Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (27)

Лекция XXVI
Теорията за либидото и нарцисизма

Дами и господа! Много пъти вече и съвсем наскоро пак се занимавахме с обособяването на сексуалните нагони от нагоните на Аза. Най-напред изтласкването ни показа, че между тях може да настъпи конфликт, че сексуалните нагони в този случай формално отстъпват и се принуждават да търсят задоволяването си по регресивни обиколни пътища, при което, непобедими, те получават обезщетение за поражението си. След това научихме, че двата вида нагони имат различно отношение към възпитателната нужда, поради което не извървяват един и същи път на развитие и се оказват в нееднакво положение спрямо принципа на реалността. И накрая сексуалните нагони ни изглеждат много по-тясно свързани с афективното състояние на страх от азовите — резултат, който в един-единствен важен пункт не е още завършен. За да го подкрепим допълнително, ще изтъкнем забележителния факт, че незадоволяването на глада и жаждата, двата най-първични себесъхранителни нагона, никога не води до страх, докато превръщането на незадоволеното либидо в страх спада, както казахме, към най-известните и най-често наблюдавани феномени.

Неоспорими са основанията ни да разграничим азовите от сексуалните нагони. Те произтичат от самото съществуване на сексуалния живот като специфична дейност на индивида. Може да се постави единствено въпросът, каква важност и дълбочина ще приписваме на това разграничение. Но отговорът на този въпрос ще зависи от това, доколко сексуалните нагони се отличават в своите соматични и душевни прояви от другите нагони, които им противопоставяме, и какво е значението на последствията от тези различия. Защото, разбира се, нямаме никакви причини да твърдим, че между двете групи нагони има същностно различие, ако то не може да бъде уловено. Това са само две наименования за енергийни източници на индивида, а спорът дали те в същината си са едно и също нещо, или изначално се различават, а пък ако са били едно, кога са се разделили, не може да се води въз основа на самите понятия, а трябва да се придържа към стоящите зад тях биологични факти. За тях засега знаем твърде малко, а дори и да знаехме повече, това не би имало значение за психоаналитичната ни задача.

Очевидно малка е също така ползата да изтъкваме подобно на Юнг първоначалното единство на всички нагони и да наричаме „либидо“ всяка проява на енергия. Тъй като сексуалната функция не може чрез никакви трикове да се елиминира от душевния живот, ще бъдем принудени в такъв случай да говорим за сексуално и несексуално либидо. Трябва да използваме „либидо“ само като наименование за движещите сили на сексуалния живот, както правихме досега.

Така че според мен въпросът, докъде трябва да стигне несъмнено основателното разграничаване между сексуалните и себесъхранителните нагони, не е от съществено значение за психоанализата; той не е в нейната компетентност. От гледна точка на биологията обаче има ред основания да се смята, че той е важен. Та нали сексуалността е единствената функции на живия организъм, която излиза извън индивида и го свързва с рода. Очевидно е, че упражняването й невинаги носи полза на индивида, както другите функции, а отплащайки му се с неимоверна наслада, го излага на жизнени опасности и нерядко води до смъртта му. Навярно са нужни особени обменни процеси, различни от всички останали, за да се съхрани част от индивидуалния живот като диспозиция за бащиците поколения. И накрая отделното живо същество, което гледа на самото себе си като на най-висша цел, а на сексуалността — като на едно от многото средства за получаване на наслада, от биологична гледка точка е само епизод в поредицата поколения, краткотраен придатък на една може би безсмъртна зародишна плазма, нещо като временен притежател на надживяваща го фамилна собственост.

Но за психоаналитичното обяснение на неврозите не е необходимо да отиваме толкова далеч. Проследявайки поотделно сексуалните и азовите нагони, ние се сдобихме с ключ за разбирането на преносните неврози. Можахме да ги сведем до основното положение, че сексуалните нагони влизат в конфликт със себесъхранителните или от биологична гледна точка, макар формулирано по-неточно, че едната позиция на Аза — като самостоятелно живо същество — влиза в конфликт с другата му позиция на брънка от веригата на поколенията. Такова раздвояване се получава може би само при човека и навярно затова неврозата, най-общо казано, е негова привилегия пред животните. Условията за възникването на този конфликт като че ли са се създали от свръхразвитието на неговото либидо и богатия му, диференциран душевен живот, възникнал вероятно тъкмо поради това свръхразвитие. Не е трудно да се види, че това са условията и за големия напредък на човека в сравнение с животното, тъй че способността му да страда от невроза е обратната страна на неговата надареност. Но и това са само умопостроения, които ни отклоняват от предстоящата задача.

