Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (19)

Лекция XVIII
Фиксиране върху травмата. Несъзнаваното

Дами и господа! Последния път казах, че ще свържем продължението на нашата работа не със съмненията, а с откритията си. Досега изобщо не сме споменали два от най-интересните изводи, произтичащи от двата анализирани примера.

Първо. Двете пациентки създават впечатлението, че сякаш са фиксирани върху определен момент от своето минало, не могат да се освободят от него, поради което са се отчуждили от настоящето и бъдещето си. Те са се скрили в болестта, както някога хората са се оттегляли в манастир, за да се защитят от тежка жизнена съдба. За първата пациентка съдбовен е станал разпадналият се фактически брак. Чрез симптомите си тя продължава съда над своя мъж; ние се научихме да разбираме гласовете, които пледират за него, които го оправдават, възвеличават, оплакват загубата му. Макар млада и привлекателна за мъжете, тя е взела всички реални и въображаеми (магически) предпазни мерки, за да му остане вярна. Не се показва пред чужди очи, занемарява външността си, а наред с това е неспособна да стане веднага от креслото, в което седи, да напише името си, да направи някому подарък, като се мотивира, че не бива никой да има нещо от нея.

Същото влияние върху живота на втората ни пациентка, младото момиче, имат еротичните чувства към бащата, възникнали преди пубертета. Тя също е решила, че не може да се омъжи, докато е толкова болна. Логично е да предположим, че се е разболяла така, за да не трябва да се омъжва и да остане при баща си.

Налагат се въпросите как, по какъв път и по силата на какви мотиви се стига до такова странно и неблагоприятно отношение към живота? При условие, разбира се, че това поведение е обща черта на неврозите, а не специфична особеност на тези две болни. Но то действително е обща и практически много важна черта на всяка невроза. Първата хистерична пациентка на Бройер по подобен начин е била фиксирана към времето, когато се е грижела за тежко болния си баща. И въпреки излекуването си оттогава тя в известен смисъл е приключила с живота, отказала се е от обичайния за жената жизнен път, макар да е здрава и работоспособна. При всеки от нашите болни анализът показва, че в симптомите си и чрез последиците от тях той се връща в някакъв период от миналото си. А в повечето случаи дори си избира много ранна фаза от живота — от детството, даже, колкото и смешно да звучи, от кърмаческата възраст.

Най-близката аналогия с това поведение на нашите невротици представляват така наречените травматични неврози, които тъкмо сега, през войната, се срещат особено често. Разбира се, такива случаи е имало и преди войната, при железопътни катастрофи и други опасни за живота сътресения. Всъщност травматичните неврози са нещо по-различно от спонтанните, които изследваме и лекуваме чрез психоанализата; тях още не сме успели да подчиним на нашата гледна точка и по-нататък се надявам да ви обясня на какво се дължи това ограничение. Но в един пункт наблюдаваме пълно съвпадение. Има явни признаци, че в основата на травматичните неврози лежи фиксация върху момента на нещастието. В сънищата си тези болни редовно възпроизвеждат травматичната ситуация; в случаите с хистерични припадъци, които допускат психоанализа, откриваме, че припадъкът отговаря на пълно пренасяне в тази ситуация. Сякаш болните още не са преодолели травмата, сякаш тя все още стои пред тях като нерешена задача. Ние приемаме съвсем сериозно това схващане; то ни насочва към едно, нека го наречем икономическо, третиране на душевните процеси. Дори изразът „травматично“ няма друг смисъл, освен икономически. Така наричаме преживяване, което за кратко време довежда до толкова рязко увеличение на раздразите върху душевния живот, че преработването им по нормалния и обичаен начин става невъзможно и от това задължително произтичат трайни увреждания в движението на енергията.

Тази аналогия ни изкушава да наречем травматични и онези преживявания, върху които изглеждат фиксирани нашите невротици. Така се очертава едно елементарно условие за възникването на невротичните заболявания. Неврозата може да се сравни с травматично заболяване, възникващо поради неспособност да се преработи някакво прекалено силно емоционално преживяване. И наистина първата формула, чрез която Бройер и аз осмислихме теоретично новите си наблюдения през 1893–1895 година, гласеше точно така. Случай като този на първата ни пациентка, младата, разделена от мъжа си жена, пасва много добре на това гледище. Тя не се е примирила с неосъществимостта на брака си и се е фиксирала върху тази травма. Но още вторият ни случаи, фиксираното върху баща си момиче показва, че формулата не е достатъчно обхватна. От една страна, подобна влюбеност на малкото момиче в бащата е нещо толкова обикновено и в толкова много случаи се преодолява, че определението „травматично“ губи тук всякакъв смисъл; от друга страна, историята на болната показва, че тази първа еротична фиксация най-напред като че ли е преминала без последствия и едва години по-късно се е появила отново в симптомите на натрапливата невроза. И така виждаме, че нещата се усложняват, че причините за заболяването вероятно ще са по-разнообразни, но можем да предвидим, че няма да ни се наложи да се откажем от концепцията за травмата; ще трябва само да й намерим друго място.

