попаднала пред съда заради брат си, Игор Федулович Лопатин. Именно той беше професионален кинаджия, завършил знаменития ВГИК, и по всяка вероятност Руна се беше захванала с училищни сюжети не без влиянието и помощта му. Както беше отбелязано в следващите материали, докато се е подвизавала в любителската секция на киностудията «Горки», е разпространявала съмнителни в идейно отношение възгледи. Имаше свидетели, че тя, Руна, се е изказвала в полза на тенденциозното направление в изкуството, на документалните сюжети, представящи негативно съветските хора и техния бит. Това беше прелюдията към обвинението.

Главен обвиняем по делото беше нейният брат, Игор Лопатин, обвинен, че «като щатен кинооператор е ползвал държавна апаратура и средства за наказуема престъпна дейност — снимал е клеветнически, изопачаващи съветската действителност, хулещи съветския обществен и държавен строй документални филми с цел да дезинформира западната общественост». При това се подчертаваше, че «подсъдимият не се е занимавал с тази дейност безкористно, а е продавал очернящите съветската държава киноматериали на Запад за валута. Именно там, в чужбина, където тези материали са прожектирани в киносалони и по телевизионни канали, нашите спецслужби са установили произхода на филмите.»

Както се казва в такива случаи, тази песен я знаем наизуст, историята е позната и кой знае кое е така и кое не е, но както и да е било, в резултат Руна Лопатина била обвинена в престъпни действия. Обвинена е като съучастничка на своя брат — той й е предавал «заснети без съответното разрешение» ленти, а тя ги е пазела у своя близка приятелка. Тези връзки са били проследени. Все пак някой е посочил следата. Игор е арестуван, а когато Руна отива в апартамента на приятелката си да я предупреди, там вече я очакват сътрудници от съответните служби. Така е заловена на местопрестъплението. А после става нещо неочаквано — в хода на процеса Руна прави отчаян опит да облекчи съдбата на брат си. Тя поема главната вина върху себе си, като заявява, че идеята да заснемат сцени от живота и бита на съветските хора била нейна, че тя е казвала на брат си къде и как да снима, че тя сама, лично е предавала заснетите ленти на чуждестранни кореспонденти за валута, че всъщност по-малкият й брат е бил само изпълнител на нейните замисли.

Такава история. И още един любопитен детайл: в съда Руна била обвинена в интимна връзка с американски журналист, който след връщането си в Америка уж бил написал статия, където «дава висока оценка на своята любовница, а към съветското общество, обратно, проявява изключително враждебно отношение», и това, видите ли, било отмъщението му за арестуваната междувременно престъпничка. Руна от своя страна отрича, че е била любовница на американския журналист, и твърди, че просто го е занимавала по руски език… Изобщо иди се оправяй. Кой знае как е всъщност, но каквото и да е било, завършва твърде плачевно за тази Руна…

Този ден си тръгвах от работа късно. Имах служебна задача, а и странното желание да се запозная по-отблизо с миналото на Руна Лопатина също ме забави доста.

Кимнах по навик на охраната при входа и вече по здрач по алеята излязох с колата на Успенско шосе. Влях се в потока от забързани към Москва коли.

Тукашните места са красиви и през зимата, когато горите и хълмчетата са целите в бели снегове, като в сън, и през лятото, когато зеленото цъфтене достига апогея си, а зад гората изведнъж прозира за няколко секунди неочаквано видение — сияйната извивка на Москва-река. Възхитителната магия на водата, небето, горите; винаги гледах да не пропусна този миг, да погледна през стъклото и да се понеса по-нататък, съхранил пред погледа си останалото назад.

