Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (6)

Лекция V
Трудности и първи стъпки

Дами и господа! Един ден беше направено откритието, че симптомите на някои нервноболни имат определен смисъл.^[1] В отговор на това се създаде психоаналитичният лечебен метод. При прилагането му се натъкнахме на случаи, в които болните вместо симптоми съобщаваха свои сънища. Така се роди предположението, че и сънищата имат някакъв смисъл.

Ние обаче няма да тръгнем по този исторически път, а по обратния. Ще разкрием смисъла на сънищата като подготвителен етап към изучаването на неврозите. Тази обратна последователност е оправдана, защото изучаването на сънищата не само е най-добрата подготовка за разбирането на неврозите, но и самите сънища са невротични симптоми, и то такива, които имат неоценимото предимство да се срещат при здравите хора. И ако всички хора бяха здрави и само сънуваха, то въз основа на сънищата им бихме стигнали почти до всички разкрития, до които ни доведе изследването на неврозите.

Така сънят стана обект на психоаналитичните изследвания. Отново имаме работа с обикновено, незначително явление, което на пръв поглед няма практическо значение, така както и грешките; с тях го сродява фактът, че се среща и при здрави хора. Но извън това тук условията за нашата работа са по-неблагоприятни. Грешките бяха само пренебрегвани от науката, тя малко им обръщаше внимание, но поне не се смяташе за позорно да се занимаваш с тях. Казваха, че има по-важни неща, но може би и от това ще излезе нещо. Заниманието със сънищата обаче не само е непрактично и излишно, но и направо срамно; то носи печата на ненаучността, буди подозрение за склонност към мистицизъм. Как може един лекар да се занимава със сънищата, когато в невропатологията и психиатрията има толкова по-сериозни неща — тумори, големи колкото ябълка и притискащи органа на душевния живот, кръвоизливи, хронични възпаления, при които измененията на тъканта могат да се демонстрират под микроскоп! Не, сънят е прекалено дребен и недостоен за науката обект.

При това самото негово естество се противопоставя на всички изисквания на точната наука. При изучаването на сънищата ние не сме сигурни дори в своя обект. Налудната идея например е ясна и определена. „Аз съм китайският император“, казва болният на висок глас. Но съновидението? Обикновено то изобщо не може да се разкаже. Когато някой ни разказва сън, има ли гаранция, че разказът му е верен, че той не променя и не измисля нищо, заставен от смътността на спомена си? Повечето сънища се забравят, с изключение на някои дребни фрагменти. И върху тълкуването на такъв материал трябва да се строи научна психология или метод за лечение на болни?

Крайността на една преценка би трябвало да събуди подозрението ни. Възраженията срещу сънищата като обект на науката явно отиват твърде далеч. С аргумента за маловажността вече се сблъскахме при разглеждането на грешките. Тогава казахме, че важните неща могат да се проявяват и в дребни признаци. Що се отнася до неопределеността на съня, такова е неговото естество. Не можем да диктуваме естеството на нещата. Впрочем срещат се ясни и определени сънища. А пък има и други обекти на психиатрията със същата неопределеност, например редица случаи на натрапливи представи, с които въпреки всичко се занимават сериозни, уважавани психиатри. Спомням си последния такъв случай в моята лекарска практика. При първата ни среща болният каза: „Имам някакво чувство, че съм навредил или съм искал да навредя на някакво живо същество… може би дете?… Не, по-скоро куче… Като че ли съм го блъснал от мост… или нещо такова“. С несигурността на спомена за съня можем да се справим, като приемем, че тъкмо това, което сънувалият ни разказва ще смятаме за негов сън и няма да се интересуваме дали е забравил, или променил нещо в разказа си. И накрая не може да се твърди така обобщено, че сънят е нещо маловажно. Знаем от собствен опит, че настроението, с което се събуждаме от сън, може да трае през целия ден; лекарите са наблюдавали случаи, при които душевната болест започва с някакъв сън, като фиксира породена от него налудна идея. Съществуват разкази за исторически личности, почерпили подтик за своите важни дела от сънища. Затова трябва да се запитаме откъде всъщност идва презрението на научните кръгове към съновиденията.

