Чингиз Айтматов
Клеймото на Касандра (8) (Из ересите на XX век)

Глава осма

По-голямата част от статията за „Трибюн“ беше готова, оставаше му да напише заключението. Но колкото повече се приближаваше към края, толкова по-неспокоен ставаше Борк: дали не потъна излишно в научното обяснение на феномена клеймо на Касандра, щом за огромното, а може би и за абсолютното мнозинство от хората със сигурност беше по-важно по всякакъв начин да се отърве от „провокационните“ действия на Филофей в космоса, само и само нищо да не вижда, нищо да не чува, да забрави за сигналите на касандро-ембрионите. Изпеченият политикан Оливър Ордок го почувства и бързо се ориентира, затова и постигна успех. Безусловно той удържа политическа победа. Макар и победа по лъжлив път. Но как да убеди хората, как да ги накара да проумеят, че са се поддали на масова самоизмама?

Борк разбираше, че в сравнение с Ордок не му достигат политически опит и сръчност. Да, те станаха врагове! Толкова неочаквано и толкова безвъзвратно! И независимо дали Борк го искаше или не, предстоеше борба, неизбежна борба. Тъкмо онова, от което се нуждаеше Ордок — публичен турнир по пътя към въжделеното президентство. В този смисъл съдбата щедро и изгодно му бе предоставила и Филофей — в космоса, и Борк — на земята.

Докато разсъждаваше за това, на Борк му мина мисълта как бързо можеш да бъдеш въвлечен в баналната политическа борба, как заразително и сигурно превзема душата изпепеляващата страст на конфронтацията. Искаше да се срещне лице в лице с Ордок. Искаше му се да се приближи плътно до него, да го погледне в очите и без да повишава тон, да му каже така, че да го прониже целия: „Какъв мръсник си ти!“ И после да заяви пред всички, че Ордок е мръсник и че такъв тип не бива да бъде допускан до властта, защото все едно ще дойде дяволът, и опасността е в това, че никой няма да знае — той е дявол! „Не, не, само това не, само това не — казваше си Борк, отвратен от мислите си. — Нека стане и президент, и какъвто ще, само че без мен! Не, не, моята задача не е политическата борба, а да докажа на хората, че като избягват истината за знаците на Касандра, постъпват малодушно, задълбочават проблема, увеличават нещастието си. Но как, как да ги убеди, че истината е страшна, но не бива да си затварят очите за нея, а трябва да търсят изход?“

На балкона, където Борк излезе да подиша въздух, беше прохладно както винаги нощем, есента напомняше за себе си — листата неуморно шумоляха в мрака, полазиха го тръпки. Ниската Луна почти докосваше залесения хълм при излаза на магистралата. Борк си представи поляните за голф по хълмовете зад гората, които с плавните си извивки му напомняха крайморски дюни, преди години му се случваше да гони топката из тях.

И чудна работа, изведнъж се сети за един свой сън. Излиза, че сънищата могат да се връщат в спомените като някаква реалност. Наскоро му се присъни, че наоколо има игрища за голф, Луната свети, нощ е, душата му е радостна и волна, но за беда топката във вдлъбнатинката не се поддава на удара на стика, не отлита, не отскача; колкото и да замахва, колкото и да удря, колкото и да се старае, топката си остава на мястото. И в този момент някъде отгоре се появява Макс Фрайд, покойният му колега от катедрата, професорът. Да полетим, казва му, към Луната, там има такива поля, ще играем лунен голф. Запален от Макс, той тръгва подире му, полетява над поляните, а Джеси тича след тях и го вика да се върне. И кой знае защо плаче. Защо ли му се присъни този сън. Странно и не толкова странно, ако поразмислиш. Макс му беше близък приятел и се увличаше от астрология и всякакви подобни глупости. Опитваше се да определи по звездите с каква разлика ще спечели или загуби на голф. Понякога предсказанията му се сбъдваха, но по-често ставаха повод за подигравки над „магьосника“. Може би на оня свят духът на Макс е предчувствал нещо, уловил е приближаването, както можеше да се изрази и точно така и би казал — на негативния астрологически фактор и затова е поискал да отдалечи приятеля си от удара и го е повикал да отлетят на Луната. Затова му се е явил насън, за да го предупреди отрано.

