Чингиз Айтматов
Клеймото на Касандра (3) (Из ересите на XX век)

Глава трета

Отново сънуваше китове. Дълго плуваше между тях в океана. Взираше се в заливаните от вълните очи и отгатваше израза им. Плуваха във формата на клин, както тогава, когато ги видя от самолета. Необяснима сила ги тласкаше напред, към чертата на хоризонта, сякаш там ги очакваше нещо. Хоризонтът се отдалечаваше, а те плуваха и плуваха, разсичайки вълните с могъщите си тела. Водата в океана ставаше все по-гореща. Прииждащите вълни ги пареха. Все по-трудно и страшно беше да се плува в горещите води. Внезапно той видя и проумя защо океанът кипеше така нетърпимо. Над него се бяха появили две слънца наведнъж. Две огнени пурпурно-кафяви кълба жарко пламтяха в небето като двойка прожектори. И беше трудно да се разбере кое слънце е истинското, вечното, и кое бе дошло, кой знае откъде, като съперник на постоянното. Уплаши се страшно. И закрещя на плуващите редом с него китове: „Гледайте, гледайте, братя китове! На небето има две слънца! Две слънца наведнъж! Чувате ли? Това е лошо! Океанът ще заври и ние ще загинем. Две слънца — това е страшно!“

Робърт Борк още дълго крещя в бушуващия океан сред мятащите се китове и се събуди целият в гореща пот, с оглушително сърцебиене, чието ехо кънтеше в ушите му. И докато идваше на себе си, не можеше да повярва, че това е било само сън. Двете слънца, ослепително пламтящи над океана, се бяха запечатали в него така, сякаш беше ги видял наяве. Много пъти бе сънувал китове, но чак пък с две слънца, сипещи жар отгоре! Беше страшно!…

И в този момент разбра откъде се бе появило в съня му второто слънце. Проумя го тревожно и ясно. Дори се учуди, че не се сети веднага. „Ама че съм и аз“ — усмихна се футурологът и погледна часовника до огледалото. Беше вече седем сутринта. Жена му още спеше в съседната стая.

Борк излезе на верандата, където обикновено правеше сутрешната си гимнастика. Но този път мислите му бяха другаде. Онова, което ги заобикаляше в къщата им извън града, не го занимаваше както друг път. Днес бе забравил дори алпинеума на площадката до басейна, подреден с любов по японски образец (искаше му се да вярва, че и според разположението на звездите), където сутрин футурологът — според слуховете, които Джеси разпространяваше с комично-страховит шепот — обичаше да врачува, а според собствените му думи, да чертае по пясъка магически знаци. Сега не му беше до развлечения.

Трябваше да прегледа цялата преса, а тя беше огромен куп, трябваше да телефонира на разни хора по разни въпроси — да се справя със ситуацията в движение.

Страстите по повод касандро-ембрионите вече се разгаряха навсякъде. Борк ни най-малко не се съмняваше, че това трябваше да се очаква. Самият той чувстваше прилив на вълнуваща енергия, както в далечните млади години, когато не бяха рядкост разгарящите се в университетските кръгове шумни дискусии по проблемите на съвременната цивилизация, когато наистина изглеждаше, че бъдещето на човечеството може да се конструира по моделите на престижния по онова време интелектуален „Римски клуб“, само да успеят да убедят консервативните си опоненти. Събитията около клеймото на Касандра събуждаха у Борк забравен хазартен плам, готовност да рискува, да приеме открития сблъсък заради идеята.

А събитията повлякоха Борк още от летището. Джеси го посрещна в тълпата на изхода, стиснала обемист вестник, който размахваше над главата си като букет, странно усмихната, с някакъв хем виновен, хем дяволит, хем тревожен израз на лицето. Дори изглеждаше подмладена, като окъпана от ненадеен проливен дъжд. Джеси беше девет години по-млада от Борк, но понякога закъсваше с кръвното и тогава се измъчваше и помръкваше, докато сега на летището тя му се стори наелектризирана, динамична, както в младежките, отдавна отминали години. О, как й попречи той по онова време да се нареди сред големите музиканти! Беше виолончелистка, и то твърде добра. Ако откаченият Борк не я беше стиснал в мъртва хватка, може би кариерата на Джеси нямаше да заседне в ямата на оркестъра. Но всеки със съдбата си. Сред първите думи, които му каза на летището, в блъсканицата на входа, бе лекомислената, отчаяна фраза, с която изразяваше и радостта си от срещата им:

— Не знам, Робърт, какви магически знаци си начертал, преди да заминеш, между глупавите си камъни, но как другояче може да се обясни това, което стана? Никак, Робърт, никак, ако ще и да се пръснеш! Няма обяснение и толкоз. Но това е нечувано! Повярвай ми, ще хвърли целия свят в треска!

— Значи йероглифите ми струват нещо?! — влезе в тона й футурологът.

— Е, изглежда, дочака, скъпи мой Предсказателю, дочака да се сбъднат врачуванията ти… Сега сам се оправяй.

Вече в колата — караше Джеси — Борк разгърна вестника, но като хвърли поглед по страниците, тутакси го прибра.

— Не, това трябва да се чете внимателно вкъщи, на спокойствие — и свали очилата.

— А ти какво си мислеше? — се подсмихна с разбиране Джеси. — Ако не беше от космоса, а някой го беше казал на улицата, просто щяха да му дадат да се разбере! Представяш ли си: някакво си ембрионче, зародишче, можело едва ли не да мисли! Да предполага разни неща! И да ни съобщава, че не иска да се ражда! И всичко това сериозно! Как е възможно?

— Е, вероятно не е точно така — озадачено сви рамене Борк. Стори му се, че жена му съди прибързано, което рядко й се случваше, и кой знае защо му се прииска този път да не се окаже права. — Може би се има предвид самият факт, че зародишът има рефлекси. Но каквото и да е, това е повод за размисъл. Ако допуснем, че е открита непорочна форма на възприемане на грешния ни свят като контролна отправна точка… Разбираш ли, сега изведнъж ми хрумна. А това действително би могло да стане само на ембрионално равнище. При това в най-фантастичните представи. Макар че кой знае. Впрочем нека не избързваме. Като се приберем, ще го прочета, тогава ще поговорим, ако е сериозно… Знаеш ли, сега ще те разсмея.

И футурологът започна да разказва на жена си за немската прецизност и педантичност и едновременно с това за вътрешната разкрепостеност на европейците, която ги сродява с американците. В една ранна утрин той видял на пустата рейнска крайбрежна улица в Дюселдорф някакъв човек, който карал велосипед край реката и с пълен глас пеел, сякаш това било в реда на нещата, прочута ария, при това колоездачът бил с вратовръзка, бяла яка и лачени обувки, едва ли не с цилиндър, сякаш току-що бил слязъл от оперната сцена. А по това време на улицата нямало жива душа, никой, който да оцени пеенето му. Но велопевецът нямал нужда от чуждо присъствие. До него бил пълноводният Рейн, по който от ранно утро се движели товарни шлепове и параходи… Изгрявало и лятното слънце. Възхитеният Борк бил готов да тича подир чудака-певец, толкова екстравагантно, смешно и величествено било всичко това. Пълна разкрепостеност, пълно щастие. Изпитал желание да се гмурне в Рейн, да заплува срещу този пеещ колоездач, отпрашил по безкрайната крайбрежна улица, да му помаха с ръка, да му викне от водата нещо весело, изпитал желание да потича редом с него и да забрави всички грижи на този свят.

Посмяха се на чудака, носейки се по аутобана.

„Сега у дома, у дома. На работа и пак и работа, дявол да го вземе!“ — мислеше си Борк, предвкусвайки как скоро ще си е вкъщи, в своя кабинет, на бюрото. Мислеше си за това с вече привичното чувство на облекчение, както беше винаги при завръщанията му, при срещите с Джеси на летището, и едновременно с известен укор към себе си заради едноседмичното отсъствие, заради пропуснатите дни. А колко много бяха те, подобните на тези пропуснати дни, чиято цена човек разбира твърде късно.