Според мен то е реакция на тяхното надценяване в миналите епохи. Възпроизвеждането на миналото, както знаем, не е лесно, но едно нещо, позволете ми тази шега, можем със сигурност да приемем — че нашите предци отпреди 3000 и повече години са сънували по същия начин, както и ние. Доколкото ни е известно, всички древни народи са придавали голямо значение на сънищата и са ги смятали за практически полезни. От тях са извличали предзнаменования за бъдещето, търсели са в тях поличби. За гърците и другите ориенталски народи военен поход без тълкувател на сънищата е бил така немислим, както днес — без въздушно разузнаваме. Когато Александър Македонски потеглил за своите завоевания, към свитата му се числели най-прочутите съногадатели. Градът Тир, който тогава се намирал на остров, оказал такава упорита съпротива на императора, че той почти решил да се откаже от обсадата. И тогава една нощ му се присънил сатир, който изпълнявал триумфален танц. Когато разказал този сън на своите гадатели, те му отвърнали, че е получил предзнаменование за победата си над града. Той заповядал да се атакува и превзел Тир. Етруските и римляните използвали други методи за гадаене на бъдещето, но тълкуването на сънищата се практикувало и било на голяма почит през цялата елинско — римска епоха. От посветената на него литература до днес е достигнало главното съчинение, книгата на Артемидор Далдиански^[2], за когото се предполага, че е живял по времето на император Адриан.

Трудно ми е да ви кажа на какво се дължи по-късният упадък на съногадателното изкуство и изгубването на вярата в съня. Просвещението едва ли е изиграло голяма роля за това, защото от мрачното средновековие са се запазили много по-абсурдни неща, отколкото древното сънотълкуване. Факт е, че интересът към съня постепенно бил сведен до суеверие, на което се поддавали само необразованите хора. Последната злоупотреба със съногадаенето, стигнала до днес, е опитът да се узнаят от сънищата числата, които ще бъдат изтеглени в лотарията.

Точната наука в наши дни нееднократно се е занимавала със сънищата, но винаги само с цел да приложи към тях физиологичните си теории. За лекарите сънят, разбира се, не е психичен акт, а отражение на соматични дразнители в душевния живот. През 1876 година Бинц обявява съня за „телесен, във всички случаи безполезен, в много случаи направо болестен процес, който е така далеч от световния дух и безсмъртието, както синият етер от обрасла с бурени песъчлива местност в дълбока падина“.^[3] Мори го сравнява с безразборните свивания на мускулите при хореата в противоположност на координираните движения на здравия човек. Според едно старо сравнение съдържанието на съня наподобява топовете, които „десетте пръста на неумеещ да свири човек изтръгват от клавишите на пианото“.^[4]

Тълкуването означава разкриване на скрит смисъл; при тези преценки на съня не може да става и дума за подобно нещо. Вижте описанието на съня у Винт, Йодл и други съвременни философи; то се задоволява да изброява отклоненията на съня от мисленето в будно състояние с явната цел да покаже по-нисшия характер на сънищата; изтъкват се разпадането на асоциациите, отсъствието на критичност, изключването на знанията и други признаци на непълноценно функциониране. Единственият ценен принос на точната наука за опознаването на съня се отнася до влиянието на телесни, въздействащи в спящо състояние дразнители върху неговото съдържание. Един наскоро починал норвежки автор, Й. Мурли Вулд, ни е оставил два дебели тома експериментални изследвания върху съня (преведени на немски през 1910 и 1912 година), които се занимават почти само с ефекта от промяната в положението на крайниците.^[5] Те се сочат като пример за истинско научно изследване на сънищата. Представяте ли си какво би казала точната наука, ако разбере, че ние се опитваме да открием в тях смисъл? Може би го е и казала вече. Но ние не ще се оставим да ни уплашат. Щом грешките могат да бъдат смислени, то и сънищата могат, а при грешките в много случаи се открива смисъл, убягнал на точната наука. Нека възприемем предразсъдъците на древните и на народа и тръгнем по стъпките на античните съногадатели.

Преди всичко трябва да се ориентираме в нашата задача, да се огледаме в областта на сънищата. Какво е сънят? Трудно е да се каже това с едно изречение. Но няма да се опитваме да даваме дефиниции, след като явлението е познато на всички. Трябва обаче да отбележим същественото в съня. Как ще го открием? Съществуват такива огромни различия в тази сфера, различия във всяко отношение. Същественото ще е навярно онова, което е общо за всички сънища.

