Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (28)

Лекция XXVII
Пренасянето

Дами и господа! Тъй като се приближаваме към края на нашите беседи, у вас навярно се поражда едно очакване, което не бива да ви подвежда. Сигурно смятате, че едва ли съм ви превел през целия материал на психоанализата, за да се разделя накрая с вас, без да ви кажа нещо за терапията, която прави изобщо възможно заниманието с психоанализа. И наистина не мога да спестя тази тема, защото чрез нея ще се запознаете нагледно с един нов факт, без който в разбирането ви за изследваните от нас заболявания биха останали чувствителни непълноти.

Знам, че не очаквате да ви дам ръководство за терапевтичното използване на психоанализата. Искате да получите само най-обща представа как действа психоаналитичната терапия и какво горе-долу постига. И имате неоспоримо право да узнаете това. Аз обаче няма да ви го кажа, защото държа сами да се досетите.

Помислете! Познавате всички съществени условия на заболяването и всички фактори, които са от значение за болната личност. Къде би могло да се насочи терапевтичното въздействие? На първо място имаме наследствено предразположение; не говорим често за него, защото други го подчертават много енергично и ние няма какво ново да добавим. Но не мислете, че го подценяваме; тъкмо като терапевти чувстваме твърде осезателно силата му. Но така или иначе тук нищо не можем да изменим; и за нас наследственото предразположение е даденост, ограничаваща усилията ни. После идва влиянието на ранните детски преживявания, с които сме свикнали да започваме терапията; те са нещо свършено, не можем да ги заличим. После всичко онова, което обединихме в понятието „реално лишение“, житейското нещастие, включващо липсата на любов, бедността, семейното неразбирателство, несполучливия избор на съпруг, неблагоприятните социални условия и строгите морални норми, тегнещи върху личността. Тук, разбира се, има колкото щете възможности за извънредно ефективна терапия, но тя би трябвало да е като терапията, провеждана според виенската мълва от император Йосиф — благотворителна дейност на облечен с власт човек, пред чиято воля хората се прекланят и трудностите изчезват. А кои сме ние, че да включим в нашата терапия подобна благотворителност? Сами бедни и обществено безсилни, принудени да изкарваме прехраната си чрез нашата лекарска дейност, ние дори не сме в състояние да насочим усилията си и към лишените от средства хора, каквато възможност имат други лекари при други лечебни методи. Нашата терапия е прекалено дълга и трудна за това. Но може би ще се хванете за един от изброените моменти и ще решите, че именно върху него може да се упражни въздействие. Ако за тегнещото върху болния лишение имат вина и моралните ограничения, налагани от обществото, терапията би могла да му вдъхне кураж или направо да му препоръча да ги пренебрегне, да постигне удовлетвореност и здраве, като се откаже от идеала, на който обществото толкова държи, но така често го нарушава. Тоест да оздравее, като си „отживее“ сексуално. Ала аналитичната терапия си навлича по този начин упрека, че не служи на всеобщата нравственост. Това, което дава на индивида, тя отнема от общността.

Но, дами и господа, кой ви е осведомил толкова погрешно? В психоаналитичната терапия няма и следа от такъв съвет за сексуална разпуснатост. Дори само заради това, че, както самите ние констатирахме, у болния е налице упорит конфликт между либидните желания и изтласкването на сексуалното, между чувственото и аскетичното направление. Този конфликт няма да се преодолее като се помогне на едното от тези направления да победи другото. Виждаме, че при невротично болните аскетичността запазва надмощие. Именно по тази причина потиснатото сексуално желание избива в симптоми. Ако направим обратното — осигурим победа на чувствеността, — то отстраненото изтласкване на сексуалността би трябвало да се замести от симптоми. Нито едно от двете решения не може да сложи край на вътрешния конфликт, всеки път единият компонент ще остава незадоволен. Много малко са случаите, в които конфликтът е толкова лабилен, че становището на лекаря да се окаже решаващо, и тези случаи всъщност не се нуждаят от аналитично лечение. Хора, върху които лекарят може да има такова влияние, биха намерили същия път и без него. Знаете, че когато страдащият от въздържанието млад човек се реши на извънбрачен полов живот или незадоволената съпруга потърси компенсация при друг мъж, те обикновено не чакат разрешение от лекаря, най-малко пък от психоаналитика.

