Чингиз Айтматов
Клеймото на Касандра (6) (Из ересите на XX век)

Глава шеста

Този есенен ден като че молеше да бъде увековечен в живописно платно със звънтящо сребристия си въздух, с безшумно падащите разнобагрени листа, с ятата отлитащи птици, закръжили за сбогом над покривите в предградието… Някъде в съседство се долавяха гласовете на играещи деца. Слънчевият ден даряваше на всичко живо тишина и успокоение — съзерцание на собственото битие…

Сигурно така би отминал по реда си и този чудесен Божи ден и, както изглеждаше, нищо нямаше да смути ритъма на живота. Но приближаваше събитие — засега още назряващо, още се зареждаше с електричество, за да се отприщи по-късно. За него хората трябваше да се съберат на едно място. Да се струпат колкото може по-голямо количество, да се пресоват колкото може по-плътно в единна маса с горещо дихание.

Робърт Борк все си поглеждаше часовника и се улавяше, че чака предизборната среща на Ордок с такова вълнение, като че ли самият той щеше да държи реч, щурмувайки президентското кресло, сякаш пред него стоеше задачата, както се изразяваха вестникарите, да овладее момента, да спечели доверието и подкрепата на публиката. Борк сам не можеше да разбере от къде на къде, по каква причина се вълнува толкова. Уж не беше нещо особено — поредното мероприятие в хода на изборната кампания и нищо повече. Струваше ли си изобщо да мисли за това? Струваше ли си да придава такова значение на едно тривиално събитие, толкова да преживява нещо, което не го засяга по никакъв начин. Чудак и това си е! Като някакъв запалянко!

Но колкото и да се надсмиваше над себе си, сърцето му се свиваше и той не можеше да си намери място. През цялото време го влечеше към каменната градина, където обикновено, докато се разхождаше или чертаеше по пясъка нещо като магически знаци, слушаше през отворения прозорец музика от грамофона. Слушаше я и сега. Търсеше успокоение в симфонията на Бетховен, в нейната мощ и космичност, с надеждата, че музиката, както ставаше обикновено, ще го отвлече, ще го потопи в своя свят, в съвсем различни преживявания, в други, нерегламентирани от нищо мисли и фантазии, на които често се отдаваше. Обичаше да размишлява, че музиката е една от безбройните трансформации на слънчевата енергия, че извира от глъбините на Вселената, а композиторът като радар я улавя от космоса, оформя я, хармонизира я, придава й конкретно звучене. С други думи, музиката е звуково преобразуване на вселенското Пространство и Време. Естествено, той не споделяше с никого тези свои „открития“, хората само биха му се надсмели. Дори Джеси не знаеше това. Имаше си теория, която също пазеше за себе си, макар че на моменти му се искаше да я сподели: понякога си мислеше, че музиката е дадена на хората като компенсация за трагично краткия човешки живот. Когато човек слуша музика и потъва в нея, той прекрачва в надличностната категория на времето, слива се с течението на безкрайността и животът му се удължава от докосването до вечността може би с десетилетия, столетия или нещо повече, но се удължава не в линейно измерение, а в друго, чиято природа е още неразкрита. И най-вероятно никога не ще бъде разкрита.

Този път обаче Борк се убеди, че за подобно възприемане на музиката бе нужно определено предразположение, настроение като пред молитва, като пред отплуване в морето. Точно това не му достигаше днес. И музиката не помагаше. При това Джеси закъсняваше от репетицията. Беше час пик с неизбежните по това време задръствания по пътищата. Вкъщи Борк също се чувстваше като в задръстване. Работата не му спореше, не можеше да се заеме с онова, което трябваше да завърши спешно. Защото „Трибюн“ искаше обещаната статия колкото може по-бързо. И макар да съзнаваше, че жътвата от сензациите във вестника не търпи отлагане, днес не можеше да се застави да седне пред компютъра. Непрекъснато отлагаше, като се успокояваше, че в краен случай пак ще поработи през нощта, че ще спази уговорката с вестника. Скучаеше, сновеше напред-назад и заедно с това предвкусваше прекрасния текст, който щеше да запълни листа; усещаше го почти физически, текстът избуяваше в него като трева след проливни дъждове. Статията, както се казва, сама се молеше да я напише.

Но той бездействаше в напрегнато очакване на нещо, което на пръв поглед не би трябвало да очаква и което не го засягаше. Грандиозният предизборен митинг, който щеше да се състои в най-гъстонаселената част на града, в прочутата спортна зала, претъпкана с народ, кой знае защо му се привиждаше едва ли не пред дома му, на терасата, на тревата, в каменната му градина. Струваше му се, че тълпата притиска къщата му с тежестта си, че затруднява дишането му… Каза си, че е параноик. Как може да му се привиждат подобни неща?

Кръстосваше насам-натам, ту вкъщи, ту навън, поглеждаше си часовника, слушаше музиката с едно ухо, не отговаряше на телефонните позвънявания, а телефонът си звънеше, при това доста настойчиво. Заобикаляше големия телевизор в хола, не искаше да го пуска предварително; можеше да разкаже онова, което течеше по това време, без да го гледа — все същата телевизионна суета… Джеси още я нямаше…

Беше в някакво отнесено състояние, не можеше да се съсредоточи. Но му идваха и сериозни мисли. Например за това, че в разговорите в университета, пък и с журналистите в „Трибюн“, кой знае защо не се споменаваше фактът, че посланието на космическия монах Филофей бе адресирано лично до римския папа. А не беше трудно да се предположи в какво сложно положение бе поставен папата — как да реагира, да отговори ли в пресата или не на едно толкова нетрадиционно, да не кажем скандално обръщение на някакъв самозван монах, и ако да, то какво да отговори?

Робърт Борк си представи ясно какви невероятни вълнения можеха да възникнат в различните религии, когато проблемът за касандро-ембрионите станеше тема на повсеместни обсъждания и спорове. Ето къде се бе затаила една от опасностите по пътя на Филофеевите открития.

Защото религиите, побрали и мъките, и вдъхновението на вечния порив на човешкия дух към непостижимото сливане с Бога, в същото време не пропускаха, че Бог си е Бог, и дори да е един за всички, все пак своето си е свое, а чуждото — чуждо, а своето и чуждото са несъвместими понятия. И това пораждаше пристрастието, амбициите, егоизма на различните вероучения при налагането на собствените ни приоритети в притежанието на истината — основната причина за конфликтите в световните религиозни структури, а оттам и за отчуждението и взаимното неразбиране на вярващите. Може би точно по тази причина във всяка религия щяха да се намерят определени сили, разсъждаваше Робърт Борк, които непременно ще се опитат да обърнат откритието на Филофей в своя полза при всяко положение — или като предадат космическия монах на анатема и по този начин натрупат политически капитал, или като приспособят откритието за клеймото на Касандра към собствените си доктрини, за да разширят диапазона на култа и да засилят влиянието си върху своите последователи.

