Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (5)

Лекция ІV
Грешките

(Край)

Дами и господа! От досегашната си работа можем да заключим, че грешките имат свой смисъл, и да положим това заключение в основата на по-нататъшните си изследвания. Нека още веднъж подчертаем: ние не твърдим — а и не се нуждаем от такова твърдение за нашите цели, — че всяка срещана грешка има смисъл, макар аз да го смятам за вероятно. Достатъчно е, че откриваме такъв смисъл сравнително често и при различни видове грешки. Впрочем отделните видове грешки се различават в това отношение. Между говорните, писмените и други подобни грешки може да има и такива с чисто физиологична причина, докато при забравянето (на имена и намерения, на мястото на предмети и т.н.) ми е трудно да повярвам в такава възможност; съществуването на непреднамерено загубване е много вероятно; само част от срещащите се в живота заблуждения се подчиняват на нашата гледна точка. Имайте предвид тези уговорки при по-нататъшното изложение, в което ще изхождаме от възгледа, че грешките са психични актове, възникващи от интерференцията между две различни намерения.

Това е първият резултат на психоанализата. Досега психологията не знаеше нищо за съществуването на такива интерференции и за възможността те да пораждат подобни явления. Ние разширихме значително сферата на психичното и спечелихме за психологията феномени, които по-рано не се смятаха за неин предмет.

Нека още малко задържим вниманието си върху твърдението, че грешките са „психични актове“. Съдържа ли то нещо повече от другото ни твърдение, че те имат смисъл? Мисля, че не; първото твърдение е само по-неопределено и допускащо недоразумения. Всичко, което се наблюдава в областта на душевния живот, може да се нарече душевен феномен. Скоро ще стане ясно, че същественото тук е дали отделната душевна проява е пряко следствие от телесни, органични, материални въздействия, в който случай тя не е обект на психологията, или произтича на първо място от други душевни процеси и някъде зад тях започва веригата на органичните причини. Когато наричаме едно явление душевен процес, ние имаме предвид последния случай и затова е по-добре да приемем формулировката: явлението е смислено, то има смисъл. Под смисъл разбираме значение, намерение, тенденция и място в един ред от психични взаимовръзки.

Съществуват редица други явления, които са твърде сходни с грешките, но не могат да се нарекат така. Определяме ги като случайни и симптоматични действия. То също имат характера на нещо немотивирано, дребно и незначително, но освен това носят по-ясно и чертите на нещо излишно. От грешките те се различават по липсата на друго намерение, на което да противодействат и да го смущават. От друга страна, те се сливат с онези жестове и движения, които смятаме за израз на чувства. Към тези случайни действия спадат всички извършвани като на игра, привидно безсмислени манипулации с дрехите, с части от тялото, с предмети, които са в обсега ни, както и прекратяването на тези манипулации, а също и мелодиите, които си тананикаме. Аз издигам пред вас тезата, че всички тези феномени имат смисъл и подлежат на същото тълкуване, както и грешките, че те са дребни прояви на други, по-важни душевни процеси, че са пълноправни психични актове. Но мисля да не се спирам върху това ново разширение на сферата на душевните явления, а да се върна към грешките, тъй като при тях важните за психоанализата въпроси могат да се видят с по-голяма яснота.

Най-интересните въпроси, които поставихме във връзка с грешките и на които още не сме отговорили, са следните: казахме, че грешките са резултат от интерференцията на две различни намерения, от които едното разстройва другото. Разстроеното намерение не повдига други въпроси, но за разстройващото бихме искали да знаем, първо, каква е неговата природа и, второ, как се отнася то към разстроеното.

Позволете ми да взема отново говорната грешка за представител на целия род и да отговоря най-напред на втория въпрос.

Разстройващото намерение при говорната грешка може да бъде в съдържателна връзка с разстроеното, като му противоречи, коригира го или го допълва. Но — по-загадъчният и по-интересен случай — то може в съдържателно отношение да няма нищо общо с разстроеното намерение.

Доказателства за първия случай можем лесно да намерим сред вече познатите ни примери и сред други подобни. Почти във всички случаи, при които човек изговаря обратното на онова, което е възнамерявал да каже, разстройващото намерение е противоположно на разстроеното, грешката изразява конфликт между две несъвместими желания. „Обявявам заседанието за открито, но ми се иска вече да съм го закрил“ е смисълът в грешката на президента. Политически вестник, обвинен в подкупност, се защитава чрез статия, кулминация на която би трябвало да са думите: „Нашите читатели ще потвърдят, че ние винаги сме се застъпвали най-безкористно за благото на обществото“. Но редакторът, натоварен с написването на статията, пише: „най-користно“. Това значи, че той си мисли: „Трябва да пиша така, но знам, че не е вярно“. Един депутат, който в речта си пред германския райхстаг (ноември 1908 година) приканва да се казва истината на императора безрезервно (rückhaltlos), навярно е дочул вътрешен глас, изплашен от неговата дързост и затова превръща „rückhaltlos“ в „rückgratlos“ (безгръбначно).

