Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (20)

Лекция XIX
Съпротива и изтласкване

Дами и господа! За да разберем по-добре неврозите, са ни нужни нови наблюдения. Ще се спрем на две такива наблюдения. И двете са много странни и навремето предизвикаха голяма изненада. Но благодарение на миналогодишните лекции вие сте подготвени и за двете.

Първо. Когато се заемем да лекуваме един болен, да го освободим от измъчващите го симптоми, той ни оказва силна, упорита съпротива, продължаваща през цялото време на лечението. Този факт е толкова необикновен, че е трудно да се повярва. На близките на болния предпочитаме да не казваме нищо за него, защото те винаги го приемат като оправдание за продължителността на лечението или за неуспеха му. Пациентът също проявява всички форми на тази съпротива, без да я осъзнава, и за нас е голям успех, ако успеем да го убедим в съществуването й и го накараме да се съобразява с нея. Помислете само — болният, който така страда от симптомите си, кара и близките си да страдат, заплаща с толкова време, пари, усилия и самопреодоляване, за да бъде освободен от тях, да защитава своята болест и да се съпротивлява на хората, които искат да му помогнат. Колко неправдоподобно трябва да звучи такова твърдение! И все пак е така, а когато някой ни изтъква тази неправдоподобност, можем да му отговорим, че тя не е лишена от аналогии, че едва ли има човек, който, отишъл на зъболекар поради непоносими болки, да не е спирал ръката на зъболекаря, когато клещите са се приближавали към зъба му.

Съпротивата на болния е многообразна, извънредно ловка, често трудно се разпознава, променя формата си подобно на Протей^[1]. Затова лекарят трябва да е недоверчив и винаги нащрек. В психоаналитичната терапия прилагаме техниката, която ви е позната от сънотълкуването. Караме болния спокойно да се самонаблюдава, без да размисля много, и да ни съобщава всичките си вътрешни възприятия — чувства, мисли, спомени — в реда, в който се появяват. Изрично го предупреждаваме да не прави подбор на хрумванията си и да не изключва нито едно от тях, каквито и съображения за това да се появят — че хрумването е неприятно или е недискретно да се каже, че е маловажно, че не му е тук мястото, че е нелепо и не си струва да се съобщава. Настояваме да се придържа о повърхността на съзнанието си, да изостави всякакво критично отношение към това, което открива там, и го уверяваме, че успехът на лечението и най-вече продължителността му зависят от добросъвестността, с която ще изпълнява това основно техническо правило на психоанализата. Защото от техниката на сънотълкуването знаем, че тъкмо хрумванията, срещу които възникват изброените съмнения и възражения, съдържат материала, водещ към несъзнаваното.

След като въведем това основно техническо правило, то най-напред става прицел на съпротивата. Болният се стреми да се отклони от него по всякакви начини. Ту твърди, че не му хрумва нищо, ту че му хрумват прекалено много неща наведнъж и му е трудно да ги опише. Сетне забелязваме, неприятно учудени, че се поддава ту на едно, ту на друго критично възражение; издават го дългите паузи в речта му. Той признава, че това наистина не може да го каже, срам го е и въпреки обещанието си се подчинява на този мотив. Или казва, че му е хрумнало нещо, което се отнася до друг човек и затова не е редно да бъде съобщено. Или че сега му е хрумнало нещо наистина съвсем маловажно, прекалено глупаво и нелепо; невъзможно е да искам от него да обръща внимание на такива мисли. И така нататък, с необозримо много варианти, поради което се налага да обясняваме, че да се казва всичко означава да се казва наистина всичко.