В тази картина често не се взема предвид същественото обстоятелство, че патогенният конфликт при невротиците не е обикновена борба между две желания, намиращи се на едно и също психологично равнище. Това е борба между сили, едната от които е достигнала равнището на предсъзнаваното и съзнаваното, а другата е задържана на равнището на несъзнаваното. Затова конфликтът не може да се разреши; противоборстващите сили не могат да установят контакт, както бялата мечка и китът от известния пример. Истинско разрешение може да се постигне само ако се срещнат на един и същи терен. Мисля, че единствената задача на терапията е да създаде такава възможност.

А освен това мога да ви уверя, че сте осведомени неправилно, ако смятате ръководството и напътствието в житейските работи за основен елемент на психоаналитичното въздействие. Напротив, ние отхвърляме, доколкото е възможно, подобно наставничество; най-желателното за нас е болният да взема самостоятелно решенията си. За тази цел изискваме от него да отложи за след терапията всички жизненоважни решения, като избор на професия, предприемачески стъпки, сключване и разтрогване на брак. Признайте, че сте си представяли всичко друго, но не и това. Само при отделни много млади, съвсем безпомощни или крайно безразсъдни лица не можем да осъществим това. При тях се налага да комбинираме ролите на лекаря и възпитателя; в този случай ние много добре съзнаваме отговорността си и действаме с нужната предпазливост.

Но от горещите ми възражения срещу упрека, че при аналитичната терапия нервноболният бива напътстван да си „отживее“, не бива да заключавате, че ние му въздействаме в духа на общественото благонравие. Тази мисъл ни е не по-малко чужда. Вярно, ние не сме реформатори, а само наблюдатели, но неизбежно наблюдаваме с критично око, поради което не ни е възможно да вземем страната на общоприетия сексуален морал, да оценим високо начина, по който обществото се опитва да реши на практика проблемите на сексуалния живот. Бихме могли черно на бяло да докажем на обществото, че неговата нравственост струва повече жертви, отколкото е собствената й цена, че в методите му няма нито реализъм, нито разум. На нашите пациенти ние не спестяваме тази критика, приучваме ги да обсъждат без предразсъдъци въпросите на сексуалността, както и всички останали въпроси, и ако те, добили самостоятелност след приключването на лечението, по собствена преценка заемат някаква средна позиция между пълната свобода и безусловния аскетизъм, тяхното решение ни най-малко не безпокои съвестта ни. Казваме си, че който е преминал успешно възпитанието в правдивост, преодолявайки себе си, той е трайно защитен от опасността да изпадне в безнравственост дори ако личният му критерий за нравственост се отклонява по някакъв начин от приетия в обществото. Впрочем ние се пазим да не надценяваме значението на фактора лишение за повлияването на неврозите. В много малко случаи патогенната ситуация на лишението с произтичащото от него натрупване на либидо може да бъде отстранена чрез нов начин на полово общуване, който се постига без особени усилия.

И така, не можете да обясните терапевтичния ефект на психоанализата чрез отстраняването на сексуалната незадоволеност. Потърсете друго обяснение. Мисля, че една моя забележка, докато отхвърлях предишното ви предположение, ви е навела на вярната следа. Предполагате, че това, чрез което оказваме помощ, е заместването на несъзнаваното със съзнавано, трансформирането на несъзнаваното в съзнавано. Да, точно това е. Като пренасяме несъзнаваното в съзнаваното, ние отстраняваме изтласкванията, условията за симптомообразуването, превръщаме патогенния конфликт в нормален, който може да се разреши по някакъв начин. Нищо друго не предизвикваме у болния, освен тази единствена психична промяна; докъдето стига тя, дотам стига и помощта ни. Където липсва изтласкване или друг аналогичен нему психичен процес, който трябва да се премахне, там нашата терапия няма никаква работа.

