Чингиз Айтматов
Клеймото на Касандра (10) (Из ересите на XX век)

Глава десета

Обявената извънредна пресконференция „Космос — Земя“ се състоя в обявения час и бе предавана по всички големи канали.

Но преди това телевизионните компании трябваше да преживеят „предефирен ураган“. Още щом се разбра за гибелта на футуролога Робърт Борк, ги затрупа лавина от позвънявания и въпроси от всички краища на света, особено много обаждания идваха от националните компании, планирали ретранслацията на сензационната пресконференция. Всички искаха да си изяснят на минутата какви могат да бъдат последиците от трагедията, възможно ли ще е да се организира телевизионен мост с Филофей, кой ще води разговора с него и дали при тези обстоятелства е реално да се очаква пресконференция.

И Земята се въртеше по своя неизменен път, и часът наближаваше… И всички чакаха…

Най-после на телевизионните екрани се появиха дългоочакваните титри. След това говорителката обяви, че авторите на предаването смятат за свой дълг в началото да запознаят зрителите с реакциите на убийството на учения Робърт Борк по света, както и с коментарите в средствата за масова информация по този повод.

Не можеше да не се отбележи, че коментарите бяха твърде тенденциозни. Те започваха със стандартното изказване на съболезнования, после говорителката, едва сдържаща злорадите искрици в погледа си, показа диаграма в резултат на експресна анкета по повод на осъществения „съд на Линч“, както се изрази тя, над апологета на Филофеевото учение за касандро-ембрионите Робърт Борк: „Резултатите са потискащи и едновременно с това смайващи. Преценете сами, уважаеми зрители.“ От диаграмата, построена за по-голяма яснота с разноцветни колонки, ставаше ясно, че 83,7 процента от анкетираните напълно одобряваха разправата над футуролога, при това голямата част от тази група — 76 процента — бяха заявили, че ако бяха на онова място, в Нюбъри, без съмнение щяха да участват лично в разправата над заклетия съучастник на космическия дявол; 11 процента от запитаните осъждаха престъпните действия на побеснялата тълпа и виждаха в тях зловещите симптоми на нравствената деградация на обществото, останалата, незначителна част от анкетираните беше изразила пълното си безразличие към станалото.

След това зрителите бяха запознати с резултатите от социологическия анализ на масовите вълнения през деня. Дълго се изброяваха страни, градове, райони, демографски, социални и прочие разрези, от което отново проличаваше, че практически целият свят, всички слоеве на населението бяха изразили по един или друг начин протеста си против възможността космическият монах да продължава да изпраща на Земята сондажните си лъчи за проявяване знака на Касандра. Набиваше се в очи, че национализмът играеше главна роля в настроенията и поведението на хората.

Но най-страшното, както се изясни, ставаше в затворите. Може би това беше подсъзнателен отговор, назрявал неусетно и разразил се в бунта на някогашните касандро-ембриони, родени по принуда, чието скрито отвращение от света чак сега беше оповестено от Филофей.

Как другояче можеха да бъдат обяснени тези дивашки сцени, тези битки с охраната и полицейските подкрепления, когато двете страни се сблъскваха директно — едната с каски, щитове и палки, другата — с голи ръце, но с дива вълча злоба, когато се избиваха в грохота на погромите и пламъците на пожарищата. И каквито и да бяха външните поводи за затворническите бунтове в различни страни и градове, истинската причина се криеше в злополучния знак на Касандра, възприет толкова болезнено от излежаващите наказанието си престъпници.

Журналистите показваха още много произшествия от този ден, например репортаж от едно пристанище, където моряците в знак на протест отказваха да излизат в морето. Корабите стояха на кейовете като напуснати от стопаните си къщи с празни прозорци.

И във всички изказвания се настояваше за едно — да се свали с ракета космическият провокатор Филофей! Да се унищожи орбиталната станция — изворът на сондажните лъчи.

Едва след актуалния обзор на събитията от този род в различни точки на планетата най-после на екрана се появи залата, където трябваше да започне пресконференцията. Веднага се набиваше в очи: беше претъпкано с народ. Хората стояха покрай стените, седяха на пода по пътеките. Всички погледи бяха приковани към сцената, подготвена за случая — отстрани косо към залата беше поставен огромен екран, на който трябваше да се покаже Филофей от орбита. Имаше и маса, на която седяха, всеки пред своите микрофони, двама души: Антъни Юнгер и водещият на телевизионното предаване, популярният Уолтър Шермет. Всички в залата бяха развълнувани, което се усещаше по застиналите в очакване лица, по напрегнато светналите очи, по източените вратове. Дори печените фоторепортери, способни да заснемат в движение и самия рогат дявол, бяха стиснали апаратите с почти треперещи ръце — приличаха на кози, скупчени страхливо пред мостчето над реката.