Предпоставка за досегашната ни работа беше възможността да разграничаваме азовите нагони от сексуалните по техните проявления. При преносните неврози това ни се удаде без трудности. Енергията, с която Азът се насочва към обектите на сексуалните си желания, нарекохме „либидо“, а другата, която изхожда от себесъхранителните нагони — „интерес“, и проследявайки либидните катексиси, техните превръщания и крайната им съдба, успяхме да си съставим първоначална представа за механиката на душевните сили. Преносните неврози ни дадоха най-подходящия за това материал. Но Азът, различните съставящи го организации, техният строеж и функциите им си останаха скрити за нас и ние предположихме, че едва чрез анализирането на други невротични разстройства ще можем да вникнем в тях.

Ние отрано започнахме да пренасяме психоаналитичните разбирания върху другите заболявания. Още през 1908 г., след размяна на мисли с мен, К. Абрахам изказа идеята, че основната черта на причисляваната към психозите деменция прекокс е липсата на либиден обектен катексис („Психосексуалните различия между хистерията и деменция прекокс“). Но тук възникна въпросът, какво става с отвърналото се от обектите либидо на дементно болните? Абрахам не се поколеба да отговори, че то се насочва обратно към Аза и този рефлексивен обрат поражда манията за величие при деменция прекокс. Манията за величие напълно може да се сравни със сексуалното надценяване на обекта в любовта. Така за първи път ни се удаде да обясним една черта на психотично заболяване чрез съпоставка с нормалния любовен живот.

Веднага ще ви кажа, че тези първи гледища на Абрахам се затвърдиха в психоанализата и станаха основа на разбирането ни за психозите. Постепенно беше възприета представата, че фиксираното върху обекти либидо, изразяващо стремежа да се постигне задоволяване чрез тези обекти, може да се отвърне от тях и да ги замести с Аза; лека-полека тази представа се доразвиваше и ставаше все по-цялостна. Наименованието за този вид използване на либидото — нарцисизъм, взехме от една перверзия, описана от П. Неке, при която възрастният индивид обсипва собственото си тяло с всички онези нежности, с които човек обикновено дарява външен сексуален обект.

В този случай скоро възниква мисълта, че такава фиксация на либидото върху собственото тяло и собствената личност вместо върху външен обект не може да бъде случайно и незначително явление. По-вероятно е този нарцисизъм да представлява всеобщото първично състояние, от което едва по-късно е произлязла обектната любов, без да е било нужно нарцисизмът да изчезне напълно. Развитието на обектното либидо ни напомни, че много сексуални нагони отначало се задоволяват върху собственото тяло, или — както казваме — автоеротично, и че на тази способност за автоеротизъм почива потискането на сексуалността при възпитаването в принципа на реалността. Тъй че автоеротизмът се разкри като форма на сексуална дейност през нарцистичния стадий на либидното развитие.

Казано накратко, за връзката между азово и обектно либидо у нас се създаде представа, която мога да ви онагледя чрез едно сравнение от областта на зоологията. Спомнете си за онези най-прости живи същества, които се състоят от къс слабо диференцирана протоплазма. Те образуват лъжекрачка, наречени псевдоподи, в които се прелива телесната им субстанция. Могат обаче и да ги приберат и отново да се свият на кълбо. Образуването на тези временни израстъци можем да сравним с отправянето на либидото към обекти, докато по-големият дял от него остава в Аза; приемаме, че при нормални условия азовото либидо безпрепятствено може да се превръща в обектно, а то пък от своя страна — да се възвръща в Аза.