Почти не се среща болен, който да не се опитва да запази някаква сфера за себе си, да не допусне лечението до нея. Един, когото причислявах към най-интелигентните, седмици наред премълчаваше своя любовна връзка и когато му поисках обяснение за нарушаването на свещеното правило, започна да се оправдава с аргумента, че тази история била негова лична работа. Разбира се, аналитичното лечение е несъвместимо с такова право на неприкосновеност. Представете си, че в град като Виена се въведе закон на определени места, например Горния пазар или църквата „Свети Стефан“, да не могат да се извършват арести; опитайте се тогава да заловите някой престъпник. Та той няма да напуска тези места. Веднъж реших да допусна такова изключение за един човек, от чиято работоспособност обективно зависеше много, защото беше обвързан със служебна клетва, забраняваща му да говори за определени лица с външни хора. Той беше доволен от успеха на лечението, но не и аз; реших да не повтарям подобен опит.

Болните от натраплива невроза отлично умеят да направят техническото правило почти негодно, приспособявайки към него своята свръхсъвестност и съмненията си. Болните от страхова хистерия понякога успяват да го доведат до абсурд, продуцирайки само хрумвания, които са толкова далеч от търсеното, че не носят никаква полза на психоанализата. Но аз нямам намерение да ви въвеждам в тези технически трудности. В края на краищата чрез решителност и настойчивост ни се удава да извоюваме известно съблюдаване на основното техническо правило. И тогава съпротивата се прехвърля върху друга област. Тя става интелектуална съпротива, бори се с аргументи, открива всички затруднения и неправдоподобности, които нормалният, но непосветен ум е намерил в аналитичното учение. Тогава чуваме от този единствен глас всички критики и възражения, които в научната литература ни се отправят хорово. Ето защо нищо от онова, което ни подвикват отвън, не ни звучи непознато. Това е истинска буря в чаша вода. Но с пациента може да се разговаря; той желае да го осведомим, поучим, оборим, да му препоръчаме литература, чрез която да се образова допълнително. Той е готов да стане привърженик на психоанализата, но при условие тя да не го засегне лично. Ала ние разпознаваме тази любознателност като съпротива, като отклоняване от специалните ни задачи и я отхвърляме. При болния от натраплива невроза трябва да се очаква особена тактика на съпротивата. Често той позволява на анализа да извърви своя път безпрепятствено, тъй че той все повече осветлява загадката на болестта му, но накрая с учудване констатираме, че това осветляване не е довело до практически напредък, до отслабване на симптомите. Тогава откриваме, че съпротивата се е оттеглила в недоверчивостта на натрапливата невроза и оттам ни се противопоставя успешно. Болният си казва приблизително: „Това е много хубаво, много интересно. Искам да видя как ще се развие по-нататък. Ако е истина, то ще промени много моята болест. Но не ми се вярва да е истина и докато не ми се вярва, то не засяга болестта ми“. Така може да продължава дълго, докато най-сетне стигнем до тази защитна позиция и там започнем решителната борба.

Интелектуалната съпротива не е най-лошата, при нея винаги запазваме превъзходство. Но пациентът съумява, оставайки в рамките на анализа, да се съпротивлява по начини, чието преодоляване спада към най-трудните технически задачи. Вместо да си припомня, той възпроизвежда стари нагласи и чувства от своя живот, които посредством така нареченото „пренасяне“ могат да служат за съпротива срещу лекаря и лечението. Ако е мъж, той обикновено взема този материал от отношението си към бащата, когото сега замества с лекаря; така в съпротива се превръща стремежът му към лична и мисловна самостоятелност, честолюбието му, чиято първа цел е била да подражава на бащата или да го надмине, нежеланието му да се натовари повторно с бремето на благодарността. От време на време лекарят има впечатлението, че желанието на пациента да го изкара неправ, да му покаже, че е безпомощен, да тържествува над него е изместило напълно желанието за оздравяване. Жените пък майсторски умеят да използват за целите на съпротивата пренасянето на нежни, еротични чувства върху лекаря. При определена сила на това влечение угасва всякакъв интерес към актуалната ситуация на терапията, изоставят се всички задължения, поети при започването й, а неминуемата ревност, както и огорчението от неизбежния, макар и щадящо поднесен отказ развалят добрите отношения с лекаря и така изваждат от строя един от най-мощните двигатели на анализа.