Целта на усилията ни може да се изрази чрез различни формули: осъзнаване на несъзнаваното, отстраняване на изтласкванията, запълване на амнестичните празноти — всичко това означава едно и също. Но вие може би ще останете недоволни от това разкритие. Навярно сте си представяли нещо друго под оздравяване на невротично болен — че след като се подложи на трудната психоаналитична работа, той става друг човек, — а сега се оказва, че целият резултат се свежда до наличието на малко по-малко несъзнавано и малко повече съзнавано отпреди. Струва ми се, че подценявате значението на такава вътрешна промяна. Излекуваният невротик наистина се превръща в друг човек, но в основата си, разбира се, си е същият или с други думи — става такъв, какъвто би бил, ако се беше развивал при възможно най-благоприятните условия. Но това вече е много. По-късно, когато узнаете колко труд и усилия са нужни, за да се осъществи привидно незначителната промяна в душевния живот, ще се убедите в голямото значение на тази разлика в психичното равнище.

Ще се отклоня за момент, за да ви попитам дали знаете какво е каузална терапия. Така се нарича методът, който атакува не проявите на болестта, а нейните причини. Каузална ли е нашата психоаналитична терапия? Отговорът не е лесен, но може би ще ни даде възможност да се убедим в ненужността на такъв въпрос. Доколкото аналитичната терапия не си поставя за първостепенна задача отстраняването на симптомите, тя изглежда каузална. Но от друга гледна точка можете да кажете, че не е. Защото ние отдавна познаваме каузалната верига от изтласкванията чак до нагонните диспозиции, до относителната им конституционална интензивност и отклоненията в хода на развитието им. Представете си, че имахме възможност по някакъв химичен способ да се намесим в тези механизми, да повишаваме или понижаваме количеството либидо в даден момент, да усилваме един нагон за сметка на друг; това би било истинска каузална терапия, а нашата психоанализа — неин задължителен стадий на предварително проучване. Но, както знаете, в момента не може да става и дума за подобно въздействие върху либидните процеси; психичната ни терапия атакува друго място в каузалната верига, не точно откритите от нас корени на феномените, но все пак твърде далечно от симптомите място, което ни стана достъпно благодарение на твърде забележителни обстоятелства.

И така, какво трябва да направим, за да заместим у нашия пациент несъзнаваното със съзнавано? Беше време, когато мислехме, че това е съвсем просто, че трябва само да разгадаем съдържанието на несъзнаваното и да му го съобщим. Но сега вече знаем, че това бе късогледа заблуда. Нашето знание за несъзнаваното не е равностойно на неговото; когато му съобщим нашето знание, то не заема мястото на неговото несъзнавано, а остава редом с несъзнаваното, което твърде малко променя нещата. Трябва да си представим несъзнаваното топически, да го потърсим в паметта на пациента там, където го е поставило изтласкването. Отстрани ли се това изтласкване, несъзнаваното безпрепятствено ще се замести от съзнавано. Но как да се извърши отстраняването? Тук задачата ни преминава във втора фаза. Най-напред намираме изтласкването, а след това отстраняваме съпротивата, която го поддържа.

Как става ликвидирането на съпротивата? По същия начин — като я открием и разясним на пациента. Нали съпротивата също произлиза от изтласкване — или от това, което се мъчим да отстраним, или от някое предишно. Създава се от противокатексиса, формирал се, за да изтласка недопустимото желание. Тъй че тук извършваме онова, с което искахме да започнем — тълкуване, разгадаване и съобщаване, — но сега го правим на нужното място. Противокатексисът или съпротивата, дори да са несъзнавани, не принадлежат на несъзнаваното, а на Аза, който е наш помощник. Знаем, че тук става въпрос за двойния смисъл на понятието „несъзнавано“ — веднъж като феномен и веднъж като система. Това изглежда много сложно и неясно, но нали е само повторение? Отдавна сме подготвени за него.