И пак си мислеше за онова, което и друг път му бе идвало наум, отначало мимоходом, а по-късно все по-упорито и по-упорито и за което мрачно размишляваше при пътуванията си в различните страни на всевъзможни международни конференции, без да се реши обаче да сподели разсъжденията си открито. Какво ли би станало, как ли би се променил животът на отделната личност, какви ли биха били хорските съдби, ако всеки човек на Земята беше свободен да изповядва в еднаква степен всички религии, ако се сдобиеше с правото на нерегламентирано, свободно приобщаване — стига, разбира се, да вярва в Бога — към всички съществуващи вярвания в еднаква степен и с еднакъв „статут“, а не към някакво отделно вероизповедание или секта, изключващи останалите, ако хората можеха да членуват в една асамблея на световните религии и бяха приемани от всички тях без никакви уговорки, ако човек можеше да се смята и за християнин, и за мюсюлманин, и за будист, и за юдаист, и за какъв ли не и да дарява уважението и любовта си на всички религии, както и да бъде признаван от тях — тогава той щеше да приема свободно всичките им идеи и норми, но не сектантските, не изолационните, а общорелигиозните. Тогава между хората не биха съществували бариери от религиозно естество, нещо особено съществено за смесените полирелигиозни общества в милионните градове и гъстонаселените страни. Може би една такава възможност би облекчила значително човешкия живот, би го направила по-хармоничен? Може би бе дошло времето, когато всички религии трябва да тръгнат към човека заедно, а не разделени и избутващи се с лакти? За да може човекът в края на двайсети век да заяви, за разлика от предходните поколения — всички религии са мои, храмовете на всички култове са отворени за мен и във всички тях съм желан богомолец… Роден съм от християни и бях кръстен, но ще ме погребат под стихове от Корана, днес съм православен с православните, вчера бях мюсюлманин с мюсюлманите, в Япония се покланях на Буда, в Швеция пригласях на тезисите на Лютер… Не съм чужд за никого в своята вяра в Бога, за мен няма чужди молитви, отправяни от човека към нашия Творец на всички езици и наречия. Към Твореца, който еднакво се вслушва във всеки от нас, еднакво страда от нашите злодеяния и еднакво отваря за всички ни Вселената според нашата мъдрост и добродетелност.

Религиозното единство не би отслабило вярата в Бога в нито една от съществуващите религии, а обратно — би им придало универсалност, откритост, динамизъм и най-важното — би разкрило човеколюбивата основа на религията в изконната й същност, на дело, а не само в прекрасните теории…

Естествено, Борк разбираше, че това е по-скоро странна, може би дори нелепа идея и че тя едва ли е осъществима, че може да я обмисля само за собствена употреба, че трябва да е изключително предпазлив при подобни глобални изказвания, за да не засегне болезнено вярващите, житейската им нагласа, че подобна идея може да предизвика шок. И точно по тези съображения футурологът Борк сдържаше желанието си публично да огласи на свой риск онова, което носеше в себе си… Сдържаше се дори когато изкушението беше голямо, когато актуалността на религиозния космополитизъм беше очевидна като необходима истина, като абсолютно необходим модел за ново духовно общуване между хората и религиите. Това би било обща крачка в търсенето на Бога, а не разпокъсани опити на конкуриращи се религии „да преуспеят“ повече от другите.

Той си представяше прекрасно какво бурно възмущение би предизвикала в религиозните йерархии идеята за индивидуална полирелигиозност, какъв шум щеше да се вдигне, колко камъни щяха да полетят към горката му глава, в какви грехове, в какво кощунство, в каква световна ерес щеше да бъде обвинен. Ако егоизмът и ереста са типични и едва ли не биологични характеристики на човешката природа, такива действия несъмнено щяха да последват. И тогава дори съдбата на злощастния Салман Рушди, осъден на смърт от ислямската йерархия, кръвно оскърбена заради великия си пророк, под безразличния поглед на другите религии, дори такава съдба можеше да му се стори завидна: тъй или иначе Салман Рушди засега успяваше да се укрива, а беше твърде вероятно борецът за полирелигиозна интеграция на вярващите да бъде лишен и от тази възможност, и за него, еретика, отхвърлен и преследван от всички разгневени култове, да не се намери на Земята място, където да подслони злочестата си глава, никога и никъде да не намери пристанище. „В такава ситуация ще ти остава само да избягаш в космоса, при Филофей — помисли си със самоирония Робърт Борк и изведнъж му хрумна: — А може би съдбата точно затова е запратила Филофей в космическа орбита, за да може оттам, от недостижимата си висота, да каже на земните хора истината?“

Погълнат от нахлулите мисли, Борк замалко да пропусне началото на прякото предаване от предизборната среща. Погледна часовника си — беше вече шест. Той се втурна в хола към телевизора. Тъкмо навреме! Водещият приканваше телевизионните зрители да проследят прякото излъчване от спортната зала „Алфа-Бейзбол“ на предизборната среща на независимия кандидат за президент Оливър Ордок.

Появи се панорама на тълпящите се в залата хора. Имаше много народ — не можеше да се обхване с поглед. В ефира се чуваше приглушен шум от гласове, напомнящ бръмченето на рояк пчели. Лицата на хората, техният израз плуваха пред Борк, море от лица от различен тип, с различен цвят на кожата. Оформлението на интериора свидетелстваше, че екипът на кандидата си е свършил добре работата. Под купола на спортната зала висеше огромен балон с портрета на усмихнатия Ордок. На различни места се мяркаха плакати: „Той познава социалните низини“, „Ордок — бъдещият президент!“, „Ордок издига нова екологична програма“, „Безработните вярват в Ордок!“, „Феминистките настояват за приоритет!“, „Да дадем гласовете си за нашия Ордок!“ и т.н. Операторите работеха майсторски, като показваха плакатите в едър план.

Нещата се развиваха така, както можеше да се очаква при публични срещи от този род. С шума, врявата, естрадната музика, полицаите, които невъзмутимо следяха за реда. И самият Оливър Ордок изглеждаше така, както подобава на герой на тържеството. Движенията му бяха уверени, при своя скромен ръст той демонстративно държеше главата си високо вдигната върху жилестата шия. Усмивка оживяваше безцветните му повехнали устни, очите умело прикриваха зад същата тази усмивка колко неспокойни и нащрек са всъщност. Напомняше по нещо на опитно конферансие, което успява да компенсира ниския си ръст с бодрост, енергичност, интригуващ тембър на гласа. Ордок тръгна към трибуната под дружелюбните аплодисменти на залата, от двете му страни вървяха консултантите и помощниците му. Още с появата на кандидат-президента тълпящите се фоторепортери мигом се залепиха за него, един през друг защракаха фотоапарати, забляскаха светкавици. През тази непълна минута ефирно време атмосферата от предизборната среща бе предадена на екрана такава, каквато и трябваше да бъде, като за кой ли път се акцентираше върху американската демокрация в действие и върху деловите качества на организаторите на предизборната кампания.

Обичайната при такива случаи картина поуспокои Борк, който през целия ден беше необяснимо напрегнат и притеснен, и той дори се укори за излишната си нервност.

Наистина беше трудно да доловиш нещо необичайно в това море от хора, чието внимание бе фокусирано върху един герой — Оливър Ордок. Усилена от микрофоните, речта му се разливаше из огромната зала в потоци от думи и възклицания. Ордок говореше твърде обиграно, засягаше актуални проблеми, бурни ръкопляскания щастливо го прекъсваха на няколко пъти, когато улучваше десетката и засягаше наболели проблеми. Кандидат-президентът правеше всичко по силите си, за да удовлетвори, привлече и очарова тълпата в замяна на политическото й доверие в него. За тази цел той критикуваше убийствено сегашния президент, Конгреса, сенаторите, средствата за масова информация, разни корпорации и компании, финансовите структури, които и поотделно, и заедно все нещо не бяха свършили, не се бяха издължили, бяха укрили доходи, бяха лишили тези хора от всевъзможни блага, а той им обещаваше да възстанови и многократно да компенсира загубите им.