Този вид съпротива не бива да се преценява едностранчиво. В нея се съдържа толкова много важен материал от миналото на болния и тя го демонстрира така убедително, че може да се превърне в една от най-надеждните опори на анализа, ако бъде насочена умело в правилната посока. Забележително е само, че в началото материалът винаги служи на съпротивата и изтъква на преден план своята враждебна на лечението фасада. Може да се каже също, че това са свойства на характера, нагласи на Аза, мобилизирани за борба с желаните от нас промени. При това се изяснява как тези свойства на характера са се формирали във връзка с условията на неврозата и като реакция на нейните претенции, разкриват се черти, които инак не могат да се проявят, най-малкото не в тази степен, и които можем да наречем латентни. Не бива също да оставате с впечатлението, че ние гледаме на тази съпротива като на непредвидена опасност за аналитичното въздействие. Не, ние знаем, че тя трябва да се появи, и сме недоволни само когато не можем да я предизвикаме в достатъчно отчетлива форма и да я разясним на болния. Най-сетне, ние разбираме, че нейното преодоляване е същинската задача на анализа, онази част от работата, която единствено ни гарантира, че сме постигнали нещо при дадения болен.

Вземете още предвид, че болният използва всички случайни пречки, възникващи по време на лечението, всяко отклоняващо събитие, всяко изказване на някой враждебно настроен към психоанализата авторитет от неговата среда, всяко случайно или явяващо се като усложнение на неврозата органично заболяване, дори всяко подобрение на състоянието си като мотив да отслаби своите усилия, и ще добиете приблизителна, още не съвсем пълна представа за формите и средствата на съпротивата, в борбата с която протича всеки анализ. Разгледах този въпрос така подробно, защото искам да ви осведомя, че нашият опит със съпротивата на невротиците срещу отстраняването на техните симптоми стана основа на динамичното ни схващане за неврозите. Бройер, а и аз самият първоначално извършвахме психотерапията с помощта на хипнозата; първата пациентка на Бройер беше лекувана изцяло чрез хипнотично въздействие и аз отначало следвах примера му. Признавам, че тогава работата вървеше по-леко и по-приятно, а също и по-бързо. Успехите обаче бяха променливи и нетрайни, затова накрая аз се отказах от хипнозата. И тогава ми стана ясно, че докато си служехме с хипнозата, нямаше как да прозрем в динамиката на тези отношения. Хипнотичното състояние не позволяваше на лекаря да види съпротивата. То я отблъскваше, освобождаваше известен терен за аналитичната работа, а съпротивата се окопаваше на границите му така, че ги правеше непреодолими, също както недоверчивостта при натрапливата невроза. Ето защо мога да кажа, че същинската психоанализа започна с отказа от хипнозата.

Но след като откриването на съпротивата се оказа от такова голямо значение, би трябвало да се запитаме предпазливо дали не сме твърде прибързани в приемането на нейното съществуване. Може би наистина има случаи на невроза, при която асоциациите секват по други причини, може би си заслужава да вникнем по-внимателно във възраженията срещу нашите допускания, може би не е правилно да отхвърляме така удобно интелектуалната критика на анализираните, обявявайки я за съпротива. Но, господа, ние не сме стигнали лесно до това становище. Имахме възможност да наблюдаваме всеки един от тези критично настроени пациенти при възникването на съпротивата и след изчезването й. В хода на терапията съпротивата постоянно изменя силата си — увеличава се винаги когато се приближаваме към нова тема, най-силна е по време на разработването й и спада, след като приключим темата. Но при това никога не се сблъскваме с пълния размер на съпротивата, на която пациентът е способен, освен ако не сме проявили особена техническа несръчност. По този начин се убедихме, че един и същи човек безброй пъти в хода на анализа изоставя критичното си отношение и отново се залавя за него. Ако предстои да доведем до съзнанието му някаква нова и особено мъчителна част от несъзнавания материал, той става извънредно критичен; ако преди това е разбрал и приел вече много неща, сега тези постижения са като изтрити и в стремежа си да се съпротивлява на всяка цена той може да заприлича на афективно малоумен. Успеем ли да му помогнем да преодолее тази нова съпротива, той си възвръща способността за разбиране и онова, което вече е усвоил. Следователно неговата критика не е самостоятелна, заслужаваща уважение функция, а инструмент на ефективните му нагласи, управляван от съпротивата му. Когато нещо не му харесва, той може да му се противопоставя твърде остроумно и да бъде извънредно критичен; обратното, ако нещо му е по вкуса, той е в състояние да се покаже доста лековерен. Навярно с всички ни е така; при подложения на психоанализа човек тази зависимост на интелекта от емоциите е изразена толкова ясно, защото анализът го поставя в голямо затруднение.