Да, ако Макс беше жив, след случилото се на митинга със сигурност би долетял при тях в Нюбъри още същата нощ. Дори и да нямаше никакъв смисъл в това, той си беше такъв — донякъде паникьор, но изключително отзивчив. Случваше се да акомпанира на Джеси, свиреше на пианото леки неща, но съвсем прилично. Джеси се подсмихваше: „Приятелите ти, Боб, всичките са като Макс — забавни интелигенти в класическия вариант. И изобщо би трябвало да основете монашески орден, ти да станеш глава на братството, такъв един догматичен наставник, а хубавецът Макс ще бъде дясната ти ръка, ще се справя с всичко. И тогава щяхте да се реализирате не само в науката, но и в още нещо, в нещо съвсем различно.“ Горкият Макс, той не беше равнодушен към Джеси и от време на време превръщаше това в обект на глупави шеги. Като си пийнеше, обичаше да си излива душата:

„Слушай, Робърт, съвсем откровено трябва да ти съобщя, че много ми попречи в живота.“

„С какво?“

„Ако не беше ти, щях да се обясня на Джеси в любов.“

„Че сега късно ли е?“

„Не е, но бих й го казал само ако ти изобщо не съществуваше като субект.“

„Е, слушай, тогава нищо не може да се направи. Съществувам точно като субект.“

„Там е работата. Разбираш ли сега колко много си ми попречил?“

„Макс, друже, много лек живот ти се е приискал. По-добре си опитай шанса в присъствието на същия този субект, че при комфортните условия, които искаш, няма да е интересно.“

„Не, на твоя фон бледнея. Абсолютно…“

„Защо пък? Жените те обожават — представителен си, може да се каже красавец, когато караше мотоциклет, всички ахкаха. Освен това си и по-млад от мен.“

„Аз съм мотоциклетистът, а ти — световноизвестен учен, аз съм мотоциклетистът, а ти си богат човек, получаваш големи хонорари за книгите си, имаш прекрасна къща в луксозния Нюбъри, жена ти свири на виолончело разни Баховци и Бетховеновци, а аз си карам мотоциклета, ти гониш топката по модния Нюбъри-голф, а аз си карам мотоциклета; ти се изказваш в разни Кремъли и Бели домове, а аз си карам мотоциклета…“

„Чакай, чакай, Макс, не се прави на толкова нещастен. Съвсем не си само мотоциклетист, пък и това беше в миналото. Името ти е прочуто в твоята наука — политгеографията, цялата планета е в ръцете ти. Пък и в планетата ли е въпросът, голяма работа, някаква си планета! Я по-внимателно, да не те чуе Анна, най-прекрасната от всички полякини, че какъв мъж ще й се сториш?! Скандал! И мотоциклетът няма да ти помогне. А тя си живее с илюзиите!“

„Да, Робърт, май че ме хвана натясно. За Анна си прав. А виж, за планетата — не съвсем. В политгеографията трябва да знаеш всичко или изобщо да не се захващаш с нея. Това е особена, всеядна наука. Бих казал, че е банка за информация. Да, в този смисъл съм световен банкер. Ротшилд на двайсети век. Всичко знам, всичко разбирам и какво от това? Казват, че и Бог на небето всичко вижда, всичко знае, всичко усеща, а не може нищо…“

Отиде си човекът. Загина при автомобилна катастрофа, прекалено обичаше високите скорости. Анна се състари много. Синът им се ожени, живее отделно. Джеси често се чува с нея, понякога се виждат. За последен път Анна дойде през лятото. Отидоха заедно до игрищата за голф да подишат, да се разходят, да погледат играчите. Прекараха хубав ден, там и обядваха, в ресторанта на голф клуба. И неволно си спомниха отминалите времена, много говориха за Макс… Той обичаше тукашните места. Винаги беше готов да пристигне…