Обикновено словоохотливият Уолтър Шермет, оплешивял, наконтен, твърде неуспешно се опитваше да се усмихва по професионален навик. Този път неговата елегантност и артистична небрежност бяха някак неуместни, не се връзваха с момента. И обратното, Антъни Юнгер беше прекалено вглъбен в себе си. Малцина ги засягаше, че той бе съкрушен от мъка и само с усилие на волята успяваше да се овладее, тъй като му предстоеше да замени Робърт Борк, да участва в диалога с космическия Филофей пред очите на милиони телевизионни зрители. При това точно тази вечер от Дъблин пристигаше годеницата му Кети с майка си, а заради пресконференцията той не можеше да ги посрещне на летището, което много го притесняваше. Беше напрегнат, мускулите на скулите му играеха. Антъни разбираше: съдбата го запрати на авансцената на събитията и той или щеше да издържи, убеден в правилния избор на издъхналия пред очите му Робърт Борк, или щеше да загине под освиркването и камъните на улицата, под насмешките и недоумяващо повдиганите рамене на довчерашните си приятели от екипа на Ордок, които наблюдаваха манипулираната от тях, разбесняла се тълпа и разсъждаваха, че е напълно възможно Юнгер да сподели участта на Борк.

Междувременно възбудените хора нажежиха атмосферата до крайност. Всички чакаха решителния момент — появата на Филофей в ефир, за да бъде, както се изрази един от коментаторите, подгонен от всеобщата хайка към пожара на световната омраза. Всичко водеше натам, моментът наближаваше с обратното отброяване на секундите като пред взрив.

 

 

А през деня, след като в болницата написаха заключението за насилствената смърт на Робърт Борк, Джеси промълви, сдържайки с усилие сълзите си:

— Антъни, ако те чака съдбата на моя Робърт, нямам какво да кажа. За него истината беше над всичко, за което и си плати. Но помисли за себе си. Млад си. Целият живот е пред тебе. Има ли смисъл да последваш Робърт и да рискуваш собствения си живот?

В този миг му беше тежко да продължи разговора и той отвърна с две думи:

— Разбирам ви, Джеси. Но не бих искал да бягам от онова, от което не побягна и Робърт Борк.

Те стояха край големия прозорец във фоайето на болницата, встрани от болните и персонала. През стъклото слънчевата светлина чисто струеше в спокойното помещение, небето спокойно се синееше зад прозореца, отсреща блестяха като златни кленовите листа по клоните… Вдовицата на футуролога беше състарена и съсипана от скръб. По нещо напомняше пребито безпризорно псе, скимтящо в канавката. Джеси не знаеше какво ще прави оттук нататък. Беше разсипана от плач. И може би за да се овладее някак си, изказваше мислите си на глас.

— Робърт винаги казваше, че любовта е като сливане на две реки. А аз все се смеех: ще се удавиш в собственото си красноречие, Боб! А сега виждам — няма я вече моята река. Спря, пресъхна моята река. Останах захвърлена на пустия бряг…

Тя каза и още нещо — странно и загадъчно:

— О, бедни китове, кой ли ще си спомня за вас сега, докато свиря на виолончело…

Тези думи толкова поразиха Антъни, че той понечи да я попита какво има предвид, но не събра кураж. Сигурно приказваше такива неща от мъка.

А после им се наложи да се разделят. Антъни трябваше да се подготвя за телемоста. Имаше съвсем малко време. Джеси остана в болницата в очакване да пристигнат дъщеря й и зет й от Чикаго.

Така се и разделиха до следващия ден. На Антъни му провървя в едно — от болницата успя да позвъни в Дъблин и да поговори с Кети преди самото й заминаване. Вълнуваше се, още с пристигането им щяха да говорят за сватбата.

И всичко това се струпа в последния час. Кой можеше да предположи. Навярно само метеоритите се сблъскват така, докато летят един срещу друг през Времето и Пространството.

И разговорът с Кети не беше лек. Тя очакваше обаждането му и чистият й глас го върна за миг към онова, което всъщност беше щастието. За него всичко в Кети беше щастие — и докосването на миглите й, и дъхът й, и походката й, — щастие, което не се нуждаеше от доказателства, нито от потвърждения.

— Ох, най-после, Антъни — възкликна Кети. — Така чаках да се обадиш. — Стана му горещо от познатото придихание в слушалката. — Ние с мама тръгваме след петнайсет минути. Ти как си, Антъни? Чакаш ли ни?

— Извинявай, Кети. И аз се притеснявах, страхувах се, че ще те изпусна.

— Е, няма страшно, скоро ще се видим. Просто ми се искаше да те чуя.

— Разбираш ли, появи се един проблем. Сега нямам време за обяснения. После ще ти разкажа всичко. Искам да ме извиниш пред майка си. За съжаление няма да мога да ви посрещна на летището. Вземете си такси и…

— Какво е станало, Антъни? Нещо сериозно ли?

— Да. Много. Това е дълъг разговор. Ще се опитам с няколко думи. Довечера трябва да участвам в пресконференцията вместо загиналия футуролог Робърт Борк.

— Как така? По радиото съобщиха, че са го убили възмутени демонстранти. А ти какво общо имаш с това?

— Виждаш ли, аз бях инициаторът на този космически телемост с Филофей.

— С Филофей ли? С онзи същия?

— Да. С него трябваше да разговаря Робърт Борк.

— Нищо не разбирам, Антъни. Нищо!

— После ще ти разкажа всичко. Обстоятелствата са такива, че сега аз трябва да бъда събеседник на Филофей; после ще ви обясня на теб и на майка ти, но друг изход няма…

Кети заговори по-тихо и той разбра, че е закрила с ръка слушалката:

— Добре, Антъни. После ще ни разкажеш. Засега няма да казвам нищо на мама. Тя е много развълнувана, ядосва се, че някакъв безумец в космоса е разтревожил целия свят. И аз не съм във възторг.

