Чингиз Айтматов
Клеймото на Касандра (5) (Из ересите на XX век)

Глава пета

Когато най-после затвори телефона, Робърт Борк поклати глава — я виж как се завъртя работата — посланието на Филофей действително засяга всички. Малко ли проблеми имаше на земята, които ще съществуват довеки. И ето на, загадката на касандро-ембрионите, само тя ни липсваше. Ще избухне световна истерия. И колко човешки души ще бъдат объркани! Часът удари! Не можеш да се скриеш, да избягаш. Нещо ще стане. Вече се носи във въздуха. Лъха от лакомата паст на нагряващите събития! Реакцията на Филофеевото послание ще е мигновена и яростна, както ако обезчестят някого на претъпкания пазар, ако оскърбят религиозните му чувства, мигом ще се вдигне шум до Бога. Идеите на Филофей най-вероятно ще бъдат подложени на мощни атаки, ще бъдат осмени, опорочени и прокълнати, както е ставало винаги в епохите на фанатизъм, при множеството големи и малки походи към нови богове, към нови спасителни истини, към утопичните далнини на идеалното устройство на живота. Винаги е било така. Но нима историята отново, отново ще се повтори сляпо и този път? И пак, както винаги, сама ще се задуши, без да открие и постигне нещо нито в момента, нито от полза за бъдещето? Та нали отказващите се от живот касандро-ембриони, като последица от все по-голямата концентрация на злото от поколение на поколение, няма да изчезнат след откритието на Филофей. Знанието за тях ще предопредели мъчителната участ на човечеството — да очаква края на света. На хоризонта не се вижда друг изход.

Размишлявайки за всичко това, Робърт Борк неволно си задаваше въпроса откъде се взе тази страст у него, защо взема толкова присърце постъпката на отдалечения в пространството космически монах Филофей, защо така се вълнува за него, защо се оказа горещ привърженик и единомишленик на автора на касандро-ембрионалното учение? Как да си го обясни? Борк беше поразен най-вече от факта, че целият му предишен живот, всичко, което бе успял да постигне, целият му опит и знания сякаш намериха истинското си предназначение именно във връзка с откритието на Филофей. Осъзнаването на този факт пораждаше у него недоумение и едновременно с това чувство на неизпитвано вътрешно удовлетворение, на усещането, че случайно е попаднал на търсената следа — на търсената свръхзадача, за която може би цял живот бе мечтал, и оттук се появяваше готовността да отстоява откритието на космическия монах като свое съкровено дело. Той вече обмисляше статията си. Изплува и заглавието й — „За какво говори фобията на касандро-ембрионите?“.

И изведнъж го осени мисълта, че в живота има върховни мигове на битието: натрупваното с години, съзрявалото ден след ден в един миг привлича мълнията на прозрението. За това без съмнение спомагат и външни обстоятелства — разбирателството в семейството, признанието в научните среди, т.е. всичко онова, което всекидневно се отразява на работоспособността на човека, което обикновено се нарича, ако не е лицемерно, макар и банално — щастие. Може да е еснафско щастие, но това не го прави по-малко ценно.

Беше вече късна вечер. Въпреки умората Робърт Борк се настани в кабинета си и включи компютъра. Не биваше да изпуска онова, което точно сега бе посетило душата му. То трябваше да бъде изразено на хартия, с думи.

През отворената врата на кабинета се виждаше горящата камина в хола. Цялата година, през всички сезони, Джеси палеше в камината огън. Тя обичаше музиката на огъня.

Първите политнали фрази се родиха с лекота. На чисто светещия екран редовете се подреждаха прегледно, един след друг, като обръщаните от плуга пластове на полето. В едва осветените от меката светлина прозорци на кабинета плътната есенна нощ се утаяваше в гъста синева. Познатите силуети на дърветата в градината вече едва се различаваха. Луната се плъзгаше по края на небето и ту се гмуркаше в буреносните облаци, ту отново изплуваше.

В този благословен за работа час пред мисления поглед на Робърт Борк се появи целият свят, сякаш гледан от висока планина, притаена в заревото зад компютърния екран. В този час Борк пишеше за вечната несигурност на живота сред себеподобните, изцяло поглъщаща човешките същества от раждането, та чак до смъртта, и за опита да се постигне основният смисъл на битието — човекът не е сътворен добродетелен поначало, съвсем не, за това трябва непрекъснато да се полагат душевни усилия и всеки път, с всяко ново раждане, всичко да започва отново — за постигането на непостижимия идеал. Всичко в човека би трябвало да е насочено към това. Само тогава той е човек.