О, бедни приятелю Макс Фрайд. Какво би казал сега, как би реагирал на последните събития, когато всичко се обърка в умовете и душите? Невидимият генетичен ураган връхлетя и ни завъртя. Сега трябва да избираме: дали като щрауса да заровим глави в пясъка, както искат мнозина, само и само да ни отмине, или да погледнем Бога в очите и без да отвръщаме поглед, да приемем предупреждението му към хората, защото Бог само предупреждава, но трябва да решаваме сами. В това Макс Фрайд беше прав. И не му се присъни случайно. Изглежда, се тревожеше, предчувстваше. Викаше го, искаше предварително да го спаси от нещастието, викаше го на лунните голф игрища…

Но каква ще е ситуацията сега, щом Ордок всъщност подмени проблема, завъртя обществото на пръста си, отвлече го, а за да се сдобие отгоре на всичко и с ореола на герой, публично извика Борк на политически дуел. И той трябва да се подготви, да приеме предизвикателството, да си каже думата за клеймото на Касандра, да защити Филофей от демагогията и политическите спекулации. Как другояче да наречеш онова, което забърка Ордок?! Боже, вече е близо два през нощта, опомни се Борк, трябва да се захваща за работа. И да действа без бавене. Няма място за отстъпление.

На връщане в кабинета задържа поглед върху огледалото на входа. Очите — зачервени от безсънието. Колко болка и тревога имаше в тях. И е побелял съвсем. Пак добре, че не оплешивява като някои други. Стар като онази рейнска скала, покрай която плава наскоро с немците, с шумните журналисти; те така и озаглавиха неговото интервю — „Интервю със Старата скала“, без да подозират, че малко след това, докато лети над океана, над Атлантика, ще блесне мълнията на монаха Филофей и ще се разрази буря, и ще хвърли всички във вселенска паника, и на сцената сред всеобщия шум ще се появи онзи дяволски тип — Оливър Ордок. Какво пък, излиза, че му предстои да воюва…

Борк тъкмо седна пред компютъра и чу стъпки. Отдолу се качваше Джеси.

— Е, как върви? — попита го от вратата.

— Добре, действам — отвърна той, поколеба се дали да й разкаже за внезапно изплувалия сън, но не го направи.

Джеси изглеждаше уморена, но въпреки това нещо светеше в погледа й.

— Не исках да ти преча, Боб, но знаеш ли, смятам да те изненадам.

— И с какво ще ме изненадаш?

— Виж, донесох един куп листове. Може би ще ти свършат работа.

— Какво е това?

— Факсове. И от кого, мислиш? От Антъни Юнгер.

— От Антъни Юнгер ли? — учуди се Борк. — А той какво? Всъщност какво пише?

— Разбираш ли, нали ти казах, че ще изключа всички телефони. Можеш да си представиш как се е мъчил да се свърже с тебе. Но кой можеше да знае? А факса в хола забравих да го изключа, и през ум не ми мина. И сега чувам, че нещо бръмчи, гледам — цяла купчина хартия. Ето, прочети. В началото на всяка страница той пише: „За Бога, не изключвайте факса!“ И сега тези факсове продължават да идват, лист след лист. Какво става с него? Горкото момче. Чети, ще ти донеса и другите.

Абсолютно неочаквано. Два часа през нощта. А някой не спи, пише страница подир страница, изпраща факсове. И това е едва познатият Антъни Юнгер, с когото беше говорил един-единствен път. Но на предизборния митинг, когато Юнгер прояви смелост и се опита, макар и неуспешно, да спре Ордок и лудото препускане на демагогията му, той всъщност направи своя избор, той, човек от екипа на Ордок, пред очите на всички се разграничи от своя лидер и мина на страната на политическата му жертва. Можеше да си представи какво му се е случило после, след края на митинга. Самият Ордок и верните му сътрудници със сигурност са заклеймили Юнгер като предател. Вече и дума не можеше да става за кариера под крилото на Ордок. Вероятно приятелите му се присмиваха: такова нещо още не се беше случвало — сам да си отреже клона, на който седи. И след всичко това той все пак е намерил сили да се хвърли да спасява, да помага на човека, посрамен от Ордок, заклеймен от многолюдния митинг. Борк се чувстваше неловко пред Антъни Юнгер и в същото време душата му се стопли. Никога досега външен човек не му е помагал от състрадание, защото е бил винаги самостоятелен и силен. А сега, завлечен насила на ринга, той изпълзя от него сломен, може да се каже пребит за развлечение на публиката, а после се изолира от света в опитите си да стисне зъби и пак да се изправи на крака, за да се хвърли отново в боя, вече по собствено желание и на собствен риск. И затова Юнгер, който добре го разбираше, буквално заклеваше с първия ред на всяка страница: „За Бога, само не изключвайте факса!“