Тук отново ще изоставим пътя, по който сме тръгнали. Засега той не води по-далеч и трябва да научим много други неща, преди да намерим вярното му продължение. Нека само отбележим още към темата за фиксацията върху определена фаза от миналото, че такава фиксация съвсем не се среща само при неврозите. Всяка невроза включва фиксация, но не всяка фиксация води до невроза, съчетава се с невроза или възниква от невроза. Най-характерен пример за емоционално фиксиране върху нещо минало е скръбта, при която изцяло се обръща гръб на настоящето и бъдещето. Но дори и за лаика е ясно, че скръбта рязко се отличава от неврозата. Има обаче неврози, които могат да се определят като патологична форма на скръб.

Случва се също хора да бъдат така парализирани от някакво травматично, разтърсило из основи досегашния им живот събитие, че да изгубят всякакъв интерес към настоящето и бъдещето и да бъдат напълно погълнати от мислите за миналото. Ала такива нещастници съвсем не развиват задължително невроза. Тъй че не бива да надценяваме тази особеност на неврозите, макар да се среща често и да има голямо значение.

Но нека преминем към втория резултат от нашите анализи, за който не ще има нужда да въвеждаме допълнително ограничения. При първата пациентка ние изложихме безсмисленото й натрапливо действие и интимните спомени, които тя разказа към него, след това разгледахме връзката между двете и чрез нея се досетихме за целта на натрапливото действие. Ала оставихме изцяло незасегнат един въпрос, който заслужава пълното ни внимание. Колкото и често да повтаряше пациентката действието, тя не знаеше нищо за връзката му с онова събитие. Тази връзка беше скрита за нея и отговорът й, че не знае защо върши всичко това, напълно отговаряше на истината. После, под влияние на лечението, тя изведнъж откри връзката и можа да я сподели. Но продължаваше да не знае нищо за целта на действието — да коригира един неприятен момент от миналото, да представи в по-добра светлина обичания от нея мъж. Нужни бяха много време и труд, докато тя проумее и ми признае, че само този мотив би могъл да е движещата сила на натрапливото действие.

Връзката на действието със сцената след нещастната брачна нощ и нежният мотив на болната съставляват заедно онова, което наричаме „смисъл“ на действието. Но докато го извършваше, този смисъл беше непознат за нея и в двете посоки — „откъде“ и „за какво“. Следователно в нея са протичали душевни процеси, чийто ефект е натрапливото действие; в нормално душевно състояние тя възприемаше ефекта, но нищо от психичните му предпоставки не беше достигнало съзнанието й. Тя се държеше също като един хипнотизиран, на когото Бернхайм възложи пет минути след събуждането си да разтвори в болничната стая един чадър и пациентът го направи, без да може да посочи мотив за действието си. Това имаме предвид, когато говорим за несъзнавани душевни процеси. Ако бъде намерена по-коректна научна формулировка за тези явления, ще се откажем на драго сърце от допускането на такива процеси. Но дотогава ще се придържаме към това допускане и унило ще вдигаме рамене пред непонятното твърдение, че несъзнаваното тук не е нещо реално в научен смисъл, а само помощно понятие, une façon de parler. Нереално нещо с толкова реални последствия като натрапливите действия!

На принципно същото се натъкваме и при втората пациентка. Тя си е изработила правилото, че дюшекът не бива да докосва таблата на леглото, и е принудена да го спазва, но не знае откъде се е взело то, какво означава и какви са мотивите му. Дали тя самата го приема с безразличие, или се бунтува срещу него и взема решения да го наруши — все едно, то се изпълнява. То трябва да се изпълни и тя напразно се пита защо. Налага се да признаем, че тези симптоми на натрапливата невроза, тези представи и импулси, които се вземат неизвестно откъде, устойчиви са срещу всякакви влияния на иначе нормалния душевен живот, изглеждат на самия болен като всевластни пришълци от някакъв чужд свят, като безсмъртни, смесили се с тълпата на смъртните, че те може би най-ясно говорят за съществуването на специфична област в душевния живот, обособена от останалите. От тях до убеждението за несъзнаваното води пряк път и тъкмо затова клиничната психиатрия, за която има само психология на съзнанието, не знае какво друго да прави с тях, освен да ги обяви за признаци на особена дегенерация. Разбира се, самите натрапливи представи и импулси не са несъзнавани, така както и извършването на натрапливото действие не може да убегне на съзнателното възприятие. Ако не бяха проникнали до съзнанието, те не биха се превърнали в симптоми. Но техните психични предпоставки, които разкриваме чрез анализа, взаимовръзките, в които ги поставяме при тълкуването, са несъзнавани поне дотогава, докато с помощта на психоанализата не накараме болния да ги осъзнае.