Как реагираме на наблюдението, че болният се съпротивлява така енергично срещу усилията да се отстранят неговите симптоми и да се възстанови нормалното функциониране на душевните му процеси? Казваме си: тук се усещат мощни сили, съпротивляващи се на промяната на състоянието; по всяка вероятност същите те са предизвикали навремето това състояние. При образуването на симптомите трябва да е станало нещо, което сега чрез наблюденията при тяхното отстраняване ще можем да възстановим. От наблюдението на Бройер вече знаем, че предпоставка за съществуването на симптома е недостигането на нормалния завършек на даден душевен процес, поради което този процес не е бил осъзнат. Симптомът замества нещо нереализирано. Сега вече знаем къде да търсим предполагаемата сила. Трябва да се е появила някаква мощна съпротива срещу осъзнаването на въпросния душевен процес, поради която той е останал неосъзнат. Несъзнаван, той е имал силата да формира симптом. Същата тази съпротива се явява отново по време на терапията, когато се стремим да превърнем несъзнаваното в съзнавано. Това е съпротивата, която ние усещаме. Патогенният процес, който тя изразява, ще наречем изтласкване.

Сега трябва да си създадем по-определена представа за този процес на изтласкване. Той е условието за възникването на симптоми, но наред с това представлява нещо, подобно на което досега не сме срещали. Да вземем за пример един импулс, един душевен процес, който се стреми да се превърне в действие. Знаем, че той може да се отхвърли, да не бъде одобрен. При това енергията, с която той разполага, му бива отнета, той става безсилен, но може да се съхрани като спомен. Решаването на съдбата му се извършва със знанието на Аза. Съвсем другояче изглеждат нещата, когато такъв импулс бъде подложен на изтласкване. Тогава той запазва енергията си, а спомен за него не остава; освен това процесът на изтласкване се извършва без знанието на Аза. Виждаме, че това сравнение не ни доближава до същността на изтласкването. Ще ви разясня кои теоретични представи се оказаха единствено подходящите за по-точното определяне на понятието „изтласкване“. За целта е нужно преди всичко да преминем от чисто описателната употреба на думата „несъзнавано“ към систематичния й смисъл. Това означава да издигнем тезата, че съзнаването или несъзнаването на един психичен процес е само едно от неговите качества и то невинаги е еднозначно определено. Ако такъв процес е останал неосъзнат, това може би е само едно указание за съдбата, която е имал, а не самата съдба. За да онагледим тази съдба, ще приемем, че всеки душевен процес (тук трябва да допуснем едно изключение, за което ще стане дума по-късно) най-напред съществува в стадий или фаза на неосъзнатост и едва по-късно преминава във фазата на съзнаване, така както фотографската снимка отначало е негатив и едва по-късно чрез процеса на проявяване се превръща в истински образ. Но не от всеки негатив става позитив и по същия начин не всеки несъзнаван душевен процес се превръща задължително в съзнаван. За удобство казваме, че отначало процесът принадлежи към психичната система на несъзнаваното, а по-късно при определени обстоятелства може да премине в системата на съзнаваното.