Ние очакваме, че съпротивата ще се прекрати, че противокатексисът ще се оттегли, когато нашето тълкуване помогне на Аза да ги осъзнае. Кои са факторите, с които работим в този случай? Първо, желанието на пациента да оздравее, подтикнало го към работа с нас, и, второ, разумът му, който ние подпомагаме чрез интерпретациите си. Няма съмнение, че разумът на пациента по-лесно осъзнава съпротивата и намира обратен път за изтласканото, когато му дадем съответните предварителни представи. Ако ви кажа: „Погледнете към небето, там лети балон“, ще го откриете много по-лесно, отколкото ако само поискам от вас да погледнете нагоре и да ми кажете дали виждате нещо. Така и студентът, който за пръв път поглежда през микроскопа, получава от преподавателя указание какво трябва да види, иначе изобщо няма да го забележи, макар че е там и ясно се вижда.

А сега — новият факт. При редица форми на невротично заболяване — хистерия, страхови състояния, натрапливи неврози — предположението ни се потвърждава. Чрез откриването на изтласкването, изясняването на съпротивата, загатването на изтласканото съдържание наистина успяваме да изпълним задачата, сиреч да преодолеем съпротивата, да отстраним изтласкването и да превърнем несъзнаваното в съзнавано. При това съвсем ясно се вижда, че преодоляването на всяка една съпротива се извършва при остра душевна борба у пациента, обикновена борба на едно и също психологично равнище между мотивите, поддържащи противопълнежа, и онези, които са готови да го отстъпят. Първите са старите мотиви, осъществили някога изтласкването; сред вторите има нови и ние се надяваме, че те ще разрешат конфликта в наша полза. Успели сме да съживим стария конфликт, породил изтласкването, да предизвикаме ревизия на осъществения по онова време процес. Към това се прибавят, първо, обяснението ни, че предишното решение е довело до болестта, и обещанието, че друго решение би могло да открие път към оздравяването, и, второ, колосалната промяна, извършила се във всяко отношение от момента на първото изтласкване насам. Тогава Азът е бил слаб, инфантилен и може би с основание е възприемал изискванията на либидото като опасност. Днес той е силен и опитен, а освен това има за свой помощник-лекаря. Това позволява да очакваме, че съживеният конфликт ще получи по-добро разрешение, отколкото първоначалното при изтласкването и, както казахме, успехът ни при хистериите, страховите и натрапливите неврози ни дава принципно право.

Съществуват обаче други видове заболявалия, при които въпреки еднаквите условия терапията ни никога не постига успех. И при тях първоначално е имало конфликт между Аза и либидото, довел до изтласкване (макар топически по-различно), и тук се откриват онези моменти от живота на болния, в които се е извършило изтласкването, използваме същата техника, даваме същите обещания, оказваме същата помощ чрез създаването на предварителни представи и времето, изтекло от момента на изтласкването до настоящия момент, също благоприятства по-друго разрешение на конфликта. И въпреки всичко не успяваме да преодолеем съпротивата и отстраним изтласкването. Тези пациенти, болни от параноя, меланхолия, деменция прекокс, като цяло си остават непроменени, неподдаващи се на психоаналитична терапия. На какво може да се дължи това? Не на недостатъчна интелигентност; безспорно, известни умствени способности са необходими на нашите пациенти, но те съвсем не липсват например при параноиците, които сътворяват такива остроумни комбинации. Другите движещи сили на терапията също са налице. Например съзнанието, че са болни и тежко страдащи, което отсъства у параноиците, съществува във висока степен у меланхолиците, но това не ги прави по-достъпни. Тук се изправяме пред неразбираем факт, който ни кара да се съмняваме дали и при другите неврози наистина сме разбирали напълно всички условия за успех.