В познатите ви примери, приличащи на съкращения или сгъстявания, се касае за корекции, допълнения или продължения, чрез които се изразява втора, паралелна тенденция. „Изясниха се някои неща, но право да си кажем това бяха свинщини“, тъй че: „изсвиниха се някои неща“. — „Хората, които разбират това, се броят на пръст.“ — Или „Мъжът ми може да яде и пие, каквото му се иска. Но знаете, че аз не търпя той да има своя воля, тъй че: той може да яде и пие каквото ми се иска.“ И така във всички тези случаи грешката произлиза от съдържанието на самото разстроено намерение.

Другият вид връзка между двете интерфериращи намерения изглежда странна. Ако разстройващото намерение няма нищо общо със съдържанието на разстроеното, то откъде се взема и защо се появява точно в този момент? Наблюдението, което единствено може да ни даде отговор в този случай, разкрива, че грешката произлиза от мисли, занимавали лицето малко преди дадения момент и отразяващи се сега по този начин, все едно дали преди това са били изречени, или не. Тъй че тук грешката действително може да се нарече отзвук, но не е задължително да бъде отзвук от произнесени думи. В случая също не липсва асоциативна връзка между разстройващото и разстроеното, обаче тя не е съдържателна, а изкуствена, често породила се по много сложен път.

Чуйте един прост пример за такава грешка, мое наблюдение. Веднъж срещам в красивите наши Доломити две познати от Виена, пременени като туристки. Придружавам ги донякъде, като по пътя говорим за удоволствията, но и за трудностите на туризма. Едната от дамите признава, че развлечението си има някои неудобства. „Вярно, никак не е приятно цял ден да маршируваш така под слънцето, а блузата и ризата ти да са просмукани от пот.“ Изричайки тези думи, тя леко се запъна. След това продължи: „Но после, като си отидеш вгащи и се преоблечеш…“. Тази говорна грешка не сме анализирали, но мисля, че лесно ще я разберете. Дамата имаше намерение да бъде по-подробна в изброяването и да каже: блузата, ризата и гащите. Заради благоприличието гащите бяха спестени, но в следващото, по съдържание съвсем независимо изречение непроизнесената дума се появи като изопачение на сходно звучащото „вкъщи“.

Сега вече можем да се обърнем към главния, дълго отлаган въпрос, какви са тези намерения, които се проявяват по такъв необикновен начин като смущения на други намерения. Най-различни, разбира се, но ние ще се опитаме да открием общото между тях. Ако разгледаме голям брой примери в такъв аспект, то скоро се оформят три групи. Към първата принадлежат случаите, при които смущаващата тенденция е известна на говорещия и освен това е почувствана от него преди грешката. Така при „изсвиниха се“ говорещият не само признава, че е окачествил дадените събития като „свинщини“, а и че е имал намерението да го изрече, но после се е отказал. Втората група образуват онези случаи, при които говорещият също признава за свое смущаващото намерение, без да знае, че то е било активно у него тъкмо преди грешката. Той приема нашето тълкуване на грешката му, като донякъде е изненадан от него. Примери за такова поведение е може би по-лесно да се намерят сред другите видове грешки, отколкото сред говорните. В третата група грешки тълкуването на смущаващото намерение решително се отхвърля от говорещия; той не само отрича да го е имал преди грешката, а твърди, че то поначало му е съвсем чуждо. Спомнете си примера с оригването и направо неучтивия отказ, който получих на предложеното от мен тълкуване. Знаете, че по въпроса за тези случаи още не сме постигнали съгласие. Аз не приемам сериозно възраженията на оратора и продължавам непоколебимо да държа на тълкуването си, докато вие, струва ми се все пак сте впечатлени от неговата съпротива и се питате дали не трябва да се откажем от тълкуването на такива грешки и да ги приемем за чисто физиологични актове в доаналитичния смисъл. Представям си какво ви плаши. Моето тълкуване съдържа допускането, че у говорещия могат да се изявят намерения, за които той самият не знае нищо, аз обаче съм в състояние да ги разкрия въз основа на някои признаци. Пред такова необичайно и свързано с важни последствия допускане вие се стъписвате. Разбирам ви и засега ви оправдавам. Но нека да сме наясно: ако искате да прилагате последователно провереното върху толкова много примери схващане за грешките, ще трябва да се решите да приемете въпросното плашещо ви допускане. Ако ли не, ще трябва да се откажете от току-що постигнатото разбиране на грешките.