Но докато размишляваше за човешкия живот, Робърт Борк дори не подозираше до каква степен същият този живот, който под впечатление на Филофеевото писмо се опитваше да осмисли аналитично, е зареден с необясними и непредвидими неща, колко е противоречив, коварен и жесток той. И по-точно не предполагаше, че от мига, когато в разговора с Оливър Ордок, воюващ за президентското кресло, бе споделил отношението си към откритието на монаха Филофей, съдбата му бе предрешена. От този момент нататък неговата съдба бе зависима от съдбата на Ордок. А, от друга страна, по също такъв невероятен начин бе свързана и със съдбата на Филофей, който се намираше в орбита, в космическо усамотение и на свой ред изобщо не подозираше за съществуването на Робърт Борк — ни най-малко.

Но както и да е, случи се онова, което трябваше да стане. И възелът от съдби вече не можеше да се разсече. Но още никой не знаеше това в лунната нощ. Нито един от завързаните — нито първият, нито вторият, нито третият… Възелът на съдбата вече бе здраво затегнат…

И се търкаляше Луната в утробата на нощта, неотклонно следваше своя извечен път над Земята в отредените й за това часове и минути. И много зачатия, станали през тази нощ, бяха тутакси въвлечени от лунното притегляне във вселенската субстанция, в кръговрата на вечността — раждането и смъртта. Вечността на живота се възобновяваше в утробите, в новоизвършените оплодотворявания. И във всяко зачатие през тази нощ вече бяха означени в перспектива персонажите на бъдещето. И пред всички тях, заченатите, бяха отворени вратите на свободата, вратите на раждането. И всеки заченат през тази нощ можеше след време да се яви пред света като какъв ли не — палач, жертва, безупречен и безбрачен божи служител, и прочие, и прочие. Но въпреки закона на вечността, напук на призива на живота, в редицата на заченатите през тази нощ бяха и генетическите нихилисти — касандро-ембрионите. Появиха се, за да съобщят за себе си чрез светещия знак на Касандра на челата на бременните жени, появиха се, за да хвърлят ръкавица на предначертаната им съдба-мащеха, появиха се, за да предадат на външния свят с помощта на Филофеевите сондажни лъчи своята безмълвна молба — молбата да им се разреши да се оттеглят от живота.

През тази нощ китовете плуваха в океана край фара, премигващ в мрачината на далечния стръмен бряг. Седефено проблясващото стадо китове напредваше упорито и безспирно в мрака, под призрачната лунна светлина. Накъде плуваха? Какво ги тласкаше? Какво ги влечеше? И какво искаше да им каже от своя стръмен склон фарът, отразен от океанските води и от очите на китовете?

През тази нощ футурологът Робърт Борк седеше пред компютъра, обзет от тревоги, преливащи в надежди, и от надежди, помръкващи в тревоги. И плуваше с китовете в океана, и китовете знаеха, че е с тях. И така те плуваха заедно, защото съдбата му все повече се преплиташе със съдбата на китовете… Плуваше в океана, както и китовете в неспокойните вълни, и светлината от далечния фар се отразяваше в зениците му, също както в зениците на китовете…

* * *

А точно в три часа през нощта по московско време заедно с ударите на кремълския часовник, който не преставаше да напомня гръмогласно в четирите посоки на света за полетялото към пропастта държавно величие, една руска сова напусна гнездото си на Спаската кула. Полетя като сянка край Кремълската стена, безшумно размахала широките си крила, като неуловимо въртеше огромната си глава с магнетично светещите втренчени кръгли очи. Тя летеше така всяка нощ по едно и също време, когато в мъртвилото наоколо от Спаските врати излизаше с отсечена войнишка крачка и преброяваше точно двеста и десет тържествено-ритуални стъпки поредната смяна на караула пред мавзолея на Ленин. Совата помнеше времето, когато мавзолеят се появи тук, и бе видяла вече безкрайно много млади войничета, отбили като истукани военната си служба пред вратите на мавзолея, охраняван всяка секунда, всяко денонощие, година след година, постоянно.