Тази част от речта определено му се удаваше, цялата зала бе възбудена, поради което и Ордок сякаш разцъфваше, израстваше в собствените си очи и в очите на аудиторията. Това беше успех.

Робърт Борк внимателно наблюдаваше Ордок, като се мъчеше да прецени до каква степен му е повлиял вчерашният им телефонен разговор. Не, до момента Ордок не беше казал и дума за посланието на космическия монах. Може би това беше на добро, може би на подобно политическо сборище не биваше да се засягат такива теми? Може би Ордок си бе поставил за цел да разприказва, да насочи, да увлече тълпата към джунглата на актуалните проблеми от всекидневния живот, за да изчерпи с това регламента?

И все пак Ордок не успя да надхитри тълпата, да подмине феномена Филофей. Още първият въпрос от микрофона в залата беше именно за това:

— Мистър Ордок — раздаде се звънък женски глас. — Казвам се Анна Смит и съм учителка. Бихте ли ни казали какво мислите за посланието от космоса на монаха Филофей, публикувано в „Трибюн“? — жената стоеше изправена и развълнувана пред микрофона на пътеката.

Хората в залата се залюляха, сякаш бяха на палубата на кораб, внезапно връхлетян от гигантска вълна. Шумът от гласовете припламна и бързо угасна в очакване на отговора. Моментът напомняше онези, които се наричаха повратни.

— Да, уважаема Анна Смит — каза след малка пауза Оливър Ордок, видимо напрегнат, с променен израз. — Четох този документ и много мислих за него. Няма да скрия, допусках, че този въпрос ще възникне и на днешната среща, макар че, ако трябва да бъда точен, той няма пряко отношение към предизборната кампания. Но онова, което вълнува вас, уважаеми избиратели, вълнува и мен. Още повече, зададеният въпрос очевидно засяга всичко и всички. Във връзка с това искам да кажа следното — продължи Ордок. — Аз естествено не съм специалист по подобни, далечни от политиката проблеми. Но мисля, че откритието на монаха, а по-точно на съвременния учен Филофей, показва, че за човечеството настъпва време на изпитания. Уви, явно нашата самооценка се оказа по-висока от реалната. Всички сте чели вестника, разбирате за какво става дума. Сигналите на Филофей трябва да се приемат като предупреждение за надвиснала катастрофа. Така излиза!

В същото време телеобективите пълзяха из залата, открояваха, снимаха в едър план лицата на присъстващите, замрели с напрегнато очакване в очите. Робърт Борк се закова пред екрана, изпълнен със съжаление, че точно сега не е в залата. Дали Ордок ще успее да убеди хората?

— А какво да правим? — попита отново учителката в настъпилата тишина. Въпросът й прозвуча искрено и отчаяно.

— Мисля — отвърна Оливър Ордок, — че всеки трябва да решава сам. — В залата се надигна глухо бучене. — Ако трябва да говорим най-общо — започна да разсъждава той, като се опитваше да пресече шума, — става ясно, че ще трябва да предвидим съответни програми за избягване на катастрофата — или социална, както смята Филофей, или биологична, да вземем мерки за борба с онези явления, които предизвикват есхатологичната реакция на касандро-ембрионите, т.е. стремежа им да се откажат от живота.

— Може ли да кажа нещо? — прозвуча още един женски глас. Някаква жена, на вид мулатка, брюнетка с проблясващи метални обици, с жълта блуза с разкопчана якичка, решително застана пред микрофона на една от пътеките между редовете. — Не мога да мълча, не бива да мълчим! — заяви тя, като се оглеждаше наоколо. — Да, животът в нашите квартали съвсем не е лек. Но винаги сме живели с желанието да имаме деца, били сме щастливи от раждането им. И нека никой не се намесва в това! Какво го засяга него, космическия монах?! Защо ме преследва? Защо се бърка в личния ми живот? Категорично протестирам!

Залата отново зашумя, много от присъстващите кимаха с глави в знак на съгласие, някои ставаха от местата си и махаха одобрително с ръце.

Ордок се помъчи да успокои мулатката:

— Да, разбирам ви, мадам, но появата на клеймото на Касандра не зависи от нас. Не трябва да затваряме очи пред факта, че това е реалност.

— Ако от трибуната и бъдещият президент приглася на този космически монах, това е друг въпрос! Нека дойде тук, нека ни каже с какво ние, жените, така разгневихме небето, на което се е изкатерил и ни хули оттам, позори ни пред целия свят! — не млъкваше жената, като бляскаше с щампованите си обици и възбуждаше солидарността и протеста на околните. Може би и вкъщи я биваше да прави сцени, а може би си нямаше нито къща, нито мъж. „Какво нещастие — шепнеше си Борк, — каква трагична заблуда! Тя си вярва и всеки може да я разбере.“

А жената продължаваше все по-афектирано:

— Лесно ви е да разсъждавате, лесно ви е да го наричате гениален учен. Виж ти, той ни бил отворил очите! А за мен този тип в орбитата е негодник! — изкрещя тя с отприщена ярост.

При тези думи шумящата зала изведнъж онемя, за секунда се възцари пълна тишина. Никой не я възпря, никой не я помоли да се придържа към общоприетите норми на поведение. Не посмя да й ги напомни и самият Ордок, изпаднал в нелепо положение. Последвалата сцена потресе много американци, които в този момент седяха пред телевизорите.

— Гледайте, нямам какво да крия, гледайте, какво да правя? — извика жената, като дишаше нервно, и посочи челото си с пръст. — Вече няколко дни на челото ми е тази същата напаст, петното, клеймото на Касандра, както нарича тая гадост космическият дявол! — лицето й в едър план изпълни екрана. И тогава стана ясно забележимо зловещото пурпурно петно, ритмично пулсиращо като тревожен сигнал.

— И с крем съм го мазала, и с пудра — отново заговори тя, като прикриваше с длан треперещите си устни. — Не помагат. Не изчезва. Нито денем, нито нощем! И излиза, че съм под контрола на този злодей! Че той ми сочи с пръст: гледай, твоят плод е против тебе, против майка си, против живота, той ти праща сигнали, че иска да бъде умъртвен! Оказва се, че той не иска да се роди, че се страхува да живее! Нали така? А кой му вдъхва такова отвращение към живота, кой го тласка към смъртта, още преди да се е родил, кой го принуждава да се отрече от света? Кой се намесва в личния ми живот? С какво право ме облъчват от космоса с някакви страшни сондажни лъчи? Ние си седим тук, а онзи, както ни се внушава, гениален Филофей, тършува с лъчите си от космоса, издирва касандро-ембриони в жените. Той ни контролира! Внушава ни колко сме лоши! И какво да правим? Да не мислите, че само аз съм такава? И в тази зала положително има и други като мен, но може би тези жени още не знаят, че носят клеймото на Касандра?! И какво ще заповядате да правим, а, хора? Какво да правя аз? Да убия плода си, защото го е страх от живота? Значи аз, моят живот и моята съдба не му харесват? Или трябва да му поднеса земния рай?! Но как? И аз самата бих искала! Но как да поправя света? Или да взема да се обеся? — и тя избухна в горчив плач, като си скубеше косите и безутешно клатеше глава. Някакви хора от близките редове притичаха до нея и я отведоха, придържайки я за раменете.