Най-грубото онагледяване на тези системи — пространственото — е най-удобното за нас. Системата на несъзнаваното ще оприличим на голямо преддверие, където душевните импулси се тълпят подобно на живи същества. В съседство с това преддверие се намира второ, по-тясно помещение, нещо като салон, където е разположено съзнанието. А на прага между двете помещения стои пазач, който оглежда отделните душевни импулси, преценява ги и не ги допуска в салона, ако не му се харесат. Веднага ще ви стане ясно, че няма голяма разлика дали пазачът ще прогони някой импулс още от прага или след като вече е влязъл в салона. Това зависи само от степента на неговата бдителност и навременното разпознаване на нежелателните импулси. Образното сравнение ни позволява да доразвием по-нататък нашата номенклатура. Импулсите от преддверието на несъзнаваното са скрити от погледа на съзнанието, тъй като то се намира в другото помещение; затова те отначало са несъзнавани. Ако вече са се опитвали да минат прага и са били върнати от пазача, те са недостъпни за съзнанието; наричаме ги изтласкани. Но и онези импулси, които пазачът е пуснал през прага, не стават непременно съзнавани; такива те могат да станат само ако им се удаде да привлекат върху себе си погледа на съзнанието. Затова имаме основание да наречем второто помещение система на предсъзнаваното. Така осъзнаването запазва чисто описателния си смисъл. За отделния душевен импулс изтласкването означава пазачът да не го допусне от системата на несъзнаваното в системата на предсъзнаваното. Този пазач е съпротивата, с която се сблъскваме, когато при аналитичната работа се опитваме да преодолеем изтласкването.

Ще кажете, че такива сравнения са колкото опростени, толкова и фантастични и нямат място в едно научно изложение. Съгласен съм, че са опростени; нещо повече, знаем, че не са и верни и ако не грешим много, то вече имаме готовност да ги заместим с нещо по-добро. Не знам дали и след това ще продължат да ви изглеждат така фантастични. Засега те са само помощни представи, както плуващото в електрическата верига човече на Ампер^[2], и няма защо да ги презираме, тъй като могат да ни бъдат полезни за разбирането на наблюденията. Уверявам ви, че опростената картина на двете помещения с пазача на прага между тях и съзнанието като зрител в края на втората зала въпреки всичко е твърде близко до действителното положение на нещата. Бих искал също да се съгласите, че нашите термини несъзнавано, предсъзнавано, съзнавано формират много по-малки предубеждения и са по-добре защитими, отколкото други предлагани или употребявани, като подсъзнавано, досъзнавано, вътрешносъзнавано и подобни.

За мене ще бъде по-важно, ако изтъкнете, че такова душевно устройство, каквото приех тук за обяснение на невротичните симптоми, не може да не е общовалидно и следователно би трябвало да ни даде сведения и за нормалните функции. Тук, разбира се, имате право. Сега нямаме възможност да проследим нататък този извод, но интересът ни към психологията на симптомообразуването би трябвало извънредно много да се засили, след като има изгледи изучаването на патологичните състояния да ни разкрие нещо за така забуления в тайни нормален душевен живот.

Впрочем не забелязвате ли на какво се основават нашите виждания за двете системи, за техните връзки със съзнанието и помежду им? Пазачът между несъзнаваното и предсъзнаваното всъщност не е нищо друго, освен цензурата, която, както видяхме, оформя манифестирания сън. Остатъците от дневните впечатления, които разкрихме като подбудители на съня, бяха предсъзнаван материал, претърпял по време на спането въздействието на несъзнавани и изтласкани желания и формирал заедно с тях благодарение на тяхната енергия латентния сън. Във властта на несъзнаваната система този материал се подлага на преработка — сгъстяване и изместване, — която е непозната за нормалния душевен живот, тоест за предсъзнаваната система, или се допуска в нея само по изключение. Това различие в начините на функциониране стана за нас характерна черта на двете системи; отношението към съзнанието, което е придатък на предсъзнаваното, за нас беше само признак за принадлежност към едната от двете системи. Сънят вече не е патологичен феномен, той се явява при всички здрави хора в спящо състояние. Всяко допускане за структурата на душевния живот, което ни позволява да разберем едновременно формирането и на симптомите, и на сънищата, има неоспоримо право да бъде взето предвид и при изучаването на нормалния душевен живот.