С помощта на тези представи можем да обясним голям брой душевни състояния или, казано по-скромно, да ги опишем с езика на либидната теория — състояния, които отнасяме към нормалния живот, например психичното поведение при влюбеност, при органично заболяване, в съня. Приехме, че състоянието на сън почива върху откъсване от външния свят и пълно отдаване на желанието за спане. Открихме, че нощната душевна дейност, проявяваща се в сънищата, служи на желанието за спане и освен това се определя изцяло от егоистични мотиви. В понятията на либидната теория можем да кажем, че спането е състояние, в което се изоставят всички обектни катексиси, както либидните, така и егоистичните, и се връщат обратно в Аза. Дали това не хвърля нова светлина върху въпроса за почивката чрез спането и за естеството на умората изобщо? Картината на блажената изолация в майчината утроба, която спящият всяка нощ възкресява, по този начин се допълва и откъм психичната й страна. У спящия се възстановява първичното разпределение на либидото, пълният нарцисизъм, при който либидото и азовият интерес са още обединени и живеят неразграничими в самозадоволяващия се Аз.

Тук е мястото за две забележки. Първо, каква е разликата между понятията нарцисизъм и егоизъм? Според мен нарцисизмът е либидното допълнение на егоизма. Когато говорим за егоизъм, имаме предвид само ползата за индивида; кажем ли нарцисизъм, включваме и либидното му задоволяване. Като практически мотиви нарцисизмът и егоизмът се различават до голяма степен. Човек може да е абсолютно егоистичен и въпреки това да поддържа силни обектни катексиси, тъй като либидното задоволяване чрез обекти спада към потребностите на Аза. В този случай егоизмът ще има грижата стремежът към обекта да не нанесе някаква вреда на Аза. Човек може да бъде егоистичен и в същото време силно нарцистичен, тоест да има съвсем слаба потребност от обект, а тази потребност може да се изразява или в пряко сексуално задоволяване, или в онези по-висши чувства, производни на сексуалната потребност, които понякога наричаме „любов“ в противоположност на „чувствеността“. Във всички тези отношения егоизмът е самопонятното, постоянното, а нарцисизмът — променливият елемент. Обратното на егоизма, алтруизмът, не се покрива като понятие с либиден обектен катексис, а се разграничава от него по липсата на стремеж към сексуално удовлетворяване. В истинската влюбеност обаче алтруизмът съвпада с либидния обектен пълнеж. Сексуалният обект привлича върху себе си част от нарцисизма на Аза, което се проявява в така нареченото „сексуално надценяване“ на обекта. Ако към това се прибави и алтруистичното прехвърляне на егоизъм върху сексуалния обект, то този обект става всемогъщ: той сякаш е всмукал в себе си Аза.

Мисля, че за вас ще бъде отдих да ви предложа след, общо взето, суховатата фантастика на науката едно поетично описание на икономическата противоположност между нарцисизма и влюбеността. Вземам го от „Западно — източен диван“ на Гьоте:

Зюлейка:

Роб е той и победител,

всепризнатият народ;

и щастлив с всеки жител,

щом е личност, а не скот.

Всеки сам се управлява,

може да пилей безброй,

ако след това остава

туй, което си е той.

Хатем:

И така да е! Така е,

но си мисля друго аз:

всяко щастие, се знае,

е в Зюлейка в този час.

Докато за мене прави

всичко, аз съм възвисен;

но ако ме изостави,

свършено ще бъде с мен.

С Хатем свършено ще бъде,

но съдбата си решил,

в нов избраник ще пребъде

на любимата си мил^[1].

Втората забележка е допълнение към теорията на сънищата. Не можем да си обясним възникването на съня, ако не приемем, че изтласканото несъзнавано е добило известна независимост от Аза, така че не се подчинява на желанието за спане и запазва своите катексиси дори когато всички зависими от Аза обектни пълнежи са оттеглени в полза на спането. Едва тогава става разбираемо, че това несъзнавано съумява да се възползва от нощното премахване или отслабване на цензурата и да овладее дневните впечатления, за да ги използва за формирането на забранено съновно желание. От друга страна, може би самите дневни впечатления дължат устойчивостта си спрямо оттеглянето на либидото при желание за спане отчасти на вече съществуващата връзка с изтласканото несъзнавано. Тъй че нека добавим към нашето разбиране за сънообразузането този важен в динамично отношение момент.