И отново в залата настъпи мъртва тишина. Хиляди хора седяха неподвижно, забили очи в земята. Като че всички бяха забравили напълно за Оливър Ордок, заради когото бяха събрани тук. Дори телевизионните камери вече го заобикаляха на трибуната, като ту втренчено наблюдаваха лицата на хората, ту даваха залата в общ план.

Ордок се появи на екрана едва след като понечи да каже:

— Не мисля, че тук ще успеем да отговорим на всичките тези въпроси. Може би си струва специално… — започна той, но отново го прекъсна глас от залата:

— Извинете, мистър Ордок — заговори един мъж от най-отдалечения ъгъл, — но съм длъжен да го кажа, за да не си помислите нещо лошо. Ние сме за вас, но сам виждате, че всички ужасно се вълнуват. Самият аз съм лекар и съм потресен, разбирам тази жена, и колко такива ще има още! Как може така да нахлува в живота някой от космоса, който и да е той?! Първо, това е нарушение на нашата конституция. Възникна въпросът: в демократична страна ли живеем или не? Господари ли сме на себе си или не? Къде останаха правата на човека? Кой се осмелява да потъпква правата на личността? Кой може да ни принуждава да живеем и да постъпваме според някаква теория, дори и да е научна концепция? Ако не я приема, ако тя не е в мой интерес, никой няма право да ми натрапва един или друг начин на живот чрез лабораторно въздействие върху мен. Внимателно проучих посланието на Филофей. Може би от научна гледна точка той е прав, напълно го допускам, но на практика — не, не е прав. Ние не сме опитни мишки.

— Вярно! Браво! Точно така! — чуха се отделни гласове. И залата закипя.

Телевизионните камери се плъзгаха по лицата, улавяйки ту един, ту друг крещящ избирател. За миг операторът показа в едър план и самия Ордок. Беше страшно и тъжно да го гледаш. Стоеше напълно объркан на трибуната, без да знае как да реагира, как да обуздае дивите страсти, бушуващи в залата. И в този момент Борк забеляза, че онези супени петна отново се бяха появили по лицето на Ордок, избили някъде отвътре като грозен признак на тиха ярост. Петната, разплискани по лицето му, бяха пурпурносиви, горещи и влажни — такова впечатление правеха от разстояние, на телевизионния екран. На самия Борк му призля от случилото се, от безнадеждното нежелание на хората да съзрат в себе си извора на злото на Земята. Да, неизтребимо, непреодолимо нежелание да разберат Филофей. Дожаля му и за Ордок, той беше изпаднал в унизителна ситуация. „Ех, че не му провървя — измъчваше се Борк за своя състудент. — Най-важното е да не пада духом. Дано само успее да разколебае залата, да отстои своята гледна точка. Тогава ще си възвърне предишните позиции. Но дали ще успее? Боже мой, каква нелепост! Обречени сме, не сме виновни за това, но сме обречени на слепота, когато става дума за самите нас! Горкият Филофей, ако можеше да се пренесе сега в тази зала!“

— Моля ви, мистър Ордок, от свое име и ако са съгласни, и от името на избирателите. Това не бива да се оставя така! — извика в микрофона, преодолявайки шума, онзи, който се нарече лекар. — Никой няма право да провежда каквито и да било експерименти с гражданите на Америка! Този космически монах има предвид цялото човечество вкупом, това си е негова работа, не наша. Но ние сме американци! Суверенни личности! Трябва да се забрани провеждането на провокационни облъчвания на територията на Съединените щати. Нека си каже думата Конгресът, нека се произнесат федералните органи!

— Правилно, точно така! Трябва да се забранят! — долитаха викове от всички страни. — Да се забранят!

— Спокойствие, джентълмени! Моля ви, дами! — опитваше се да въведе ред водещият пред микрофона на сцената. Той беше солиден, строго облечен човек, със скъпи масивни очила, с пригладена с гел коса, идеално сресана на път и както личеше, и за него този обрат на събитията беше съвсем неочакван. Беше притеснен, през цялото време подръпваше вратовръзката си. — Моля да се съобразявате с реда пред микрофоните! — призова той. — Обещавам ви, само поред, много ви моля, спазвайте реда.

Но беше вече късно. Около микрофоните на пътеките се тълпяха желаещи да се изкажат на минутата, да изстрелят на един дъх още и още неща към онова, което вече бе казано.

Водещият едва успяваше да регулира редуването на микрофоните:

— Първи микрофон! Давам думата на втория! Моля! Трети микрофон! Пети, седми, десети!

Като невидим огън от микрофон на микрофон се стрелкаше щафетата на изказванията, които ставаха все по-категорични и същността им се свеждаше до остро неприемане на откритието и идеите на Филофей, до радикални призиви да го изритат от орбитата, защото, представете си, в космоса се е появил световен провокатор, злостен вселенски размирник; а един тип, изглежда, от руските емигранти, дори нарече Филофей, по аналогия с доносниците от КГБ, космически доносник спрямо бременните жени. Друг пък изказа предположение, че Филофей е руски агент, оставен в космоса, че задачата му е да погуби Америка отвътре, да взриви генетическа бомба в обществото; трети подхвърли версията, че това е дело на международната мафия, която планирала някаква глобална акция, за да поеме контрола над съвременното общество. Бяха изказани и много други страховити версии, за които се сети множеството. А по-нататък бяха задвижени вечните стереотипи за Злото и коварството с добавка на прилагателното космически — космически сатана, космически дявол, космически анархист и дори почти комплимент — космически Фауст…

Но повечето от изказалите се бяха искрени и говореха с тревога в душата, макар и всички до един против Филофей, с желанието на всяка цена да прогонят от умовете и сърцата си плашещите изводи от неговите социално-биологични открития. Те се опираха преди всичко на историята на човечеството, което се множеше и прогресираше от век на век, без да подозира за някакви „знаци на Касандра“. Всичко това правеше наистина силно впечатление, особено когато жените със сълзи на очи молеха за спасение, за защита от нахлуването на сондажните лъчи в личния им живот. И най-после в хода на изказванията прозвуча искането да се предложи на самата ООН да се занимае с космическия монах, въпросът да се постави в ООН, за да се вземат мерки за защита на човечеството.

На Робърт Борк му беше тежко и мъчително да наблюдава тези сцени, като все повече се убеждаваше с горчивина, че голямото мнозинство от хората не разбира опита на Филофей да открехне прозорчето към истинската същност на надвисналия апокалипсис, предопределен не от глобалната катастрофа във външния свят, очаквана от деня на сътворението, с която винаги можеш да се примириш, а от срив в самите недра на наследствеността, предизвикан от безкрайните, все по-изтънчени и ожесточени злодеяния. Надигаше глас заседналият в човека неизкореним инстинктивен страх от разплата за натрупаните грехове, за вината пред подарения от Бога живот. Даряван само веднъж, неповторим, даден всекиму за дълъг срок, но не навеки, с предопределен ограничен лимит във Времето и Пространството.