Толкова сега за изтласкването. То обаче е само предварително условие за симптомообразуването. Знаем, че симптомът замества нещо, което е било възпрепятствано от изтласкването. Но от изтласкването до разбирането на това заместване има дълъг път. От другата страна на проблема след констатирането на изтласкването се явяват въпросите: кои душевни импулси подлежат на изтласкване, какви сили го осъществяват, от какви подбуди? По тези въпроси засега знаем само едно. При изследването на съпротивата разбрахме, че тя изхожда от сили на Аза, от известни латентни характеристики. Пак те осъществяват изтласкването или най-малкото участват в него. Всичко останало ни е още неизвестно.

Тук ни идва на помощ второто наблюдение, за което вече споменах. Анализът ни позволява да кажем най-общо каква е целта на невротичните симптоми. Това също няма да е ново за вас. Вече ви го показах чрез двата случая на невроза. Но какво са наистина два случая? Имате право да изисквате да ви го демонстрирам двеста пъти, безброй пъти. Бедата е само в едно — че не съм в състояние да го направя. Ще трябва пак да го заместите със собствен опит или с вяра, която може да се опре на съгласието между всички психоаналитици.

Спомняте си, че при двата случая, чиито симптоми подложихме на задълбочено изследване, анализът ни въведе в най-интимното от сексуалния живот на тези болни. Освен това в първия случай разпознахме особено ясно целта или тенденцията на изследвания симптом; във втория тя бе може би малко прикрита от един момент, на който ще се спрем по-късно. Е, това, което видяхме при тези два примера, ще ни го покажат и всички други анализирани случаи. Всеки път анализът ще ни въвежда в сексуалните преживявания и желания на болния и всеки път ще констатираме, че симптомите служат на една и съща цел. Като такава цел ни се разкрива задоволяването на сексуалните желания; симптомите служат за сексуално задоволяване на болните, те са заместители на това задоволяване, от което болните са лишени в живота.

Спомнете си натрапливото действие на първата ни пациентка. На тази жена й липсва силно обичаният съпруг, с когото не може да сподели живота поради неговите недостатъци и слабости. Тя трябва да му остане вярна, не може да го замести с друг. Натрапливият симптом й дава онова, за което копнее, възвишава мъжа й, отрича, коригира слабостите му, на първо място неговата импотентност. По същество този симптом е осъществяване на желание, съвсем като сън, при това на еротично желание, което невинаги е валидно за съня. При втората ни пациентка можехте най-малкото да се уверите, че ритуалът й цели да осуети половия живот на родителите й, да не допусне от него да се роди ново дете. Навярно сте отгатнали също, че по същество той се стреми да постави пациентката на мястото на майка й. Тоест пак имаме работа с отстраняването на смущения в сексуалното задоволяване и с реализацията на собствени сексуални желания. Скоро ще стане дума за споменатото усложнение.

Господа! За да не трябва по-късно да ограничавам валидността на тези твърдения, искам още тук да ви обърна внимание, че всичко казано за изтласкването, за възникването и значението на симптомите е установено при изучаването на три форми на невроза — страхова хистерия, конверсионна хистерия и натраплива невроза — и на първо време важи само за тези три форми. Тези три заболявания, които сме свикнали да обединяваме в една група, наречена „преносни неврози“, определят сферата на действие на психоаналитичната терапия. Останалите неврози са изучени от психоанализата далеч по-слабо; една група от тях бяха изоставени поради невъзможността да се повлияят терапевтично. Не забравяйте също, че психоанализата е още съвсем млада наука, че за овладяването й са нужни много усилия и време и че до неотдавна тя се разработваше само от един човек. Но вече във всяко отношение сме се доближили до разбирането на останалите заболявания, които не са преносни неврози. Надявам се, че ще мога да ви демонстрирам как се обогатяват нашите предположения и резултати при нагаждането им към този вид материал и да ви покажа, че по-нататъшните изследвания не доведоха до противоречия, а до по-висше единство. И ако сега всичко казано важи за трите преносни неврози, то нека повиша още повече значението на симптомите с едно ново съобщение. Съпоставянето на поводите за заболяването налага извода, че тези хора се разболяват вследствие на някакво лишение, на това, че действителността не им позволява да удовлетворяват сексуалните си желания. Виждате как превъзходно се съгласуват двата извода. Сега става още по-явно, че симптомите са ерзац на липсващото в живота.