Ако продължим заниманията с болните от хистерия и натраплива невроза, скоро се натъкваме на един нов факт, за който изобщо не сме подготвени. След известно време неминуемо забелязваме, че тези болни се държат с нас по много особен начин. Мислехме, че сме взели предвид всички фактори, имащи значение за терапията, че сме изяснили напълно отношенията си с пациента и сме го направили прегледно като математическа задача, а изведнъж се сблъскваме с нещо, непредвидено в сметките ни. От своя страна това неочаквано явление е многообразно, аз ще опиша най-напред по-честите и по-разбираеми негови форми.

И така забелязваме, че пациентът, който би трябвало да се вълнува само от измъчващите го конфликти, развива особен интерес към личността на лекаря. Всичко, свързано с тази личност, му се струва по-важно от неговите собствени проблеми и го отвлича от болестта му. По тази причина контактът с него за известно време е много приятен; той е особено любезен, търси всевъзможни начини да изрази благодарността си, проявява финес и достойнства, каквито често не сме очаквали. В резултат и лекарят си създава ласкаво мнение за него и благославя случая, предоставил му възможността да окаже помощ на един толкова ценен човек. От разговорите с близки на пациента той с удоволствие узнава, че симпатиите са взаимни. Вкъщи пациентът не се уморява да хвали лекаря, да изтъква нови и нови негови достойнства. „Той е във възторг от вас, доверява ви се напълно; всичко, което казвате, е за него откровение“ — споделят близките. От време на време сред този хор се оказва някой по-наблюдателен, който заявява: „Вече става досадно, той не говори за нищо друго, освен за вас, все вие сте му на устата“.

Нека се надяваме, че лекарят е достатъчно скромен да си обясни тази почит на пациента към него с надеждите, които той му дава, с разширяването на интелектуалния му хоризонт чрез изненадващите и освобождаващи разкрития, до които води терапията. В такъв случай психоанализата напредва прекрасно, пациентът разбира всичко, което му се загатва, задълбочава се в поставяните от терапията задачи, спомените и асоциациите текат изобилно, лекарят се изненадва от уверените му и сполучливи тълкувания и доволен констатира с каква готовност един болен може да възприема всички онези психологични новости, предизвикващи ожесточен отпор у здравите навън. На доброто разбирателство при аналитичната работа съответства и обективно, признавано от всички подобрение на болестното състояние.

Но такова хубаво време не може да продължи вечно. Един ден небето помрачнява. Възникват трудности при лечението. Пациентът започва да твърди, че не се сеща нищо повече. Ясно се вижда, че интересът му към работата е отслабнал, че с лека ръка пренебрегва правилото да съобщава всичко, което му идва наум, без да го подлага на критична преценка. Държи се като че ли не е на лечение, като че ли не е сключвал никакво споразумение с лекаря; очевидно е, че го занимава нещо, което не желае да сподели. Тази ситуация е опасна за терапията. Съвсем явно е, че сме изправени пред огромна съпротива. Но какво се е случило?

Когато си изясним ситуацията, откриваме причината за смущението в това, че пациентът е пренесъл върху лекаря силни нежни чувства, за които не е получил основание нито от поведението на лекаря, нито от създалите се по време на лечението отношения. В каква форма ще се изрази тази нежност и какви ще бъдат целите й, това, разбира се, зависи от личните отношения между двамата. Ако се касае за младо момиче и млад мъж, у нас ще се създаде впечатлението за нормална влюбеност, ще ни се види разбираемо младото момиче да се влюби в мъж, с когото се усамотява често и обсъжда интимни неща, който заема спрямо него благоприятното положение на превъзхождащ помощник, и вероятно ще убегне от вниманието ни, че при едно невротично момиче по-скоро трябва да се очаква разстройство на способността за влюбване. Колкото по-различна е връзката между лекаря и пациента от този вариант, толкова по-странно ще ни се вижда, че въпреки всичко откриваме едно и също чувство. Обяснимо е все още млада, нещастна в брака си жена да се увлече сериозно по своя нежен лекар и да вземе решение да се разведе, за да му принадлежи, или ако има обществени пречки, да е готова дори на тайна любовна връзка. Подобни неща се случват и извън психоанализата. Но при дадените обстоятелства от жените и момичетата се чуват изненадващи твърдения, които съвсем определено разкриват отношение към терапевтичния проблем: те си знаели, че само любовта ще им възвърне здравето, от самото начало на лечението очаквали, че тази връзка най-сетне ще ги дари с онова, от което животът досега ги е лишавал. Единствено тази надежда ги подтиквала да проявяват толкова старание в лечението и да преодолеят всички трудности на споделянето. От себе си ще добавим: и така лесно да схващат всичко, което иначе се приема толкова трудно. Но подобно признание ни изненадва; то обърква всичките ни сметки. Възможно ли е да сме изпуснали в съображенията си най-важния фактор?