„Мистър Борк, разбирам защо са изключени домашните Ви телефони — пишеше Антъни Юнгер. — Никога не бих си позволил да Ви досаждам, но се опитайте да ме разберете. За мен ще е гибелно, ако сега не успея дори и чрез факса да споделя с Вас онова, което съм длъжен да Ви кажа, застанал на колене пред Вас. След случилото се на предизборния митинг не мога да си намеря място, готов съм на всичко, дори на убийство, ако имаше смисъл. Простете ми тези драматични изказвания. Но всъщност аз Ви въвлякох в тази безобразна история с Ордок, поставих Ви като мишена на панаир, за да може този безнравствен политически стрелец от големия популистки път да демонстрира точното си око. Няма да се вайкам, извинете, но ми иде да се пръсна от яд. На кого служих, за кого вършех черната работа, пада ми се сега, щом съм толкова сляп и непоправимо доверчив! Но извинете ме, за Бога, в момента не става дума за мен. Става дума за това какво да правим отсега нататък. Какво да правим с клеймото на Касандра?! Искам…“

На това страницата свършваше, а следващата започваше със същата пламенна молба: „За Бога, само не изключвайте факса!“

„И така, мистър Борк, какво да правим по-нататък?

Позволете ми, независимо от идиотската ми роля в тази работа, да споделя с Вас някои съображения. Може би ще Ви бъдат полезни.

Мистър Борк, трудно ми е да говоря, но ще го кажа. Предварително се разкайвам, че се осмелявам да Ви предложа такова нещо. Но нямам какво да губя. И без това съм толкова виновен пред Вас, че вече ми е все едно. Имам предвид, че щом е стигнало дотук, Ордок може да бъде обвинен в лъжа, тъй като се позовава на личен разговор с Вас. Няма и не може да има никакви свидетели на този разговор. Говорили сте по телефона. А може би изобщо не сте говорили, а ако все пак сте се чули, то е било за друго. Този ход е в стила на Ордок. Отвръщате с позор на позора. Разговорът не е записан. Абсолютно съм сигурен. Гарантирам. Вие решавайте. Ако сметнете такъв ход за възможен, аз се наемем да организирам сензационно опровержение. Масмедиите веднага ще захапят стръвта.

Но има, разбира се, и съвсем друг път за борба. Ако Вие, мистър Борк, сте убеден в правотата на Филофей и сте решили да отстоявате своята истина, аз на свой ред съм готов да стигна с Вас до края, въпреки че ролята ми ще бъде, естествено, съвсем спомагателна. Бих могъл да стана Ваш оръженосец. А че Ви предстои битка, ако продължите напред, в това няма никакво съмнение.

Положението е такова, че в момента Вие сте самотен воин, може би единственият човек на цялата планета, взел открито страната на космическия монах, споделящ неговата есхатологична концепция. След станалото на предизборния митинг, след «сплотяването на народния фронт» в подкрепа на Ордок дори малцината, които биха могли да кажат нещо в защита на откритието на Филофей, ще се въздържат, ще премълчат. А основната маса…“

„За Бога, само не изключвайте факса!!!