След като обиколи целия площад и направи няколко кръга над мавзолея, проблясващ с гранитните си плочи на лунната светлина, както и над сакрално-държавническите ниши с урни в тила на мавзолея, под елшака, под самата Кремълска стена, и след като се убеди, че очакваните от нея два тукашни призрака, еднакви на вид, еднакво набити, еднакво едроглави, изникващи обикновено в глухите часове след полунощ, най-вероятно и този път нямат намерение да се появят (къде ли се дянаха, дали пак не са се скарали?!), совата полетя нататък, като неуловимо се стрелна пред лицата на вкаменените на своя пост часови. Отлетя разочарована, нещо доста отдавна вече неразделната двойка от еднакво набитите и еднакво едроглави фантоми, шептящи събеседници, не беше навестявала Червения площад, за да си побъбри за живота и да поклюкарства. Че с какво ли друго можеха да се занимават тези отвъдни субекти?

И наистина твърде много обичаха те да се поразговорят, да поразсъждават за това-онова, а за политиката — задължително. Беше се случвало призраците да се увлекат, да се разгорещят, да стигнат до скандал, да спорят, да се карат ожесточено. Единият ядосано заявяваше, че не иска да вижда другия никога вече, че го мрази, презира и не иска да бъде с него; другият му отвръщаше, че няма къде да ходи, че историята вече е извън властта им, не е както преди и затова онзи напразно се горещи — след смъртта си те са като опадали листа, накъдето ги понесе вятърът, натам, и други от тоя род. По волята на Провидението само на совата бе дадено да вижда и чува тези свадливи, неукротими призраци в тяхната отвъдна, ефимерна безплътност… През дългите години совата бе свикнала с тях, без двамата й беше скучно, като че нещо й липсваше. Но тя знаеше, че те няма къде да се дянат, че рано или късно ще се появят. Скоро на площада трябваше да има голям парад и шествие и през нощта след тях призраците непременно ще дойдат, възбудени, с фанатичен блясък в опиянените от видяното очи.

Много ги разгорещяват гърмящите барабани, духовата музика, войнишките стъпки, отекващи по плаца сякаш в сърцето. А дрънчащият шум от военната техника! А как ги възбуждат шествията — многолюдни, гръмогласни, ликуващи, с лозунгите и портретите на онези, които в същото време стоят на мавзолея. И тълпите се носят като рибите при хвърлянето на хайвера — природна стихия! — всички обърнати на една страна, глава до глава, с викове „ура-аа“.

Но призраците не могат да се появяват през деня, на светло, в противен случай ще им се доще да нарушат хода на времето, да се върнат от небитието в сегашната действителност и самите те да се включат в действието, самите те да застанат на трибуните на мавзолея над екзалтираната река от хора долу… И всичко изведнъж би спряло, би замряло като в стопкадър, би застинало в няма сцена завинаги, за векове в непонятно-сладостния възторг на историята… И биха се вкаменили в полет самолетите, прелитащи над Кремъл, и ятата подплашени гълъби във въздуха, и пламналите очи, и крещящите уста, и дори мислите, предани и чисти, биха застинали в гънките на мозъците… И слънцето би се спряло завинаги на едно място… И в делничните дни, особено в лошо време, при продължителни дъждове, в снежна виелица, когато на площада няма къде да се скриеш от вятъра, когато часовите пред мавзолея стоят във валенки с галоши, с ушанки и ръкавици и издишат мразовита пара, превръщаща се за миг в бял скреж по яките, по дулата на парадното оръжие, едроглавите фантоми призраци може би от лошото време ставаха сприхави, заядливи, все повече се криеха по ъглите, хвърляха коси погледи към Луната, спречкваха се и тогава до ушите на совата често достигаха раздразнени гласове: „Престани да ме убеждаваш в това, което не подлежи на обяснение! Не съществуват аргументи против смъртта, те не са възможни, смъртта е естествена. Не искам да съм безсмъртен, след като съм умрял, не искам ерзац-живот! Докога ще продължава това? За мен няма изход, няма покой, няма покаяние! Преди не съм мислил, а сега не ми излиза от главата — защо съм се родил, защо ме роди майка ми? Не исках, не исках да се раждам! А сега съм заложник на тази гробница! И всичко това е дело на твоите ръце. Твоя е тази архисатанинска, архиковарна идея! И никога няма да се примиря с това, никога, никога, запомни го!“ На което събеседникът му отговаряше с хриплив глас, като смучеше невъзмутимо завинаги угасналата си лула: „Чуй ме, много пъти съм ти обяснявал. Такава беше волята на партията. Обясних ти: ти беше нужен на партията в нагледен вид, в наличност, разбираш ли, за световната революция, за класовите жертвоприношения, беше нужен на партията след смъртта и въпреки смъртта. Ти си фараон на революцията, теб те пазят, треперят ти, покланят се пред саркофага ти!“ „А аз категорично не искам това! Категорично протестирам! На никого, категорично на никого не е разрешено да игнорира смъртта. Това е абсурд!“ А совата летеше над тях и се чудеше как яростно спорят за нещо, което няма да чуеш никъде по света…