Да се спрем още малко на онова, което обединява трите групи и е общо за трите механизма на говорна грешка. За щастие то е съвсем ясно. При първите две групи говорещият приема смущаващата тенденция; в първата група, освен това той я чувства непосредствено преди да сгреши. И в двата случая обаче тя бива изтласкана. Говорещият решава да не я допусне в речта си и тогава прави грешката, тоест изтласканата тенденция против волята му си проправя път в речта, като променя израза на допуснатата от него интенция, смесва се с нея или направо я измества. Такъв е механизмът на говорните грешки.

От своя гледна точка аз мога прекрасно да съгласувам описания дотук механизъм с процеса, който се извършва в третата група. Трябва само да приема, че тези три групи се различават по степента на изтласкване на интенцията. В първата група интенцията е налице и говорещият я възприема преди изказването си; едва тогава тя бива отблъсната, за което си отмъщава чрез говорната грешка. При втората група изтласкването е още по-силно; интенцията вече не се възприема преди изказването. Забележителното е, че това съвсем не й пречи да предизвиква грешката! Нейното поведение тук ни улеснява при обяснението на процеса в третата група. Ще се одързостя да допусна, че в грешката може да намери израз и такава тенденция, която е била потисната от дълго, може би много дълго време, говорещият не я възприема и затова отрича нейното съществуване. Но да оставим настрана проблема на третата група; наблюденията върху другите случаи налагат извода, че потискането на желанието да се каже нещо е задължително условие за появата на говорна грешка.

Ето че напреднахме още малко в разбирането на грешките. Знаем не само че те са душевни актове, в които се откриват смисъл и преднамереност, не само, че се пораждат от интерференцията на две различни намерения, а и че едното от намеренията трябва да е претърпяло известно изтласкване, за да се изрази чрез смущаване на другото. Трябва то самото да е било разстроено, преди да стане разстройващо. Разбива се, това още не е пълното обяснение на явленията, които наричаме грешки. Вече виждаме да изникват нови въпроси и изобщо предчувстваме, че колкото повече напредваме в нашето разбираме, толкова повече въпроси ще се пораждат. Можем например да запитаме защо всичко това не се извършва по по-прост начин. Щом като има намерение да се изтласка една тенденция, вместо да се реализира, то това изтласкване би трябвало да се извърши така, че тя да не се прояви с нищо, или пък ако не успее, то тя би трябвало да получи пълен израз. Грешките обаче са компромиси, наполовина успех, наполовина неуспех за двете тенденции, застрашеното намерение нито се потиска напълно, нито пък може — като оставим настрана отделни изключения — да излезе наяве ненакърнено! Вероятно са нужни специални условия, за да се получи такава интерференция или такъв компромис, но нямаме никаква представа какви биха могли да са те. Аз и не мисля, че ще разкрием тези неизвестни нам положения като се задълбочаваме по-нататък в изучаването на грешките. По-скоро ще се наложи да проникнем преди това в други тъмни сфери на душевния живот; едва аналогиите, с които се срещнем там, ще ни дадат кураж за онези допускания, които са необходими за по-пълното изясняване на грешките. И още нещо! Боравенето с дребни признаци, с каквото постоянно се занимаваме в тази област, също крие своите опасности. Съществува едно душевно заболяване, комбинаторна параноя, при което неограничено се използват подобни дребни признаци, а не бих казал, че постигнатите по този начин изводи са винаги правилни. От такива опасности могат да ни предпазят широката сфера на нашите наблюдения и множеството сходни впечатления от различни области на душевния живот.

И така на това място ще изоставим анализа на грешките. Трябва да ви предупредя още само за едно: запомнете начина, по който разглеждахме тези феномени, като образец. Този пример ви разкрива целите на нашата психология. Ние не само описваме и класифицираме явленията, а ги схващаме като прояви на борбата между отделни душевни сили, на израз на целенасочени тенденции, които взаимно се подкрепят или си противостоят. Ние схващаме душевните явления като динамични. В нашето гледище възприеманите феномени трябва да отстъпят мястото си на тенденции, за които можем само да предполагаме.