И така, мистър Борк, ако се съди по реакцията на избирателите на митинга, основната маса от населението, дори за съжаление може да се твърди — практически цялото население на страната, е настроено против космическите експерименти във връзка с клеймото на Касандра. Хората не искат да чуват, не искат да знаят за касандро-ембрионите, жените не желаят да бъдат контролирани от сондажните лъчи. Всички информационни агенции съобщиха за събитията на митинга в «Алфа-Бейзбол». При това рейтингът на Ордок се покачи рязко във всички щати. Сега той побърза да направи изявление, че ще защитава неотклонно правата на човека, че безкомпромисно ще опазва изконната святост на жената-майка и ще се бори с провокационните замисли, както се изрази той, на филофеевците от всякакъв цвят, където и да се намират — на Земята или в космоса. През тези часове, мистър Борк, постоянно показват снимката Ви по телевизията със съответните коментари. В Москва са намерени снимки на Филофей и те също влязоха в действие.

Пиша за това, защото предполагам, че Вие сте изключили не само телефоните, но и ТВ. Трябва да имате представа за последиците от митинга и за това как се развиват събитията след него. Страхувам се, че този процес ще набира сила, че той е неконтролируем…“

„За Бога, само не изключвайте факса!!!

И така, мистър Борк, този процес е неконтролируем и затова ми се струва, че сте длъжен преди всичко да решите за себе си каква позиция, какъв път на действие ще изберете при тези обстоятелства. Не е изключено да започнат масови протести против това, на което вече е дадено име — «контрол над генофонда». Ако подготвяте статията си за «Трибюн», помислете добре нужно ли е да се появявате в редакцията, или е по-разумно да им изпратите материала по факса, по телекса или по някого, защото пред входа на редакцията, както ми предадоха, вече патрулират групички с плакати, викайки своите искания и заплахи. Обявили са, че денонощно ще обсаждат сградата на вестника. В такива случаи полицията невинаги успява да удържи разярената тълпа. Извинете, информацията е повече от неприятна.

И пак повтарям: Вие сте самотен воин. Филофей е в космоса, той е недосегаем за противниците си, но е и лишен от възможността активно да взаимодейства със съюзниците си. Решавайте какъв път ще изберете.

Вие разбрахте и подкрепихте онова, което не разбират или не искат да разберат от моментни съображения другите — те плюят на бъдещето, както и подобава на временни жители на този свят. Вие сте сам и това е мисия на сам човек. Защо става така, че великите дела най-често са мисия на сам човек, не зная. Във всички случаи аз съм с Вас, готов съм да Ви съдействам, готов съм да правя всичко, което е по силите ми и не само защото, както вече писах, се чувствам виновен пред Вас, тъй като аз предложих на Ордок да поговори за откритието на Филофей именно с Вас, а най-вече затова, че самият аз се заразих от идеите на Филофей, от неговата и Вашата загриженост за бъдещето на човечеството. Може би досега човекът се е лутал, а сега е дошло времето да си каже — или стани по-добър, или бъди готов да се отправиш към палеонтологическите пластове като измрелите мамонти.

Извинете, пак свърши листът!“

„За Бога, само не изключвайте факса! Още не съм казал всичко… Мистър Борк, извинете ме, започвам по същество. Според мен утрешният, не, той настъпи, вече днешният ден ще е много показателен. Сензациите и слуховете са в апогея си. Единственият дисонанс в тази буря може да се окаже Вашето изказване, Вашето виждане, Вашата убеденост и Вашите аргументи. Как решихте да действате?

Ще дадете ли пресконференция? Ако да, аз съм готов да участвам в организирането й, да съм Ви от помощ.

По-нататък. При Вас в Нюбъри със сигурност още от сутринта ще заприиждат репортери, най-вероятно без предупреждение. Ако не искате да се срещате с тях, не забравяйте да окачите на видно място съобщение, че не желаете да виждате никого и молите да не Ви безпокоят.

Аз съм бил в Нюбъри, на игрището за голф, в околните паркове. От нас, от Ридинг, където живея, е на трийсетина минути с кола. Ако пожелаете, мога да дойда, за да обсъдим нещата заедно. Съобщавам Ви координатите си.

Мистър Борк, вече е четири през нощта. А аз все пиша и пиша с надеждата, че ще прочетете факсовете ми, когато ги откриете. Иска ми се да Ви кажа толкова неща! И събитията по света, дори онези, за които всеки ден научаваме от вестниците, свидетелстват за криза в нашата цивилизация. В тези условия самото раждане на едно бебе напомня на влизане в минирано поле. Но къде е то, това минирано поле, в кои плоскости на живота се крие: дали в мислите, или в човешките постъпки, или в световните учения, или в ежедневната практика — не можеш да го посочиш с пръст.