— И нея я разбирам, и тебе разбирам — отвърна Антъни. — Но моля те, Кети, направи така, че тя да не се тревожи излишно. А после ще ви обясня най-подробно всичко. Чакам те с нетърпение, Кети. Обичам те. Вземете от летището такси и пристигайте по-бързо. Щом пресконференцията свърши, ще се обадя и ще се срещнем. Не се бавете, да не закъснеете за самолета. Довиждане. Целувам те.

— Довиждане, Антъни. Искам всичко при теб да е наред… Аз съм с теб…

— И аз съм с теб. Чакам те…

 

 

Докато седеше на сцената, Антъни Юнгер си помисли, че самолетът, в който летяха Кети и майка й от Ирландия, сигурно вече наближава Атлантическото крайбрежие.

А в залата изтичаха броените секунди до началото на транслацията на космическия телемост. И ще се яви на съд някой си Филофей, въвлякъл човечеството във всеобщи размирици. И ще отговаря на всичко, всичко ще му се върне…

За кой ли път този ден Антъни Юнгер бе пронизан от мигновената мисъл: „Какво ли ще бъде, ако изведнъж и в нашето семейство се случи нещастие — знакът на Касандра се появи и у Кети? Тогава? Какво ще правим тогава? Нали никой не е изключение, абсолютно никой. Никой не е застрахован от това и в неговия генотип да е заложен страхът от живота.“

И въпреки че залата напрегнато очакваше включването от космоса, мнозина трепнаха стреснато, когато сигналът прозвуча и екранът светна. Възцари се мъртва тишина. Водещият припряно се обърна към публиката:

— И така, започва пресконференцията от орбиталната станция на учения-биолог, нарекъл се космически монах Филофей. Няма да припомням отново известните на всички факти — необичайното послание на Филофей до римския папа и последвалите трагични събития. А сега моля за внимание…

На екрана няколко пъти се мярна неясна сянка, заблудена в блещукащата вихрушка на ефира, после образът се проясни и се появи лицето на човека, който, макар да беше познат на всички, за първи път се явяваше лично пред телевизионните зрители. И в същия миг, още преди някой да е промълвил и дума, заработиха наскачалите от местата си фоторепортери, които алчно разграбваха образа на Филофей от екрана.

Уолтър Шермет бе принуден да протестира, като се предпазваше от нашествието на светкавиците:

— Моля да се спазва редът. Престанете да ни заслепявате. Започваме работа.

Когато светкавиците понамаляха, образът на Филофей се увеличи, приближи се от космоса с живите си черти. Ето какво представлявал този, който беше или голям пророк, или голям безумец, или чистопробен сатана! Ето го и него — виновника за истериите и нещастията! Ето го оня, който облъчва жените със сондажните си лъчи! Ето го автора на зловещото учение за знака на Касандра!

На вид Филофей беше малко над петдесетте. Издължено лице, руса коса, провиснала до прегърбените рамене. Рижа, вече прошарена брада. Той гледаше от екрана в залата, в лицата на присъстващите, като срещнат по пътя странник, тръгнал нанякъде с торба и тояжка и поспрял да попита дали държи вярната посока. А и вече се свечерява — ще успее ли да стигне навреме?

В погледа му имаше загрижено внимание и целеустременост. Горе-долу така си го представяше и Антъни Юнгер, дори вътрешно се зарадва на съвпадението. Старогравюрният, ако можеше да се каже така, облик на космическия монах въпреки всичко напълно хармонираше на интериора на орбиталната станция, Филофей се държеше уверено и делово. Вероятно за това допринасяха огромната му отдалеченост от Земята и работата, на която се беше отдал изцяло в пълно усамотение. Дълбоките бръчки, тежките клепачи, съсредоточените сиви очи криеха нещо притегателно и печално.

В първите секунди от транслацията Антъни Юнгер много се безпокоеше и доколко Филофей говори английски. Защото се случваше човек да пише грамотно на чужд език, но да не говори толкова свободно, особено пред публика. Но още след първите фрази на Филофей Антъни се успокои — космическият монах, руснак по произход, говореше напълно нормално, с едва доловим акцент.

А разговорът потече стремително, още щом Уолтър Шермет произнесе с фалшива непринуденост и превзетост:

— Добър вечер, брат Филофей! Извинете, не знаем как би трябвало да се обръщаме към вас?

— Може и така — отвърна космическият монах и добави: — За всекиго, комуто е угодно, аз съм брат.

— А ако не всички желаят да се побратимяват? — клъвна го Уолтър Шермет.

— Тогава кой както намери за добре. Това не е беда. Но в душата си съм брат и на онези, които не ме приемат.

— Защо говорите толкова самоуверено? Дали по този начин не искате да се издигнете над нашия греховен свят?

— Моето призвание е да изпитвам състрадание към всекиго, както и да се отнася той към мен.