И днес ги нямаше, онези среднощни спорещи призраци… Площадът пустееше…

Совата се издигна над зъбчатата стена на Кремълската крепост и като огледа с немигащите си очи цялата околност, продължи над широките пустинни покриви в дворцовите градини. Тук тя тихо забуха сред гъстите есенни клони, неподвижно оглеждайки от височината на хълма завоя на реката долу, тъмните покриви на спящите сгради. Под моста ръмжеше безпризорно куче. Сигурно бе премръзнало…

На совата й се струваше, че чува някъде много отдалече, от другия край на света, как китовете плуват в нощния океан, как се движат вкупом, как порят с подобните си на планини тела надигащите се вълни. Водата около тях шумеше развълнувано. Водата се противеше на тяхното движение, но те плуваха, забързани кой знае закъде. Тревога лъхаше от вулканично-горещото им дихание.

От кремълския хълм совата усещаше — нещо трябваше да се случи на земята. Винаги ставаше така — китовете изпадаха в отчаяние точно преди над света да връхлети голямо нещастие.

И тягостно бухаше совата в Кремълския парк, и разсъмването вече наближаваше…

 

 

Онова, което се случи на другия ден, не беше неочаквано за Робърт Борк, подобно развитие на събитията можеше да се предвиди. И все пак той не очакваше такъв рязък обрат.

Сутринта, когато пое към университета да чете лекции, той все още принадлежеше на себе си. Но след това…

В следобедните часове Борк потегли към къщи. Пътуваше, като с усилие се съсредоточаваше зад волана. Искаше му се по-бързо да стигне вкъщи, да потърси за Джеси апарат за мерене на кръвното налягане, как там се казваше… Понякога тя си мереше кръвното, а после и неговото. Обикновено при него всичко бе в нормата, би било грях да се оплаква от здравето си поне засега, той се съгласяваше да му измери кръвното с насмешка, като отстъпка пред странностите на любимата съпруга. А сега сам искаше да се убеди в ред ли е всичко. Нещо не му беше добре. Беше го обхванало особено, непознато преди усещане за крехкостта на околния свят. Сякаш животът се беше свил в нещо, бе загубил устойчивостта си, както при силен вятър; дори в израза на очите и в гласовете на хората, с които се знаеше от дълги години, нещо се бе изменило, а може би същото ставаше и със самия него?

Дори магистралата, прекрасно проектирана за високи скорости, проучена до най-дребните подробности, му се стори почти непозната. Кой знае защо шофираше предпазливо. Изведнъж всичко наоколо стана по-различно от онова, което беше… Всяко нещо си беше на мястото, а всичко наоколо сякаш бе загубило предишното си значение. И той трудно можеше да си обясни какво означава това…

Колата на Джеси беше пред дома им. Олекна му на душата. Значи жена му още не бе тръгнала за репетиция.

— Какво става, как вървят работите? — Джеси се надигна да го посрещне. Както винаги, цялата светеше в усмивка. — Случило ли се е нещо? Изглеждаш ми особен. — Джеси се взря в лицето на мъжа си и погледът й, поначало насмешливо-усмихнат, неволно се промени. — Не ти ли е добре?

— Ами, нищо сериозно. Джеси, не можеш да си представиш, хората са полудели! — отвърна Борк, докато хвърляше чантата си на дивана и си сваляше сакото.

— Искаш ли кафе?

— Да, нямам нищо против. Някой обажда ли се?

— Да, звъняха. За тях после. Кажи какво става в града?

— Какво става ли? Това, което трябваше да се очаква. Паника. Филофей е в устата на всички. А да не говорим за вестниците, радиото и телевизията. Там ври и кипи в напразни опити да се ориентират в ситуацията.

— Че те вече звъняха. Си-ен-ен, „Гласът на Америка“, радио „Свобода“. Казах, че ще се върнеш чак късно вечерта. Но аз те прекъснах.

— В университета е невъзможно да направиш и крачка, всички са развълнувани до краен предел. Лицата им горят. Всички говорят за едно и също. Оказва се, че е страшно, когато всеки е зациклил на нещо, което вълнува буквално всички едновременно. Най-шантави мисли се чуват навсякъде. Сега разбирам какво е умеел да прави Хитлер по площадите, какви стихии е отприщвал.

— Може би си прав. Но какво искаш, Робърт, това все пак са студенти. Млади, запалителни, страстите им нямат мяра. А сега — ето ти и Филофей!

