Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (22)

Лекция XXI
Развитие на либидото и сексуални организации

Дами и господа! Имам впечатлението, че не успях да ви изложа достатъчно убедително значението на перверзиите за нашето разбиране на сексуалността. Затова бих искал, доколкото ми е възможно, да уточня и допълня някои неща.

Не са единствено перверзиите, които ни накараха да изменим понятието „сексуалност“ по начина, предизвикал толкова бурна съпротива. Изучаването на инфантилната сексуалност допринесе още повече за това, а решаваща бе съгласуваността между двете. Но ако в късните години на детството проявите на инфантилната сексуалност са недвусмислени, то колкото повече отиваме към неговото начало, толкова по-смътни и неопределени стават те. И ако някой не взема предвид историята на развитието и аналитичния контекст, той ще отрече сексуалния им характер и ще им припише някакъв друг, недиференциран. Не забравяйте, че засега не разполагаме с общопризнат критерий за сексуалната природа на едно явление, освен връзката му с функцията на размножаването, но този критерий е прекалено тесногръд. Биологичните критерии, като установените от В. Флис периоди от 23 и 28 дена, са още съвсем спорни; предполагаемите химични свойства на сексуалните процеси тепърва трябва да бъдат установени. Докато сексуалните перверзии у възрастните са нещо видимо и несъмнено. Както показва самото им общоприето наименование, те безспорно спадат към сексуалността. Все едно дали ще ги наричаме признаци на дегенерация или другояче, никой още не е имал куража да ги отнесе към друга област вместо към феномените на сексуалния живот. Само те вече ни дават право да твърдим, че сексуалността не съвпада с размножаването, тъй като при всички тях е очевидно изоставянето на целта за продължение на рода.

Тук виждам един небезинтересен паралел. Докато за повечето хора „съзнателно“ и „психично“ е едно и също, ние бяхме принудени да разширим понятието „психично“ и да признаем съществуването на несъзнавана психика. Съвсем същото е, когато другите смятат „сексуално“ за равнозначно на „свързано с размножаването“ или ако искате по-кратко — на „генитално“, докато ние не можем да не приемем съществуването на „сексуално“, което не е „генитално“, което няма нищо общо с размножаването. Това е само формално сходство, нелишено обаче от по-дълбоко основание.

Но ако съществуването на сексуалните перверзии е толкова убедителен аргумент по този въпрос, защо той не е упражнил отдавна своето влияние и не е елиминирал въпроса? Наистина не знам. Причината според мен е, че тези сексуални перверзии са обект на особено презрение, което се прехвърля върху теорията за тях и пречи тя да бъде преценена научно. Сякаш никой не може да забрави, че те не само са нещо противно, но и нещо чудовищно, опасно, сякаш ги смятат за изкусителни и всъщност трябва да се преборват с тайна завист към хората, които им се наслаждават, подобно наказващия ландграф в прочутата пародия на „Танхойзер“:

„Във царството Венерино забрави чест и срам!

— Я виж, защо туй нивга се не случва нам?“^[1]

А всъщност перверзните са нещастни хора, които заплащат извънредно висока цена за трудно постигнатата си наслада.

Онова, което прави перверзните занимания несъмнено сексуални въпреки цялата странност на обекта и целта, е обстоятелството, че актът на перверзното задоволяване в повечето случаи завършва с пълен оргазъм и отделяне на генитални продукти. Естествено така е само при възрастните; при детето оргазмът и гениталната екскреция не са възможни, а само се загатват, което не се признава категорично за сексуално.