Вземете сега под внимание, че това установено в нашите два случая обстоятелство се потвърждава при всички симптоми на всички невротични заболявания, че винаги и навсякъде смисълът на симптомите не е известен на болните, че анализът всеки път открива произхода на тези симптоми в несъзнавани процеси, които обаче могат да бъдат осъзнати при различни благоприятни условия, и ще разберете, че в психоанализата не можем да минем без несъзнаваното и сме свикнали да оперираме с него като с нещо реално и осезаемо. А освен това може би ще ви стане ясно колко малко са в състояние да дадат преценка по този въпрос всички онези, за които несъзнаваното е само едно понятие, които никога не са извършвали анализи, не са тълкували сънища, не са разкривали смисъла и намерението на невротичните симптоми. Нека го кажем още веднъж: откриването на смисъл в невротичните симптоми чрез аналитичното тълкуване е неоспоримо доказателство за съществуването или — ако предпочитате — за необходимостта да се приеме съществуването на несъзнавани душевни процеси.

Но това не е всичко. Чрез едно второ откритие на Бройер, което дори ми се струва по-същественото и което той направи съвсем сам, научаваме още повече за връзката между несъзнаваното и невротичните симптоми. Не само че смисълът на симптомите по правило е несъзнаван, но съществуването им е в пряка зависимост от тяхната неосъзнатост. Ще ме разберете веднага. В съгласие с Бройер аз твърдя следното: всеки път, когато се сблъскаме със симптом, трябва да приемем, че у болния съществуват определени несъзнавани процеси, в които именно се съдържа смисълът на симптома. Но освен това е необходимо този смисъл да бъде несъзнаван, за да се получи симптом. Съзнаваните процеси не формират симптоми, а когато въпросните несъзнавани процеси се осъзнаят, симптомът изчезва. Виждате, че тук изведнъж се разкрива терапевтична възможност, път за отстраняването на симптомите. И действително по този път Бройер излекува своята хистерична пациентка, тоест освободи я от симптомите й. Той изнамери начин да доведе до съзнанието й несъзнаваните процеси, в които се съдържаше смисълът на симптомите, и симптомите изчезнаха.

Откритието на Бройер не беше резултат от теоретични предположения, а щастлив случай, за който спомогна сътрудничеството на болната. Не се измъчвайте сега да го разберете чрез свеждане до нещо познато, а го приемете като нов фундаментален факт, с чиято помощ стават обясними много други неща. Затова ми позволете да го повторя под друга форма.

Симптомообразуването е заместител на нещо друго, неосъществено. Нормалното би било дадените душевни процеси да се развият до такава степен, че съзнанието да научи за тях. Това не е станало и от прекъснатите, смутени по някакъв начин процеси, останали неосъзнати, е произлязъл симптомът. Следователно получило се е нещо като замяна. Ако терапията успее да върне разменените неща по местата им, тя е изпълнила задачата си.

Откритието на Бройер и до днес е основата на психоаналитичната терапия. Тезата, че симптомите изчезват, когато се осъзнаят несъзнаваните им предпоставки, е потвърдена от всички по-нататъшни изследвания, макар да се срещат най-странни и неочаквани усложнения при опитите за практическото й прилагане. Нашата терапия действа чрез превръщането на несъзнаваното в съзнавано и има ефект само дотолкова, доколкото е в състояние да постигне това превръщане.