— Да допуснем. Е, добре. Нека обаче не започваме нашата среща с изясняване на взаимоотношения от този род — продължаваше да остроумничи Уолтър Шермет. — Има много по-сериозни неща и както навярно разбирате, много по-страшни, при това непосредствено свързани с вас, брат Филофей, с вашата, така да се каже, научна дейност на борда на орбиталната станция. За това всъщност сме се събрали на тази пресконференция. Да, в началото ще ви представя публиката. В залата е цветът на журналистиката. Предаването е директно. Аз съм водещият — Уолтър Шермет. До мен е Антъни Юнгер. Той участва в телемоста вместо футуролога Робърт Борк, загинал тази сутрин в резултат на масовите вълнения. Извинете, налага се да наричаме нещата със собствените им имена: точно вие станахте причина за тези трагични събития. Впрочем Антъни Юнгер сам ще се представи и ще каже своето мнение.

— Благодаря, Уолтър Шермет. Познавам Антъни Юнгер — прекъсна го Филофей, насочил погледа си към Юнгер. — Познавам Антъни Юнгер от предизборния митинг, чиято транслация гледах. И тъй като неволно ви прекъснах, позволете ми да кажа, че очаквах този миг, тази среща, възможността да кажа това, за което вече споменахте — как достига до мен в космоса пламъкът от пожара, лумнал в умовете и душите. Да, аз запалих този огън. Да, това е така. Но аз издигнах факела не за да подпалва клади за еретиците, а както смятах, за да просвети душите човешки. Не стана така. Всичко се превърна в мрак. И боя се, че безвъзвратно. Надявах се, може би наивно на моята възраст, разбира се, наивно, че истината ще възтържествува. Сгреших. Вместо душевно просветление навсякъде предизвиках объркване и хаос. Виждам го на телевизионния екран. Видях и онова, което стана днес в Нюбъри. Очаквах телевизионната среща с Робърт Борк, беше ми съобщено за нея, душата ми гореше от нетърпение да размени няколко думи с него, но видях дивашката разправа с този човек в собствения му дом. Същият онзи бунт, за който руснаците казват — наивен и безпощаден. И отново — по моя вина! Макар и от космоса, аз станах пряката причина за гибелта на моя, изпратен ми от Бога съмишленик. Падам на колене пред вас, хора! Но сега покаянието ми няма смисъл. С нищо няма да върна убития Робърт Борк, дори и с цената на собствения си живот, който съм готов да пожертвам веднага. Ако само…

И ето какво още искам да кажа, преди да отговоря на вашите въпроси. Може би няма да успея да отговоря на всички въпроси от залата, за което предварително моля да бъда извинен. Аз ще си отида, а вие ще живеете, а да живееш, значи сам да откриваш отговорите. Разберете ме и ми простете, ако можете. Единственото, което бих искал да кажа накрая, е: не заради шумната слава, не от амбиция или от чувство на превъзходство над себеподобните си оповестих своите открития, които можеха да си останат никому неизвестни и тогава нашият свят би бил в щастливо неведение, както и преди тях. Но нима не затова сме сътворени като смисъл и съдържание от вечността — светът да ни се открива чрез постоянно усъвършенстващото се наше познание, в противен случай за какво е мирозданието, каква е целта на вечността, щом ще остане непотърсена и неосъзната от нас, избягващите от слабост или каприз истината винаги, когато ни е удобно? Не принизяваме ли сами статута си на разумни същества — без нас дори и боговете не са богове, без нас материята е празна. И ако твърдим, че информацията е пътят на прогреса, то не е ли смисълът на вечността в непрекъснатия поток от все нова и нова всеобхватна информация? Безкрайността на цивилизацията е в безкрайността на познанието. Но когато избягваме познанието заради собствената си изгода, тоест въпреки истината, не избягваме ли с това и вечността, към която толкова се стремим?

Моля присъстващите да ми простят тези абстрактни разсъждения по повод на привидно конкретните обстоятелства, но днес, когато убихме Робърт Борк, заедно с него убихме и частица от нашата вечност. Извинете, бих искал…

— Моля, моля, брат Филофей — прекъсна го едва сдържащият се Уолтър Шермет. — Разбира се, разсъжденията за високи материи са хубаво нещо, философията за вечността е любопитна. Но вие се намесихте в тайнството на раждането — имам предвид космическите ви експерименти, провокиращи появата на знака на Касандра у заченалите жени. Вие оказвате недопустим натиск върху нашето Его. Стремите се да ни поставите под свой космически контрол. А с това, позволете ми да ви го напомня, малцина на Земята биха се примирили! Напомням ви — на Земята, на грешната наша Земя, и не съдете за всичко от космическата си висота, където сте недосегаем за възмутените хора. Извинете, че разкривам своята позиция. Но в този случай не ми е до условности, не ми е до етикета на водещ. Не мога да не изразя протеста си срещу вашите действия. Кой ви позволи, каква сила ви тласна да хвърляте, независимо от благородните си намерения, жителите на планетата в масов смут заради своите научни открития, а бих казал и заради собствената си прекомерна гордост?! Не е ли това светотатство, особено щом сте монах, па бил той и самозванец, както твърдят руските духовници? Не вървите ли срещу Божествените закони? В Писанието е казано — плодете се и се размножавайте. И то без всякакви уговорки. А вие решихте да ревизирате онова, което не подлежи на контрол от когото и да било. Не принесохте ли тайнството на раждането в жертва на сатанинските сили? Според мен е точно така! И ако мистър Ордок говори за това като политик, аз ще го кажа като журналист, за когото мнението на многомилионната аудитория е най-важното.