Към въпроса за сексуалните перверзии трябва да допълня още нещо. Колкото и да ги обявяват за позор, колкото и рязко да ги противопоставят на нормалния секс, при наблюдението лесно се установява, че в сексуалния живот на нормалните хора почти винаги се среща една или друга тяхна черта. Самата целувка може да се нарече перверзен акт, защото представлява съединяване на двете ерогенни области на устата вместо на гениталиите. Но нея никой не отхвърля като перверзна, напротив, тя се допуска на сцената като смекчено загатване на половия акт. Тъкмо целувката обаче лесно може да се превърне в истинска перверзия, ако е така интензивна, че непосредствено води до изпразване на гениталиите и до оргазъм, нещо, което съвсем не е толкова рядко. Освен това научаваме, че опипването и оглеждането на обекта за някои хора е задължително условие за сексуалната наслада, че други щипят и хапят в кулминацията на възбудата, че най-силната възбуда невинаги идва от гениталиите, а често от друга част на тялото, и колкото щете подобни факти. Не си струва да изключваме от редовете на нормалните лицата с подобни прояви и да ги причисляваме към перверзните; по-скоро от това става все по-ясно, че същественото при перверзните не е несъблюдаването на сексуалната цел, не е заместването на гениталиите, дори невинаги промяната на обекта, а единствено това, че тези отклонения обсебват целия сексуален живот и изместват служещия на размножението полов акт. А когато перверзните действия се съчетаят с нормалния акт, като го подготвят или усилват, те всъщност престават да бъдат перверзни. Разбира се, подобни факти правят много по-малка пропастта между нормалната и перверзната сексуалност. Непосредствено се налага изводът, че нормалната сексуалност произхожда от нещо, съществувало преди нея, като се отказва от отделни непотребни черти на този материал, а други обединява, за да ги подчини на нова цел — размножаването.

Преди да използваме наученото относно перверзиите за по-задълбочено изследване на инфантилната сексуалност от вече прояснени позиции, трябва да спра вниманието ви върху една много важна разлика между двете неща. Перверзната сексуалност по правило е съвършено центрирана, всичко при нея е устремено към една — обикновено единствена — цел, един частичен нагон доминира, той или е единствен, или е подчинил останалите на себе си. В такъв смисъл между перверзната и нормалната сексуалност няма друга разлика, освен че са различни доминиращите частични нагони и с това — сексуалните цели. Може да се каже, че и тук, и там имаме добре организирана тирания, само че тук властта е обсебена от един, там — от друг клан. А при инфантилната сексуалност в общи линии липсва такова центриране и организиране, отделните й частични нагони са равноправни, всеки самостоятелно търси удоволствието си. Естествено наличието и отсъствието на центриране добре се съгласува с факта, че и перверзната, и нормалната сексуалност са произлезли от инфантилната. Впрочем има случаи на перверзна сексуалност, които много повече наподобяват инфантилните, тъй като множество частични нагони независимо един от друг са се наложили със своите цели или по-точно — продължили са да съществуват. В такива случаи е по-правилно да се говори за инфантилизъм на сексуалния живот вместо за перверзия.

Така подготвени, можем да преминем към обсъждането на едно предложение, което сигурно няма да ни бъде спестено. Ще ни кажат: Защо упорствате да наричате сексуалност онези и според вас самите неопределени прояви на детството, от които по-късно произлиза сексуалното? Защо не се задоволите с физиологичното описание и не кажете просто, че у кърмачето се наблюдават действия като смучене и задържане на изпражненията, които показват, че то се стреми към физическа наслада? Така бихте избягнали обиждащото всяко човешко чувство твърдение, че и най-малкото дете има сексуален живот. Да, господа, не мога да възразя нищо срещу физическата наслада; известно ми е, че върховната наслада от сексуалното общуване е само вид физическа наслада, свързана с функцията на гениталиите. Но можете ли да ми кажете в кой момент тази първоначално индиферентна физическа наслада придобива сексуалния характер, какъвто несъмнено има в по-късните фази на развитието? Нима знаем за „физическата наслада“ повече, отколкото за сексуалността? Ще отговорите, че сексуалният характер се прибавя, когато половите органи започнат да играят ролята си; сексуалното съвпада с гениталното. Ще отхвърлите дори възражението за перверзиите, като ми изтъкнете, че при повечето от тях целта все пак е генитален оргазъм, макар постигнат по друг начин, а не чрез съединяване на гениталиите. Наистина вие ще заемете по-добра позиция, ако зачеркнете от характеристиката на сексуалното връзката с размножаването, която е незащитима поради наличието на перверзиите, и изтъкнете на преден план дейността на гениталиите. Но тогава мненията ни вече не се различават много; само гениталните органи са противопоставени на другите органи. Но какво ще правите с многобройните наблюдения, показващи, че гениталиите могат да се заместват от други органи при постигането на насладата, както е при нормалната целувка, както е при различните извратености, при хистеричната симптоматика? При тази невроза е нещо съвсем обичайно дразнения, усещания и инервации, дори процесите на ерекция, които са присъщи на гениталиите, да се преместват върху други части на тялото (например нагоре към главата или лицето). И така, след като ви доказах, че нямате аргументи за вашата характеристика на сексуалното, ще трябва да последвате примера ми и да пренесете понятието „сексуално“ и върху целящите физическа наслада занимания през ранното детство.