Ето, по телевизията току-що показаха, че в Москва на Червения площад — толкова обичах да ходя там — е станало нещо страшно. Сблъскали са се два лагера демонстранти: привържениците на военнопромишления комплекс и защитниците на конверсията. В резултат на това едно момиче се е самоубило, изгоряло е пред очите на всички. Просто не можеш да гледаш тези кадри. Коментаторите съобщават, че страстите били взривени от един плакат, донесен на митинга от някакъв студент, приятел на загиналото момиче. На него… Сега ще продължа… листът свършва…“

„За Бога, не изключвайте факса, трябва да Ви разкажа какво е станало на Червения площад…

Мистър Борк, работата е в това, че на онзи плакат пишело: «Човек не трябва да се ражда на този свят, за да произвежда оръжие!» И, естествено, тази мисъл била посрещната с буря от негодувание от онези, които в Русия се наричат «оръжейници» — задействани от държавата и обществото, или казано накратко, от съдбата, във военната промишленост, бълваща средства за унищожаване на хора — от оловните куршуми (оръжейниците са осигурили по стотина такива куршуми за всеки човек в света) до свръхзвукови самолети, атомни подводници на денонощно дежурство в дълбините на океана, в бойна готовност при заповед да изстрелят междуконтинентални ракети. Това са пари и труд, хвърлени на вятъра — така е смятал и онзи здравомислещ студент. Нашият американски ВПК заслужава същото отношение. И той кове средства за унищожаване на себеподобните и също се оправдава с интересите на отбраната.

От друга страна обаче, и «себеподобните», които по тази логика трябва да бъдат убити, заради които се произвежда цялото това оръжие, също не са ангели, те също са въоръжени до зъби и също жадуват да убиват в името на собствената си свръхценна идея (сега най-действените призиви са националистическите), в името на справедливостта и не на последно място — в името на икономическите си интереси.

Кръгът се затваря. Впрочем той никога не се е разтварял, от него никога не е имало изход. И как онзи студент да не изкрещи, как да не напише със собствената си ръка на плаката онова, за което хората мислят навярно още откакто са се сдобили с дар слово, което човешката душа жадува да изрече на всеослушание през всички епохи, когато войните и оръжията са тържествували над разума. След като създал водородната бомба, Сахаров в Русия прозрял точно това — и се спрял, и тръгнал срещу съдбата.

Оръжията по Земята стават все повече и повече, всички и навсякъде искат да бъдат въоръжени. Дали клеймото на Касандра по лицата на бременните жени не ни сигнализира точно това, дали то не е причината касандро-ембрионите беззвучно да ридаят в майчините утроби, щом на всеки новороден човек вече се падат минимум сто куршума дум-дум, щом той е предварително обречен да убива или да бъде убит?! Как тогава да се въздържи онзи студент? И нещастното момиче, самозапалило се на Червения площад, дали у него не се е събудило нещо нечуто и заглушено още когато е било зародиш, белязан с касандровия комплекс?! Но кой ли се е интересувал от неговите есхатологически тревоги?

Тук възниква една мисъл, макар и идеалистически нелепа: какво би станало, ако човечеството се бе развивало, без да е изобретило оръжието и без да познава войните? Дали човекът щеше да се превърне в съществото, което е днес, дали нашата цивилизация би била такава, каквато е днес, или на Земята щеше да царува нещо съвсем друго, и човекът щеше да е съвършено различен? Нима един такъв път на развитие е бил изключен поначало? И ако да, то по каква причина, още повече ако човешкият разум наистина е дар свише, ако е надбиологично явление?

И ето че щом Филофей, усамотен в космоса, леко открехна световната завеса, тутакси стана ясно, че хората не искат и да знаят за тайното проклятие.

Мистър Борк, дори и откритията на Филофей да не доведат до нищо друго освен до протест, аз все едно ще продължа да им вярвам. В тях намирам обяснението за апокалиптичните терзания на духа, задълбочавани повсеместно от безкрайния нравствен упадък.