Неслучайно се спирам на тези детайли. Колко пъти, безброй пъти съм прекосявал тези места в едната и в другата посока, но откъде можех да знам, че животът ми ще се окаже кръвно свързан с тези крайпътни пространства? И че ще дойде време, когато няма да имам сили да минавам по този път, ще търся обиколен…

А онази привечер, докато наближавах Москва, си мислех трябваше ли да давам нареждане следващия ден отново да доведат в клиниката онази опърничава кандидатка за инкуба Руна Лопатина. Да, дадох такова нареждане. Защо го направих? И какво щях да й кажа? Нима не беше ясно, че когато се е съгласявала да стане инкуба, целта й е била съвсем друга, може би тя, тази Руна, все пак беше малко мръднала или може би в нея говореше манията за въображаема праведност, за изключителна съвестност и за други добродетели не от мира сего. Защо ли си губя времето с нея?! Трябва така да я изхвърля, че да изхвърчи по-далече, нека се превзема в лагера. Намерила на кого да говори за съвест, а самата тя коя е?! «Ами ти кой си? Ами ти?! — веднага си казвах аз. — Намерил си мишена! Осъдена, безправна затворничка, с нея намери да кръстосваш шпага! Бива си те, няма що, бива си те!»

На два пъти едва не изтървах спирачките на завоите, колелата изсвистяваха така, че минувачите отскачаха панически встрани — бях се замислил зад волана, не можех да прогоня натрапчиво преследващите ме мисли. А бях виждал тази Руна всичко на всичко веднъж, защо тогава ми направи толкова силно впечатление? Припомних си как станах от бюрото и се приближих към нея, как тя също стана от стола. И ето я стои пред мен — затворничка, с дрехи, осигурени специално за довеждането й в крайградската клиника пред очите на професора — ушита, дявол знае къде, сива блуза, дълга торбеста пола, груби ботуши. Някога, когато вещите са служили на нейната красота и вкус, тя е била хубава. Мислех си за очите й, разтревожено, решително и мъжествено вперени в мен. Та нали очите — наричат ги огледало на душата, но това не е вярно, — именно очите са самата душа, нейният жив израз. Ъгловатите й като на момче крехки рамене неволно се свиваха, а гъвкавите й тънки ръце бяха скръстени отпред. А повече би й приличало да се изправи, да се държи непринудено, да се усмихва, да върви по улицата сред пъстрата тълпа. Не за дисидентство беше родена тя и дори не за тази епоха. За нея бяха тоалетите от миналия век! Можеш да си представиш как би изглеждала в тях!… И в същото време какви глупости дрънкаше! Да се спре науката с помощта на съвестта?! Ами то винаги е така, човек се пъха навсякъде с тази своя съвест, каквото и да има, каквото и да става, трябва да отговаряш — по съвест ли е или не е по съвест! И всеки си държи тази съвест в пазвата по свой начин! И всеки се перчи с нея. И всеки говори за нея от името на Бога!… Но само с едната съвест далече няма да стигнеш. Малцина са способни да се опълчат срещу Бога с неговата съвест, с която е дарил и обуздал всички нас, малцина са способни да го изтикат от пътя си, когато трябва да вземат в свои ръце онова, което винаги е било негов монопол, като монополната му власт над раждането. Стига му и монополът над смъртта, него никой не може да му отнеме! А що се отнася до раждането, тук двамата с него се конкурираме и не ми е до никаква съвест… Разбира ли Руна това, не, изглежда, не й е по силите да го разбере. Затова и се прави на героиня, затова призова за съвест… Да беше помислила за себе си, къде и как ще я кара сега…

В онази нощ не можех да си намеря място в своя академичен дом, една от онези къщи, които още Сталин беше подарил на своя отбор от атомни бомбаджии, от чиято баница беше останало апетитно парче и за мен. Дебели стени, грамадни прозорци, високи тавани. Но защо съм тук? И изобщо защо ме има, защо живея? В онази нощ у мен отново заговори подхвърленото дете. Излишен съм, самият аз съм хиксрод, «черна дупка» в човешкия род. Кого съм направил по-щастлив на този свят, кой от все сърце е благодарил на живота, задето ме е срещнал, коя жена? Евгения ли, побягнала от мен, без дори да се обърне? Какво видя тя, чудесната актриса, докато живя с мен? Хладен ум, безчувственост, жестокост, аборти, правени собственоръчно от съпруга й. Пък и онези жени, пресекли мимолетно пътя ми, едва ли по-късно са си спомняли за тези ефимерни срещи като за внезапно припламнало щастие. Всичко, свързано с мен, се оказваше пустинно, безрадостно…