Органичното заболяване, болезненото дразнение, възпалението на вътрешни органи пораждат състояние, чиято явна последица е откъсването на либидото от неговите обекти. Оттегляното в Аза либидо образува засилен катексис със заболялата част от тялото. Дори не е пресилено да се каже, че при тези условия по-ярко се проявява откъсването на либидото от неговите обекти, отколкото отвръщането на егоистичния интерес от външния свят. Тук като че ли се открива път към обяснението на хипохондрията, при която даден орган по същия начин занимава Аза, без да можем да открием в него заболяване. Но аз няма да се поддам на изкушението да продължа тези разсъждения и да анализирам други ситуации, поддаващи се на обяснение или описание чрез допускането за преминаване на обектното либидо в Аза, защото бързам да отговоря на две възражения, за които знам, че са се породили в момента у вас. Първо, ще ми поискате обяснение защо при съня, болестта и други подобни ситуации правя разлика между либидо и интерес, сексуални и азови нагони, след като наблюденията напълно могат да се обяснят с приемането на една-единствена, цялостна енергия, която се движи свободно и изпълва ту обекта, ту Аза, служи ту на единия, ту на другия нагон. И, второ — кое ми дава основание да разглеждам откъсването на либидото от обекта като източник на патологично състояние, след като превръщането на обектното либидо в азово — или по-общо казано: в енергия на Аза — спада към нормалните, повтарящи се ежедневно и еженощно процеси на душевната динамика.

Отговарям: Първото ви възражение звучи добре. Сам по себе си анализът на съня, болестта или влюбеността навярно никога не би ни довел до разграничаването на азово и обектно либидо, на либидо и интерес. Но забравяте проучванията, от които изходихме и в чиято светлина сега разглеждаме въпросните душевни състояния. Разграничението между либидо и интерес, тоест между сексуални и себесъхранителни нагони, ни се наложи, когато прозряхме конфликта, пораждащ неврозите на пренасяне. От този момент нататък не можехме да се откажем от него. Допускането, че обектното либидо е способно да се превръща в азово, че трябва да се съобразяваме със съществуването на азово либидо, ни се струваше единствената възможност за разгадаване на така наречените нарцистични неврози, например деменция прекокс, за обяснение на техните сходства и различия с хистерията и натрапливата невроза. Сега ние само прилагаме върху болестта, съня и влюбеността онова, което на друго място получи пълно потвърждение. Можем да продължим тези опити за приложение и да видим докъде ще ни доведат. Единственото твърдение, което не е пряко следствие от аналитичния ни опит, се състои в това, че либидото си остава либидо, все едно дали се насочва към обекти или към собствения Аз, че никога не се превръща в егоистичен интерес, както и обратното. Това твърдение обаче е равностойно на разграничаването между сексуални и азови нагони, което вече бе подложено на критична преценка и към което ще се придържаме по евристични мотиви до евентуалното му опровергаване.

Второто ви възражение също повдига основателен въпрос, но е насочено в погрешна посока. Разбира се, оттеглянето на обектното либидо в Аза не е пряко патогенно; виждаме, че то се извършва преди всяко заспиване, а след събуждане либидото отново се връща на старото си място. Протоплазменото животинче прибира своите лъжекрачка, за да ги протегне пак, щом стане нужда. Съвсем друго е обаче, когато оттеглянето на либидото от обектите се предизвика от определен, много енергичен процес. Тогава станалото нарцистично либидо не може да намери обратния път към обектите и това ограничаване на неговата подвижност вече е патогенно. Изглежда, че натрупването на нарцистично либидо над определена мярка става непоносимо. Може да се помисли, че тъкмо това е причината за обектните катексиси, че Азът трябва да разпраща навън либидото си, за да не се разболее от натрупването му. Ако в плановете ни влизаше подробно разглеждане на деменция прекокс, щях да ви покажа, че процесът, който откъсва либидото от обектите и му препречва обратния път, е сроден с процеса на изтласкване и трябва да се схваща като негова разновидност. И най-вече вие бихте почувствали позната почва под краката си, като узнаете, че условията за този процес — доколкото сме ги опознали — са почти идентични с условията за изтласкването. Изглежда, че тук се разиграва същият конфликт между същите сили. Ако изходът му е толкова различен, например от този при хистерията, причината може да бъде само различната диспозиция. При тези болни слабото място в развитието на либидото е локализирано в друга фаза; най-важната фиксация, от която, спомняте си, тръгва симптомообразуването, е другаде, навярно в стадия на примитивния нарцисизъм, към който в крайна сметка се връща деменция прекокс. Трябва да подчертаем, че при всички нарцистични неврози се налага предположението за много по-ранна фиксация на либидото в сравнение с хистерията или натрапливата невроза. Казахме обаче, че понятията, които усвоихме при изучаването на преносните неврози, успешно ни ориентират и в практически толкова по-тежките нарцистични неврози. Общите черти са много, по същество това е една и съща феноменална сфера. Можете обаче да си представите колко безперспективно ще изглежда изясняването на тези вече психиатрични заболявания за човек, който не е подготвен за тази задача от аналитичното разбиране на преносните неврози.