Тъй че повече няма да се задълбочаваме върху грешките, но бихме могли да се поразходим още из тази област, при което ще се срещнем с познати неща и ще открием някои нови. Ще се придържаме към приетото вече разделение на три групи говорни грешки съответно и по отношение на писмените грешки, на грешките при четене, на погрешното чуване, на забравянето с разновидностите му в зависимост от забравяните обекти (собствени имена, чужди думи, намерения, впечатления), на погрешните действия, на затурянето и загубването. Заблужденията, доколкото имат значение за нас, могат да се отнесат отчасти към забравянето, отчасти към погрешните действия.

Макар че разгледахме говорните грешки толкова обстойно, все пак трябва да добавим още нещо. С тези грешки се свързват дребни афективни явления, които не са съвсем безинтересни. Никой не обича да допуска такива грешки; човек често не забелязва собствените, но никога ме пропуска чуждите. В известен смисъл говорните грешки са заразителни; съвсем не е лесно да се говори за тях, без човек сам да почне да ги допуска. При най-незначителните им форми, които не ни разкриват кой знае какви скрити душевни механизми, мотивацията се открива лесно. Ако например някой е произнесъл дълга гласна като кратка поради някакво независимо как мотивирано смущение при дадената дума, то той разтяга някоя от следващите кратки гласни и допуска нова грешка, компенсирайки предишната. Същото става, когато е произнесъл нечисто или небрежно дифтонг, напр. eu или oi като ei, стреми се да го поправи, като променя някое следващо ei в eu или oi. Това, изглежда, се определя от съобразяването със слушателя, който не бива да мисли, че на говорещия му е безразлично как борави с матерния си език. Второто компенсиращо изопачаване като че ли направо има за цел да обърне вниманието на слушателя върху първото и да го увери, че и говорещият го е забелязал. Най-честите, най-прости и незначителни говорни грешки представляват сливания и предзвуци, явяващи се при маловажни части на речта. Например в едно по-дълго изречение последната дума може да се измести напред. Това оставя впечатлението за нетърпение да се завърши фразата и, общо взето, говори за известна съпротива срещу това изречение или срещу цялото изказване. Така стигаме до гранични случаи, при които се заличават разликите между психоаналитичното и обикновеното физиологично разбиране на грешките. В тези случаи вероятно също е налице смущаваща речевото намерение тенденция; тя обаче само издава присъствието си, без да разкрива своята цел. Предизвиканото от нея смущение се подчинява на някакви взаимни влияния между звуковете или на асоциации и може да се схване като отклоняване на вниманието от речта. Но нито това смущение на вниманието, нито действието на асоциациите определят същината на явлението. Неговата същина си остава наличието на смущаваща речевото намерение интенция, чието естество обаче този път не може да се отгатне по нейните прояви, както става при по-добре изразените случаи на говорна грешка.

Писмените грешки, към които преминавам сега, съвпадат с говорните дотолкова, доколкото не можем да очакваме някакви нови аспекти. Тези грешки ще ни послужат може би само за допълнителна илюстрация на казаното. Толкова разпространените дребни сливания или измествания напред особено на последната дума са указание за обща неохота спрямо писането и нетърпение да се приключи по-бързо с него. По-ярките писмени грешки разкриват естеството и целта на смущаващата тенденция. Но поначало, когато видим грешка в едно писмо, знаем, че с пишещия не всичко е било наред; невинаги обаче можем да установим какво го е смущавало. Често писмените грешки, както и говорните, остават незабелязани за човека, който ги е допуснал. Показателно е следното наблюдение: някои хора имат навика да прочитат още веднъж писмото си, преди да го пускат. Други нямат този навик, но ако някой път по изключение го сторят, винаги се случва да открият и поправят очебийна грешка. Как може да се обясни това? Като че ли тези хора все пак знаят, че са допуснали грешка. Трябва ли да повярваме в това?