А сега ви моля да вземете предвид още две съображения в защита на моята позиция. Както знаете, съмнителните и неопределени действия за получаване на наслада през най-ранното детство ние наричаме сексуални, защото достигаме до тях чрез анализа, като тръгваме от симптомите и минаваме през несъмнено сексуален материал. Съгласен съм, това не означава непременно, че тези действия са сексуални. Но вземете един аналогичен случай. Представете си, че нямаме начин да наблюдаваме развитието на две двусемеделни растения, ябълковото дърво и фасула, от семена, но и в двата случая имаме възможност да го проследим в обратна посока, от напълно развитото растение до първия зародиш с две листенца. Тези листенца и в двата случая изглеждат съвсем еднакво. Трябва ли да направим извода, че те действително са еднакви и че специфичната разлика между ябълката и фасула се явява едва по-късно в развитието? Не е ли биологически по-коректно да приемем, че тази разлика съществува още при зародишите, макар да не се забелязва? По същия начин постъпваме, когато наричаме насладата на кърмачето от неговите действия сексуална. Дали всяка една физическа наслада може да се нарече сексуална, или наред със сексуалната има и друга, за която не подхожда това име, този въпрос сега не мога да обсъждам. Знам прекалено малко за физическата наслада и нейните условия, а тъй като анализът върви в обратна посока, нямам право да се учудвам, че в крайна сметка стигам до неизяснени засега неща.

И още нещо! Дори да ме убедите, че е по-добре да не определяме действията на кърмачето като сексуални, от това много малко ще спечели вашата теза за сексуалната чистота на детето. Защото още от третата година нататък сексуалният живот на детето вече не подлежи на никакво съмнение; по това време гениталиите се събуждат и може би закономерно настъпва период на инфантилна мастурбация, тоест — генитално задоволяване. Душевните и социалните прояви на сексуалния живот вече са налице; изборът на обект, нежната привързаност към отделни хора, дори изборът между двата пола, ревността са установени при безпристрастни наблюдения независимо и преди психоанализата и всеки, който иска да ги види, ще потвърди съществуването им. Ще възразите, че не сте се съмнявали в ранното събуждане на нежността, а само в това, че тя има „сексуален“ характер. Вярно, децата между три и осем години вече се научават да скриват този й характер, но ако сте наблюдателни, ще успеете все пак да съберете достатъчно доказателства за „чувствените“ цели на тази нежност, а онова, което ви убегне, с лекота ще бъде извадено на бял свят от аналитичните проучвания. През този период сексуалните цели са най-тясно свързани с едновременно протичащото изучаване на сексуалността, за което говорихме. Перверзният характер на някои от тях се определя, разбира се, от конституционалната незрелост на детето, още неоткрило като цел съвкуплението.

Приблизително между шестата и осмата година се забелязва застой и регрес в сексуалното развитие, който в благоприятните от гледна точка на обществото случаи може да се нарече латентен период. Латентният период понякога отпада, не е задължително също през него напълно да прекъснат сексуалните занимания и сексуалният интерес. По това време по-голямата част от предишните преживявания и душевни импулси стават жертва на инфантилната амнезия, на споменатата вече забрава, която забулва и отчуждава от нас първите години на живота ни. Всяка психоанализа се изправя пред задачата да възвърне спомена за този забравен период от живота; трудно е да се отхвърли предположението, че характерните за него зачатъци на сексуален живот са мотивът за забраната, тоест че тя е резултат от изтласкването.

След третата година сексуалният живот на детето в много отношения е сходен с този на възрастните; различава се от него, както вече знаем, по липсата на здрава организация с доминиране на гениталиите, по неизбежните черти на перверзност и, разбира се, по далеч по-слабата интензивност на желанието. Но най-интересните фази на сексуалното развитие или — както казваме — на развитието на либидото предшестват този момент. Това развитие протича така бързо, че прякото наблюдение навярно никога не би успяло да съзре краткотрайните му картини. Едва чрез психоаналитичното изследване на неврозите стана възможно да се отгатнат по-далечните фази от развитието на либидото. Естествено те са само теоретични построения, но ако се занимавате практически с психоанализа, ще видите, че са необходими и полезни. Как става така, че патологията ни разкрива неща, които не можем да забележим върху нормалния обект, това скоро ще разберете.