Е, да, първото нещо, общо за всички сънища, е, че по време на сънуването спим. Сънят очевидно е душевният живот по време на спането, който с нещо наподобява душевния живот в будно състояние, но и силно се различава от него. Това е още определението на Аристотел. Може би между спането и сънуването има дори по-тесни връзки. Сънят понякога ни събужда, често си го спомняме, когато се събудим спонтанно или ни събудят насила. Както изглежда, сънуването е междинно състояние между спането и бодърстването. Така стигаме до спането. Какво представлява то?

Това е физиологичен или биологичен проблем, по който още много се спори. Тук ние не можем да предложим никакви решения на спорните въпроси, но мисля, че трябва да се опитаме да дадем психологическа характеристика на спането. То е състояние, в което сме обърнали гръб на света, интересът ни към него е угаснал. Аз заспивам, когато се оттегля от външния свят и се прикрия от неговите дразнители. Заспивам също, когато съм изморен от него. Все едно че му казвам: „Остави ме на спокойствие, защото искам да спя“. Обратното казва детето: „Не искам още да си лягам, не съм уморен, искам да изживея още нещо“. И тъй биологичната тенденция на спането, изглежда, е почивката, а психологическата му характеристика — секването на интереса към света. Сякаш за нашата връзка със света, в който сме дошли с такова нежелание, е свойствено, че не можем да го понасяме без паузи. Затова временно се оттегляме в първичното състояние, в което сме били, докато сме се намирали в майчината утроба. Поне условията, които си създаваме, много приличат на онези — топло, тъмно и тихо. Някои от нас се свиват на кълбо и заемат положение, наподобяващо това на плода в утробата. Сякаш и ние, възрастните, не принадлежим изцяло на света, а само до две трети; в третата си част изобщо не сме още родени. Затова всяко събуждане сутрин е като ново раждане. Така и определяме състоянието си след събуждането: „Като новороден съм“, а с това навярно правим съвсем погрешно предположение за общото самочувствие на новороденото. На него по всяка вероятност му е твърде неуютно. За раждането казваме още: „Вижда белия свят“. Ако това е спането, то сънят като че ли изобщо не влиза в неговия план, а по-скоро изглежда нежелателна добавка. Затова и смятаме, че спането без сънища е най-доброто, единствено правилното. То не бива да се придружава от душевна дейност; прояви ли се такава, значи не ни се е удало да възстановим състоянието на предродилен покой, да отстраним всички остатъци от будността. За такива остатъци смятаме сънищата. Тогава наистина излиза, че те не би трябвало да имат смисъл. С грешките беше друго, те бяха дейност в будно състояние. Но когато спя, преустановил съм изцяло душевната си дейност и не съм успял да потисна само отделни остатъци от нея, няма никаква необходимост тези остатъци да притежават някакъв смисъл. Аз дори не бих могъл да използвам този смисъл, защото цялата останала част от душевната ми дейност спи. Тук наистина може да става дума само за прости реакции, за душевни феномени, които са пряк отговор на телесни дразнения. Така стигаме до извода, че сънищата са остатъци от душевната дейност в будно състояние, които смущават спането и че трябва възможно най-бързо да изоставим тази неподходяща за психоанализата тема.

Все пак, дори да са излишни, сънищата съществуват и ние можем да се опитаме да си обясним тяхното съществуване. Защо душевният живот не заспива? Вероятно защото нещо не дава на душата покой. Върху нея въздействат дразнители и тя трябва да реагира на тях. Сънят следователно е начинът, по който душата реагира на въздействащите й в спящо състояние дразнители. Тук като че ли се открива път към разбирането му. Бихме могли да видим какви са при различните сънища дразнителите, които смущават спането и на които се реагира със сънуване. С това бихме разкрили първото общо нещо между всички сънища.

Има ли друго общо нещо? Да, то е несъмнено, но много по-трудно може да се определи и опише. Душевните процеси в спящо състояние имат съвсем различен характер от тези при будност. Насън човек преживява най-разнообразни неща и вярва в тях, докато в действителност не преживява нищо, освен може би смущаващия дразнител. Преживяването е предимно в зрителни образи; могат да се породят и чувства, мисли, нещо могат да преживеят и другите сетива, но преобладаващото са картините. Част от трудностите при разказването на сънища се дължат на това, че трябва да преведем тези картини в думи. „Мога да го нарисувам — чуваме често от разказващия, — но не знам как да го кажа.“ И това не е понижена душевна дейност, както тази на слабоумния в сравнение с гениалния; това е нещо качествено различно, но е трудно да се каже в какво се състои разликата. Г. Т. Фехнер^[6] изказва на едно място предположението, че сцената, на която се разиграват сънищата (в душата), е различна от тази на представите в будно състояние. Наистина това не е ясно за нас и не знаем как да разбираме тази мисъл, но тя действително предава впечатлението за нещо необикновено, което създават повечето сънища. Не е подходящо и сравнението на сънуването с изпълнението на немузикалната ръка. При случайното натискане на клавишите пианото все пак ще отговори със същите тонове, макар и не с мелодии. Нека запомним добре тази втора обща черта на всички сънища, макар че остана неразбрана.