Симптомната картина на деменция прекокс, впрочем много променлива, не се определя изцяло от симптомите, които поражда отдръпването на либидото от обектите и натрупването му в Аза под формата на нарцистично либидо. Тук важно значение имат други феномени, произхождащи от стремежа на либидото да се върне при обектите, тоест съответстващи на опит за възстановяване или лечение. Тези симптоми са дори по-очебийните, по-шумните; те имат несъмнено сходство със симптомите на хистерията или, по-рядко, на натрапливата невроза, но въпреки това се отличават от тях във всеки пункт. В стремежа си да се върне към обектите, тоест към представите за обектите, либидото при деменция прекокс наистина улавя нещо от тях, но като че ли само сенките им, имам предвид — съответстващите им словесни представи. Тук не мога да говоря повече по този въпрос, но мисля, че това поведение на устременото обратно либидо ни позволи да разберем истинската разлика между съзнаваната и несъзнаваната представа.

С това ви въведох в онази област, в която се очаква бъдещият напредък на психоаналитичната работа. Откакто се решихме да използваме понятното азово либидо, нарцистичните неврози станаха достъпни за нас; възникна задачата да се намери динамично обяснение на тези заболявания и същевременно да запълнят знанията ни за душевния живот чрез вникване в природата на Аза. Тази психология на Аза, към която се стремим, трябва да се основава не върху данните от себенаблюдението ни, а — както при либидото — върху анализа на смущенията и разстройствата на Аза. След като бъде извършена тази по-мащабна работа, досегашните ни познания за съдбините на либидото, които почерпихме от изучаването на преносните неврози, вероятно ще ни се видят незначителни. Ала още не сме напреднали много в тази посока. Нарцистичните неврози не се поддават на техниката, с която си служехме при преносните. Скоро ще разберете защо. При тях положението е такова, че след кратко придвижване напред се изправяме пред стена, която ни принуждава да спрем. Знаете, че и при преносните неврози се сблъскахме с подобни препятствия, но съумяхме малко по малко да ги отстраним. При нарцистичните неврози съпротивата е непреодолима; най-многото, което ни е позволено, е да хвърлим любопитен поглед отвъд стената, за да зърнем какво става там. Тъй че техническите ни методи трябва да бъдат заменени с други; още не знаем дали това заместване ще ни се удаде. Но и при тези болни не ни липсва материал. Те ни казват много неща, макар да не отговарят на въпросите ни, и засега можем да анализираме изказванията им от гледна точка на схващанията, придобити от симптомите на преносните неврози. Сходството е достатъчно голямо, за да ни осигури първоначален успех. Друг е въпросът, докъде се простира приложението на тази техника.

Има и други трудности, които задържат напредъка ни. Нарцистичните заболявания и произлизащите от тях психози могат да бъдат разгадани само от наблюдатели, школувани в психоаналитичното изучаване на преносните неврози. Но нашите психиатри не изучават психоанализа, а ние, психоаналитиците, виждаме твърде малко психиатрични случаи. Трябва да израсне поколение психиатри, което да е преминало през школата на психоанализата като подготвителна наука. Началото на това се слага понастоящем в Америка, където много преподаващи психиатри излагат пред студентите психоаналитичното учение, а собствениците на клиники и директорите на лудниците се стараят да наблюдават своите болни от гледна точка на това учение. Но все пак и ние тук успяхме на няколко пъти да хвърлим поглед отвъд нарцистичната стена и сега ще ви разкажа някои неща, които смятаме, че сме узнали.