Залата зашумя. Беше странно, чудновато зрелище: журналистите скачаха от местата си, напираха към микрофоните, ръкомахаха, като че ли пред тях не беше изображение, предавано от космоса, а самият Филофей на сцената. А той ги слушаше от екрана, стиснал устни и присвил очи, като се опитваше да запази спокойствие.

Видя се как лицето му се сгърчи от болка. Едва ли тази среща можеше да бъде наречена пресконференция. С развихрените си страсти тя по нищо не се отличаваше от митинга. Всеки, който се добереше до микрофона, само съобщаваше името си, своя вестник или информационна агенция и веднага започваше да настоява, че космическият монах трябва да отговаря. И никакви философствания, практиката на живота е над всичко! Не даваха на Филофей да каже и дума. Изглежда, той се почувства зле. Изведнъж изчезна от екрана. В залата настана суматоха. Екранът пустееше.

— Къде сте? Какво ви стана? — извика Уолтър Шермет.

Но ето че Филофей се появи отново с космически скафандър в ръце.

Гласовете в залата мигом стихнаха. Всички недоумяваха — защо му беше нужно това? А Филофей мълчаливо започна да облича скафандъра. От паузата се възползва Антъни Юнгер. Той стана от мястото си и се обърна към залата:

— Моля присъстващите да ме изслушат, тъй като аз съм един от организаторите на този телевизионен мост. Като такъв имам своите задължения и права. Преди всичко искам да кажа на Уолтър Шермет, че го моля да ми отстъпи по-нататъшното водене на пресконференцията. Вие казахте своето, Уолтър Шермет. А това, което става в залата, за съжаление почти по нищо не прилича на делова журналистическа среща. Една пресконференция предполага въпроси и отговори. Досега професионални въпроси липсваха. Емоциите затъмняват логиката, неведнъж ми се е случвало да участвам в пресконференции, но такова нещо още е нямало! Дори когато неотдавна пламна войната в Персийския залив, въпросите бяха противоречиви и изразяваха различни позиции. А сега всеки се стреми да прозвучи в унисон с другите, да се влее в общия хор. И всички дружно подписват една и съща присъда.

— Извинете, Антъни Юнгер — не се стърпя Уолтър Шермет, — но защо тогава се опитвате да натрапите мислите си на аудиторията, и не само на аудиторията — на целия свят? И защо в същото време лишавате останалите участници в срещата от правото да изразят своята гледна точка?

— Уважаеми Уолтър Шермет, разбирам, че ситуацията ви дава възможност да натрупате за нула време огромен политически капитал, като засвидетелствате по телевизията предаността си към народните маси и се обявите за защитник на обществото, нали така? Но от това истината няма да се проясни. Случаят не е такъв. И затова, докато не е станало късно, призовавам да се освободим от политиката, от нейните съблазни, да се отърсим, ако успеем, от нашата любима политика във всичките й форми, в противен случай няма да се приближим към същността на проблема. Постигането на истината изисква мъжество и реализъм.

— А в какво е вашата истина и вашето мъжество? — викна някой от залата.

Уолтър Шермет удовлетворено кимна с глава, предизвикателно се усмихна. Залата се смълча, наострила уши.

— Колкото до мъжеството — заговори бавно в настъпилата тишина Антъни Юнгер, — не аз трябва да съдя доколко го притежавам. Но да се върнем на въпроса. Пред нас на екрана е човек, направил огромно научно откритие, бих казал дори безпрецедентно в историята. Дали то ни е по сърце или не — това е друг въпрос. Това е наука. Брат Филофей, а за мен той е отец, отец Филофей, се мъчи да ни отвори очите за значението на проблема за касандро-ембрионите за цялото човечество. Още един наш изтъкнат съвременник, загинал днес от ръката на тълпата, футурологът Робърт Борк, оцени откритието на Филофей като нова крачка в еволюцията на човешкия дух. Той се изказа в печата. И това се оказа неговата последна дума, неговият завет. Не претендирам за собствени оригинални оценки и изводи, но бих искал да кажа, че не трябва да игнорираме проблема за касандро-ембрионите, като изхождаме от своите моментни интереси. За това става дума. И сега нека запитаме себе си, а по разбираеми причини и самия отец Филофей. Как да живее по-нататък човекът пред лицето на вече известните на хората касандро-ембриони?

— Мистър Юнгер — раздаде се женски глас от публиката. — Извинете, но не се ли престаравате в постановката на въпроса? За какво лице, още повече ембрионално, може да става дума? Вие искахте професионални въпроси. Тогава отговорете пред пресата, пред милионите читатели и телевизионни зрители, които продължавате да шокирате и обезверявате. Иска ми се да чуя ясно и недвусмислено какви в края на краищата са мотивите ви, защо вие с Филофей така напирате да натрапите на обществото този фатален проблем, когато никой, нито една жива душа не ви моли за това?