Има ли други общи черти? Аз не намирам такива, навсякъде виждам различия, и то във всички отношения — както в субективната продължителност, така и в яснотата, засягането на чувствата, запаметяването и т.н. Всичко това всъщност не изглежда така, както би трябвало да се очаква от една принудителна, бедна, автоматична реакция спрямо дразнител. Що се отнася до измеренията на сънищата, съществуват съвсем кратки, съставени само от една или няколко картини, от една мисъл, дори само от една дума, и други, отличаващи се с богато съдържание, цели романи, с привидно голяма продължителност. Има сънища, осезаеми като действително преживяване дотолкова, че известно време след събуждането все още не можем да ги разпознаем като сънища; други пък са извънредно бледи, призрачни и смътни; възможно е дори в един и същи сън да се сменят свръхясни и едва доловими епизода. Сънищата могат да бъдат напълно смислени или най-малкото свързани, дори забавни, приказно хубави; други обаче са объркани, глуповати, абсурдни, често дори налудничави. Някои ни оставят напълно равнодушни, а други разбуждат всевъзможни чувства, натъжават ни до плач, стряскат ни така, че се събуждаме, смайват, възторгват и т.н. По-голямата част от сънищата се забравят скоро след събуждането или се задържат в паметта ни до края на деня, като споменът все повече избледнява; но някои, например сънища от детството, се запомнят така добре, че и след 30 години са като току-що преживени. Има сънища, уникални като човешките индивиди, други се повтарят при едно и също лице непроменени или с малки изменения. Накратко, тази малка нощна душевна дейност притежава огромен репертоар, може всичко, което се удава на душата през деня, и все пак то не е същото.

За обяснение на тази многообразност на сънищата би могло да се приеме, че различните форми отговарят на различни преходни етапи между спането и бодърстването, на различни степени на спане. Да, но в такъв случай колкото по-качествени, по-съдържателни и по-ясни са сънищата, толкова по-ясно би трябвало да осъзнаваме, че сънуваме, защото при такива сънища душата се доближава до събуждането и не би трябвало след ясен и смислен сън да следва безсмислен и смътен, а после отново доброкачествен. Душата едва ли би могла така бързо да променя дълбочината на спането. Следователно това обяснение е незадоволително, направо казано — негодно.

Нека засега изоставим въпроса за „смисъла“ на сънищата и вместо това се опитаме да си проправим път към тяхното по-добро разбиране, като тръгнем от общите им черти. От връзката им със спането заключихме, че те са реакция спрямо смущаващ го дразнител. Както вече казахме, това е единственият пункт, в който точната експериментална психология може да ни дойде на помощ; тя доказва, че въздействащите по време на сън дразнители се явяват в сънищата. Проведени са много такива изследвания, включително и това на споменатия вече Мурли Вулд; навярно и всеки от нас би могъл да потвърди този извод от собствени случайни наблюдения. Аз ще изложа някои по-стари експерименти. Мори е извършвал такива опити върху самия себе си. Поднесли му по време на сън одеколон. Той сънувал, че се намира в Кайро пред магазина на Йохан Мария Фарина, след което последвали други удивителни приключения. Друг път го ощипали леко по тила. Сънувал, че му се поставя пластир против мехури, а после му се присънил един лекар, който го лекувал в детските години. Или капнали капка вода на челото му. Той се оказал в Италия, където се потял силно и пиел бялото вино от Орвието.

Онова, което прави впечатление в тези експериментално предизвикани сънища, може би ще стане още по-ясно от друга поредица сънища, свързани с дразнители. Това са три съня, разказани от един остроумен наблюдател — Хилдебрант^[7], всичките свързани със звъна на будилник.