Болестта параноя, хроничната систематизирана лудост, няма точно установено място в класификационните опити на днешната психиатрия. Не подлежи на съмнение обаче близкото й родство с деменция прекокс. Веднъж си позволих да предложа за двете заболявания общото наименование парафрения. Според съдържанието им се описват следните форми на параноя: налудност за величие, налудност за преследване, любовна налудност (еротомания), налудна ревност и т.н. От психиатрията не можем да очакваме опити за обяснение. Като пример за подобно обяснение, макар остарял и не съвсем представителен, ще ви посоча опита да се извежда един симптом от друг посредством интелектуална рационализация. Болният, който се смята за преследван поради изначална склонност към това, прави от преследването извода, че навярно е особено важна личност, и така развива налудност за величие. Според нашето аналитично разбиране налудността за величие е пряко следствие от уголемяването на Аза при вливането на либидните обектни катексиси в него, един вторичен нарцисизъм като връщане към първоначалния ранноинфантилен. При налудността за преследване обаче наблюдавахме някои неща, които ни карат да тръгнем по определена следа. Най-напред ни направи впечатление, че в повечето случаи преследвачът и преследваният са от еднакъв пол. Дотук това все още би могло да има безобидно обяснение, но в някои подробно анализирани случаи се разкри, че в преследвач се е превърнал най-любимият преди заболяването човек от същия пол. Възможно е по-нататъшно развитие, при което любимото лице според познати сходства се замества с друго, например бащата — с учителя или началника. От подобни, все повече умножаващи се наблюдения направихме извода, че paranoia persecutoria^[2] е формата, в която индивидът се съпротивлява на силно хомосексуално влечение. Превръщането на нежността и омраза, която, както е известно, може да стане сериозна заплаха за живота на едновременно обичания и мразен обект, представлява превръщане на либидни влечения в страх — редовен резултат от процеса на изтласкване.

Чуйте например последното ми такова наблюдение. Млад лекар трябвало да бъде изселен от родното си място, защото заплашвал да убие сина на един тамошен университетски професор, който син доскоро бил най-добрият му приятел. Болният действително приписваше на някогашния си приятел сатанински замисли и демонична сила. Той беше виновен за всички нещастия, сполетели семейството на болния през последните години, за всички беди в семейството и обществото. Нещо повече, злият приятел и неговият баща, професорът, предизвикали и войната, довели в страната руснаците. Хиляди пъти злодеят съсипвал живота му и болният беше убеден, че смъртта му ще сложи край на всички злини. И все пак някогашната му обич към него била още толкова силна, че парализирала ръката му, когато веднъж имал възможността да застреля врага съвсем отблизо. От кратките ми разговори с болния стана ясно, че дружбата им датира от ранните гимназиални години. Най-малкото в един случай те преминали границата на приятелството — при една съвместна нощувка достигнали до пълен сексуален контакт. Нашият пациент никога не почувствал онова влечение към жените, което би било естествено за неговата възраст и привлекателната му личност. Веднъж бил сгоден за красива девойка от благородно потекло, но тя разтрогнала годежа, защото не чувствала нежност у годеника си. Години по-късно болестта му избухнала тъкмо в момента, когато за първи път успял напълно да задоволи жена. Когато тя го прегърнала благодарно и всеотдадено, той изведнъж почувствал странна болка, сякаш разрязваща черепа му. По-късно си обяснил това усещане като черепна секция за откриване на мозъка и тъй като приятелят му бил станал патологоанатом, постепенно се досетил, че само той може да му е изпратил тази жена, с цел да го изкуси. От този момент се отворили очите му и за другите преследвания от страна на бившия приятел.