Практическото значение на писмените грешки е свързано с един интересен проблем. Може би си спомняте случая с убиеца X., който съумявал да си доставя чрез различни научни институти култури от много опасни болестотворни бактерии, представяйки се за бактериолог, а всъщност ги използвал, за да ликвидира свои близки по този най-модерен начин. Веднъж той написал оплакване до ръководството на такъв институт по повод неефикасността на изпратените му култури, но допуснал грешка и вместо „при опитите ми с мишки и морски свинчета“ съвсем ясно се четяло „при опитите ми с хора“. Грешката направила впечатление и на лекарите от института, но доколкото ми е известно, те не си извадили никакви заключения от нея. Как мислите? Не трябваше ли лекарите да приемат тази грешка за самопризнание и да предизвикат разследване, при което злодействата на убиеца щяха да бъдат осуетени навреме? Не е ли това случай, при който непознаването на нашето схващане за грешките е довело до практически важен пропуск? На мене лично подобна грешка несъмнено би ми се видяла много подозрителна, ала някои важни съображения не позволяват тя да се използва като признание. Грешката несъмнено е улика, но само тя не е достатъчна за започването на разследване. Тя наистина ни показва, че в ума на този човек се върти мисълта за заразяването на хора, не позволява обаче да кажем дали тази мисъл представлява престъпно намерение, или е просто безобидна фантазия. Възможно е дори човекът, допуснал такава грешка, с пълни субективни основания да отрече подобна фантазия, да я отхвърли като нещо, което му е съвършено чуждо. По-късно, когато се спрем на разликата между психична и материална реалност, ще разберете още по-добре тези възможности. Но ето още един случай, при който в една грешка допълнително се открива неподозирано значение.

При прочитните грешки се натъкваме на психична ситуация, която определено се отличава от ситуацията при говорните и писмените грешки. Тук едната от двете конкуриращи се тенденции е заместена от сензорно въздействие и може би затова е по-малко устойчива. Та нали онова, което четем, не е продукт на нашия собствен душевен живот, за разлика от онова, което пишем. Затова в повечето случаи прочитните грешки представляват пълно заместване. Написаната дума се замества с друга, като това може да стане само въз основа на сходство между думите, без съдържателна връзка между текста и грешката. Примерът, който дава Лихтенберг — „Агамемнон“ вместо „ангеномен“ — е най-добрият от тази група. Ако искаме да открием смущаващата тенденция, която причинява грешката, можем изобщо да не обръщаме внимание на текста и да започнем аналитичното изследване с двата въпроса: коя мисъл е най-близка до съдържанието на грешката и в каква ситуация е била допусната тази грешка. Понякога познаването на ситуацията е достатъчно за обяснението на грешката, напр. в случая, в който един човек броди из непознат му град, измъчван от известни нужди, и изведнъж вижда на първия етаж на една сграда голяма табела с надпис „Клозети“. Той успява още и да се учуди, че табелата е поставена толкова високо, преди да открие, че на нея пише „Корсети“. В други случаи тъкмо независимата от съдържанието на текста грешка изисква задълбочен анализ, който не може да се извърши без опит и доверие в психоаналитичната техника. Но обикновено обяснението на прочитните грешки е по-лесно. Заместващата дума по примера на „Агамемнон“ пряко разкрива породилите грешката мисли. В сегашните военни времена например е нещо обикновено да прочитаме имената на градовете и военачалниците, както и различните военни понятия, които се набиват в ушите ни, навсякъде, където срещнем подобни думи. Така на мястото на непознатото и неинтересното идва онова, което ни интересува и занимава мисълта ни. Отраженията на мислите засенчват новите възприятия.

И при прочитните грешки не липсват случаи от другия вид, при които самият текст събужда смущаващата тенденция, а после обикновено го превръща и в неговата противоположност. Когато е трябвало да прочетем нещо неприемливо за нас, анализът ще ни убеди, че силното ни желание да отречем написаното е довело до неговото изопачаване.

При първите, по-чести случаи на прочитни грешки отстъпват на заден план два момента, на които отредихме важна роля в механизма на грешките: конфликтът между две тенденции и изтласкването на едната от тях, която се обезщетява чрез грешката. Не че при прочитните грешки става обратното, но тук много повече ни се натрапва доминирането на мислите, довели до грешката, отколкото евентуалното им предварително изтласкване. Тъкмо тези два момента обаче най-отчетливо се разкриват при различните ситуации на забравяне.

Забравянето на намерения е почти еднозначно, неговото тълкуване, както вече казахме, не се оспорва и от лаиците. Смущаващата намерението тенденция представлява винаги противоположно намерение, нежелание, за което остава само да разберем защо не се изразява по друг, по-неприкрит начин. Но съществуването на такова противоположно намерение е несъмнено. Понякога успяваме да научим нещо за мотивите, които го карат да се прикрива, и почти винаги те се свеждат до това, че чрез грешката то скрито се осъществява, докато във вид на открито противоречие със сигурност би срещнало отпор. Ако междувременно е настъпила някаква промяна на психичната ситуация, която да прави осъществяването на намерението невъзможно, то забравянето му вече не представлява грешка. Човек не му се учудва, защото вижда, че е било безсмислено да си припомня това намерение; в този случай то бива трайно или временно угасено. Забравянето на едно намерение е грешка само тогава, когато няма убедителна пречка за неговото осъществяване.