Този път обаче към познатите настроения се прибавяше и нещо друго, свързано с онова, което научи още в самолета. На пръв поглед, че това странно съобщение е обречено да сподели обичайната участ на умопомрачителните сензации — да пламне и угасне. Но колкото повече Борк мислеше за чутото, толкова повече се учудваше, долавяйки в себе си необяснимото усещане за пристрастност към станалото, при това в степен, която не би му позволила да се отдръпне, да изхвърли от главата си тази история, дето изобщо не го засягаше. Все едно, че се бе оказал случайно в съдебна зала, където е произнесена неочаквана и нечувана присъда, според която не само подсъдимият, а и всички присъстващи на делото в момента са признати за виновни само защото са наблюдавали съдебния процес. И присъдата не може да се отмени, тъй като е произнесена публично.

Досегът с космическата новина пораждаше наистина странно състояние, странно, неочаквано и необяснимо. Под впечатлението от нея явно се намираше и Джеси зад волана. Усещаше го по лицето й, по очите й. Природата я бе дарила със сияещ поглед, чиито неуловимо променящи се преливания и оттенъци говореха на Робърт Борк толкова много. От първия ден на запознанството им на някакъв благотворителен концерт, когато я видя сред младите музиканти, а тя него — седнал близо до сцената сред зрителите, след което започнаха да се срещат, от този първи ден той се научи да чете по очите й „и за зимата, и за лятото на живота“ и знаеше всичко, което й е на душата, и тя също знаеше всичко за него. И тази способност да се разбират от половин дума, от бегъл поглед, бе определяща за тяхната сплотеност и семейно щастие.

Реши да не отвлича с бъбрене жена си — съсредоточена, притихнала, което не й бе присъщо. Нямаше и особени причини за угриженост. Както често става на тази възраст, начинът им на живот беше улегнал отдавна; единственото, което не можеха да пресметнат и предопределят, беше Божа работа — на всеки е отпуснат различен срок. Засега те полагаха усилия да реализират творческите си възможности, докогато им стигне „лимитът“ от време и здраве. И Борк разбираше: ако Джеси сега не прилича на себе си, то е само защото е поразена от това послание на космическия монах Филофей.

„Вкъщи ще си поговорим — мислеше Робърт Борк. — Дали да не се обадя на някой приятел от университета, да обсъдим, докато пътуваме? — и тъкмо щеше да вдигне слушалката, но размисли. — Не сега, първо трябва внимателно да прочета този космически оракул и чак след това…“

— Да пусна ли радиото? — попита Джеси, отгатнала мислите на мъжа си.

— Няма смисъл. Защо да ни бръмчи? С тебе и така ми е хубаво.

— Почти ме убеди — с малко мрачна насмешка откликна Джеси, докато ловко изпреварваше поредната кола.

— А ако това, което ни съобщават оттам — Борк вдигна очи към небето, — наистина съществува, разбира се, никой няма да остане безразличен.

— Мислиш ли, че действително е възможно?

— Не зная. Но ако е така, може да последва лавинообразна реакция.

— Пепел ти на езика! Футуролог! — съвсем сериозно се разтревожи Джеси. — Става страшно, когато се разбунят тълпите.

— Ако хората се видят в нелицеприятна светлина, генетиката от биологично тайнство може да се превърне в политика.

— Вече прекаляваш, Робърт — опита се да приглуши засилващата си тревога Джеси. — Но кой знае — започна да разсъждава тя, — точно преди да тръгна за летището, позвъниха Шнаер, Артър и Елизабет, и те са обезпокоени. А нашият Джон, Кошут, да се обади от Атланта, там поставял пиеса, та изведнъж си спомнил, че уж на дискусията по теорията на Фукуяма за края на историята ти си предрекъл нова трагедия, ново изпитание на човечеството. Ето, казва, изграчи прокоба твоят футуролог, измъкна от находищата на Световното зло, като от чувал с боклуци, вместо световна война, война вътре в човека, проблема струва ли си човек да се ражда. Да беше си премълчал този твой футуролог, казва, може би нямаше така да се обърнат нещата. А той отвори вратата слепешком и то се появи. Питам го — кое то? А той — то си е то. Няма си име.