— Май че е така. Спомням си, че в деня на убийството на Кенеди беше нещо подобно. Днес е някаква дива бъркотия, разногласия, хаос. Един например твърди, че Филофей нахлувал недопустимо в тайните на природата и веднага сам се опровергава — нима може да има тайни, в които е недопустимо да се нахлува. Други — за какво да се вълнуваме, нека космическият монах си морализаторства в орбитата, а на нас какво ни пука? Голяма работа, някаква си пъпчица на челото. А в отговор: не ти пука, защото си мъж, а какво ще й е на жената, като разбере, че бъдещото й дете не иска да се роди? И изобщо как ще я караме по-нататък? Какво да правим със знака на Касандра? Как ще се заставим да забравим, да не забелязваме онова, което съществува? Трети дрънкат някакви глупости. И четвъртите, и петите, и десетите и т.н. И като капак всички роптаят: защо да се намесваме в генетическия код — това е програмираната съдба, която не търпи намеса. Хората са живели хилядолетия според кода на съдбата и сега изведнъж да ревизираме нещо, което не зависи от нашата воля. И така нататък, и прочие, и прочие. Всичко не може да се разкаже. За някого това е пъпчица, дреболия, за друг — катастрофа. Да, не може да се разкаже всичко. Но най-страшното е Касандра в действие. Разправяха, че една студентка от юридическия факултет се погледнала в огледалце по време на лекция и с вик избягала от аудиторията. На челото й се било появило същото онова петно, сигналът на касандро-ембриона. Но има и по-лошо. Пътна катастрофа и жената зад волана си признала, че се била загледала в огледалото на колата — сторило й се, че на челото й се е появил подозрителен белег. Пак добре, че не е станало по-голямо нещастие!

— Боже мой! — Джеси се отпусна на стола. — Какво ни дойде до главите! Какво ще става оттук нататък. Все трябва да има някакъв изход?

— Не знам, Джеси, не знам. Какво искаш от мен? И освен това е време да се стягаш за репетиция. Като се върнеш, ще говорим. И на мен ми е тежко на душата.

— Никакви репетиции! Каква репетиция, когато става дявол знае какво!

— Ето, започва се! И ти също! Целият оркестър ще те чака, а ти ще се терзаеш вкъщи заради Филофей.

— Ще им се обадя, ще кажа, че съм болна. В края на краищата аз съм най-старата сред тях. И скоро ще ставам баба. Прекрасно го знаеш.

— И мен ме чака същата съдба, само че баба от мъжки род — опита се да я развесели мъжът й. — И много ще се радвам, когато полетим за Чикаго при Ерика вече като баба и дядо. А сега, повярвай ми, Джеси, не си струва да проваляш репетицията. Няма смисъл.

Джеси се поколеба.

— Е, добре. Имам още половин час, дори и повече. Но какво ще стане сега с всички нас? Ерика е вече в седмия месец. Може би и тя е имала знака на Касандра? Тогава още не сме и подозирали за него. Я си представи, че Ерика беше забременяла отскоро?! Не бих спала по цели нощи. — Джеси млъкна и като се поуспокои малко, добави: — Сега ще ти направя кафе, Робърт, и после тръгвам.

— Мога и сам, не се безпокой.

— Не, аз за минута. Впрочем освен всички други, се обажда и някой си Антъни Юнгер от името на Ордок.

— Юнгер ли? А, сещам се. И какво каза?

— Сега ще дойда и ще ти разкажа.

Докато жена му приготвяше в кухнята кафето в старата им кафеварка, която действаше на пара и затова беше наречена локомотив, Робърт Борк уморено седеше във фотьойла, отпуснал ръце и изпаднал в странно състояние, сякаш беше случаен гост тук. Дори се огледа наоколо. Огледа сякаш за първи път големия хол, обзаведен с масивни мебели, в същия стил бяха полилеят и голямото огледало над камината, купени от Джеси във Венеция. Рояла, виолончелото. Позлатените гръбчета на книгите в стъклените шкафове (голямата част от книгите беше в библиотеката до кабинета, на втория етаж). Възприемаше някак отчуждено целия този дом и самия себе си, отразен в старинното венецианско огледало — кокалест, с посивяла грива, като стар кон, който някога се е отличавал с едрата си фигура; сякаш виждаше отстрани досегашния си живот, свързаните с него предмети, самия себе си, почти непознат, вглъбен, потънал в необичайни размисли. Дори си помисли: „Нима искам повече от останалите, защо толкова се вълнувам, като че наистина е дошъл краят на света?! Може би целият ми предишен живот е бил само подготовка да се хвърля сега в неизвестното? Да търся пипнешком, както слепецът търси скрита врата? Какво постигнах, като се подвизавах във футурологията и водих, общо взето, спокоен, уреден живот на преуспяващ учен? И ето последният акт на съдбата в лицето на космическия Филофей. Какво значи това? Часът на истината? Или е дошло времето за разплата? Дали е така? Кой е Филофей за мен? Като си помислиш — никой. Но защо тогава не се успокоя? Излиза, че нещо ме свързва с него? Първо сънувам китове, а сега…“