Как стои обаче въпросът в случаите, в които преследвачът и преследваният не са от един и същи пол, тоест които противоречат на нашето обяснение чрез защитата срещу хомосексуалното либидо? Преди известно време имах възможност да изследвам един такъв случай и успях от привидното противоречие да извлека потвърждение. Младото момиче се смяташе за преследвано от мъжа, с когото бе имало две любовни срещи; но всъщност то най-напред бе насочило налудната си идея срещу една жена, която може да се разглежда като заместваща майка му. Едва след втората среща с мъжа налудната мисъл се бе откъснала от жената и прехвърлила върху него. Тъй че и в този случай условието за еднакъв пол с преследвача първоначално беше налице. В оплакването си пред адвоката и лекаря пациентката не бе казала нищо за този първи стадий на своята налудност и така бе създала привидно впечатление за противоречие с нашето разбиране за параноята.

Хомосексуалният избор на обект първоначално е по-близо до нарцисизма от хетеросексуалния. Когато по-късно се наложи да бъде отхвърлено едно силно, нежелано хомосексуално влечение, връщането към нарцисизма е особено улеснено. Досега имах много малко възможност да ви говоря за основите на любовния живот, доколкото сме ги прозрели, а и сега не мога да наваксам това. Ще посоча само, че изборът на обект — следващата крачка в развитието на либидото след нарцистичния стадий — се осъществява по два различни типа. Или по нарцистичния тип, при който мястото на собствения Аз се заема от възможно най-сходно с него лице, или по опорния тип^[3], при който либидото си избира за обекти хора, добили ценност във връзка със задоволяването на други жизнени нужди. Според нас силната либидна фиксация към нарцистичния тип на обектен избор спада към предпоставките за манифестна хомосексуалност.

Спомняте си, че при първата ни среща през този семестър ви разказах случай на налудна ревност у една жена. Сега, когато се приближаваме към края, сигурно ще искате да чуете как обясняваме психоаналитично налудната идея. Но по този въпрос имам да ви кажа по-малко, отколкото очаквате. Непоклатимостта на налудната идея пред аргументите на логиката и реалния опит се обяснява, също както при натрапливостта, чрез връзката с несъзнаваното, което се представлява и потиска от налудната или от натрапливата идея. Разликата между двете заболявания се дължи на различната им топика и динамика.

Освен при параноята ние открихме и при меланхолията — от която впрочем се описват много различни клинични форми — едно място, от което може да се надзърне във вътрешната структура на заболяването. Установихме, че самообвиненията, с които меланхолиците се измъчват по най-безмилостен начин, всъщност се отнасят до друго лице, до сексуалния обект, изгубен или обезценен в техните очи поради вината си. От това направихме извода, че меланхоликът е оттеглил наистина своето либидо от обекта, но чрез един процес, който трябва да се нарече „нарцистична идентификация“, обектът се премества в самия Аз, проецира се сякаш върху него. Тук мога да ви дам само образно, а не систематизирано тонично — динамично описание. Сега собственият Аз се третира като изоставения обект и трябва да изтърпи всички агресии и прояви на мъст, предназначени за обекта. Склонността на меланхолиците към самоубийство също става по-разбираема, като се има предвид, че ожесточението на болния с един удар улучва и собствения Аз, и обекта на любов и омраза. При меланхолията, както и при други нарцистични заболявания, силно е изразена една черта на емоционалния живот, която в съгласие с Блойлер сме свикнали да наричаме амбивалентност. Под това разбираме насочването на противоположни, нежни и враждебни чувства към едно и също лице. За жалост в хода на моето изложение нямах възможност да ви разкажа повече за емоционалната амбивалентност.

Освен нарцистичната идентификация съществува и хистерична, която ни е позната много по-отдавна. Ще ми се да беше вече възможно да ви изясня разликите между двете чрез няколко точни определения. За периодичните и цикличните форми на меланхолията мога да ви кажа неща, които сигурно ще се зарадвате да чуете. При благоприятни обстоятелства — вече два пъти установявам това — е възможно да се предотврати възвръщането на болестното състояние в същата или в противоположната емоционална форма чрез аналитична терапия по време на светлите периоди. От терапията става ясно, че при меланхолията и манията също се касае за разрешаване на конфликт, чиито условия напълно съвпадат с тези при другите неврози. Можете да си представите колко много още има да разкрива психоанализата в тази област.