И така сега можем да кажем какво представлява сексуалният живот на детето, преди да се установи доминантността на гениталиите, която се подготвя през първата инфантилна фаза преди латентния период и получава трайната си организация през пубертета. През тази предварителна фаза е налице една по-слаба организация, която ще наречем прегенитална. Измежду частичните нагони на преден план тук не са гениталните, а садистичните и аналните. Полярността „мъжко — женско“ още не играе роля. Тя е заменена от полярността „активно — пасивно“; можем да я наречем предшественик на сексуалната полярност, с която тя по-късно се слива. Действията, които през тази фаза ни изглеждат като мъжки от гледна точка на гениталната фаза, са израз на един нагон към завладяване, достигащ лесно до жестокост. Сексуалните желания с пасивна цел са свързани с много важната през този период ерогенна зона на ануса. Силно се проявяват нагоните към гледане и опознаване; всъщност половият орган участва в сексуалния живот само като орган за изхвърляне на урината. Частичните нагони в тази фаза не са лишени от обекти, но те невинаги се съединяват в един обект. Садистично — аналната организация е най-близкото стъпало към фазата на гениталния примат. По-задълбоченото й изследване показва колко много от нея се запазва в по-късната окончателна организация и по какви начини частичните й нагони се вграждат в тази организация^[2].

Отвъд садистично-аналната фаза ми се разкрива едно по-ранно, още по-примитивно равнище на организация, при което главната роля играе ерогенната зона на устата. Ще се досетите, че към нея спада смукането като сексуално занимание, и ще се удивите от прозрението на древните египтяни, в чието изкуство детето, също и божественият Хор^[3], се изобразява с пръст в устата. Съвсем наскоро Абрахам публикува съобщения за следите, които тази примитивна орална фаза оставя в по-късния сексуален живот.

Господа! Предполагам, че последното изложение, посветено на сексуалната организация, повече ви е обременило, отколкото да ви изясни нещата. Може би пак навлязох в излишни подробности. Но имайте търпение; по-нататък ще можете по-добре да използвате чутото сега. На първо време запомнете, че сексуалният живот — или както ние казваме: функцията на либидото — не се появява като нещо готово, не се и развива като едно и също нещо, а преминава през поредица от много различни фази, тоест това е едно многоетапно развитие, както развитието от гъсеницата до пеперудата. Повратен момент в него е подчиняването на всички частични сексуални нагони на примата на гениталиите, с което сексуалността бива подчинена на размножителната функция. А преди това имаме един, така да се каже, разпилян сексуален живот, самостоятелно функциониране на отделните, устремени към физическа наслада частични нагони. Тази анархия се смекчава от някои наченки на „прегенитална“ организация, на първо място садистично-аналната фаза, а преди нея оралната, може би най-примитивната. Тук се прибавят различни, още недобре изучени процеси, чрез които се осъществява преминаването от едно равнище на организация в следващото, по-висшето. Какво значение за разбирането на неврозите има обстоятелството, че либидото изминава толкова дълъг и многоетапен път на развитие, това ще узнаем по-късно.

Днес ще проследим и още една страна от това развитие, а именно — връзката на частичните нагони с обекта. По-точно, ще направим бегъл обзор на развитието, за да се спрем по-подробно на един от неговите късни резултати. И така някои компоненти на сексуалния нагон от самото начало си имат обект и се придържат твърдо към него, например нагонът към покоряване (садизмът), нагонът към гледане и опознаване. Други, които имат по-ясна връзка с определени ерогенни зони на тялото, притежават обект само в началото, докато още се придържат към несексуални функции, и се отказват от него, щом се откъснат от тези функции. Така например за оралния компонент на сексуалния нагон първи обект е майчината гръд, която задоволява потребността на кърмачето от храна. Задоволяваният заедно с това еротичен компонент получава самостоятелност в акта на смученето, отказва се от чуждия обект и го замества с част от собственото си тяло. Оралният нагон става автоеротичен, каквито са поначало аналният и другите ерогенни нагони. По-нататъшното развитие има, най-кратко казано, две цели: първо, да се освободи от автоеротизма, отново да замени собственото тяло с външен обект и, второ, да унифицира различните обекти на отделните нагони, да ги замести с един-единствен обект. Разбира се, това може да стане само ако обектът е също цялостен, подобно на собственото тяло. Също така този процес не може да се осъществи, ако не бъдат изоставени като непотребни редица автоеротичпи импулси.