„Разхождам се в едно пролетно утро през раззеленените поля и стигам до съседното село, където виждам жителите му в празнични дрехи, с молитвеници под мишниците да отиват масово към църквата. Но да! Днес е неделя и утринната служба скоро ще започне. Решавам и аз да вляза, но преди това, понеже съм се позадъхал и запотил, да се разхладя в гробището до църквата. Докато чета различни надгробни надписи, чувам звънаря да се изкачва към кулата, поглеждам нагоре и виждам малката селска камбана, която трябва да даде знак за започване на богослужението. Тя виси още известно време неподвижна, а след това се залюлява и изведнъж ударите й заехтяват звънко и пронизително — така звънко и пронизително, че слагат край на съня ми. Оказва се, че този камбанен звън идва от будилника.“

„Второ съвпадение. Ясен зимен ден; улиците са покрити с дебел сняг. Обещал съм да участвам в разходка с шейна, но се налага дълго да чакам, докато ми съобщят, че шейната е пред вратата. Следват приготовленията за качването — разстила се кожата, изважда се калъфът за топлене на краката — и най-сетне съм в шейната. Но все още се бавим; накрая поводите дават на неподвижно застаналите коне осезателния знак за тръгване. Те дръпват рязко шейната, силно разтърсените звънчета започват добре познатата си еничарска музика с такава сила, че веднага разкъсват нишките на съня. Отново това е само пронизителният звън на будилника.“

„И третият пример. Виждам една прислужничка да върви, натоварена с голяма купчина чинии, по коридора към трапезарията. Струва ми се, че порцелановият стълб в ръцете й ще изгуби равновесие. «Внимавай — предупреждавам я, — ще изтървеш всичко.» Тя, разбира се, ми възразява, че е свикнала да носи по толкова чинии и т.н., но аз все пак я съпровождам със загрижен поглед. И наистина, на прага на трапезарията тя се спъва, крехките съдове падат и се разпиляват на стотици дрънчащи парчета. Но безкрайно продължаващият шум, както скоро забелязвам, всъщност не е дрънчене, а истинско звънене; и събудил се, разбирам, че това е просто звънът на будилника.“

Тези три сънища са твърде хубави, напълно смислени, съвсем не така объркани, каквито обикновено биват сънищата. Но няма да ги оспорваме заради това. Общото в тях е, че ситуацията всеки път завършва с някакъв звук, който при събуждането се идентифицира като звъна на будилника. И така тук виждаме как се създава един сън, но научаваме и още нещо. Сънят не разпознава будилника — той изобщо не се появява в него, — а замества звъна му с друг. Сънят тълкува дразненето, което прекъсва спането, но го тълкува всеки път по различен начин. Защо? Няма отговор за това, то изглежда произволно. Но да разберем съня означава да кажем защо е избрал тъкмо този шум за тълкуване на часовниковия звън, а не някой друг. Точно по същия начин можем да възразим и срещу експериментите на Мори; ясно е, че въздействащият дразнител се появява в съня, но не е ясно защо тъкмо в този вид, той съвсем не произтича задължително от естеството на дразнителя. Освен това в опитите на Мори прекият резултат от дразненето е последван от огромно количество друг съновен материал, например бурното приключение в съня с одеколона, който не знаем как да обясним.

Имайте предвид, че сънищата, при които се събуждаме, предлагат най-добрата възможност да се установи въздействието на външни, смущаващи спането дразнители. В повечето други случаи това е по-трудно. Човек не се събужда при всички сънища, а как можем да открием евентуалния въздействал през нощта дразнител, когато си припомняме съня на сутринта? Аз успях веднъж да установя такъв звуков дразнител, но, разбира се, благодарение на особени обстоятелства. В едно високопланинско тиролско село се събудих една сутрин със спомена, че съм сънувал смъртта на папата. Не можех да си обясня съня, но после жена ми ме попита: „Чу ли тази сутрин как ужасно звъняха камбаните на всички църкви“. И е, не бях чул нищо, аз спя дълбоко, но в резултат на това известие можах да разбера съня си. Колко ли често се пораждат сънища от подобни дразнения, без човек да разбере? Може би много често, а може би не. След като не сме в състояние да установим дразненето, няма как да си съставим мнение по този въпрос. Но и без друго вече не отдаваме на външните дразнители голямо значение, откак го разбрахме, че те могат да ни обяснят само малка част от съня, а не цялата реакция на сънуващия.