И наистина колкото повече опит натрупвахме, толкова по-неизбежна ставаше тази посрамваща нашата ученост поправка. При първите случаи си мислехме, че терапията се сблъсква с едно събитие, което не се е предвиждало в нейните планове и не е предизвикано от нея. Но след като нежните чувства на пациента към лекаря закономерно възникваха при всеки нов случай, дори при най-неблагоприятните условия, при гротескни несъответствия между лекаря и пациента, при стари жени към белобради лекари, дори там, където според нас не бе възможно никакво привличане, бяхме принудени да изоставим предположението за случайно смущение и да осъзнаем, че се касае за феномен, свързан най-тясно със същността на болестното състояние.

Този нов факт, признат от нас с нежелание, наричаме пренасяне. Разглеждаме го като пренасяне на чувства върху личността на лекаря, защото не вярваме ситуацията на лечението да създава условия за възникването на подобни чувства. По-скоро предполагаме, че готовността за тях има изцяло друг произход, че те са се таели у болния и терапията само е създала възможността да бъдат пренесени върху лекаря. Пренасянето може да се изрази в бурно искане на любов или в по-умерени форми; при младо момиче и възрастен мъж тя би могла вместо любовница да поиска да му бъде любима дъщеря, либидната страст да се смекчи до предложение за неразделна платонична дружба. Някои жени умеят да сублимират пренасянето и да го моделират, докато добие приемлив вид; други са принудени да го изразят в суровата му, първична, често недопустима форма. Но всъщност се касае за едно и също, общият източник е очевиден.

Преди да потърсим мястото на този нов факт в нашите виждания, нека завършим описанието му. Как изглежда той при пациентите мъже? Тук би трябвало да се надяваме, че ще избегнем досадното вмешателство на различието и привличането между половете. Отговорът обаче гласи, че положението не е много по-различно от това при жените. Същата привързаност към лекаря, същото надценяваме на качествата му, същото болеене за неговите интереси, същата ревност спрямо всичките му близки. Сублимираните форми на пренасянето между мъж и мъж са толкова по-чести и прекият сексуален интерес — толкова по-рядък, колкото повече манифестираната хомосексуалност отстъпва пред другите приложения на този нагонен компонент. Освен това при пациентите мъже лекарят много по-често, отколкото при жените, наблюдава онази форма на пренасяне, която на пръв поглед противоречи на всичко, описано досега — враждебното или негативно пренасяне.

Нека преди всичко изясним, че пренасянето възниква у пациента още в началото на лечението и известно време представлява главната движеща сила на работата. То не се чувства и докато действа в полза на съвместно провеждания анализ, можем да не му обръщаме внимание. Но превърне ли се в съпротива, налага се да се заемем с него и тогава забелязваме, че то променя отношението към терапията при две противоположни условия — първо, когато любовното чувство е станало толкова силно, така ясно издава произхода си от сексуалната потребност, че събужда вътрешна съпротива срещу себе си; второ, когато произлиза не от нежни, а от враждебни чувства. По правило враждебните чувства се проявяват по-късно от нежните, като известно време се прикриват зад тях; едновременното им съществуване добре отразява емоционалната амбивалентност, която доминира в повечето ни интимни отношения с други хора. Враждебните чувства означават същата емоционална обвързаност, както и нежните, така както упорството и подчинението представляват еднаква зависимост, само че с различен знак. Не подлежи на съмнение, че враждебните чувства към лекаря също заслужават името „пренасяне“, защото ситуацията на лечението не може да бъде достатъчен повод за възникването им. Необходимостта да схващаме негативното пренасяне по същия начин показва, че не сме се заблудили и в преценката на положителното или любовното.