Не можеше да се отърси от тези мисли, не можеше да избяга от съмненията. За каквото и да си помислеше сега, все го свързваше с откритието на космическия монах. Налагаше се да сравнява всичко, което е било до със станалото след…

Джеси донесе кафето и разговорът пак се върна на предишната тема. Антъни Юнгер, представил се като почитател на научните трудове на Борк, бе позвънил от екипа на кандидат-президента след напразните си опити да се свърже с Борк в университета и бе помолил да му предадат, че след обяд ще го потърси пак. Когато Джеси го попитала дали не може Борк сам да му позвъни, Юнгер отговорил, че трудно ще бъде намерен, през цялото време ще е в движение, днес имали напрегнат ден — подготвяли среща на Ордок с избирателите, а след това предстояла и голяма пресконференция, с една дума, имал куп задачи, а много му се искало да се свърже с Борк. „Отдавна мечтаех да поговоря с него, а сега имам и повод. Предайте му, моля ви, че имам информация и въпроси. Много искам да се чуем.“

И малко след като Джеси тръгна на репетиция, телефонът звънна. Беше той, Антъни Юнгер.

— Мистър Борк, струва ми се, че имаме общ приятел на име Филофей и познанството ни, засега задочно за съжаление, се дължи в основни линии на него?

— Съгласен съм. Сега този космически монах ще предопределя много неща в живота ни.

— За това става дума, мистър Борк. И мисля, че на вас то ви е по-ясно, отколкото на всеки друг. Проблемът сега е как ще се развият събитията, или, както образно се изразяват руснаците, накъде ще тръгне колата. Искам да се похваля, че говоря сравнително добре руски. Бях на стаж в Московския университет. Ще се радвам, ако мога да ви бъда полезен с това.

— О, прекрасно — възкликна учуден Борк, като мислено отбеляза колко уверено и звучно говори Антъни Юнгер. „Доста енергична личност! — помисли си. — На колко ли е години?“ — И аз съм бил в Русия при Горбачов — продължи той руската тема. — В Москва, Ленинград и Киев. Кажете, Антъни, на колко години сте? Просто от любопитство.

— О, моля ви! Бих казал трийсет за по-солидно, но ще бъда точен — на двайсет и осем и половина. Вече е време да ми дойде умът. Какво още да кажа? Москва ми даде много — другият полюс на живота и знанията, но бързам да заявя, че не бях завербуван от КГБ.

И двамата се засмяха на тази модна в Америка шега.

— Извинете, Антъни, но можете да ми бъдете син. Попитах само защото при сериозен разговор е важно да се знае възрастта на събеседника.

— И аз мисля така. Е, за вас зная кажи-речи всичко. Чел съм книгите ви, напоследък много внимателно препрочетох статията ви „Деветте врати на световния дом“.

— Да, това беше опит за синтез на световните идеи в областта на футурологията. Благодаря, много съм поласкан — промърмори Борк.

— Между другото самият аз в академичния смисъл съм неопределен тип — вметна иронично Антъни, — сглобен от откъслечни знания; захващал съм се с какво ли не — от философията до астрологията, някога мечтаех за космоса. Занимавал съм се и с профсъюзни проблеми, и с журналистика, оттук и сближаването ми с Оливър Ордок. Той залага на популизма и в това е силата му. Сега има нужда от помощ за предизборната надпревара. Което и правим. В екипа му отговарям за връзките със средствата за масова информация. Ето днес например след три часа започва срещата му с избиратели в спортната зала „Алфа-Бейзбол“. Маса народ, ще се предава пряко по телевизията. А след нея, късно вечерта, ще има пресконференция, също пряко излъчвана по няколко канала. Казвам ви всичко това неслучайно. Може би ще ви е интересно да видите в какво сме успели, т.е. е успял Ордок, а в какво не. Извинете, разполагате ли с време, не ви ли преча с този разговор?