Процесите, свързани с намирането на обекта, са твърде заплетени и още не са описани достатъчно ясно. Нека изтъкнем за целите на нашето изложение, че когато процесът достигне известен завършек в годините преди латентния период, намереният обект се оказва почти идентичен с първоначалния, придобит по анаклитичен^[4] път обект на оралната наслада. Това е не майчината гръд, а майката. Според нас майката е първият любовен обект. Защото ние говорим за любов, когато изтъкваме на преден план духовната страна на сексуалните желания и се абстрахираме от лежащите в основата й телесни, „чувствени“ нагони или ги забравим за момент. По времето, когато майката става любовен обект, у детето вече е започнала психичната работа по изтласкването, която прави неизвестни за него част от сексуалните му цели. С този именно избор на майката за любовен обект е свързано всичко онова, което под името „едипов комплекс“ има такова важно значение за психоаналитичното изясняване на неврозите и навярно в немалка степен е причина за съпротивата срещу психоанализата.

Чуйте едно дребно произшествие, случило се през тази война. Един от непоколебимите привърженици на психоанализата служи като лекар на немския фронт, някъде из Полша, и привлича вниманието на колегите си с това, че от време на време неочаквано му се удава да повлияе състоянието на някой болен. На въпросите той признава, че работи със средствата на психоанализата, и е принуден да обещае, че ще сподели с колегите си своите знания. И така лекарите от частта, колеги и началници, започват да се събират всяка вечер, за да слушат за тайнственото учение на психоанализата. Известно време нещата вървят добре, но когато се стига до едиповия комплекс, един от началниците се изправя и заявява, че не вярва в това, че е подлост от страна на лекаря да говори такива неща на тях, честните защитници на отечеството и бащи на семейства, и че той забранява по-нататъшните лекции. С това работата приключва. Аналитикът помолва да го преместят в друга част. Аз обаче мисля, че ни е лоша работата, ако за победата на Германия е нужна такава „организация“ на науката и че немската наука няма да спечели от тази организация.

Сигурно вече сте много нетърпеливи да научите какво е съдържанието на този ужасен едипов комплекс. Името ви го казва. Всички знаете гръцката легенда за цар Едип, който е предопределен от съдбата да убие баща си и да вземе майка си за жена, прави всичко възможно да избегне сбъдването на това предсказание, а сетне, когато разбира, че без да знае, е извършил и двете престъпления, се наказва, като сам си избожда очите. Надявам се, че много от вас сами са изпитвали разтърсващото въздействие на трагедията, която Софокъл е създал по тази легенда. Творбата на атинския поет изобразява постепенното разкриване на отдавна извършеното от Едип престъпление чрез изкусно забавяно и наново подтиквано от нови улики разследване; в този смисъл тя наподобява протичането на една психоанализа. Неведнъж в диалога заслепената майка съпруга Йокаста се противопоставя на разследването. Тя се позовава на това, че много хора сънуват как обладават майка си и че на сънища не бива да се обръща много внимание. Но ние обръщаме особено внимание на сънищата, най-вече на типичните, които спохождат много хора, и не се съмняваме, че споменатият от Йокаста сън е тясно свързан с необикновената и страшна легенда.