— Там е работата, че ме моли, мадам. И не една — молят ме души, които не подлежат на преброяване. Гласовете на заченатите ни призовават, молят всички нас да ги чуем и да помислим не толкова за тях, колкото за нас самите; а ние избягваме отговора и пред себе си, и пред тях, проявяваме малодушие, още повече, че е много лесно да пренебрегнем тези нещастни ембриони, макар и с цената на самоизмама, и за това сме виновни всички, включително и ние с вас, мадам, и предходните поколения също. Тези гласове, повтарям, са отправени към всички нас, те имат нужда да бъдат чути, да бъдат разпознати и разтълкувани, което и успя да направи великият Филофей. Принуден съм да говоря за величието му в негово присъствие, докато е пред нас на екрана, но нямам друг изход. Да, той е велик. Вие настоявахте да ви обясня какво, както се изразихте, ни принуждава да натрапваме на обществото този фатален проблем. Нима Айнщайн например е бил принуждаван да открие теорията на относителността? Същото е и с Филофей — той е учен, това е наука, призвание, това е дар от провидението, това са опити и открития, това е работа на ума. Така смятам аз. На такова откритие не можеш да се противиш, както не можеш да се противиш и на изгрева на слънцето зад планината. Ние, хората, обществото трябва да имаме ясна позиция — за това става дума… Трябва да си кажем… От днес човечеството се нуждае от нова житейска стратегия…

В този момент Уолтър Шермет рязко вдигна слушалката на телефона, поставен на масата пред него, и лаконично изстреля на някого:

— Комутатор, готови ли сте? — и без да затваря, нервно се обърна към Антъни Юнгер: — Искате ли да чуете как отговаря международната общественост на вашата и на Филофей риторика? Искате ли да се убедите?

— Какво имате предвид?

— Това, че нашата пресконференция се излъчва по площадите на градове от различни краища на света. Прави се синхронен превод. Нека всички ние, които се намираме тук, видим какво става по планетата, как реагират масите на съжденията на монаха Филофей и неговите привърженици. Още веднъж напомням — различни точки на света, различно време от денонощието, различни езици. И така внимание! — Той нареди в телефонната слушалка: — Включете централния монитор. И така за начало ни дайте Тянънмън, да видим какво става в Пекин, столицата на най-гъстонаселената държава.

На големия екран, оживял в средата на сцената, се появи многолюдният площад Тянънмън с мярналия се на една фасада портрет на Мао Цзедун с каменно изражение на лицето, в сив кител на вожд. Страшното стълпотворение на площада под каменния поглед на Мао напомняше бушуващ човешки океан. Китайците буйстваха и крещяха като при пожар. Коментаторът съобщи, че на площада подобно нещо е имало само през 1989 година при смазването на студентските вълнения. „Чуйте общия вик на Тянънмън — продължаваше коментаторът. — Цитирам: «Смърт на Филофей! Врагът на социализма да бъде унищожен с ракета!»“

Залата гледаше Филофей, видимата дори от екрана бледност, избила на лицето му, напрегнато застиналия пред микрофона Антъни Юнгер, Уолтър Шермет, който раздаваше команди:

— А сега — Москва, Червения площад! Внимание!

Същото ставаше и на Червения площад. Часът беше пред изгрев-слънце. Горяха огньове. А тълпите ревяха: „Смърт на самозванеца Филофей! Да се свали с ракета провокаторът!“ И беше странно да забележиш над тази възбудена шумна тълпа мярналата се няколко пъти на екрана нощна птица, силно напомняща сова, на която всички обърнаха внимание. Тази птица, сякаш привързана за невидим ластик, се стрелкаше и мяташе в сумрака над мавзолея, над Кремълската стена и отново над тълпите от крещящи хора…

Без да губи ритъма, Уолтър Шермет даваше нови команди за включвания от други точки на земното кълбо: Берлин, Варшава, Монреал, Рио де Жанейро, и навсякъде бушуваше същата стихия, раздаваха се същите викове и вопли и навсякъде се произнасяше присъдата: „Смърт на Филофей!“, „Унищожете мръсника с ракета!“

— Достатъчно! Моля да ме изслушате — раздаде се от левия екран гласът на Филофей.

— Да, слушаме ви, брат Филофей — откликна живо, отново не без поза и фалшива разкрепостеност, Уолтър Шермет. Голото му теме блесна победоносно, когато изпъчен произнесе: — Какво ще кажете сега, след като видяхте демокрацията в действие?

— Същото, което възнамерявах да кажа и преди това — отвърна Филофей. По израза на лицето му стана ясно, че той е на ръба, че се е решил на нещо. — Признателен съм ви, мистър Уолтър Шермет, че организирахте репортаж от различни точки на света. След него не остава място за съмнения. Картината е абсолютно ясна — претърпях пълен провал. Моята задача беше да насоча вниманието на човечеството върху възможността да избегне катастрофата, нещо повече, върху възможността да се издигне на ново стъпало в еволюцията. Пътят е един — да се вслушаме в есхатологичните сигнали на касандро-ембрионите и да направим изводи за необходимостта от усъвършенстване на обществото като цяло и на всеки от нас. И ето резултата — от опита ми не излезе нищо. Отношението на моите съвременници към призивите ми е напълно отрицателно. Признавам — претърпях поражение. И няма нужда да продължаваме дискусията. Край. Време е да теглим чертата.

— Брат Филофей, сега вече отчитате обективната обстановка, за това именно става дума: трябва да успокоите хората, да успокоите обществеността, не е ли така? — подсказа му Уолтър Шермет.