Не беше възможно да гледаш спокойно и Оливър Ордок. Борк си представяше как той загива в собствените си очи, и се самообвиняваше, че не е успял да предвиди това развитие на събитията, макар че посвоему предупреди Ордок.

Всъщност Ордок наистина се оказа в идиотско положение. Той бе забравен и захвърлен на трибуната, като че тази среща изобщо не бе свързана с него. Всички изказвания и реплики бяха само за Филофей, именно Филофей, който се рееше из космическото пространство, беше в центъра на вниманието, а не Ордок, заради когото бе свикан този митинг. Микрофоните на пътеките бяха обсадени от напиращите да кажат нещо на монаха Филофей, а не на кандидат-президента. А междувременно той кой знае защо продължаваше да стои на трибуната. И пред очите му всичко се превърна в пазар. Подготвената украса, предвидена да внушава на избирателите и телезрителите мисълта колко важна е мисията на Ордок, се оказа ненужна. Балонът под купола на спортната зала с портрета на усмихнатия Ордок сега изглеждаше смешно, като някакъв сапунен мехур. Самият той, безсилен и унизен, беше абсолютно объркан. Съветниците и помощниците му притичваха до него, шепнеха му нещо, но той продължаваше да стои на трибуната в глупаво очакване. Очите му изразяваха ярост, на лицето му пламтяха супените петна. Това беше пълен провал, провал пред очите на цялата страна.

Реката на митинга потече в друга посока. И кой знае как щеше да свърши всичко, ако изведнъж не бе подхвърлена сламка за давещия се. Някъде отстрани на сцената изскочи младеж със спортен вид, решително се приближи до водещия, който продължаваше да подръпва вратовръзката си и да прави безсмислени опити да въвежда ред в изказванията, и след като му каза нещо, почти насила му измъкна микрофона от ръцете.

— Моля да ме извините за внезапното нахлуване. Искам да направя изявление! Много е важно!

Шумът утихна. В залата настъпи крехка тишина. Не биваше да се губи нито секунда.

— Казвам се Антъни Юнгер — представи се неочаквано изникналият на сцената младеж.

„Ето какъв бил, значи това е Антъни Юнгер. Представително момче“ — помисли си Робърт Борк.

— Името ми едва ли ви говори нещо — продължи Юнгер. — Но и аз, както и вие, съм избирател от нашия район. Искам да се възползвам от правото си да се изкажа. При това аз съм от екипа на мистър Ордок, един от неговите консултанти. Моля за внимание. Нашият митинг е посветен на срещата с кандидат-президента, а не е диспут по проблемите, хвърлени ни от космоса. И затова би било разумно да продължим предизборното си обсъждане, а с Филофей да се захванем друг път, тъй като, ако се съди по всичко, още дълго ще се мисли и умува над тази феноменална новина. Затова предлагам да действаме според регламента. Да помолим мистър Ордок да сподели своите изводи, без да го отвличаме с Филофеевите проблеми.

Това беше повече от навременно. Скандалът бе потушен. Борк се зарадва заради Антъни Юнгер. Приблизително такъв си го и представяше. А след това се случи нещо, неочаквано за всички, включително и за Борк.

Ордок трябваше да бъде оценен по достойнство — той не пропусна възможността да поеме инициативата в свои ръце.

— Да, ще продължа изказването си — тутакси влезе във форма той и нещо блесна в очите му, нещо се промени в него, ако се съдеше по израза на лицето му, преобразено за миг. Той се реши на нещо. — Да, уважаеми избиратели, затова и останах тук, за да продължа изказването си, както спомена току-що Антъни Юнгер. Само че с една малка поправка. — Направи пауза, като изпитателно огледа публиката и поясни: — Тъкмо за Филофей смятам да говоря, именно за него, за Филофей — подчерта той. — Ще говоря като продължение на това, което се каза досега от микрофоните, ще доразвия темата, свързана с политическата атака от космоса спрямо нас, с радикалната критика на нашата генетическа ситуация. Ще говоря най-вече за това, защото живея с мнението на избирателите, с мнението на народа. Тук сме заедно и за мен това е по-важно от всичко. По микрофоните прозвучаха мнения, които са ми близки по дух. И аз си мислех почти същото за тази нечувана агресия от космоса спрямо нашите права и свободи, висшите ценности на американската демокрация. Съгласен съм, тук правилно бе отбелязано, че Филофей се стреми да подкопае живота ни. И освен това бих добавил — независимо дали го е искал или не, — в крайна сметка той подкопава и нашата демокрация. Изглежда невероятно, но е така. Това подкопаване е предприето със зъл умисъл, с античовешка цел. И ние с вас още веднъж се убеждаваме, че за коварството на дявола наистина няма граници. За това възнамерявах да се изкажа, като в началото ви запознах с мнението на някои известни и както би могло да се предположи, компетентни хора, с които ми се случи да разговарям. Но както разбирате, просто не успях да премина към втората част на речта си, да споделя с вас собственото си отношение към посланието на Филофей. Казаното по микрофоните точно съвпада с него. И това е прекрасно, то заздравява моята позиция. Напълно споделям мнението, че над съвременното общество неочаквано надвисна небивала опасност. Акцията на човека, който сам се е нарекъл монаха Филофей, на пръв поглед е насочена към генетичните изследвания, но в действителност това е агресия, разрушителна за нашия дух, за историческата ни увереност в себе си, в нашата цивилизация. И обърнете внимание, тази агресия идва не само от космическите висини, Филофей си е намерил и съюзници на Земята в лицето на отделни хора, смятани у нас за големи авторитети в областта на науката и обществения живот. Така стоят нещата! И тези хора заедно с Филофей чакат своя час хикс, готови веднага да подкрепят космическия си вдъхновител, за да посеят с името му огромен смут, съмнение в нашата пълноценност и най-главното — да опорочат нашите жени, като ги бележат със сатанински знаци — клеймото на Касандра! Помислете само — клеймото на Касандра, предсказателката на беди и нещастия! Дори и наименованието съвсем не е случайно. С какъв коварен подтекст! Трябва да сме нащрек! Цялата нация трябва да бъде нащрек! Единомишлениците на Филофей в академични мантии вече са готови да въздействат на хората чрез средствата за масова информация, да ги принудят да повярват на лъжепророчеството от космоса. И без никакво преувеличение ви уверявам — това е заговор против човечеството. Така е! Затова е моята тревога, уважаеми избиратели!

Залата, както се оказа, само това и чакаше. Хипнотизирани от речта на кандидат-президента, хората седяха, без да свалят очарованите си погледи от него. Сега всичко, което Оливър Ордок казваше, намираше горещ отклик и пълно разбиране в душите им. В този момент хората под купола на спортната зала „Алфа-Бейзбол“ дишаха в единен ритъм, попиваха едно слово — словото на Оливър Ордок. Безусловно това беше победа. Блестяща победа на Ордок след публичното му падение. Той намери пътя към победата, направи точна маневра, безпогрешно промени стратегията и сега обираше плодовете.