— Ни най-малко. Слушам те, Антъни.

— Та в тази връзка искам да отбележа нещо, за да сте наясно. Сутринта всички се събрахме в кабинета на Ордок, ние сме двайсетина души — помощници, експерти и т.н., и първото, което ни съобщи той, беше, че вчера е водил с вас обстоен телефонен разговор за посланието на космическия монах.

— Да, така беше — потвърди Робърт Борк.

— Чудесно е, че Ордок се е съветвал с вас по повод, който сега занимава всички. Той бързо набира популярност като политик, но изобщо не е пророк и…

— Драги Антъни — прекъсна го Борк. — Знам, че ти си насочил Ордок да се обърне към мен. Но и аз съвсем не съм пророк. Да не мислиш, че съм способен на светкавично прозрение? Самият аз съм готов да се обърна към когото и да е, стига да ми помогне да се ориентирам в това докрай. Ти ми звъниш, сякаш е общопризнато, че съм експерт по тези проблеми. Само че и аз не мога да гарантирам, че съжденията ми са безспорни. Трябва да го имаш предвид.

— Радвам се, че е така — учуди го с отговора си Антъни Юнгер. Гласът му зазвъня развълнувано.

— И на какво се радваш?

— Че интуицията ми не ме е подвела. Може да казват, че никой не е пророк в родината си, но сега за сетен път се убеждавам, че вие сте този мислител, с когото трябва да се консултира един политик с претенции за президентското кресло. Днес Ордок трябва да държи реч, да отговаря на въпросите на цял стадион избиратели. И работата не е в това дали ще успее да натика общественото мнение в торбата си и да го отнесе на гръб. По-важното е, че по този начин вашите възгледи ще стигнат до масите. Казвам го, като се опирам на онова, което сподели с нас Оливър Ордок тази сутрин.

— А какво сподели той?

— С две думи, разбрах, че въз основа на вашите преценки е склонен да коментира откритието на Филофей като реалност, с която трябва да се съобразяват всички хора, във всички слоеве на обществото, във всички страни на света. Нали така? Според мен е така. Ордок каза приблизително това.

— Да се вземе под внимание тази даденост — това е първото, това е изходната точка. Но какво следва нататък? Какво да правим с онези, които са били и продължават да са причината за появата на касандро-ембрионите? Въпросите са много.

— Прав сте, мистър Борк — вметна Антъни, искаше да каже и още нещо, да изрази своето разбиране за нещата, но Борк го прекъсна:

— Това събитие ме погълна изцяло, дори ми се струва, че аз самият не съм вече онзи, който бях вчера, и трябва наново да осмислям живота си, въпреки че ми е време по-скоро да мисля за края му. Философското откритие отхвърля предишните ми възгледи за човешката съдба. Вече е оголено онова, което досега не признавахме и пред себе си дори. Струваше ни се, че прогресът и цивилизацията оправдават всичко негативно, което ги съпътства. Секат ли гората — летят трески. Руснаците имат такава поговорка.

— Да, и при това много разпространена. Сталин например оправдаваше с нея „треските“ на масовите репресии. Но продължавайте, слушам ви внимателно.

— И така. Какво исках да кажа? Филофеевото откритие разкрива, безпощадно разголва факта, че в цялата ни история поколение след поколение хората системно са изтезавали други хора в света, в който живеят, и поради това са се лишили от толкова неща по пътя си, безвъзвратно са изпуснали много от онова, което са могли да постигнат в своето историческо усъвършенстване. Да, представете си само чисто теоретично. Нима всичките тези безкрайни войни, включително и така наречените велики, всичките тези революции, бунтове, въстания, престъпления, човешката жестокост, деспотизмът на ученията и идеологиите, нима всичко това, взето заедно, всичко, което постоянно изкривява и осакатява живота и съдбата, сее в народите взаимна омраза, превръща хората в алчни същества, нима всичко това, ако изхождаме от Филофей, не намира израз в безмълвния протест на касандро-ембрионите, чийто брой непрекъснато се увеличава? Техният отказ от живота — нима това не е предчувствие за края на света? И какво излиза: есхатологическият миг, в който по инерция почти никой не вярва докрай, се превръща в реалност. За всичко това пиша в статията, която започнах тази нощ. Разбира се, Оливър Ордок може да има свое мнение за Филофей и откритието му, но във всеки случай и той, и неговият екип — всички вие трябва да разбирате с какъв тип сложна материя имаме работа. Общо взето, за това говорих вчера на Ордок.