Защо всъщност ни е създал Бог, си мислиш неволно, когато разбереш, че в Карабах, през дългогодишната престъпна война между арменци и азербайджанци така наречените бойни командири въртят търговия с телата на убитите. Роднините и близките трябва да откупят загиналия в боя, за да го погребат. И това е цял бизнес! Има случаи, когато застрелват в гръб свой войник, за да спечелят от трупа му. Прилоша ми, когато го прочетох във вестника. Нима е възможно подобни злодеяния да не влияят върху душата и тялото на хората, да не променят наследствените структури, да не се отразяват на потомците?

И още един пример за невъобразима жестокост. В един турски град е бил подпален хотелът, където се провеждала писателска конференция в подкрепа на Салман Рушди. Били изгорени живи не само участниците в конференцията, но и обикновени гости. Телевизионните репортери заснели всичко — обхванатата от бушуващия огън сграда, усилията на пожарникарите да направят нещо, а до тях на площада — огромна ликуваща тълпа от млади фундаменталисти. Тя славослови, подпалвачите, скача, танцува, размахва юмруци, ликува, получава почти еротична наслада от това ужасяващо зрелище. Възбудата, злорадите лица на младежите са осветени от зловещия танц на огъня. Всичко се заснема. Но това не е игрален филм!

Накъде сме тръгнали, какво става с нас? Нима не трябва да си зададем тези въпроси и по повод на изгорените живи турски семейства в Германия?… Сигурно сте чели във вестниците?

Списъкът от подобни злодейства може да продължава до безкрайност, като се набива в очи неотклонната тенденция: злодеянията в различните страни стават все по-чудовищни. Филофей доказа, че всичко това се е натрупвало, за да се прояви в гените.

Преди вярвах в разума като висша функция на Вселената, но той се оказа вечен заложник на Злото. Дали някога ще бъде свободен? Нима клеймото на Касандра не призовава именно към това?

Извинете, мистър Борк, трябва да сменя лентата на факса…“

„Мистър Борк, за Бога, не ми се сърдете, разсъжденията ми се оказаха прекалено пространни и, боя се, не особено интересни за Вас. Но тази нощ като че се отключи душата ми. Разбирам какво изпитвате. Тревожа се за Вас и разчитам на Вашето мъжество.

Като мисля за създалата се ситуация, стигам до извода, че Филофей, макар и в орбита, не може да остане встрани от това, което става на Земята. Ако нямате нищо против, би трябвало колкото може по-скоро да се свържем с него; технически това е изключително сложно, но ще се опитам да го осъществя с помощта на приятелите си в телевизионните компании и космическите институти. Какво мислите по този въпрос? Ако сте съгласен, само ми кажете и аз ще Ви съобщя доколко реален е един такъв опит.

И накрая според мен най-главното. Защо е нужно да се свържем с Филофей, разбира се, не за да го видим на екрана и да го поздравим?! Струва ми се, че той е длъжен да отговори, и не се съмнявам, че разполага с такъв отговор, по какъв начин е открил клеймото на Касандра и какви са доказателствата, че този знак изразява негативното отношение на ембриона към бъдещия му живот, а не нещо друго. Това не е съвсем ясно от посланието до римския папа. Сигурно и Вие сте обърнали внимание, че в този смисъл има определена недоизказаност. Мисля, че и други, особено учените-биолози, могат да попитат същото. С една дума, смятам за важно Филофей да осветли неясните моменти, да отговори на нашите въпроси.

Дайте ми възможност да организирам връзката с Филофей. А Вие, извинете за настойчивостта, подгответе бързо философската аргументация.

Ще ни се наложи да се сблъскаме с последиците от онова, което е забъркал в умовете от улицата Оливър Ордок. Но това е съдбата. И ние трябва да победим. Заради същата тази улица!

Ваш Антъни Юнгер

 

P.S. Ако са Ви нужни моите координати — номерът на домашния ми телефон, факсът и адресът, те са на тези листове. Служебните са излишни, там няма да стъпя повече…“