Как се поражда пренасянето, какви трудности ни създава, как го преодоляваме и най-сетне каква полза извличаме от него — всичко това подлежи на основно разглеждане в едно техническо ръководство по психоанализа, а днес аз само ще го скицирам. Изключено е да отстъпим пред произтичащите от пренасянето искания на пациента, нелепо е да ги отхвърляме нелюбезно или дори с възмущение. Пренасянето ще преодолеем, като убедим пациента, че чувствата му не произлизат от сегашната ситуация и не се отнасят до лекаря, а повтарят нещо предишно. По този начин ще го заставим да превърне повторението в спомен. Така пренасянето, което, все едно любовно или враждебно, отначало изглежда най-голямата заплаха за терапията, се превръща в нейния най-добър инструмент, с чиято помощ могат да се отключат най-недостъпните тайници на душевния живот. Искам обаче да кажа няколко думи, с които да премахна неприятното ви учудване от това неочаквано явление. Нека не забравяме, че болестта на пациента, когото приемаме за психоанализа, не е нещо завършено, застинало, а продължава да се разраства и развива като живо същество. Това развитие не прекъсва при започването на лечението, но когато терапията овладее болния, цялата нова продукция на болестта се концентрира в едно-единствено място — в отношението към лекаря. Затова пренасянето може да се сравни с камбийния слой между дървесината с кората на дървото, от който се образува нова тъкан и стволът надебелява. Когато пренасянето придобие това значение, работата върху спомените на болния отстъпва на съвсем заден план. Не е погрешно да се каже, че вече не се касае за предишната болест, а за новосъздадена и трансформирана невроза, заместила първата. Лекарят проследява това ново издание на старото заболяване от самото начало, вижда го как възникна и се разраства и особено добре се ориентира в него, защото сам е централният му обект. Всички симптоми на болния са изоставили първоначалното си значение и са се пренасочили към нов смисъл, свързан с пренасянето. Или са останали само онези симптоми, на които се е удала тази трансформация. Но преодоляването на новата изкуствена невроза съвпада с ликвидирането на първоначалното заболяване, с изпълнението на терапевтичната ни задача. Човекът, който в отношенията си с лекаря е станал нормален и свободен от действието на изтласкани нагони, ще остане такъв и в собствения си живот, след като лекарят се отстрани.

Такова извънредно, почти централно за терапията значение пренасянето има при хистериите, страховите хистерии и натрапливите неврози, които поради това основателно се наричат преносни неврози. Който придобие в аналитичната работа пълно впечатление за пренасянето, той вече не може да се съмнява от какъв вид са потиснатите желания, намиращи израз в симптомите, и не изисква по-силно доказателство за либидния им характер. Можем да кажем, че убеждението ни в ролята на симптомите като либидно ерзац — задоволяване окончателно се затвърди едва след осмислянето на пренасянето.

Сега имаме всички основания да коригираме предишното си динамично разбиране за лечебния процес, като го съгласуваме с новото откритие. Когато болният трябва да преодолее нормалния конфликт със съпротивите, които сме му разкрили в анализи, той се нуждае от мощен подтик, за да вземе желаното от нас и водещо до оздравяване решение. Инак може да се случи да повтори предишния вариант и онова, което е достигнало до съзнанието му, отново да бъде изтласкано. Решаващ за изхода на тази борба не е разумът му (той не е нито достатъчно силен, нито достатъчно свободен за тази цел), а единствено отношението към лекаря. Ако пренасянето му е с положителен знак, то облича лекаря с авторитет, превръща се във вяра в неговите разкрития и възгледи. Ако липсва пренасяне или то е отрицателно, той изобщо няма да се вслуша в аргументите на лекаря. Тук вярата повтаря историята на собствения си произход; тя е произлязла от любовта и отначало не са й били нужни аргументи. Едва по-късно започва да отделя дотолкова внимание, че да ги подлага на критична преценка, когато идват от обичан човек. Без тази поддръжка аргументите никога не са означавали нещо, за повечето хора това е така през целия им живот. Тъй че и откъм страната на разума човек е достъпен само дотолкова, доколкото е способен на либидни обектни катексиси, и ние имаме пълно основание да виждаме в размера на неговия нарцисизъм преграда и за най-добрата аналитична техника.