— Съжалявам, че и днес ви въвлякох в толкова дълъг телефонен разговор. А вътрешно се радвам — научих онова, което исках да науча. Разбира се, съгласен съм с вас, има още много неща във Филофеевата теория, над които тепърва трябва да мислим. Но както и да се погледне, той ни изправи пред уникална задача. Всички до един, всички смъртни на Земята! Това се казва личност! Той превъртя ключа на Вселената! И ако ни се наложи, извинете ме, да оперем пешкира за всичките отминали векове, а работата върви натам, за всичко сътворено, както се изразихте, от алчните същества, тоест от нас, от всички нас и от всички преди нас, то към кого да се обърнем, ако не към самите себе си?! Стана ясно, че злото не изчезва безследно, безропотно, заедно с онези, които са го причинили, а временно се утаява някъде в бункерите на генетиката. И се оказва, че рано или късно някой трябва да плаща за това, като се отрича от самия живот?

— Да, така се оказва, Антъни. Работата е, че малко мислим за съотношението между доброто и злото, като неизменно ги слагаме в един впряг, малко мислим за това, че злото е преобладаващата сила, че злото погубва, постоянно убива в нас изконното ни предназначение, стопява вселенските ни запаси, не дава на разума да надигне глава, за да открие други форми на битието, при които човекът би се променил качествено.

— Мистър Борк, мислите ли, че докато физически остават същите, каквито са сега, хората биха могли да притежават качествено различен интелект, да се превърнат в същества с друг модел на поведение?

— Много е вероятно. Та ние сме оставени на самите себе си, оказахме се единствените разумни същества във Вселената. Не се конкурираме с никакви други живи твари. Би ли могъл да съществува друг тип духовна еволюция, принципно различно развитие? За това може да се мисли, да се спори. Но ако не можем да отречем нещо на хората, то е това, че каквото и да сме постигнали в областта на науката и техниката, винаги сме си оставали и за съжаление и до днес си оставаме зверове, поглъщащи себеподобните си.

— Жалко, дявол да го вземе, много жалко. Излиза, че космическият монах ни е хванал на генетичното местопрестъпление?! Но колкото и да е глупаво, твърдението, че можехме да сме различни от това, което сме, по някакъв начин ме засяга. Не долавяте ли в него познатата идеалистична мелодия, която ни потапя в мазохистични преживявания?

— Разбира се, че долавям, мазохизмът е нещо, като да се оплакваш в пустинята, че няма гора.

— И какво предлагате, ако такава гора няма и няма да има?

— Само едно — да отглеждаме в себе си гора от нови прозрения.

— Какво ще рече това?

— Какво ще рече ли? Бива си те като журналист! В светлината на Филофеевото откритие това може да значи само едно: трябва да се отнесем с внимание към сигналите на касандро-ембрионите, да възприемаме като предупреждение всеки знак на Касандра. Само така можем да спрем назряващия в самите нас край на историята, неизбежен поради страха да се раждаме на този свят. Необходимо е буквално всеки и човечеството като цяло да осъзнае, че надвисва генетична катастрофа. Точно за това пиша и в статията си за „Трибюн“. Извинявай, Антъни, по телефона не може да се обясни всичко. Накратко казано, от днес отговорността на човечеството пред потомците придобива нов характер, може би това е нова степен на еволюцията. Вчера казах почти същото и на Ордок. Той също е загрижен.

— Да, мистър Борк, и този път на нашия Ордок ще му дойде нанагорно и заради това, че подобна ситуация, както се казва, не е от неговия репертоар. Аз наричам политиците от този тип турнирни. Ордок действа уверено, когато има конкретен враг, и тогава настъпва, при това пред всички, публично. В тесен кръг той дори използва понятието „необходим враг“. Тогава е в стихията си. А сега, моля ви се, само някаква абстракция!…

— Не е точно така, Антъни. Подобна абстракция само за миг може да стане нещо конкретно. При това много сурово. Защото става дума за живота на хората.

— Да, разбира се. Просто исках да отбележа една психологическа особеност на Ордок. Тя е неговата форма на политическо присъствие. Но това между другото. Свършвам, мистър Борк, много съм виновен, но с вас човек не може да се наприказва. Не ми позволявайте да ви звъня, защото няма да имате мира.

— Добре, добре, Антъни. Ако се наложи, защо да не поговорим пак?

— Дочуване, мистър Борк. А, да, ако искате да гледате предаването — митингът в „Алфа-Бейзбол“ е от шест до осем, а пресконференцията в хотел „Шератон“ — от девет до десет.

— Благодаря. Ще го имам предвид.