— Е да, Кошут си е Кошут — Борк иронично сви рамене, — ежи се, както винаги, самият той поставя трагедии в театъра, обръща света надолу с главата: Шекспир, Есхил и т.н., а аз, видите ли, бил съм гарван, който грачи на оградата. Благодаря. Доброто ми плешиво приятелче…

— Той поначало си е чудак. Помниш ли как веднъж изтърси: завиждам ти, и жена ти е чудесна, и косата ти е коса. А аз какво? А ти му казваш: жената можеш да ми вземеш, а виж, косата, макар да е посивяла и рошава — не можеш! А на него почти му се насълзиха очите, като че хем се смее, хем плаче, артист!

Борк само замислено кимаше. За първи път се връщаше у дома с непривична, и по-точно, неизпитвана досега тежест в душата, привнесена отвън, невидима, неопределена и все пак постоянно присъстваща.

— Боб, наистина ли видя китове в океана? — прекъсна мислите му Джеси.

— Ами да! Затова ти и позвъних — оживи се той отново. — Представяш ли си? Това не се описва с думи. Представи си, в океана се движат като кораби огромни животни, плуват като жеравите в небето — в триъгълник. Невероятно! А ти не си до мен. Е, пак добре, че се свързахме. — Борк помълча и продължи развълнуван. — И как да ти го обясня, разбираш ли, сега си мисля, че това изобщо не беше случайно. Чуй само. Във Франкфурт този път освен познатата публика имаше един нов участник, от Австралия. От Мелбърнския университет. Все пак у австралийците има нещо по-различно от нас, не знам защо, може би защото са в покрайнините на света? Или просто човекът си беше такъв? Аз си го нарекох делфинолог, защото се интересува от делфините. Това му е хоби. Енергичен, с любознателен ум, говори интересно. Та с него се заговорихме, случайно, разбира се, за китовете. Започнахме с делфините. И може да ти се стори смешно, но този разговор за китовете много ни сближи. Беше ми толкова интересно! Та науката и досега не може да отговори на въпроса какво означава феноменът на груповото самоубийство на китовете.

— Когато сами се изхвърлят на брега? Това ли имаш предвид?

— Да, точно това. И какво кара китовете, пълни със сили и, надявам се, умствено здрави, изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, сякаш са се наговорили, да доплуват през нощта до брега и да се хвърлят на плитчините, където водата е до глезените, за да издъхнат? И там, без дори да се опитат да се дръпнат назад, към океана, китовете загиват. Защо го правят, заради какво, по каква причина?

— Чакай — прекъсна го Джеси със светнали от възбуда очи. — Колко пъти е писано за това по вестниците. И онзи твой австралиец знае ли защо става така?

— Там е цялата работа. Как разсъждавахме ние с него? Че това явление — самоубийството на китовете, противоречи на биологичния закон за съхранение на видовете. Тоест е в разрез с природата. В животинския свят няма подобно нещо.

— Затова пък сред хората го има колкото щеш.

— Това е съвсем различно. Абсолютно различно. И не за това става дума. Тук имаме нещо съвсем друго, Джеси.

Робърт Борк замълча, като обгърна с поглед изскачащата от гората мощна магистрала с набиващите се в очи крайпътни знаци и табла, любувайки се несъзнателно на познатия пейзаж. За няколко мига той се почувства много щастлив — на път за вкъщи, с Джеси на волана, готов да й разкрие огромната, както му се струваше, тайна на китовете, и блажено предвкусваше как тя ще бъде поразена от чутото, а след това, запалени от откритието, те отново и отново ще се връщат към тази тема и ще я разнищват от всички страни. И това ще е щастие. Нали щастието е единение на душите. Прииска му се, като пристигнат, да поседят на верандата, да послушат избрана от Джеси музика (тя е непоправима, за нея класиката е над всичко) и да си позволят любимото бяло вино… Но се сети за космическия монах и си помисли, че идилията може и да се отложи.

— Защо замълча, Боб, чакам. Решил си да ме заинтригуваш ли?