Странно е, че трагедията на Софокъл не предизвиква възмущение у зрителите, каквото заслужава много повече от лекцията на нашия обикновен военен лекар. Защото в същността си тя е неморално произведение, тя отрича моралната отговорност на човека, показва как престъплението се извършва по повелята на божествени сили и нравствените пориви на човека са безсилни да й се противопоставят. Лесно може да се помисли, че легендата представлява обвинение срещу боговете и съдбата, и в ръцете на критичния, скаран с боговете Еврипид навярно би се получило тъкмо това. Но при вярващия Софокъл не може да става и дума за такова използване на легендата; той преодолява проблема с помощта на изобретателно благочестивата идея, че най-висшата нравственост е да се покориш на волята на боговете дори когато те тласкат към престъпление. Не мисля, че тази поука спада към достойнствата на произведението, но за въздействието му тя няма никакво значение. Зрителят реагира не на нея, а на скрития смисъл на легендата. Реагира така, сякаш чрез самоанализ е открил у себе си едиповия комплекс, а божията воля и оракула е разобличил като възвисяващи маски на неговото собствено несъзнавано. Сякаш си припомня желанието да отстрани баща си и да стане вместо него мъж на майка си и се ужасява от това желание. Сякаш гласът на поета му казва: „Напразно отричаш своята отговорност и изтъкваш какво си предприел срещу тези престъпни намерения. Ти въпреки всичко си виновен, защото не съумя да ги унищожиш; те все още съществуват у теб несъзнавани“. И в това има психологическа истина. Дори когато човек е изтласкал злите импулси в несъзнаваното и си казва, че не е виновен за тях, той все пак усеща тази отговорност под формата на необяснимо чувство за вина.

Няма никакво съмнение, че едиповият комплекс е един от главните източници на съзнанието за вина, така често измъчващо невротиците. Нещо повече: в една студия върху зараждането на човешката религия и нравственост, която публикувах през 1913 година под заглавие „Тотем и табу“, стигнах до предположението, че може би човечеството като цяло е придобило чувството си за вина, първия източник на религията и нравствеността, в началото на своята история чрез едиповия комплекс. Много ми се иска да ви разкажа повече за това, но по-добре да не го правя. Веднъж започната, тази тема трудно се прекъсва, а ние трябва да се върнем към индивидуалната психология.

Какво научаваме за едиповия комплекс от прякото наблюдение над детето по време на избора на обект преди латентния период? Лесно се вижда, че малкият мъж иска да има майката само за себе си, че присъствието на бащата го смущава, че проявява раздразнение, когато бащата си позволи нежности с майката, и е доволен, ако той замине или отсъства от къщи. Често изразява чувствата си пряко, обещава на майка си, че ще се ожени за нея. Може би някой ще каже, че това е твърде малко в сравнение с делата на Едип, но в действителност то е достатъчно, то е същото нещо в зародиш. Наблюденията често се замъгляват от обстоятелството, че от време на време детето проявява голяма нежност към бащата; но такива противоположни, по-точно казано, амбивалентни чувства, които при възрастния биха довели до конфликт, при детето могат дълго време да съществуват безпроблемно, така както по-късно трайно се установяват в съзнаваното едно до друго. Ще възразят също, че поведението на малкото момче произлиза от егоистични мотиви и не дава основание да се постулира еротичен комплекс. Майката задоволява всички потребности на детето и затова то има интерес тя да не се грижи за никого другиго. Това също е вярно, но скоро става ясно, че в тази, както и в подобни ситуации егоистичният интерес е само опора на еротичното привличане. Когато малкият проявява най-неприкрито сексуално любопитство към майка си, иска да спи при нея, стреми се да присъства на тоалета й и дори предприема опити за прелъстяване, каквито майките често забелязват и разказват със смях, еротичната природа на връзката му с майката вече е извън всяко съмнение. Не бива да се забравя също, че майката полага същите грижи и за дъщеричката си, без да постига такъв ефект, а бащата често се състезава с нея в грижите за момчето, но не успява да си извоюва същата роля. Накратко: никаква критика не може да отрече факта на половото предпочитание. От гледна точка на егоистичния интерес би било неразумно малкият мъж да предпочита грижите само на един човек вместо на двама.