Оттук мислите ми незабелязано се прехвърляха пак при нея, при днешната затворничка, при Руна, жената с име от руническите времена. Но защо мисля за нея? Какво ли става с нея сега? Сигурно страда. Може би разресва косата си, пуснала я е свободно, за да й даде отдих от угнетяващите я тъмни мисли, напиращи в главата й. А на свобода вероятно би се ресала по друг начин, косата й беше пищна и вълниста, и тогава нямаше да се налага да я стяга в кок на тила си, както се изисква в лагерите. С идеята си «да отвори очите» на професора тя се е поставила в още по-тежко положение, усложнила си е живота. Нима е била готова за това? И какво ли си мисли за днешната ни среща? Може би в нещо е и права, но само с едната съвест, само с добри намерения няма да нахраниш света, няма да го заситиш, няма да промениш животинската същност на човека, алчен за все повече място под слънцето; при тези апетити скоро и слънцето няма да стига за всички, но още по-страшното е, че човекът все повече и все по-ненаситно се стреми да господства над себеподобните си. Затова именно са нужни новочовеците-хиксроди… А тя да застане на пътя им, да им попречи да стигнат до живота, до властта, до войната. Човек може да я разбере, но няма сила, с която да преодолее непреодолимото…

 

 

По-късно много често съм си задавал почти безсмисления въпрос: защо онази вечер се оказах предоставен изцяло на самия себе си? Защо нямаше никакви събрания, заседания, срещи и други светски суетни, от които обикновено нямах мира…

Онази нощ се измъчвах и не можех да се успокоя. Разстрои ме тази затворничка Руна, завари ме неподготвен — никой от околните не се съмняваше в нашето дело, или само така ми се струваше?…

Но всъщност тя не пожали и себе си, демонстративно се пожертва! Как е възможно?! Защо ме принуждава да играя неприятната роля на гонител и прокурор? Нима наистина се е решила да се откаже от свободата за още много години, само за да ме обвини в лицето?! Макар че мога да я разбера — това е единственото, което би могла да направи, ако си е поставила за цел да изрази собствената си позиция, своята истина. Тя няма възможност да ги изкаже открито, публично — нито на улицата, нито на събрание, какво остава пък пред чуждестранни кореспонденти. Тя е зазидана в лагера… И сега я застрашава ново наказание… Добре че никой не знае за случилото се помежду ни, добре че не казах и дума някому, добре че наредих утре да я извикат отново. Да, ще я доведат утре, към два часа следобед. Все още не всичко е загубено, все още не са изгорени всички мостове. Може би ще съумея да я предпазя от нова присъда…

Тази мисъл все повече ме обсебваше, все по-силно желаех да я предпазя, да я избавя от наказание и в този свой порив откривах нещо непознато за душата ми досега, откривах себе си, без сам да мога да се позная. Какво стана с мен? Тласкан от стремежа да разбера и защитя тази жена, постепенно стигах до извода, че щом Руна Лопатина ми бе потърсила сметка с цената на собственото си мъченичество, това бе Божие дело, а дали не и самозащита на Всемилостивия?… По-рано не можех да разбера какво означава Всемилостта, в какво всъщност се проявява тя, и едва сега почувствах: ако аз съм този, който в самодоволното си опиянение, манипулирайки със зародишите, отблъсква самия Бог, затворничката Руна не е ли нещо като посланичка, изразителка на неговото Великодушие и Снизхождение?… Не е ли това проба за Доброто в мен?!

От подобни мисли ми ставаше и горчиво, и сладко. Изпитвах прилив на благодарност към нея, към тази затворничка, която ме накара да се опомня, да се усъмня в себе си, да усетя своето високомерие и надменност. Почувствах, че искам тя да ме види друг. Колко съжалявах, че не беше възможно да позвъня на Руна още сега в специалния изолатор, в който я държаха под охрана. Колко неща бих й казал, колко неща ми се искаше да чуя от нея! Ако можеше да седна зад волана и посред нощ да отида в този изолатор, да я намеря и да поговорим! Но това също беше само мечта. Единственото, което можех да направя, беше да чакам утрешната ни среща, вече я рисувах във въображението си. Когато доведат Руна в кабинета и я оставят насаме с мен, ще отида при нея и ще й стисна ръката. «Извинете ме, моля ви, Руна, налага се да продължим нашия разговор. Готов съм да изслушам най-сериозно съображенията ви, моля за това и вас. И вие изслушайте моите доводи.» — «Прекрасно! — ще отвърне тя и чистосърдечно ще си признае: — А аз си мислех, професоре, че никога повече няма да ви видя. Очаквах, че сутринта ще ме върнат там, откъдето дойдох, че ще ме отпратят като прокълната към моя лагер, че ще предизвикат нов съд над мен и ще ме прогонят още по-далече, в Сибир или Алтай, но изведнъж дежурният надзирател дойде и ми съобщи, че пак ме викат при професор Андрей Андреевич Крилцов. И ето ме тук…»