— А, не. Просто си събирам мислите. Питаш ме знае ли този австралиец Кифер причините за самоубийството на китовете. Как да ти кажа. Той предполага такива неща, каквито другите не могат дори да си представят. Разбираш ли, това не е просто някакво логическо заключение. Бих го нарекъл особено нравствено-философско виждане. Да, да. Не се усмихвай и не се чуди. Точно така е. Австралиецът лансира версия от глобален мащаб. Разбираш ли, измежду всички млекопитаещи китовете, наред с делфините, са най-развитите умствено същества. За съжаление, те не са надарени със способността да говорят и това издига непреодолима бариера между нас и тях.

— Боже мой, станало ти е навик да четеш лекции, Робърт. Но не мога да разбера за какво нравствено-философско виждане говориш?

— Нито един учен не е обяснил същността на това странно явление. А Кифър изведнъж ми разкри картина от вселенски мащаб.

— И в какво се състои хипотезата му?

— Той е стигнал до потресаващ извод. В акта на груповото самоубийство вижда реакцията на световния разум спрямо земните събития.

— Но това е пълна фантастика, Робърт!

— Не бих казал, не бих казал, скъпа моя. Аз самият съм погълнат от тази хипотеза. Човекът се ползва от абсолютната привилегия на разумно същество с вселенска мисия, а ако не сме в състояние да се усъвършенстваме, активно да усвояваме универсалното, което се изисква от нас и заради което съществуваме на този свят, излиза, че сме паразити, неоправдали предназначението си, безполезни твари. Извинявай, малко се увлякох. Просто исках да кажа, че колкото ни е дадено на нас, хората, толкова се и очаква от нас. И преди всичко се очаква да хармонизираме и усъвършенстваме битието, а тук се включва всичко, което излиза от нас — и в помислите, и на практика. Хармонията на битието! Колко велики и нищожни мисли се раждат по този повод, колко злорадство и пошлост се проявяват у нас почти на всяка крачка, а нали хармонията е и самоограничение, борба с духовната разпуснатост. И възниква естественият въпрос — а какво е съвестта, която във всички времена всеки хитричко тълкува посвоему, когато и както му е удобно, какво означава тя сама по себе си, пред природата, пред историята, пред бъдещето на света и най-после — пред Бога, който ни е създал и когото създаваме самите ние?

— Робърт — не се стърпя жена му, — ако живееше в Средновековието, щеше да бъдеш пламенен проповедник. И вероятно инквизицията с удоволствие щеше да те изгори на клада за ерес. Как може да се сътвори Бог?

— А, ето какво било! Виждаш ли, Джеси, и ти ставаш сведуща догматичка. Как може? Нямаше да им се удаде да ме изгорят. Може да се твори със слово. Да, да. То затова и ни е дадено свише. Всичко, което става в нас и с нас, става чрез словото. И всичко, сътворено от човека, в крайна сметка е опредметено слово. И мостът над реката в началото е бил само дума. Дори нещо повече — словото е потенциалът на вечността, заключен в нас. Ние умираме, но словото остава. И затова то е Бог. И ние се мятаме в словото, в думите — ту се хвърляме в безкрая, ту словото ни води с юздите на неизбежното като мулета… Но друго исках да кажа. За другата, обратната форма на проявление на битието — за изначалното отсъствие на словото. А това е цялата природа. Например същите тези китове. Трагични създания в този смисъл. Лишени от словесния дар, те са надарени с уникална интуиция, с особени, характерни само за тях мислене и дух, с особено енергоинформационно биополе. За това можем да съдим и от по-малките им братя — делфините.

— И все пак, Робърт, как да го кажа, какво ти се изясни?

Робърт Борк замълча, съсредоточен върху формулирането на онова, което за него беше толкова важно. Хрумна му мисълта, че винаги по пътя за или от летището кой знае защо му се иска да говори за необикновени неща, за които по-рядко става дума в домашна обстановка.