Ала това не значи, че трябва изцяло да се откажем от тази теория. Още повече че тя може да бъде развита по-нататък. Очевидно е без значение какво смущава спането и подтиква душата към сънуване. Ако това невинаги е външен дразнител, може да бъде дразнител от вътрешните органи, така нареченият телесен дразнител. Такова предположение е много близо до ума, то съответства също на най-популярното разбиране за възникването на сънищата. Често чуваме да се казва, че те идвали от стомаха. Но за съжаление и в този случай навярно често след събуждането е невъзможно нощният телесен дразнител да се установи и докаже. Ала нека не забравяме колко много наблюдения подкрепят схващането за възникване на сънищата от телесни дразнители. Общо взето, не подлежи на съмнение, че състоянието на вътрешните органи може да повлияе върху съня. Връзката на някои сънища с препълването на пикочния мехур или с възбудата на половите органи е толкова явна, че не може да не бъде забелязана. Освен тези прозрачни случаи има и такива, при които съдържанието на съня поне позволява с основание да се предположи въздействието на телесни дразнители, защото нещо в него може да се разглежда като преработка, представяне, тълкуване на такива дразнители. Изследователят на сънищата Шернер (1861)^[8] особено горещо е застъпвал схващането за възникването им от органични дразнители и е привел няколко хубави примера за това. Когато например в един свой сън вижда „две редици хубави момчета, с руси коси и светла кожа на лицето, войнствено да застават едно срещу друго, да се нахвърлят едно върху друго, да се вкопчват, после отново да се пускат и да заемат същото положение, а сетне всичко да се повтаря отново“, тълкуването на тези редици момчета като зъбите е само по себе си привлекателно и изглежда напълно потвърдено, когато след тази сцена сънувалият „изважда един дълъг зъб от челюстта си“. Тълкуването на „дълги, тесни, виещи се коридори“ като резултат от дразнене на червата също изглежда състоятелно и потвърждава мнението на Шернер, че сънят се стреми да изобрази излъчващия дразненето орган чрез наподобяващи го предмети.

Следователно трябва да се съгласим, че вътрешните дразнители могат да играят за съня същата роля, както и външните. За жалост тяхната оценка търпи същите възражения. В голям брой случаи тълкуването на съня като резултат от телесен дразнител е несигурно и недоказуемо; не всички сънища, а само известна част от тях будят предположението, че възникването им е свързано с дразнене на вътрешните органи, и накрая — вътрешният дразнител, както и външният, не може да обясни от съня нещо повече от онова, което е пряка реакция спрямо дразнителя. Откъде се взема останалата част на съня, остава неясно.

Но нека запомним една особеност на сънуването, която се проявява при изучаването на тези дразнения. Сънят не просто отразява дразнителя, а го преработва, маскира, вмества го в някакъв контекст, замества го с нещо друго. Това е една страна от работата на съня, от която трябва да се поинтересуваме, защото може би ще ни доближи до неговата същина: ако някой направи нещо по силата на даден подтик, то не е задължително с този подтик да се изчерпва цялото му дело. Например Шекспировата пиеса „Макбет“ е написана по повод коронясването на краля, който за първи път обединил короните на трите страни в една. Но покрива ли този исторически повод съдържанието на драмата, обяснява ли ни нейната величавост и загадъчност? Може би въздействащите върху спящия външни и вътрешни дразнители също са само подтик към съня и не ни разкриват нищо за неговата същност.

Другата обща черта на сънищата — психологичната им особеност, е от една страна трудно уловима, а от друга страна като че ли не води наникъде. Насън обикновено преживяваме някакви зрителни форми. Може ли това да се обясни с дразнителите? Дразнителят ли е всъщност онова, което преживяваме? Защо тогава впечатлението е зрително, след като в много редки случаи подтикът за съня е дразненето на очите? Или може би когато сънуваме например разговор, до ухото ни достигат говор или някакви подобни шумове? Смея да отхвърля решително такава възможност.