Сега нека се отклоним за малко, за да не би да си представите тази терапевтична работа като прекалено проста. Според казаното дотук неврозата е плод на нещо като невежество, непознаване на душевни процеси, за които би трябвало да знаем. Това силно се доближава до известното учение на Сократ, според което дори пороците са резултат на невежество. Опитният в психоанализата лекар по правило лесно отгатна какви душевни процеси са останали неосъзнати от един болен. Следователно би трябвало да може лесно да го излекува, като му съобщи своите констатации и с това го освободи от невежеството му. По този начин поне част от несъзнавания смисъл на симптомите ще бъде отстранена; за другата част, за връзката на симптомите с преживяванията на болния, лекарят трудно може да се досети, защото не познава тези преживявания и трябва да чака, докато болният си ги припомни и му ги разкаже. Възможно е да се разпитат близките за преживяванията на болния и те често са в състояние да разпознаят сред тях онези, които имат травматично действие, а понякога дори и да разкажат за преживявания, които самият болен не помни, защото са станали в най-ранната му възраст. И така чрез съчетаването на тези два метода ще бъде възможно в най-кратък срок и с малко усилия да се отстрани патогенното незнание на болния.

Де да беше така! Но тук се натъкнахме на неочаквани наблюдения. Има знание и знание; различните видове знание съвсем не са психологически равностойни. „Il y a fagots et fagots“^[1], казва на едно място Молиер. Знанията на лекаря се отличават от знанията на болния и не могат да имат същото въздействие. Когато лекарят просто съобщи своите знания на болния, това няма никакъв ефект. Не, би било неправилно да се каже така. То няма ефекта да отстрани симптомите, но има друг ефект — да задвижи анализа, признак за което често е несъгласието на болния. Сега болният знае нещо, което до момента не е знаел — смисъла на своя симптом, и при все това го знае толкова малко, колкото и преди. Така научаваме, че има и различни видове незнание. Ще трябва да задълбочим психологическите си познания, за да видим в какво се състоят различията. Но тезата, че симптомите изчезват с узнаването на смисъла им, си остава. Към нея трябва да добавим само, че е нужно знанието да се основава върху една вътрешна промяна у болния, която може да се предизвика само чрез целенасочена психична работа. Тук се изправяме пред проблеми, които скоро ще можем да обобщим в понятието „динамика на симптомообразуването“.

Господа! Искам да ви попитам дали това, което казвам, не е прекалено сложно и неясно? Не ви ли обърквам, като толкова често се отказвам от идеите си или ги ограничавам, като развивам определен ход на мисли и после го изоставям? Ще съжалявам, ако е така. Но аз изпитвам силна неприязън към опростяването за сметка на истината, нямам нищо против да получите пълна представа за многообразието и заплетеността на предмета и си мисля, че не ще бъде във вреда, ако по всеки въпрос ви кажа повече, отколкото в момента можете да разберете. Знам, че слушателят или читателят подрежда в мислите си предложеното му, съкращава го, опростява го и извлича от него онова, което би искал да запомни. В известна степен е вярно, че колкото по-обширно е изложението, толкова повече остава от него. Позволете ми да се надявам, че въпреки казаните странични неща сте схванали ясно същественото от изложението ми — за смисъла на симптомите, за несъзнаваното и за връзката между двете. Навярно сте разбрали също, че по-нататъшните ни усилия ще бъдат в две посоки: първо, да разберем как хората заболяват, как стигат до характерното за неврозата отношение към живота, което е клиничен проблем, и, второ, как в условията на неврозата се развиват болестните симптоми, което остава проблем на душевната динамика. Двата проблема би трябвало някъде да се срещат.

Днес няма да продължавам по-нататък, но понеже имаме още време, мисля да насоча вниманието ви към една друга особеност в нашите два анализа, която също ще можем да разберем истински едва по-късно — към амнезиите или празнините в спомените. Вече чухте, че задачата на психоаналитичната терапия е сводима до формулата: превръщане на всичко патогенно несъзнавано в съзнавано. Не знам ще се учудите ли, ако ви кажа, че тази формула може да се замени и с друга: запълване на всички празнини в спомените на болния, отстраняване на амнезиите му. Това в крайна сметка е едно и също. То ще рече, че на амнезиите на невротика се приписва важна връзка с възникването на симптомите. Но ако разгледате първия ни случай, тази преценка на амнезията ще ви се стори неоправдана. Болната не е забравила сцената, свързана с натрапчивото й действие, напротив, споменът за нея е много жив, а друго забравено нещо също не се открива при този симптом. Не така ясно, но, общо взето, аналогично е положението и при втората ни пациентка, момичето с натрапчивия ритуал. И тя всъщност не беше забравила поведението си през по-ранните години, това, че е настоявала вратата между спалнята на родителите и нейната стая да остане отворена и че е прогонила майка си от съпружеското легло. Тя си припомни всичко това много добре, макар колебливо и неохотно. Странно е само, че първата пациентка, извършвайки безброй пъти натрапчивото си действие, нито веднъж не забеляза сходството му с преживяването през брачната нощ и дори преките въпроси за мотивите на натрапчивото действие не я накараха да го забележи. Същото важи за момичето, при което освен това ритуалът и неговите поводи са свързани с една и съща, повтаряща се всяка вечер ситуация. И в двата случая нямаме същинска амнезия, заличаване на спомена, но е прекъсната някаква връзка, която би позволила възпроизвеждането му.