Както забелязвате, аз описах само отношението на момчето към бащата и майката. При малкото момиче нещата са аналогични^[5]. Нежната привързаност към бащата, желанието да отстрани майката като излишна и да заеме нейното място, кокетството, служещо си вече със средствата на по-късната женственост, придават на момиченцето едно очарование, което ни кара да забравяме сериозността на тази инфантилна ситуация и възможните й тежки последици. Нека не пропуснем да добавим, че често самите родители играят решаваща роля за събуждането на едиповата нагласа у детето, като сами се поддават на половото привличане и в семействата с повече деца бащата най-явно предпочита дъщеричката, а майката — сина. Но спонтанната природа на детския едипов комплекс не може да се разтърси сериозно дори от този фактор. Когато децата станат повече, едиповият комплекс се разширява до семеен комплекс. Опирайки се отново на егоистичните подбуди, той води до това, че новите братя и сестри се посрещат с враждебност и с безогледно желание да бъдат отстранени. На тези чувства на омраза децата дори по-често дават словесен израз, отколкото на другите, които произтичат от комплекса спрямо родителите. Когато такова желание се сбъдне и смъртта скоро отстрани нежелания съперник, анализът в по-късни години разкрива колко важно преживяване е била тази смърт за детето, без да е задължително тя да се е запечатала в паметта му. Изместено на втори план след появата на новороденото и на първо време почти изолирано от майката, детето трудно й прощава това; у него се зараждат чувства, които при възрастния бихме нарекли тежко озлобление и които често довеждат до трайно отчуждение. Вече споменахме, че проучването на сексуалните въпроси от децата с всичките му последици обикновено тръгва от това тяхно преживяване. С порастването на братята и сестрите отношението към тях претърпява много важни промени. Момчето може да избере сестра си за любовен обект на мястото на невярната майка; между няколко братя, състезаващи се за по-малката сестричка, още в детството се поражда онова съперничество, което има толкова голямо значение в по-късния живот. За малкото момиче по-големият брат може да замести бащата, ако последният вече не се грижи за него с такава нежност, както през първите години, а по-малката сестричка — детето, което момичето напразно е желало да има от бащата.

Такива и много други подобни неща ще ви покажат прякото наблюдение над децата и преценката на техните ясно запазени, неповлияни от анализа спомени от детските години. От това можете наред с другото да направите извода, че мястото на детето сред другите деца в семейството е извънредно важно за бъдещия му живот и би трябвало да се взема предвид при всяко биографично описание. Но по-важното е, че пред лицето на тези леснодостъпни разкрития не ще можете да си спомните без усмивка обясненията на науката за забраната на инцеста. Какво ли не е измислено тук! Че съжителството от ранно детство убивало половото влечение към членовете на семейството или пък че вроденото отвращение от инцеста било психична репрезентация на биологична тенденция за неговото избягване! При което напълно се забравя, че не би имало нужда от такава неумолима забрана чрез закон и нрави, ако съществуваше някаква надеждна естествена преграда срещу изкушението на инцеста. Тъкмо обратното е истината. Първият любовен обект на човека по правило е инцестен, при мъжа — майката и сестрата, и са необходими най-строги забрани, за да не се осъществи тази устойчива инфантилна склонност. У живеещите днес първобитни племена забраната на инцеста е много по-строга, отколкото при нас, а неотдавна Т. Райк показа в един блестящ труд^[6], че пубертетните ритуали на първобитните народи, изобразяващи ново раждане, имат за смисъл откъсването на момчето от инцестната връзка с майката и сдобряването му с бащата.

Митологията ще ви разкрие, че инцестът, към който хората уж изпитвали такова отвращение, без колебание се разрешава на боговете, а от историята на древността ще научите, че инцестният брак със сестрата е бил свещен закон за владетеля (у древните фараони, у инките в Перу). Тоест касае се за привилегия, от която простолюдието е било лишено.

Инцестът с майката е едното престъпление на Едип, убийството на бащата — другото. Впрочем това са двете големи престъпления, осъдени от първата социално-религиозна институция на човечеството — тотемизма. Сега нека насочим вниманието си от прякото наблюдение над детето към аналитичното изследване на болните от невроза възрастни. Какво ново ни разкрива то за едиповия комплекс? Това може да се каже кратко. То го разкрива такъв, какъвто и легендата; то показва, че всеки невротик е бил Едип или, което е същото, в реакцията си спрямо комплекса се е превърнал в Хамлет. Разбира се, анализът разкрива инфантилния едипов комплекс в уголемен и огрубен вид. Омразата към бащата, желанието той да умре вече не са плахо загатнати, нежността към майката признава за своя цел завладяването й като жена. Наистина ли са възможни такива крайни и драстични чувства през крехкото детство, или анализът ни заблуждава, примесвайки някакъв нов момент? Не е трудно да се намери такъв. Винаги когато човек разказва за миналото, дори да е историк, трябва да имаме предвид, че той неволно привнася в него неща от настоящето или изминалото оттогава време и по такъв начин изопачава картината. В случая с невротично болните дори е съмнително дали това става съвсем неволно; по-късно ние ще се запознаем с мотивите му и ще трябва да се съобразяваме с факта на „съчиняване на миналото“. Лесно откриваме също, че омразата към бащата е засилена от редица мотиви, появили се по-късно, че сексуалните желания към майката са приели форми, непознати за детето. Но напразно бихме опитвали да обясним целия едипов комплекс с това съчиняване на миналото и да го отнесем към по-късен период. Инфантилното му ядро, а също повече или по-малко от прибавките към него си остават, както показват преките наблюдения над детето.

