Чингиз Айтматов
Клеймото на Касандра (11) (Из ересите на XX век)

Глава единадесета

Китовете, изхвърлили се на брега, умираха в плитчината мъчително и страшно, опулили изпъкналите си очи. Труповете им бяха пръснати на различни места като овъглени от пожар планини.

И Земята се въртеше около Слънцето…

На другата сутрин всички вестници в света крещяха в един глас на първите си страници: „Първото самоубийство в космоса!“, „Космическият монах Филофей освободи човечеството от тежките изпитания под знака на Касандра!“, „Царство му небесно!“, и още много нещо в същия сензационен дух премина по вестниците, телевизионните канали и радиостанциите…

В „Трибюн“ бяха публикувани няколко експресни реда от Антъни Юнгер: „Моите бащи Филофей и Робърт Борк проправиха пътека, по която ще продължа…“

Но имаше и злорадо тържествуващи изблици: „Самозваният монах не се нуждае от Възнесение в Небеси. Той вече е в космоса с корема нагоре!“

Между другите главозамайващи новини отново, за кой ли път вече, се появи загадъчно съобщение: „На западното крайбрежие на Атлантика голямо стадо китове се е хвърлило от океана на сушата. Всички животни са загинали.“

Още едно съобщение, нелепо и странно, беше препечатано от руски вестници: „През изтеклата нощ на Червения площад неизвестно лице е хвърлило върху мавзолея мъртва птица — сова. Около нея не е открито взривно устройство.“

Два дни по-късно се състоя погребението на Робърт Борк. На гробището беше спокойно. Есен. Чисто небе. В минутите на прощалната молитва Антъни Юнгер погледна нагоре и си помисли, че и двамата, избрали пътя на истината, са заели отредените им места: единият — в космическите пространства, в потоците на безкрайността, а другият — в земните недра, съсирека от вечността…

И с тях е Истината…