— Разбираш ли — продължи той, — Кифър твърди, и ми се струва, че не без основание, че китовете са живи радари в откритите океани, че улавят скрити за нас сигнали от космоса; може би именно китовете узнават първи, че назрява вулканично изригване, и безмълвно стенат под напора на енергията от земните дълбини, но вероятно най-трагичното за тях, несъкрушимо издръжливите на подобни стихии и бури, на които не всеки кораб може да устои, та най-страшното за тях е, когато ги връхлетят сигналите за човешки катаклизми, за хорски злодейства, предизвикващи непонятен за нас дисбаланс в състоянието на световния дух. И това навярно е най-мъчителното за тях, както алпийският фьон, идещ от планината, знаеш за какво говоря, за това има много книги — за вятъра, който е разрушителен за психиката на планинските жители. Защото колкото и да е страховит вулканът, той изригва лава, а след това притихва, угасва. А ветровете на човешкото зло не стихват. В това е цялата работа. Сякаш така е устроен човешкият живот, че добродетелите са винаги дефицитни, а злото — винаги в излишък, винаги безмерно. И сега си представи, че когато на Земята става нещо, което сме безсилни да спрем и дори му намираме оправдания в тъмните ъгълчета на душите и пукнатините на съзнанието, че когато убиваме, смазваме, отвратително мамим самите себе си, китовете плуват към нас от отчаяние и страх. Защото световният разум заплашва да рухне, да се самоунищожи, а това означава — да потъне в бездната, да изчезне. И това плаши всяка жива твар от безмълвната половина на света. Тези живи същества изпитват инстинктивен страх. Защо, мислиш, плъховете бягат от потъващия кораб? Точно затова. Лишените от словесния дар китове не могат да изразят колко страдат заради нас и как това ги потиска, задушава, разкъсва ги отвътре, търсейки изход, успокоение. Разбери колко мъчително е това! Помниш ли, някой ни разказа как видял на улицата едно нямо момиче. Майка му била убила бащата — някакъв мръсник, а то, горкото, тичало, не можело да обясни на хората какво е станало и искало да се хвърли под трамвая. Нещо подобно, макар и в други, вселенски мащаби, изглежда, става и с китовете. Може би те понасят твърдо в океана тревогата за пламналите горски пожари, потреперват от свлачищата в планините, когато ледниците тръгнат, премазвайки всичко по пътя си. Но сривовете в човешкото поведение, садистичните и неизкоренимите злодейства — виж, това вече не е по силите им да превъзмогнат — в такава, разбираш ли, концентрация на пагубните страсти на човека, носителя на световния разум. Мислиш ли изобщо за това, че той ни е поверен като субстрат, по-точно форма на проявление на вечността? Съмнявам се. Някъде между нас, в човешката стихия, се извършва сриване, пропадане, извращаване на нравствеността, а от това сриване незримата радиация от злото и страха плъзва по света, космическата справедливост е нарушена, а аз мисля, че такава справедливост съществува, хармонията на битието се деформира и тогава китовете не издържат и също се пречупват, плуват към брега и се мятат на него изведнъж, хвърлят се на сигурна гибел, просто се самоубиват. И ето, представи си, едва полетял над Атлантика, гледам изведнъж под крилото на самолета стадо китове в океана. Изтръпнах, като ги видях как се движат сред вълните в клин като жерави, дъхът ми секна и в същото време кой знае защо си помислих: къде ли са тръгнали, каква сила ги гони, накъде и защо?

— Е, вече ми е ясно защо изведнъж ти е хрумнало да ми звъниш от самолета. А аз не можех да схвана какви китове, какво става? Естествено, как да не се обадиш след всичко, което си си въобразил?

— Мисля, че не само си го въобразявам.

— Хайде, хайде — снизходително се усмихна жена му. — Скъпият ми футуролог! — Гледаше го с лека ирония. — Случват ти се такива неща. Все пак е любопитно, дума да няма, много любопитно. Току-виж наистина това е някаква форма на протест? Кой може да каже? Ох, Робърт, трябва да заредим, виж, бензинът свършва. Докато пътувахме и правехме догадки за китовете…

Те отбиха към бензиностанцията и всичко се върна в привичното русло на делника, изместило и космическия монах, и китовете, и всякакви там абстракции. После продължиха по улиците на крайградската зона, до дома им вече оставаше съвсем малко.

Усетил изведнъж връхлетялата го умора, Борк каза:

— Джеси, нека днес не вдигаме телефона. Включи телефонния секретар. Уморен съм. Трябва да си почина от пътя.

— За един разговор вече дадох съгласие. Извинявай, но довечера ще ти се обади Оливър Ордок. Казах му, че пристигаш днес. А той се канеше да ти звъни чак в Европа.