Клиничният факт, който се открива пред нас отвъд аналитично установената форма на едиповия комплекс, е от извънредно голямо практическо значение. Научаваме, че през пубертета, когато сексуалният нагон за пръв път заявява с пълна сила своите претенции, отношението към някогашните инцестни обекти от семейството се възражда и отново се изпълва с либидинозна енергия. Инфантилният избор на обект е слаба, но насочваща прелюдия към избора на обект през пубертета. Тук се развиват много интензивни емоции по посока на едиповия комплекс или като реакция на него, които обаче до голяма степен не достигат съзнанието, защото основанията им са станали недопустими. От този момент нататък човешкият индивид трябва да се заеме с важната задача да се откъсне от родителите и едва след като я разреши, ще престане да бъде дете и ще стане член на обществото. За сина задачата се състои в това да откъсне либидните си желания от майката и да ги използва за избор на друг, реален любовен обект, да се сдобри с бащата, ако е съхранил враждебност към него, или пък се освободи от властта му, ако като реакция на инфантилния бунт е изпаднал в зависимост от него. С тези задачи се сблъсква всеки човек и трябва да се има предвид, че много рядко им се намира идеално, психологически и социално коректно решение. На невротиците обаче тяхното разрешаване изобщо не се удава, синът за цял живот остава подчинен на бащиния авторитет и не е в състояние да пренесе своето либидо върху друг сексуален обект. Същата със съответни изменения в отношенията може да бъде и съдбата на дъщерята. В този смисъл едиповият комплекс с право се смята за ядрото на неврозите.

Навярно се досещате, господа, че съвсем бегло засягам редица важни от теоретично и практическо гледище въпроси на едиповия комплекс. Не се спирам също на неговите варианти и възможни превращения. От по-далечните му въздействия ще спомена само, че той играе много важна роля в литературното творчество. В един ценен труд^[7] Ото Ранк показва, че драматурзите от всички епохи са черпили материал главно от едиповия и инцестния комплекс, от неговите вариации и маски. Трябва също да споменем, че двете престъпни желания на едиповия комплекс далеч преди психоанализата са разпознати като истинските представители на необуздания нагонен живот. Сред творчеството на енциклопедиста Дидро ще откриете един прочут диалог, „Le neveau de Rameau“^[8], преведен на немски не от друг, а от самия Гьоте. Там можете да прочетете забележителното твърдение: „Ако малкият дивак беше предоставен изцяло на себе си, тъй че да запази цялата си първобитност, като съчетае малкото разум на детето в люлката с необузданите страсти на тридесетгодишния, той щеше да извие врата на баща си и да обладае майка си“.

Но не мога да отмина едно друго нещо. Майката съпруга на Едип ненапразно ни подсеща за съня. Спомняте ли си нашите сънотълкувания, които показваха, че формиращите съня желания често са от перверзно, инцестно естество или разкриват неподозирана враждебност спрямо най-близки и обичани хора? Тогава не обяснихме откъде произлизат тези зли чувства. Сега вече сами можете да си отговорите. Това са ранноинфантилни, отдавна отхвърлени от съзнателния живот фиксации на либидото и обектни катексиси^[9], които нощем издават, че все още са налице и в известен смисъл продължават да функционират. Но тъй като всички хора имат такива перверзни, инцестни и зложелателни сънища, не само невротиците, можем да направим извода, че и нормалните днес хора са минали в развитието си през перверзните и обектните катексиси на едиповия комплекс, че това е нормалният път на развитие, че невротиците само ни показват в уголемен и огрубен вид онова, което анализът на сънищата издава и у здравите. И това е една от причините да разгледаме сънищата преди невротичните симптоми.