Способността да се насочват либидни обектни катексиси и върху други хора трябва да се предполага у всеки нормален човек. Склонността към пренасяне при изброените невротични заболявалия е само свръхразвитие на това всеобщо свойство. Би било обаче много странно една толкова разпространена и важна човешка черта да не се забележи и оцени. И това действително е направено. Бернхайм проницателно поставя в основата на учението за хипнотичните явления твърдението, че всички хора са по някакъв начин „сугестивни“, поддаващи се на внушение. Неговото понятие за сугестивност не е нищо друго, освен склонността към пренасяне, но схваната малко по-тясно, така че не остава място за негативното пренасяне. Но Бернхайм никога не успя да определи какво всъщност е сугестията и как се постига. Той не схвана зависимостта на „suggestibilité“ от сексуалността, от дейността на либидото. И ние трябва да си признаем, че се отказахме в нашата техника от хипнозата, за да срещнем отново сугестията под формата на пренасянето.

Сега обаче спирам и ви давам думата. Забелязвам как у вас се надига едно възражение, толкова мощно, че ще ви отнеме способността да слушате, ако не ви позволи да го изкажете: „Най-сетне си признахте, че работите с помощта на внушението, както хипнотизаторите. Ние отдавна го подозирахме. Но за какво е тогава целият обиколен път през спомените от миналото, разкриването на несъзнаваното, тълкуването на изопаченията, за какво е огромният разход на сили, време и пари, след като въздействието все пак се дължи единствено на внушението? Защо не извършвате преки внушения срещу симптомите, както другите, честните хипнотизатори? А ако оправдавате обиколния път с това, че сте открили по него голям брой важни психологически факти, които при прякото внушение остават скрити, то кой гарантира сигурността на тези открития? Не са ли и те резултат на внушение, само че непреднамерено; няма ли опасност и тук да сте втълпили на болните онова, което на вас ви се иска и ви изглежда правилно?“.

Възражението ви е крайно интересно и изисква отговор. Но днес вече нямаме време за това. Следващия път. Ще видите, че ще ви дам обяснение. Днес обаче трябва да приключа със започнатото. Обещах да ви изясня с помощта на пренасянето защо терапевтичните ни усилия нямат успех при нарцистичните неврози.

Мога да го направя с няколко думи и ще видите колко лесно се отгатва загадката и колко добре се съгласува всичко. Наблюденията показват, че болните от нарцистични неврози не притежават способност за пренасяне или имат само недостатъчни останки от нея. Те отхвърлят контакта с лекаря, но не поради враждебността, а поради безразличие. Затова той не може да им повлияе; думите му ги оставят хладни, не им правят впечатление, затова лечебният механизъм, който успяваме да осъществим при другите болни — възобновяването на патогенния конфликт и преодоляването на изтласкването, — при тях не се получава. Те остават, каквито са. Често вече са предприемали самостоятелни опити за възстановяване, довели до патологични резултати; тук ние не можем да променим нищо.

Въз основа на клиничните си впечатления от тези болни ние формулирахме твърдението, че при тях обектните пълнежи би трябвало да са изоставени и обектното либидо да се е превърнало в азово. По тази характеристика ги разграничихме от първата група невротично болни от хистерия, страхова и натраплива невроза. Поведението им при опит за лечение потвърждава това допускане. Те не проявяват пренасяне и поради това са недостъпни за нашите усилия, не могат да бъдат излекувани от нас.