— Да, така излиза — съгласи се Филофей. — И тъй като съм виновен за нечуваните вълнения, довели до смъртта на Робърт Борк, ще отговарям пред Бога и пред хората. И ето че този час дойде — часът на съда за извършеното. Радвам се, че в този съдбовен за мен час имам възможност да съм пред очите на хората, за да могат те да се убедят в искреността на моята изповед.

— Брат Филофей — обади се пак същият Уолтър Шермет, който добре разбираше, че го гледа целият свят и всяка дума ще му се изплати стократно. — Брат Филофей — повтори той, — лично от вас не изискваме никакви действия. Емоциите на масите, естествено, са силни, но вие принудихте хората…

— Да, да, разбирам — отвърна Филофей. — Благодаря за добрата дума. Но постъпката ми не може да се причисли към обикновените недоразумения. И аз трябва да отговарям за нея. Съзнавах, че или ще постигна целта си, ако светът възприеме моето откритие и идеи като ново самопознание на духа, или ще претърпя съкрушително поражение и ще стана жертва на собственото си откритие, ще загина под неговите отломки. Друг път няма. Знаех с какво се захващам. В заключение искам да кажа следното. Бях далече от намерението да причиня вреда на хората. Но на дело всичко се обърна наопаки. Замисълът ми се превърна в зло. Сега всички ние сме безсилни пред него. Но аз не се отричам от самото откритие, от феномена касандро-ембриони, от техните есхатологични предизвестия; хората трябва да знаят, че краят на света е в несекващото натрупване на злото в самите нас, в нашите действия и мисли, че това се отразява на генетичния код на човека, като приближава кризата. Когато гърмът удари, ще бъде късно…

Залата зашумя. Раздадоха се възмутени гласове. Един от присъстващите яростно закрещя в микрофона:

— Прекратете заплахите! Настоявам незабавно да прекратите шантажа над обществото! И заявявам на всеослушание, че имаме работа с демон, който разчита на космическа диктатура над човечеството. Да, да, диктаторите от миналото само са сънували такова всесилие, само са мечтали за всемирно господство, такъв е Хитлер, такъв е и Сталин. Те са идвали и са си отивали в реки от кръв. А този се стреми към световно господство чрез шантаж от космоса. Сега е недосегаем за народния гняв. И той се възползва от това, като разиграва човечеството!

Антъни Юнгер не издържа и също се спусна към микрофона:

— Мистър, не зная кой сте, трябваше поне да се представите на залата, преди да закрещите в микрофона.

— Името ми е най-обикновено — Смит, Джон Смит.

— Вижте какво, Джон Смит! Съзнателно или не, вие изопачавате същността на проблема. Никой не посяга на вашата свобода и права. Вие сте в правото си да живеете така, както намерите за добре. Но един учен, направил откритие, огромно научно откритие в историята на човечеството, не може и не е длъжен да скрива от обществото резултатите от своите научни изследвания само заради това, че ще ви лиши от душевен комфорт, Филофей може да бъде заставен да се отрече от истината, от себе си, но фактът си остава факт — касандро-ембрионите съществуват. От днес нататък знакът на Касандра ще е неизбежен сигнал за стаеното в нас зло. Не бива да лъжем себе си, не бива да крием от себе си реалното положение на нещата. Тъкмо обратното, смятам, че сме длъжни, как по-точно да го формулирам, например във военното дело съществува такова понятие — да поемем огъня върху себе си…

— Слушайте! Как смеете да предлагате подобно нещо — да поемем огъня върху себе си?! Кой да поеме огъня? Излиза, че жените — разнесе се из цялата зала истеричен женски вик. — У вас говори мъжкият егоизъм! Кой е разрешил на мъжете да решават вместо жените? И тук надига глас проклетият патриархат. Не желая да поемам огъня върху себе си! Не желая на челото ми да се появява знакът на Касандра, тази позорна гадост!

— Извинете — разнесе се от екрана гласът на Филофей. — Извинете, за Бога, не бих искал да ви прекъсвам, но не мога да не кажа, че знакът на Касандра не е порок и не е позор. Съвсем не. Вече обясних, че реакцията на касандро-ембриона ни предупреждава за злото, натрупвано в нас поколение след поколение. Краят на света се е затаил в самите нас — ето какво ни съобщава това клеймо. Моля ви, успокойте се. И моля всички, които ме слушат в тази минута, позволете ми да кажа последните си, прощални думи. Всичко, което видях и чух през изминалото денонощие, потвърждава, че откритието ми явно е преждевременно, то се оказа неразбираемо за моите съвременници. И затова взех твърдо решение да изчезна, да си отида от живота, да си отида с мир и добро, и е хубаво, че мога да направя това в космоса, без никой да ме възпре. И в тези последни минути искам да призная вината си пред всички, които ме чуват, виждат или ще научат за мен по-късно. Причиних ви страдания, макар че ме ръководеха най-чисти подбуди. И ето моя край. Сега ще изляза в открития космос и с това ще приключа жизнения си път. Това е съдба. Вече съм готов за тази стъпка, остава ми само да си сложа шлема. Но преди да напусна космическата си обител, към която се стремих, воден от предначертанията на моя Пушкин: „И там, в задоблачна килия, в съседство с Бога ще се свра“ — точно преди тази последна крачка искам да уверя всички, които ме виждат и чуват, че съм унищожил окончателно цялото оборудване, с чиято помощ насочвах сондажните лъчи към планетата. Унищожени са изчисленията и разработките, унищожени са всички записки по изследванията, всичко, свързано с откритието на феномена клеймо на Касандра. Всичко това изчезва, умира заедно с мен. Занапред бъдете спокойни, като че ли всичко това никога не е съществувало. Може би след време човешката мисъл отново ще се обърне към тези явления, това ще е вече след нас, то ще е работа на бъдещето. А засега всичко ще продължи постарому. Никакви следи. Пред очите на онези, които ще огледат след мен орбиталната станция, могат да попаднат единствено записките за собствения ми живот, мемоарите на космическия монах за съдбата, за времето, за това как и защо проникнах в тайната на касандро-ембрионите. Това е единственото, което оставям след себе си. Сине мой Антъни Юнгер, ако това ти е по сърце, с радост ти завещавам тези записки.