«О, справедливи Боже! Към какви глупости ме тласкаш? — шепнех отчаяно. — Какви детинщини, спри ме, просто се вдетинявам!»

Да, разбира се, от великото до смешното има само една крачка, но макар и да ставах смешен, на драго сърце бях готов да направя всичко, точно както си го представях в оная нощ. Исках да стане така, дори самото очакване на толкова желаната нелепост беше щастие!

Но зад всички тези пориви, обсебили внезапно душата ми, като черен облак на хоризонта присъстваше най-тежкото за мен съмнение — имах ли наистина моралното право да създавам хиксроди в утробите на инкубите? Какви висши цели биха могли да оправдаят действията ми? Няма да си кривя душата, винаги съм имал подобни съмнения, но нито аз, нито някой от колегите ми някога сме ги споделяли гласно. Научните постижения ни издигаха не само в собствените ни очи, но и в очите на обществото. Впрочем през XX век не се налагаше да търсиш примери за това, колко несъвместими са понякога науката и съвестта.

И ето че дойде моментът, в който съвестта ми заговори, разбудена от една затворничка. Да призная безчовечността на производството на анонимни деца от анонимни родители, на създаването им с помощта на инкуби — към това ме тласна Руна.

Какво я беше довело при мен, какво ни свърза до последния ни дъх — това знае единствено съдбата… Не аз трябва да съдя…

В онази нощ настъпи преломът. Бях готов да моля за прошка жената, която ме порази с невижданата си жертвоготовност, с невероятната си постъпка. Бях готов да падна на колене пред нея, за да отхвърля злото, което носех на човешкия род. И ако тя приемеше любовта ми и й отвърнеше с взаимност, бих поискал ръката й… Да, да!

Не си представях как може да стане това, тя беше осъдена дълги години, но ако кажеше «да», бих се решил дори да избягам с нея където и да е — в гората, в планините, отвъд морето, където и да е, само да сме заедно. Ще започнем нов живот, макар и скитнически, за мен това би било изкупление за зловещото ми минало…

И веднъж помислил за това, вече не можех да се спра. Въображението ми не знаеше граници. Извършвах революция в себе си, безпощадна, безогледна. Отдавах се на мечти. Новият ми живот трябваше да започне от утре, от мига, когато доведат Руна при мен и двамата останем насаме. Ще се опитам да й обясня какво се е случило с мен, да й разкажа за катарзиса, който преживях, да я убедя, че съм готов на всичко. Само да каже «да», само да види в мен човека, когото би могла да обикне. Само да се убеди в моята искреност, само да повярва, че ми е необходимо да бъдем заедно…

Беше вече много след полунощ, когато се унесох на дивана в неспокоен лек сън. На разсъмване усетих бурята, разразила се в небето. Над покривите гърмеше, зад прозорците се лееше дъжд като из ведро. Без да отварям очи, знаех какво става в природата, сякаш самият аз бях причинил тази буря, виждах как половината небе пламтеше от мълнии, виждах как се пребиваха клоните на дърветата под напора на дъждовните реки, виждах как в бурята уплашено се мяташе в търсене на убежище ято птици…

И самият аз летях в пространствата на бурята. Излетях навън през малкото прозорче и се понесох над покривите, над улиците и парка. Летях слепешком сред мълниите и облаците — нали някъде на земята имаше затвор, от който чуваше бурята и тя, жената, отказала да стане инкуба… «Руна! Руна! — виках я. — Това съм аз! Търся те!» За какво ли си мислеше тя в този миг, когато я виках от небесата?…

На другия ден положих доста усилия да се стегна и да се правя, че работя, за да може всичките служби на нашата клиника както винаги да функционират като по часовник. Всичко вървеше по обичайния си ред. И никой от колегите ми, никой от персонала не забеляза, че вече не съм същият…

А аз чаках своя час. Времето течеше мъчително бавно.