Такова разстройство на паметта е достатъчно за натрапчивата невроза, при хистерията положението е по-различно. Тази невроза обикновено се отличава с много тежки амнезии. По правило при анализа на всеки хистеричен симптом се стига до цяла верига преживявания, които след възпроизвеждането им пациентът категорично определя като забравени. От една страна, тази верига достига до най-ранните години от живота, така че хистеричната амнезия се оказва пряко продължение на инфантилната амнезия, която и за нас, нормалните хора, покрива началото на душевния живот. От друга страна, научаваме с удивление, че могат да бъдат забравяни и съвсем скорошни преживявания и че особено засегнати, ако не и напълно изличени от амнезията, са поводите за избухването или обострянето на болестта. От цялостната картина на един такъв скорошен спомен по правило изчезват или се заменят с неверни спомени важни подробности. И почти винаги едва преди края на анализа се появяват някои спомени за пресни преживявания, които чак до този момент са били затаени, оставяйки чувствителни празнини в общата картина.

Такова засягане на паметта е, както казахме, характерно за хистерията. Към нейните симптоми спадат и състояния (хистеричните припадъци), които също могат да не оставят спомен. От факта, че при натрапливата невроза нещата са по-различни, бихте могли да заключите, че амнезиите са психологична особеност на хистеричната промяна, а не общо свойство на всички неврози. Следващото наблюдение показва, че тази разлика не е толкова съществена. В понятието „смисъл на симптома“ ние включихме две неща — неговото „откъде“ и неговото „накъде“ или „защо“, тоест впечатленията и преживяванията, от които той произлиза, и целите, на които служи. Така че „откъде“ се свежда до впечатления, дошли отвън, които непременно са били някога съзнавани и впоследствие забравата ги е направила несъзнавани. Но „накъде“, тенденцията на симптома, винаги е ендопсихичен процес, който може да е бил някога съзнаван, но не по-малко възможно е никога да не е бил, открай време да се таи в несъзнаваното. Следователно не е от особено значение дали амнезията е обхванала и „откъде“, преживяванията, върху които се опира симптомът, както е при хистерията; зависимостта на симптома от несъзнаваното се дължи на неговото „накъде“, на тенденцията му, която може да е била несъзнавана от самото начало. За натрапливата невроза това важи не по-малко, отколкото за хистерията.

Но такова изтъкване на несъзнаваното в душевния живот предизвиква най-ожесточени критики срещу психоанализата. Не им се учудвайте и не мислите, че съпротивата срещу нас се дължи само на обяснимата трудност да се разбере несъзнаваното или на сравнителната недостъпност на опита, в които то се разкрива. Мисля, че корените на тази съпротива са по-дълбоки. Наивното самолюбие на човечеството е претърпяло досега две големи оскърбления от страна на науката. Първото, когато узна, че нашата Земя не е център на Вселената, а нищожна частица от една невъобразима по размери система от светове. Ние го свързваме с името Коперник, макар че още александрийската наука е изказала такава догадка. Второто, когато биологията ликвидира заблудата за някакво предимство на човека при творението, доказвайки му неговия произход от животинския свят и неизкоренимата му животинска природа. Тази преоценка се извърши в наши дни под влиянието на Ч. Дарвин, Уолъс и техните предшественици не без яростна съпротива от страна на съвременниците. Ала третото и най-чувствително оскърбление човешката мания за величие ще претърпи от днешната психологическа наука, която доказва на нашето „аз“, че не е господар дори в собствения си дом, а трябва да се задоволява с оскъдни сведения за онова, което несъзнавано се извършва в душата му. Това предупреждение за опомняне също не е изказано най-напред и единствено от нас, психоаналитиците, но изглежда, че на нас се пада ролята да го застъпваме най-настойчиво и да го потвърдим чрез емпиричен доказателствен материал, който е достъпен за всекиго. Оттук идва всеобщата съпротива срещу науката ни, отхвърляща всички правила на академичния спор и безпристрастната логика. А на това отгоре се наложи да смутим спокойствието на света и по друг един начин, за който скоро ще научите.