Случаите със забравяне на намерения са, общо взето, толкова еднообразни и прозрачни, че тъкмо затова не представляват интерес за нашето изследване. В два пункта обаче от тях можем да научим нещо ново. Казахме, че забравянето, тоест неизпълнението на едно намерение, е свидетелство за враждебно нему желание. Но изследванията ни показват, че това враждебно желание бива два вида — пряко и опосредствано. Второто може най-добре да се обясни чрез някои примери. Когато покровителят забрави да се застъпи за своето протеже пред трето лице, причината вероятно е, че той не се интересува много от протежето си и няма особено желание да ходатайства за него. Поне протежето така ще изтълкува неговото забравяне. Но случаят може да е и по-сложен — причината за нежеланието на покровителя да идва от съвсем друга посока и да се отнася до съвсем други неща, изобщо да не е свързана с протежето, а с третото лице, пред което трябва да се ходатайства. Виждате, че и тук възникват съображения срещу практическото използване на нашите тълкувания. Въпреки правилното обяснение на забравянето протежето рискува да прояви прекалена недоверчивост и тежка несправедливост спрямо покровителя си. Или когато някой забрави за среща, за която е дал обещание на другия и пред самия себе си, то най-честото обяснение ще бъде, че той не желае да се срещне с това лице. Но тук анализът би могъл да покаже, че смущаващата тенденция не се отнася до лицето, а до мястото на срещата, което човекът отбягва поради свързан с него неприятен спомен. Или когато някой забравя да пусне писмо, враждебната тенденция може и да се отнася до неговото съдържание, но не е изключено то само по себе си да е безобидно, а да става жертва на такава тенденция само защото с нещо напомня на друго, предишно писмо, спрямо което тази тенденция е имала своето основание. Тук нежеланието ще се е пренесло от предишното писмо, където е било оправдано, върху сегашното, където всъщност е неуместно. И така виждате, че при използването на нашите основателни интерпретации са нужни сдържаност и предпазливост; онова, което психологически е еднозначно, на практика може да бъде твърде многозначно.

Подобни феномени сигурно ви изглеждат твърде странни. Навярно сте склонни да смятате, че „непряката“ противоположна воля вече характеризира процеса като патологичен. Аз обаче ви уверявам, че той се среща и в рамките на нормата и здравето. Впрочем не ме разбирайте неправилно. Съвсем не твърдя, че нашите аналитични интерпретации са ненадеждни. Тази многозначност на забравянето на намерения е налице само докато не сме извършили анализ на случая, а го тълкуваме въз основа на общите положения. Направим ли анализ с определено лице, всеки път научаваме с достатъчна сигурност дали нежеланието е пряко, или идва отнякъде другаде.

Вторият пункт е следният: след като в толкова случаи се потвърждава, че забравянето на намерения се дължи на противоположно желание, можем да се осмелим да приложим това решение и спрямо редицата други случаи, в които анализираното лице не потвърждава, а отрича разкритото от нас противоположно желание. Вземете за пример пределно често срещащото се забравяне да се върнат взети назаем книги, да се платят сметки и дългове. Ние ще дръзнем да заявим на даденото лице, че то не желае да върне книгите и дълговете си, а то ще отрича, но няма да бъде в състояние да ни даде друго обяснение на поведението си. В отговор ще му кажем, че то не знае за това свое намерение; за нас обаче е достатъчно, че то се разкрива в забравянето. Лицето навярно ще ни повтори, че просто е забравило. Вие познавате тази ситуация, вече сме изпадали в нея. Искаме ли последователно да развием нашите интерпретации на грешките, които вече бяха многократно потвърдени, неизбежно стигаме до предположението, че у човека могат да действат тенденции, без самият той да знае за тях. Това обаче противоречи на всички господстващи в живота и в психологията възгледи.