— Оливър Ордок ли?!

— Ами да! Той се кандидатира за президент. Знаеше ли?

— За знаене знам. Сега започва първият кръг на кампанията. Ох, от него няма откачане. Упорит човек е, ще звъни до дупка.

— Извинявай, Боб. Не можах да му откажа.

— Щом ще звъни, да звъни. За Бога. Оливър Ордок. Доста отдавна не сме се чували. Помниш ли, беше вицегубернатор, занимаваше се с науката и образованието в щата и с трудовата заетост. Помагаше ни в организирането на международни научни конференции, ако си спомняш, заедно ходихме до Москва в първите години на горбачовската перестройка. Тогава там канеха политолози и футуролози от целия свят. Ордок участваше като политолог и представител на щатската администрация. Ех, тази перестройка. Каквото и да се каже, разтърси всички и на Изток, и на Запад. Романтично време. Той е по-млад от мен, въпреки че и неговите годинки май не са малко.

— Петдесет и шест — подсказа му Джеси. — По вестниците така пишат: петдесет и шест годишният Оливър Ордок.

— А, значи е на толкова. Горе-долу и аз така предполагах. Излиза, че нашият Оливър Ордок събрал кураж, решил да си опита късмета. Ех, магията на висшата власт. А току-виж и успее?… Предизборната кампания е като открито море, вълните прииждат и докато се усетиш, те отнесли до брега. Само да успееш да предизвикаш обществения прилив. Да проявиш интуиция. В този смисъл Ордок е в стихията си. Той е ловък човек, не е задълбочен, но не е и глупав.

— Да, помня онова време. Добре го помня. Тогава в Москва… Кога бяхме там? А, да, през осемдесет и шеста… ти говори в Кремъл, в онази огромна старинна зала, Горбачов сам ръководеше срещата. И Ордок беше с нас. Спомняш ли си? И не се изказа зле, дори напротив.

— Не беше зле. Никак не беше зле. В него има енергия, ентусиазъм на оратор. Макар че, повтарям, му липсват солидни познания. Всъщност те навярно не са и нужни в подобни случаи. За масовото съзнание е важна преди всичко програмата на кандидата. И личният чар.

— Ох, Робърт, стига, ние какво зациклихме — за китовете, сега за Оливър Ордок. Като че ли си нямаме други грижи. Скоро ще си бъдем вкъщи. Разбрахме се: Ордок, та Ордок…

— В това е и същността на съвременния популизъм, Джеси. Всички си губят ума по една личност, а тя сякаш си губи ума за всички. И ние с теб не сме изключение в Америка.

— Сигурно. Само че какво го е прихванало изведнъж да те търси на пожар чак в Европа? От какъв зор?

— Няма какво да гадаем. Мисля, че този космически монах е запалил главата на много хора. Така да се каже, отведнъж ги извади от релси. Мисля, че това е причината. Макар че не съм сигурен.

— А ти какво общо имаш? По същата логика и ти, Боб, можеш да позвъниш на Ордок по повод космическия феномен. Привет, старче, какво смяташ за посланието от космоса до римския папа? Помниш ли, в Москва руснаците в подобни случаи казват — това яде ли се, пие ли се. Та и ти би могъл така, с какво ще изядем сензацията, скъпи Ордок? Защо не?

— Естествено. И все пак сама каза, че и други хора са ме търсили. Защо ли са решили, че точно аз трябва да давам обяснения за този космически смахнат? Трябва по-бързичко да се ориентираме за какво все пак става дума. А ако е само фойерверк?

— Ако е така, ще се посмеем, ще се повеселим.

— Ох, не говори така, Джеси. Такива фойерверки не са на добро.

— Ето на, на тебе само ти дай повод. Ненапразно жизнерадостните съпрузи те нарекоха глобален песимист. Дай за малко да забравим всичко това, поне докато стигнем у дома. Много ми дойде наведнъж — и монахът Филофей в орбита, и твоите китове в океана, а аз имам сериозна репетиция с оркестъра. Ох, Боже…

— И на мен ми се иска спокойно да поседна с тебе, Джеси… Ето че стигнахме.