Възможни са, разбира се, най-различни възражения срещу твърдението, че невротичните симптоми представляват ерзац на сексуално задоволяване. Две от тях ще разгледам още днес. Ако сами изследвате чрез психоанализа по-голям брой невротици, може би ще ми изтъкнете скептично, че в много случаи това съвсем не е така, а симптомите сякаш имат тъкмо обратната цел — да изключат или отрекат сексуалното задоволяване. Няма да оспорвам верността на вашето тълкуване. Психоаналитичните зависимости често са по-сложни, отколкото ни се иска. Ако бяха толкова елементарни, навярно нямаше да има нужда психоанализата да ги разкрива. Действително още в някои моменти от ритуала на втората ни пациентка проличава тази аскетична, враждебна на сексуалното задоволяване тенденция, например, когато отстранява часовниците, магическият смисъл на което е избягване на нощната полова възбуда, или мерките за предпазване на съдовете от падане и счупване, означаващи охраняване на девствеността й. В други случаи на ритуал при лягане, които съм имал възможност да анализирам, този негативен характер е бил много по-силно изявен; понякога целият ритуал се състои от мерки срещу сексуални помисли и изкушения. Но в психоанализата ние толкова пъти вече се сблъсквахме с положението, че противоположностите не означават противоречие. Можем да разширим нашата теза, като кажем, че целта на симптомите е или сексуалното задоволяване, или неговото предотвратяване, като при хистерията, общо взето, преобладава положителната тенденция за реализиране на желанието, а при натрапливата невроза — отрицателната, аскетичната. Това, че симптомите могат да служат както на сексуалното задоволяване, така и на неговата противоположност, тази двуликост или полярност много добре се обяснява с един момент от техния механизъм, за който още не сме имали възможност да споменем. Симптомите, както ще чуем по-нататък, са резултат от компромис, произлизат от интерференцията на две противоположни тенденции и са представители както на изтласканото, така и на изтласкващото, способствало за тяхното възникване. Това представителство може да бъде в полза на едната или на другата страна, само в редки случаи влиянието на една от тях е отстранено напълно. При хистерията двете тенденции обикновено се съединяват в един и същи симптом. При натрапливата невроза те често са разделени; в тези случаи симптомът е двуфазов, състои се от две последователни действия, които се изключват взаимно.

Има едно второ възражение, с което няма да се справим така лесно. Ако разгледате по-голям брой тълкувания на симптоми, отначало може би ще ви се стори, че понятието „сексуално ерзац — удовлетворение“ е разширено при тях до крайност. Не ще пропуснете да изтъкнете, че тези симптоми не предлагат никакво реално задоволяване, че те много често се свеждат до съживяването на някакво усещане или изобразяването на фантазия от някакъв сексуален комплекс. И още, че това уж сексуално удовлетворение твърде често е детинско и недостойно, наподобява примерно мастурбацията или напомня на неприличните действия, които се забраняват и потискат още в детска възраст. А освен това ще се учудите, че представяме за сексуално удовлетворение неща, които по-скоро трябва да се определят като задоволяване на жестоки и грозни, дори противоестествени страсти. По тази точка, господа, няма да постигнем съгласие, преди да изследваме основно сексуалния живот на човека и да решим какво можем да наричаме „сексуално“.