И самият Ордок вече беше различен. На трибуната стоеше съвсем друг човек. Ордок виждаше как безотказно действат думите му на присъстващите и духом излиташе все по-високо при завоите на всяка фраза. И това беше рядко състояние на упоение от себе си, на неизразимо, ненаситно вкусване на успеха, състояние на особена експресия и ерекция на словото; струваше му се, че докато се изливаха, думите му се съвкупяваха с околните и преди всичко с възхитено вперените в него жени и всички те, независимо от пола, мъже и жени, бяха в краката му и охотно го ловяха всеки за себе си и от това приливът на мощта му се надигаше като у жребец, който с високо цвилене и горещо пръхтене се нахвърляше върху кобилите в табуна; всяка дума прибавяше кипяща сила и предусещане на близкото съвкупление с толкова желаната и засега все още недостигната потенциална власт. Изглежда, в него се проявяваше незамлъкващият порив да заповядва на себеподобните, познат още от горските зверове, вълчата воля да не изгуби, да не се раздели навеки с онова, което веднъж е поробил. Но пътят към медения месец на властта минаваше през потоци от речи, когато думите, сплотени в редове, тръгваха на щурм към противниковата крепост, в дадения случай — идеите на Филофей и на неговите засега неразобличени съмишленици, за които намекваше на присъстващите, като ги подтикваше да се сплотят около него и да се вдигнат на борба, щом им даде знак.

О, това беше звездният час на Оливър Ордок. И всички единодушно му се възхищаваха, освен един-единствен човек, мярнал се няколко пъти на екрана недалеч от трибуната. Антъни Юнгер седеше отстрани на края на сцената, стиснал глава, сякаш се мъчеше да се предпази от полетял към него камък, биеха в очи напрегнато издутите вени на едрите китки на ръцете му; той явно не беше на себе си.

А в това време Оливър Ордок разгръщаше атаката, строеше речта си по такъв начин, че да въвлече всички, които го слушаха с внимание в залата и извън нея, в сплотения кръг на кръвно засегнатите, да ги подчини на волята си и да затвърди успеха. За него това беше изключителен момент, както ако страстно прегръщаше, притискаше и целуваше, като оплиташе с думи онази, устремената към него, готовата да му се отдаде, поради което беше необходимо да действа бързо и решително.

— Когато говоря за необходимостта от общата ни бдителност — проникновено се обърна той към зрителите в „Алфа-Бейзбол“, — аз се ръководя от интересите на обществото, за да не се окажем фатални жертви на тази нечувана космическа авантюра. Въпросът е поставен в глобален мащаб и в същото време засяга всеки и по-конкретно всички присъстващи на тази среща — как да се предпазим от планетарните Филофееви експерименти, насочени към деформиране и разрушаване на човешкия генофонд, от експериментите, целещи да предизвикат паника в обществото, да убият жизнеутвърждаващото начало в нас!

— Това няма да стане — раздадоха се гневни възгласи от залата. — Няма да го допуснем!

— И аз мисля така — продължи Оливър Ордок. — И ще впрегна за това всичките си сили. Няма да се спра пред нищо. Но как, по какъв начин да обезвредим надвисналата космическа опасност и онези, които тук, на земята, услужливо подлагат рамо на Филофей, нажежават обстановката, или казано по-просто — мътят водата? Нямам намерение да се правя на някакъв благороден джентълмен, който се ограничава в общи призиви, щом става дума за съдбите на хора и народи, Филофеевците трябва да са наясно — между нас и тях няма и не може да има разбирателство, още по-малко пък готовност да ги последваме в генетичния капан, каквито и високоинтелектуални доводи да привеждат! И по-конкретно, имах продължителен разговор с един футуролог, човек, известен в научните кръгове, със световно име, но на практика оказал се главният привърженик и ако щете, идеологическият скаут на космическия монах. В бившия Съветски съюз, ако не греша, наричаха младежите, които вярно и предано служеха на вожда и бяха готови да дадат и живота си за него, комсомолски активисти. Помагачът на Филофей прилича на тях, въпреки че годините му съвсем не са малко, той работи в един от нашите университети и живее в едно от предградията ни — този човек се казва Робърт Борк!

Настъпи пауза, присъстващите бяха затаили дъх, а после изведнъж се понесе, полетя шепот: „Робърт Борк? Робърт Борк! Казвал се Робърт Борк! Някакъв Робърт Борк!“

— И така, уважаеми избиратели. Както и да се опитвах, естествено с подобаващото уважение, да изслушам научните доводи на Робърт Борк, както и да се опитвах въпреки всичко да му напомня, че не е допустимо за когото и да е да игнорира съдбите на живи хора, че Филофей, каквито и научни цели да преследва, нахлува в живота ни по най-разрушителен начин, аз се убедих, че този човек ще надмине дори и самия космически монах. Ето в какви хора, надянали маската на учени, се крие световното зло! Философските бълнувания, вселенските идеи, с които Робърт Борк мъти главата на събеседници и опоненти, са много по-важни от съдбата на обикновения човек до него. Той просто игнорира този обикновен човек, с всичките му проблеми и нещастия, принася го в жертва на Филофеевото учение, парализиращо възпроизводството на човешкия род, отнемащо собственото ни бъдеще, каквито и научни съображения да привежда. Робърт Борк е фанатик, той стои изцяло зад Филофей и е готов да му служи, както служат на сатаната.

— Простете, мистър Ордок, но това е било частен разговор! — не издържа Антъни Юнгер, притичал до микрофона на водещия. Беше много блед, с неузнаваемо лице. — Как е възможно да изнасяте един частен разговор на публичен съд?

— Нямам намерение да превръщам разговора си с Борк в тайна — невъзмутимо го парира Ордок. — Ако един личен разговор засяга съдбата на човечеството, ако хора като Робърт Борк одобряват и оправдават действията на Филофей и торят с теорията му зелената улица в умовете на хората, ако му разчистват пътя към контрол над целия свят, от къде на къде и аз трябва да се церемоня?

Гръм от аплодисменти разтресе „Алфа-Бейзбол“. Операторите сновяха из залата, улавяха отделни лица, за да запечатат тази невероятна сцена от поредната турнирна победа на Оливър Ордок.

Антъни Юнгер се опита да каже нещо:

— Мистър Ордок, нямате право…

Но залата не му позволи да се доизкаже. Всички като един започнаха гръмко да ръкопляскат, за да заглушат думите му, да му попречат да каже каквото и да било, да го унищожат на място.

Юнгер обаче продължаваше да говори, като се опитваше да надвика заглушаващата го публика, отчаяно ръкомахаше и се въртеше безпомощно, но това само наля масло в огъня и всички вкупом започнаха да скандират, за да го смъкнат от сцената окончателно: „Ор-док! Ор-док! Ор-док!“

И така победата на Ордок достигна апогея си. За подобен политически успех никой от съперниците му не можеше и да мечтае. А него, неугледния и хилав на вид, с петнистото птиче лице, много напомнящ по нещо на Гьобелс, всеобщата възбуда възнасяше на главозамайваща висота, в сферата на магическия успех толкова стремително, че едва ли някой можеше да предположи как в тези минути Ордок бе на границата на припадъка от радост. И все пак той успя да се овладее. Работата беше свършена, оставаше да се закрепи успехът. А залата продължаваше да гърми: „Ор-док! Ор-док!“ Той се съвзе, с жестове и благодарни усмивки спря аплодисментите и скандирането и в настъпилата тишина каза:

— Някой май се обиди заради Робърт Борк, но всъщност защо! Фактически кой му пречи? Нека Борк излезе и убеди публиката в обратното, в това, че те с космическия монах Филофей горят от желание да бъдат полезни на хората, на народа, на нацията, на бъдещите поколения. Нека ми даде достоен отпор! Моля! Слава Богу, живеем в демократична страна. Пък и мисля, че Борк няма да остане срамежливо встрани, а ще се изкаже. Ако пък изведнъж се опомни и престане да подкрепя Филофей, сигурно ще даде обяснение, ще се покае. С една дума, нека се изкаже както намери за добре. Нима всички американски вестници и списания не са отворени за него, пък и не само американските, нека се развихри там, а радиото, а телевизията?! Но и аз няма да остана в сянка, мога да ви уверя, уважаеми избиратели, и аз ще си извоювам скромно място в средствата за масова информация, но не за да поразявам съвременниците си със своите футурологични теории, а като се постарая всеки човек да разбере, че не си струва да се играе с огъня, т.е. с учението на Филофей, че Борк заедно с Филофей е готов да запали световен пожар. От часа, в който проумях намеренията на Борк, не мога да бъда спокоен — замислите му са тъмни и страшни, той е готов навсякъде да насажда идеята за поголовното сондажно облъчване на жените и да настоява за поголовно покаяние на човечеството за собствените му така наречени грехове. И всичко това ще се излее в нова Филофеева религия, която да измести, както изглежда, традиционните религии и да господства еднолично над хорските души. Нека и световните религии помислят какво ще правят от днес нататък! За това трябва да се тревожим, за това ще пиша и ще говоря и аз. За това, че сме длъжни навреме да озаптим тези учени мъже — Филофей в орбита и Борк на Земята. Заявявам го на всички присъстващи тук журналисти. Разбира се, да ги озаптим по законен път, само така и по никакъв друг начин! По пътя на налагането на световна забрана върху тези експерименти. И за това разчитам на вашата подкрепа и доверие!

Последва рев и гръм от аплодисменти, всички станаха на крака и започнаха неистово да ръкопляскат и отново да скандират: „Ор-док! Ор-док!“ И пак с наслада и показно неудобство Оливър Ордок уговаряше публиката да прекрати овациите:

— Ще ви отнема още няколко минути. Към казаното досега бих искал да добавя…

 

 

Изведнъж предаването от спортната зала рязко прекъсна. Екранът угасна. Някой с нервно движение изключи телевизора. Беше Джеси. Кога се бе върнала вкъщи, кога беше влязла, къде беше стояла през цялото това време — дали някъде наоколо и бе видяла всичко това, без да може да помръдне, или току-що бе дошла — Борк не знаеше. Опустошен, убит от станалото пред очите му, той седеше във фотьойла, отчуждено загледан някъде в пространството.

— Как можеш? Как можеш да гледаш това? — рязко и остро възкликна Джеси. — Стига! Достатъчно!

Борк мълчеше.

— Да не си посмял да включиш и телевизора в кабинета! — продължи тя ядосано. — Сега ще изключа всички телефони! По дяволите всичко, да сме наясно, не искам да виждам никого, жива душа, и никакви звънци! Сега ще се спуснат да ни звънят всички, които не ги мързи, всички, които са гледали какви ги забърка твоят Оливър Ордок! Какъв абсурд! Каква подлост!

Борк мълчеше.

— А ти какво мълчиш?! — развика се отчаяно Джеси. — Никога не съм виждала подобно нещо!

— По-тихо, моля те — помоли я Робърт Борк. — С викане нищо няма да промениш.

— А ти като мълчиш, съвсем нищо няма да промениш!

И двамата замълчаха, смазани, настръхнали. Навън вече се стъмваше. Отиваше си този чудесен есенен ден, достоен да бъде увековечен на живописно платно, отиваше си по реда… Отиваше си, оставил след себе си болка и тревога… Отиваше си като предвестник на нови дни, носители на неизвестното…

— Не мога, не мога да повярвам — с треперещ глас наруши мълчанието Джеси. — Допусках, че покрай този невероятен проблем може да има спорове, но че така подло и низко ще постъпят с тебе!… Как е възможно от корист така да опозориш човек пред целия свят? Бих убила този мръсник! И той може да стане президент на Съединените щати! Къде гледа небето?! — горчиво заплака Джеси.

Борк стана, наля вода и я подаде на жена си. Тя отпи, като се поливаше и зъбите й трескаво потракваха о ръба на чашата.

— Успокой се, Джеси, сега ме чуй — каза той и понечи да погали жена си по главата.

Тя се дръпна.

— Няма, никого не искам да слушам и нищо не ми казвай за Бога! — сълзите я задушаваха.

— Извинявай! Позволи ми да остана тук… Извинявай…

Жена му плачеше и цялата се тресеше, сгъната на кълбо във фотьойла, като ридаещо кълбо от болка. И изведнъж се оказа, че е побеляла, че внезапно е остаряла, на което той не беше обръщал внимание преди, а сега, в тази страшна минута, го забеляза с тъга.

Робърт Борк кръстосваше напред-назад из стаята като в мъгла, сякаш се намираше в непозната местност, а не в собствения си дом. Боеше се и да спре, и да се движи, за да не падне в някаква пропаст — толкова съкрушителен се оказа този неочакван удар в гърба.

Когато понякога гледаше по телевизията боксьори на ринга, Борк се замисляше със съчувствие към губещия какво точно изпитва боксьорът, хвърлен с един удар в нокаут, какво става с него в този миг — повален и озъртащ се наоколо като паднал от друга планета. Сега знаеше как става това. Сега знаеше, че макар и привидно да оставаше на мястото си, околният свят се рушеше в самия човек, вътре в него, в кървавите потоци, отбити от руслото им, шумящи в главата като дъждовните струи по улиците, в черната урва на мислите, размити от тези побеснели потоци, в техния хаос.

Той дълго кръстосва из стаята, дълго и тежко, а мисълта му, угнетена от бедата, се мяташе в оная черна урва, из руините на миналото, което само допреди час беше самият той, неговото „аз“, онази тъждествена на себе си даденост, която обуславяше неговата личност. Сега всичко това с един удар беше разбито, изпотъпкано, изгорено от Оливър Ордок и обърканото от него човешко множество. Той и физически се усещаше изпотъпкан и обгорял. Тялото му пламтеше в огън. В живота си не беше претърпявал такова публично крушение.

И някак отведнъж възникна въпросът — а по-нататък какво? Оставаше му или да се подчини на тази сила, демонстративно погазила неговото „аз“ пред очите на всички, и да се гръмне в челото по липса на друг изход — така му се струваше в този момент — или да се мобилизира за борба, с вяра в онова, в което неизменно искат да вярват хората във всички времена и особено в мигове на поражение — че накрая ще възтържествува справедливостта, истината, правдата, все едно как ще ги наречеш. Никога не бе допускал, че ще настъпи такъв ден и час, когато и на него ще му се наложи да си каже ясно и недвусмислено: да бъде или не, живот или смърт! И още едно скръбно откритие направи той в тези минути: за Джеси неговата трагедия беше нещо повече от лична, повече от трагедия на един съпруг за вярната му жена. От това на душата му ставаше още по-тежко и нямаше начин, нямаше думи, които биха облекчили страданието й.

Тя прекалено добре разбираше смисъла на станалото.