Казах ви също, че посредством анализа на нарцистичните заболявания се надяваме да узнаем нещо за строежа на нашия Аз, за инстанциите, които го изграждат. На едно място вече направихме първата стъпка в тази посока. От анализа на налудността за наблюдение направихме извода, че в Аза наистина съществува инстанция, която постоянно наблюдава, критикува и сравнява и по този начин противостои на другата част от Аза. Тоест ние смятаме, че болният ни разкрива една още неоценена достатъчно истина, когато се оплаква, че всяка негова крачка се дебне, всяка негова мисъл се наблюдава и критикува. Той се заблуждава само в това, че приема тази притесняваща сила за нещо чуждо, външно. Долавя, че в неговия Аз се разпорежда някаква инстанция, съпоставяща актуалния му Аз и всяко негово действие с един идеален Аз, който той си е създал в хода на развитието си. Според нас този идеален Аз бива сътворен, за да се възстанови онова доволство от себе си, което е присъщо на първичния инфантилен нарцисизъм, а по-късно бива толкова много смущавано и ранявано. Себенаблюдаващата инстанция ни е позната като азов цензор, като съвест; това е същата инстанция, от която изхожда изтласкването на неприемливите желания. Разрушавайки се при налудността за наблюдение, тя ни разкрива произхода си от влиянието на родителите, възпитателите и социалната среда, от идентификацията с някои от тези служещи за образец лица.

Това са някои от резултатите, които сме получили досега от приложението на психоанализата към нарцистичните заболявания. Не ще и дума, че те са още твърде малко и често им липсва онази определеност, която се постига едва след надеждното опознаване на новата област. Всичките са получени благодарение употребата на понятието азово или нарцистично либидо, с чиято помощ пренесохме разбиранията, оказали се валидни при преносните неврози, върху нарцистичните. Но сега навярно ще попитате: възможно ли е да подведем всички нарцистични и психотични разстройства под теорията за либидото, навсякъде да виждаме причината за заболяването в лабилния фактор на душевния живот и да не я търсим в измененото функциониране на себесъхранителните нагони? Струва ми се, дами и господа, че отговорът на този въпрос не е спешен, а най-вече — не е още готов. Спокойно можем да го оставим на по-нататъшния напредък в научната работа. Не бих се учудил, ако способността за патогенно действие наистина се окаже привилегия на либидните нагони и либидната теория възтържествува по целия фронт — от най-простите актуални неврози до най-тежкото психотично отчуждение на индивида. Знаем, че характерна черта на либидото е отказът да се подчинява на реалността, на ананке. Но смятам за напълно вероятно патогенните въздействия на либидото вторично да засягат азовите нагони и да ги превръщат в разстройващ функциите фактор. И също така не бих сметнал за провал на нашия подход, ако се установи, че при тежките психози е налице дори първично разстройство на азовите нагони. Бъдещето ще покаже, поне на вас. Нека обаче се върнем за малко при страха и хвърлим светлина върху един последен пункт, който оставихме в мрак. Казахме, че не е в съгласие с инак така добре познатата ни връзка между страха и либидото, дето реалният страх пред някаква опасност трябва да се приеме за проява на себесъхранителните нагони; това обаче е вън от съмнение. Но дали не е възможно страховият афект да произлиза не от егоистичните нагони на Аза, а от азовото либидо? Страховото състояние при всички положения е нецелесъобразно; тази нецелесъобразност става очебийна, когато то достигне по-силна степен. Тогава то смущава действието, все едно бягство или защита, което единствено е целесъобразно и служи на себесъхранението. Така че ако припишем афективния компонент на реалния страх на азовото либидо, а действието — на нагона за себесъхранение, ще отстраним всички теоретични трудности. Нали не мислите сериозно, че човек бяга, защото се страхува? Не, и страхът, и бягството имат един общ мотив, породен от възприеманата опасност. Хора, преживели големи опасности, разказват, че изобщо не са изпитали страх, а просто са действали, насочили са например пушката срещу хищното животно и това без съмнение е било най-целесъобразното.