Забравянето на собствени имена и чужди думи може да се обясни по същия начин чрез противоволя, насочена пряко или непряко срещу даденото име. Вече ви дадох не един пример за пряка антипатия към имена. Тук обаче особено често се среща непряката причинна връзка, за установяването на която е необходим внимателен анализ. Например в нашето военно време, което ни принуди да се откажем от толкова много свои предишни склонности, припомнянето на собствени имена също е засегнато поради най-странни асоциативни връзки. Наскоро ми се случи да не мога да си припомня името на безобидния моравски град Бизенц и анализът разкри, че причината не е някаква директна неприязън към него, а сходството му с името на Палацо Бизенци в Орвието, където по-рано обичах често да отсядам. Като мотив на насочената срещу припомнянето на това име тенденция тук за първи път срещаме един принцип, който по-късно ще ни разкрие огромното си значение за възникването на невротичните симптоми — нежеланието на паметта да си припомни неща, свързани с изпитано неудоволствие, за да не се възобнови то при репродуцирането им. Този стремеж към отбягване на неудоволствието, породено от спомени или други психични актове, психичното бягство от неудоволствието трябва да признаем за изначален мотив не само при забравянето на имена, а и при много други грешки като пропуски, заблуди и подобни.

Забравянето на имена обаче е особено улеснено от психо-физиологична гледна точка, поради което се явява и в случаи, при които не може да се открие намеса на мотива за отбягване на неудоволствието. Ако някой поначало е склонен към забравяне на имена, аналитичното изследване ще открие, че той ги забравя не само когато не ги обича или когато му напомнят за нещо неприятно, а и защото са свързани с друг, по-съкровен асоциативен кръг. Този кръг сякаш задържа името и не го допуска до другите, активирани в момента асоциации. Припомнете си триковете на мнемотехниката и ще откриете с известно удивление, че имената могат да се забравят поради същите взаимовръзки, които иначе преднамерено се създават, за да ги предпазват от забрава. Най-яркият пример за това са собствените имена, които по понятни причини имат съвсем различна психологична стойност за различните хора. Вземете например името Теодор. За едни от вас то не значи нищо особено, за други е име на баща, брат, приятел или пък собственото. Аналитичният опит ще ви покаже, че при първите не съществува опасност да забравят, че по-далечно лице носи това име, докато другите все няма да свързват с чужд човек името, което им се струва запазено за техните близки. Представете си сега, че асоциативното задържане може да се съчетае с принципа за отбягване на неудоволствието, а освен това и с някакъв непряк механизъм, и ще добиете понятие за сложния процес, на който се основава временното забравяне на имена. Адекватният анализ обаче е в състояние да разкрие всички тези сложни взаимовръзки.

Забравянето на впечатления и преживявания още по-ясно и по-пълно от забравянето на имената разкрива действието на тенденцията за избягване на неприятни спомени. Разбира се, то не спада изцяло към грешките, а само дотолкова, доколкото ни изглежда странно и неоправдано от гледна точка на привичния ни опит, тоест когато например се отнася до пресни или важни впечатления или до такива, чието отпадане оставя празнина в иначе добре свързана верига от спомени. Защо изобщо можем да забравяме, в това число и преживявания, които са ни впечатлили дълбоко, като събитията от ранните ни детски години — това е съвсем друг проблем, при който съпротивата срещу неудоволствието играе известна роля, но далеч не може да обясни всичко. Безспорен факт е, че неприятните впечатления се забравят лесно. Много психолози са го забелязали, а великият Дарвин е бил така поразен от това, че е приел за свое „златно правило“ да си записва особено грижливо наблюденията, които противоречат на неговата теория, защото се убедил, че тъкмо те не се задържат в паметта му.

Който за първи път чуе за този принцип на защита срещу неприятните спомени посредством забравянето, рядко пропуска да възрази, че според неговите наблюдения тъкмо неприятните неща се забравят трудно, че те отново и отново се връщат в съзнанието на човека против волята му, за да го измъчват, например спомените за обиди и унижения. Това също е вярно, но като възражение не е състоятелно. Важно е навреме да се осъзнае, че душевният живот представлява бойно поле на противоположни тенденции или, казано не динамично, той се състои от противоречия и двойки противоположности. Установяването на определена тенденция съвсем не изключва противоположната й тенденция, има място и за двете. Важно е само как се отнасят една към друга противоположностите, какви въздействия произтичат от едната и какви от другата.

Загубването и затурянето са особено интересни за нас със своята многозначност, тоест с многообразието на тенденциите, на които служат. Общото за всички случаи е, че сме искали да загубим нещо, но причините и целите могат да бъдат различни. Губим един предмет, ако се е повредил, ако ни се иска да го заменим с по-добър, ако е престанал да ни бъде скъп, ако са се влошили отношенията ни с човека, който ни го е дал, или пък сме го придобили при обстоятелства, за които не желаем да си спомняме. На същите цели може да служи изпускането, повреждането, счупването на вещи. Твърди се, че доведените и незаконородените деца са много по-нездрави от желаните. Съвсем не са нужни грубите похвати на мащехата, за да се стигне до това — достатъчна е известна небрежност при гледането на децата. Със съхраняването на предметите положението може да е същото.