— Робърт — обади се Джеси, хлипайки.

— Да, Джеси, искаш нещо да ми кажеш ли?

— Робърт, сега си мислех… — започна тя и млъкна. Той чакаше. — Донеси ми, моля те, една кърпа от банята.

Борк се върна с хавлиената кърпа. Докато си изтриваше лицето, Джеси се бореше със себе си, с пристъпите на сълзите.

— Какво искаше да кажеш, Джеси?

— Мислех си, Робърт, че това, което те сполетя днес, пък и Филофей, макар че е в космоса, е още една трагедия на идеализма. Спомних си за твоя любим Сократ. Както тогава, и след това, и много столетия по-късно, тълпата противостои на идеалистическите утопии. Някой нахлузва чувала на главата и всички се нахвърлят вкупом.

— Може би е така — отвърна той сдържано.

— Така или не, или приблизително така, но ти видя какво се случи, Робърт. Не ти говоря за Ордок, ние не го разбрахме навреме, не биваше да говориш с него, той е патологичен тип, за да стигне до президентското кресло, е готов на всичко — на всякакви лъжи, клевети и измислици. Не говоря за него, проклет да е! Но каква страшна картина бяха тия хора, препълнили огромната спортна зала! Това са копита, след които в душата не никне и трева, а само бурени, и ти се иска да се удавиш! По дяволите! О, Робърт, тази тълпа, това стадо! Какъв ужас беше това, какво диво зрелище! Боже мой! — и тя заплака отново, заровила лице в кърпата.

— Успокой се, Джеси, престани, много те моля, прекалено присърце го вземаш. Разбирам те, но нека помислим, нека погледнем отстрани — убеждаваше той жена си. И докато я успокояваше, бе принуден да прибегне към логиката, да не се поддава на слепия гняв, а това успокояваше и него. — За много неща наистина си права. И това, че трагедията на Сократ е извън времето, също е вярно. Но помисли само. Добре, да допуснем, че е така. Масите са стадното чувство, стихията или, както ти се изрази, копитата, но на тях се крепи общественият живот. Не можеш да избягаш от това! Те са човешкият материал, с който се строи, на който се крепи животът. Има една парадоксална особеност в устройството на битието, бих казал в диалектиката на живота — вечната трагедия: мислителят открива законите на обществото, обществото го анатемосва за това, а после се ползва от същите тези открития. Прозрението настъпва чрез отрицанието.

— Робърт — с укор в тона и погледа го прекъсна жена му. — Можеш да разсъждаваш както искаш, но не се опитвай да ми внушиш нещо за прозрението. Да изпотъпчеш, за да прозреш след това? Не, не мога да се примиря. И сега не ни е до философстване. Вече е късно. А утре ти предстои да си кажеш думата, ако смяташ да го правиш. Решавай.

— Да, смятам.

— Робърт, разбирам какво означава това, зад Ордок е масата, а за теб — никой, освен онзи младеж, как се казваше, дето притичваше до микрофона.

— Антъни Юнгер.

— Благодаря поне на него. Но е ясно, Робърт, че ти е хвърлена ръкавица и не можеш да не я приемеш. Ако си убеден, че истината действително е на твоя и на Филофей страна, имаш пълното право да я отстояваш, да кажеш мнението си на всеослушание, независимо от всичко.

— Виж, в това си абсолютно права, Джеси, точно така — на всеослушание. Вече мислих за това. След статията в „Трибюн“ ще се опитам да дам пресконференция. А по-нататък ще видим как ще се развият събитията. По-голямата част от статията е вече готова, тя е в компютъра, но след онова, което стана на митинга, прозрях много неща, видях всичко в нова светлина и струва ми се, тя още веднъж потвърждава, че Филофей е прав. Трябва само да редактирам материала, да го допълня, да го направя по-въздействащ. Така че не се каня да слизам от сцената, преди да съм изиграл ролята си. Филофей е прав и аз ще го доказвам.

— Щом е така, не бива да губиш време. Сам го разбираш. Трябва да се концентрираме. Това е война. Така смятам, Робърт. Истинска война!

— Съгласен съм. Само че това е война в името на противника, на врага, на крайната му победа над себе си. Имам предвид ръкопляскащите в залата. В това е същността на тази война, Джеси.

— Разбирам го. Но от това не ми става по-леко на душата. Не искам, по-точно не мога да го приема. Не мога да се променя. Извинявай. Да се грижиш за врага си, да спасяваш, образно казано, собствения си убиец? Пак християнски постулати.

— Не бързай. Това не засяга само християните, а всички без изключение. За съжаление малцина искат да разберат — всички беди произтичат от това, че ние, хората, разумните същества, само се чудим как да избягаме на всяка цена, независимо от всичко, от отговорността за вечно осакатявания живот, като си намираме хиляди оправдания, без да различаваме доброто от злото и без да се плашим от това, само и само да се измъкнем. И да убедим самите себе си, че може да се живее единствено по този и по никакъв друг начин. Не беше ли сведен до това и предизборният митинг? Та на Земята няма друг носител на злото освен самите нас. Но всеки вижда извора на бедите в нещо друго, извън себе си, извън своята група, съсловие, нация, държава и т.н. — извън расата, религията, идеологията си… И животът се търкаля в злодеяния. За да стигне до протеста на ембрионите срещу живота. Стоп! Вече няма накъде! Има само мутации и израждане! Всичко това е пагубно и колкото по-нататък, толкова по-пагубно, колкото по-могъщи ставаме в технологиите, толкова по-страшни са нашите заблуди и степента на цинизма и издевателствата. Филофей засегна една от струните на разстроения генетичен оркестър и събуди толкова неприемане и ярост!

— Ох, Робърт, повече не мога! — прекъсна го Джеси. — По-добре огласи тези мисли публично, за да те чуят хората.

Двамата замълчаха. И макар че се опитваше да се овладее, Джеси пак избухна в сълзи.

— Извинявай, Робърт, не мога, не мога да дойда на себе си, толкова съм оскърбена от това зрелище — каза през сълзи тя. — След това варварство на тълпата се чувствам така, сякаш двамата бродим из някаква опожарена гора, овъглена, съвсем изгоряла. Вече всичко е изгоряло — клоните, стволовете, храстите, и е останала само черна, обгорена земя и наоколо няма нищо, пустота, всичко е черно и мъртво. Какво ще стане? Какво ще стане? Нещо ще се случи! — шепнеше тя.

На Борк не му оставаше нищо друго, освен да успокоява жена си. Не си спомняше да е изпадала друг път в подобна истерична криза. Винаги овладяна, винаги забързана по разни задачи, по-рационална от него, сега тя бе просто смазана от цинизма на Ордок.

Но напомнянето, че трябва да се действа незабавно, че времето не чака, я накара да се стегне.

— Разбирам те, Робърт — съгласи се тя, превъзмогвайки себе си. — Иди в кабинета да работиш. Завърши статията. Кафето, ако искаш, ще ти го донеса, а ако искаш, ела в кухнята. Само работи. Действай. Аз ще съм в хола. Искам да посвиря. Ще свиря Шостакович. Петата симфония. А ти пиши. Знам, че имаш какво да кажеш. И не звъни на никого, моля те. Изключих телефоните, и трите. Не ги включвай. Отивай. Горе няма да ме чуваш. Ще затворя вратата и прозорците.