Скъпи Антъни, прости ми, че се обръщам към тебе като към син, но това е порив на душата. Благодарен съм на съдбата, че мога публично да се обърна към теб по този начин. Животът ми се стече така, че останах без деца, и едва накрая, в последните секунди, ще мисля, че имам духовен син — Антъни Юнгер.

Земята притихна. И отново се разнесе гласът на Филофей:

— Простете ми, хора! Не можеш да кажеш всичко на сбогуване. Но преди края не мога да премълча едно. Наричаха ме монах-самозванец, самозванеца Филофей. Да, това е така. Никой не ме е подстригал за монах, никой не ме е нарекъл Филофей. Но нали най-важното не е църковната процедура, а ревностната вяра в идеята. В това искам да бъда разбран правилно.

Часът удари. Прощавам се с вас. Прощавам се с нашата планета. Виждам я цялата на един от екраните как плува в пространството на Вселената, на другия екран виждам отделни увеличени пейзажи, до най-малките подробности: дървета, треви, камъни. Тук има нещо странно, нещо засега не съвсем разбираемо, някакво чудновато зрелище. Сами ще се убедите в това, ако е технически възможно да се препредава изображението от орбиталния върху земните монитори. Гледайте, гледайте екрана до мен, от дясната ми страна. Гледайте, на него е морето, това е крайбрежието на океана. На Атлантическия! Вижте какви могъщи вълни се гонят по плитчината на стръмния бряг, виждате ли какво става?! Виждате ли китовете?! Ето ги, цяло стадо! Те изплуват от океана като планини, и вижте, о, ужас, о, наказание на небесата, китовете се хвърлят и разпиляват по брега! Вижте какво става с тях! Това са китове-самоубийци! Какво им е? Защо изскачат от водата?! Защо са решили да свършат със себе си?! Какво значи това? Какво ги кара да постъпват така? Нещо лошо, нещо непосилно и за тях ги тласка към гибел! Или това е съвпадение с последните наши помисли? В един и същи ден и час! Мисля, че започвам да разбирам, започвам да улавям какво тласка китовете, обричащи се на смърт. Жалко, че няма да успея да проникна по-дълбоко в същността на това явление, вече нямам време да разбуля тази потресаваща житейска загадка. Същото стана и с Робърт Борк. Започнах да проумявам дълбочината на неговото мислене, след като прочетох статията му. Но зад написаното се криеше още нещо, нещо недоизказано. Очаквах, че ще се открием взаимно и ще ни осени ново разбиране за Духа. Но не успяхме, оказа се, че не ни е било писано. Същото е и с китовете. Колко неща щяхме да разберем, ако притежаваха дар слово… Но за мен вече е късно… Струва ми се, че ги чувам. Китовете ме викат със себе си. И аз си отивам с тях… Аз също съм кит, който се самоубива, като се изхвърля на брега. И последно — обръщам се към Робърт Борк. Виновен съм пред теб и идвам при теб заедно с китовете… Сбогом…

Онова, което се случи след това, бе неотвратимо и подейства на зрителите като шок. Филофей напускаше живота пред очите на целия свят, пред очите на всички, които в този момент бяха пред телевизорите. Всяко движение на космическия монах потвърждаваше неговата решимост. Всички разбираха, че присъстват на публично самоубийство. И никой не би могъл да предотврати замисленото от Филофей, нито да го върне от прага…

В залата се възцари тишина, заредена със страшно напрежение. Никой не помръдна, никой не се обади. Всички погледи бяха приковани към екрана, на който изтичаха последните мигове от живота на космическия монах. Антъни Юнгер изведнъж разбра, че свободата да умреш е исполинска трагедия на духа, която нищо не може да компенсира, нищо не може да измери. Филофей сложи на главата си тежкия космически шлем. Видя се как го пристегна към яката на комбинезона. От този миг изразът на лицето му стана неразличим. Всичко беше готово. Оставаше му да тръгне към изхода на борда. Филофей се огледа, вероятно каза нещо, но думите вече не се чуваха. Като махна с ръка за сбогом, той се насочи към люка, за да се хвърли в открития космос. Двете крила на люка се разтвориха и Филофей прекрачи в пустотата.

Той прекрачи в междузвездното пространство, оказал се лице в лице с безкрайността, където нямаше нито горе, нито долу, нито посоки, нито хоризонт, нито граници, нито измерения.

Той увисна в безтегловност и заплува към нищото, все по-далеч и по-далеч от космическия кораб…

Плуваше в пространството и скоро изчезна от погледите…