Бях пред очите на всички и както винаги изпълнявах задълженията си. Но това вече не бях аз…

Времето се влачеше мъчително, едва-едва…

Уреченият час наближаваше. Чаках Руна всеки момент… Още малко, още съвсем малко… Но все не я довеждаха.

Мина още четвърт час. Но — не. Наредих да позвънят и разберат кога е тръгнала колата… Секретарката се обади и й казаха, че са тръгнали точно навреме.

Започвах да се тревожа. Какво би могло да се случи? А ако по пътя е станала катастрофа? Стрелките на часовника приближаваха три. Кога най-сетне? Звъня сам. Отговарят ми, че нещо се е случило с колата. В това време влетя секретарката. Не приличаше на себе си.

— Какво се е случило? — викнах аз.

— Пациентката е загинала!

— Как загинала? Каква пациентка?

— Онази, която чакаме. Току-що се обадиха от шосето.

— Катастрофа ли?

— Не, не е катастрофа. Тя избягала…

— Избягала ли? И какво?…

— Убили я.

— Нищо не разбирам!…

— Казаха, че сега ще пристигнат и ще разкажат…

Да, според нареждането, дадено от мен предния ден, затворничката Р.Ф. Лопатина под № А-6-87 била качена в колата, за да я докарат в клиниката в определения час.

По пътя, вече извън града, на това място, където той минава през гората близо до брега на Москва-река, затворничката започнала да се оплаква, че много й се гади, че не може да пътува по-нататък, започнала да моли и настоява да спрат колата и да й разрешат да слезе, защото всеки момент ще повърне…

Наложило се да спрат. Затворничката излязла от колата, направила няколко крачки встрани от пътя и изведнъж побягнала, криейки се в горския храсталак. Жената, която я охранявала, се спуснала да я догони. Наредила й да спре. Но Лопатина продължавала да тича. Охраната й викнала, че ще стреля. Дала два предупредителни изстрела във въздуха. И въпреки това се опитала да я настигне, за да я хване жива. В този момент се появил брегът на криволичещата Москва-река и без да спре, затворничката се хвърлила във водата. На охраната не й оставало нищо друго, освен да стреля. Лопатина загинала. Успели да извадят тялото й от водата…

По-късно съм се питал хиляди пъти — защо е постъпила така? Защо? По каква причина? Какво е било това? Безизходност? Страх? Отвращение? Омраза? Или пък форма на протест?

Никой не може да каже… Отиде си, както дойде… Тя стана първата жертва на нашите експерименти.

Не излязох от кабинета до късно вечерта. Бях се заключил. И никой не можеше да си представи какво ставаше в мен. О, ако тя не бе осуетила по такъв страшен начин онова, на което бях готов! Каква мъка бе, че загина, каква мъка, че си отиде, така и без да разбере колко исках да й кажа, че истината е на нейна страна, че постиженията на науката са преходни, независимо до какви замайващи висоти се е издигнала, че прогресът в науката е безкраен, но той е нищо пред съвестта. И нищо не може да се сравни с Духа, заключил в себе си смисъла и развитието на Вечността…

Плачех, усамотен в кабинета си. Плачех за жена, която бях видял само веднъж… Разбирах, че без нея ще съм нещастен до края на отредения ми живот…

Вечерта излязох на шосето, но като наближих мястото, където се бе случило всичко, спрях и обърнах колата.