На загубване могат да бъдат обречени и предмети, които не са намалили нищо от стойността си, но човек скришом иска да ги принесе в жертва на съдбата, за да отклони друга, по-страшна загуба. Анализът показва, че такива заклинания към съдбата са все още много чести сред нас, че загубването често е доброволно жертвоприношение. То може също така да служи и за съпротива или самонаказание; казано накратко, далечните мотиви на желанието да се освободим от един предмет чрез загубване са необозрими.

Погрешните действия, както и други заблуждения, често служат за осъществяването на всъщност непозволени желания. Тук преднамереността се маскира като щастлива случайност. Подобно нещо се случило например с наш приятел, комуто се налагало да направи крайно неприятно му посещение с влак в околностите на града и при прекачването по погрешка се качил във влака, който го върнал обратно в града. Или когато при пътуване ни се иска да спрем за по-дълго на някоя междинна спирка, но определени задължения не позволяват да го направим, се случва да пропуснем връзка в разписанието или закъсняваме за влака и се оказваме принудени да осъществим желаното прекъсване на пътуването. Или както се случи с мой пациент, на когото бях забранил да се обажда на приятелката си, но той „по погрешка“, „в залисията“ произнесъл нейния номер вместо моя и така изведнъж се оказал свързан с нея.

Хубав и важен за практиката пример за пряко погрешно действие дава наблюдението на познат инженер върху предисторията на една авария:

Преди известно време работех с няколко колеги в лабораторията на института над поредица от сложни опити върху еластичността — работа, която бяхме поели доброволно, но която започна да ни отнема повече време, отколкото очаквахме. Веднъж, когато пак отивах в лабораторията с колегата Ф., той каза, че му е особено неприятно да губи толкова време точно днес, защото имал много друга работа вкъщи. Аз можех само да се съглася с него и рекох полунашега, като имах предвид един случай от предната седмица:

— Дано машината отново се повреди, та да си тръгнем по-рано.

При разпределението на работата на колегата Ф. се падна да управлява вентила на пресата, тоест да пуска бавно налягащата течност за акумулатора в цилиндъра на хидравличната преса чрез внимателно отваряне на вентила. Ръководителят на опита стоеше при манометъра и когато бе достигнато желаното налягане, извика високо „Стоп“. При тази команда Ф. хвана вентила и с всичка сила го завъртя… наляво (вентилите без изключение се затварят надясно). Цялото налягане на акумулатора падна върху пресата, тръбопроводите не издържаха и една връзка между тръбите моментално се разкъса — съвсем дребен машинен дефект, който обаче ни принуди да прекъснем работата за деня и да си тръгнем за вкъщи.

Показателно е впрочем, че след известно време, когато обсъждахме този случай, приятелят ми Ф. изобщо не можеше да си спомни моите думи, а аз ги помнех със сигурност.

Всичко това може да ви наведе на предположението, че невинаги невинна случайност превръща ръцете на вашата прислуга в такива опасни врагове на имуществото ви. Но може и да се запитате дали е винаги случайност, когато човек сам си наврежда и сам се излага на опасност. Въпроси, които при случай можете да проучите чрез анализ на собствени наблюдения.

Уважаеми слушатели! Това далеч не е всичко, което може да се каже за грешките. Има още много за изследване и обсъждане. Но аз ще съм доволен, ако разсъжденията ни дотук са довели до известно разклащане на вашите досегашни становища и са създали у вас готовност за възприемането на нови разбирания. По отношение на останалото ще си позволя да ви оставя пред едно неизяснено положение. Ние не можем да докажем всичките си тези с изучаването на грешките, а и те не са единственият материал, от който можем да черпим доказателства. Голямата стойност на грешките за нашите цели е в това, че те се срещат много често, лесно можем да ги наблюдаваме и у самите себе си и появата им съвсем не е свързана със заболяване. Само едни от неизяснените ваши въпроси ще припомня в заключение: щом хората са толкова близко до разбирането на грешките, както видяхме от много примери, и често се държат така, сякаш прозират смисъла им, как тогава е възможно то по принцип да гледат на същите тези явления като на случайни, лишени от смисъл и значение и да се противопоставят така енергично на психоаналитичното им тълкуване?

Прави сте, това е странно и изисква обяснение. Но аз няма да ви го дам, а постепенно ще ви доведа до онези положения, от които обяснението ще изникне само, без моя помощ.