Щом като не можем да напреднем, изхождайки от общите черти на сънищата, да опитаме тогава с различията между тях. Сънищата често са безсмислени, объркани, нелепи; но има и смислени, трезви, разумни. Да видим дали вторите, смислените, могат да ни разкрият нещо за безсмислените. Ще ви разкажа последния разумен сън, който чух, съня на един млад човек: „Разхождах се по улица «Кертнер», срещнах там господни X., повървях малко с него, после влязох в ресторанта. Две дами и един мъж седнаха на масата ми. Отначало това ме ядоса и се стараех да не ги поглеждам. Но после ги погледнах и намерих, че са много симпатични“. Разказвачът добавя, че предната вечер действително е бил на улица „Кертнер“, откъдето е обичайният му път, и там е срещнал господин X. Втората част от съня не е пряка реминисценция, само напомня донякъде едно по-раншно преживяване. А ето и друг разумен сън, на една дама. Мъжът й пита: „Дали не трябва да се настрои пианото?“. Тя: „Не си струва, то и без това е за основен ремонт“. Сънят повтаря без особени изменения разговор, състоял се предния ден между нея и мъжа й. Какво научаваме от тези два разумни съня? Само едно — че възпроизвеждат преживявания от деня или свързват с тях друго съдържание. То вече би било нещо, ако можеше да се твърди за сънищата изобщо. Но за това не може да става и дума, то е валидно за малка част от тях. В повечето сънища не се открива никаква връзка с предишния ден, безсмислените и нелепи сънища не могат да бъдат осветени от тази страна. Ясно е само, че се натъкнахме на нова задача. Защото искаме не само да разберем смисъла на съня, но когато той е ясен, както в нашите примери, искаме да знаем по каква причина и с каква цел познати, току-що преживени неща се повтарят в него.

Предполагам, че и вие като мен нямате желание да продължавате повече с опити, подобни на досегашните. Виждаме, че колкото и силен да е интересът ни към един проблем, това не е достатъчно, ако не знаем път за неговото решаване. Досега още не сме намерили този път. Експерименталната психология не ни даде нищо, освен някои много ценни данни за значението на дразнителите като подтик за сънищата. От философията няма какво друго да очакваме, освен отново да ни упрекне високомерно за интелектуалната малоценност на нашия предмет, а с окултните науки все пак не искаме да се свързваме. Историята и народните вярвания обаче ни казват, че сънят има смисъл и важно значение, че той прозира в бъдещето. Така първите ни усилия завършиха с пълна безизходица.

Неочаквано получаваме напътствие от една посока, в която досега не сме поглеждали. Езикът, който не е нещо случайно, а отражение на отдавнашни познания, които обаче трябва да се извличат от него с предпазливост, нашият език познава нещо, наречено „сънуване наяве“. Това са творения на фантазията, много разпространено явление, което също се среща както при здрави, така и при болни и човек лесно може да го изучава върху самия себе си. Най-странното при тези продукти на фантазията е названието им „сънища наяве“, защото те не притежават нито едно от двете общи за сънищата свойства. Връзката със спането се отрича още от самото им име, а що се отнася до второто свойство в тях човек не възприема, не халюцинира, а само си представа нещо; той знае, че фантазира, че не вижда, а мисли. Тези сънища наяве се появяват в годините преди пубертета, често дори още през късното детство, продължават до достигането на зрелост, след което или се прекратяват, или се запазват до дълбока старост. Съдържанието им се диктува от твърде прозрачна мотивация. Това са сцени и случки, в които намират удовлетворение егоистични потребности на личността, като стремежите й към успех и власт или еротичните й желания. При младите мъже обикновено доминират честолюбивите фантазии, при жените, чиито амбиции са съсредоточени върху успехите в любовта — еротичните. Но често и при мъжете прозират еротичните потребности; всички геройства и успехи са предназначени да спечелят женското възхищение и благоволение. Иначе тези фантазии са разнообразни и имат различна съдба. Те или скоро се изоставят и заменят с нова, или пък се запазват продължително, развиват се в дълги истории, приспособявани към промените в житейските обстоятелства. Те вървят, така да се каже, в крак с времето и получават неговия печат, свидетелстващ за влиянието на новата ситуация. Те са изходен материал за литературните творби, защото от собствените си сънища наяве чрез известно преобразуване, маскиране и подбиране писателят създава ситуациите на своите новели, романи, драми. Но в сънищата наяве герой е винаги собствената личност — или пряко, или в очевидна идентификация с някой друг.

Може би сънищата наяве носят това име поради същото им отношение към действителността, за да се покаже, че съдържанието им е точно толкова нереално, колкото и това на истинските сънища. А може би пък това название е породено от някаква още неизвестна нам психологична особеност на сънищата, някоя от онези, които търсим. Възможно е също да не сме прави като придаваме някакво значение на съвпадението в наименованията. Това ще стане ясно по-късно.