Това бе мястото на нейната гибел, през тази горичка тя бе побягнала и се бе хвърлила в реката… Прибрах се по обиколен път…

И ако изобщо има мяра, вкъщи почувствах, загребах до дъно пълната мяра безизходност. Не беше ли това моето наказание?! Виках, ридаех на висок глас в нощната къща… Нея я няма. И никога няма да научи какво съм искал да й кажа, какво исках да й изповядам. До последния миг тя е мислела за мен като за изрод, който използва научното си откритие за създаване на хиксроди… Не ме облекчи и уискито, макар че пиех направо от бутилката. Искаше ми се да чуя музика, която може би щеше да ми помогне, но нямаше такава музика…

 

 

Чух тази музика, която може би винаги е била в мен, случайно, години по-късно. Плавах на параход по Японско море. Това се случи вечерта. Тъмните очертания на островите, застинали под звездното небе, тук-там надигаха от морето загадъчните си тела, съсиреци на Времето и Материята. Беше тихо, прохладно, едва се долавяше невидимият плисък на вълните… Бяхме няколко души, съветски учени, пристигнали на конференция в Нагоя. Колегите и преводачите останаха в бара. А аз кръстосвах палубата и не можех да се нагледам на островите, тайнствени и безлюдни. Бреговите светлини бяха много далеч, едва се забелязваха. Държахме курс към тях. На парахода непрекъснато гърмеше рокмузика, подканваща към кълчене и подскачане. И изведнъж рокът секна. Понесе се задушевен напев. Това беше японска енка — лирика, тъга по любимата, заклинание и неразбиране, очакване и сбогуване… И си помислих, че Тя е някъде наблизо, може би ето там, на онова островче, и че чува този напев и знае какво мисля за нея…

И разбрах, че трябва да се отдалеча за по-дълго от всичко и всички…

В годините на перестройката успях да прекратя създаването на хиксроди. Бях при Горбачов. И половин година по-късно полетях в космоса, към орбиталната станция. Тук се превърнах в космическия монах Филофей. Отстрани това може да изглежда някакво чудачество. Но за мен съвсем не е така…

 

 

Миналото не ми дава покой, преследва ме. И като кост в гърлото стои неразрешимият въпрос — какво ще стане с хиксродите, с онези, които са успели да се родят и сега растат?… Засега произходът им си остава тайна, никой не знае за тях. По-точно знаят малцина — бившите ми колеги. Мога да си представя какво си мислят за мен: вероотстъпник, потъна в космоса, избяга… Но отношението им не ме засяга, друго ме измъчва. Никой не знае как се проклинам, как се наричам жалък мазохист, кучи син! Сега трябваше да съм на Земята и да погледна в очите децата, родени от опитите на нашата лаборатория!… Защо пиша за това? Защото онова, което сме направили, е непоправимо. Какво ще стане с тези хора, осъдени по рождение? Нали утре ще разберат кои са. С какво ще се отплатят на обществото? Няма ли с течение на времето у хиксродите да се появи непреодолимо желание — да отмъстят на човечеството, да пратят целия свят по дяволите?! И това, че съм тук, в космоса, а те, хиксродите, растат там — това е чудовищно. Няма друга дума. Бих могъл да си кажа, че никога не съм поемал отговорност за тяхното бъдеще, само съм решавал научните проблеми, свързани с раждането им. Но оправдание ли е това? Къде да потърсят те виновниците, онези, които са направили всичко, а после, когато нещата се преобърнаха и тръгнаха в други посоки, се разбягаха. Дори КГБ изчезна. А може би не е изчезнал… Но по дяволите КГБ…“

С това Изповедта на Филофей свършваше.

 

 

Антъни Юнгер получи в началото на зимата текста на Изповедта, тази последна вест от Филофей.

Необикновена история, никому не би дошла наум, печално си мислеше той в зимното утро, докато сядаше зад волана и гледаше белите снежни парцали, кръжащи около стъклата на колата. Антъни беше под впечатление на прочетените през нощта изповедни записки на Филофей.

Странно, мислеше си, никой не е умирал така. И сега Филофей се рее някъде над света като космическа мумия: единственият самоубиец извън пределите на планетата.

Все пак намери покой в безмълвието. И ето че отново напомня за себе си…

Наистина човек можеше да помисли, че по някакъв висш замисъл съдбата му е послужила за урок. Да. Но на каква цена?!

Всъщност цената за този път е винаги висока. Веднъж вече получихме най-големия урок за всички времена. Цената беше Голгота. Всеки си има цена. Този плати своята в космоса.

Нима и в космоса му се счува скърцането на снега под краката на майка му, понесла го към прага на детския дом? Нима и в космоса усеща как звънко бие сърцето на майка му, докато го носи за последен път и го притиска до гърдите си?…