Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (32)

Лекция ХХХІІІ
Женската природа

Дами и господа! Подготвяйки се за поредния разговор с вас, през цялото време се боря с една вътрешна трудност. Чувствам се несигурен в правото си да ви занимавам с всичко това. Вярно е, че за петнадесет години работа психоанализата се измени и обогати, но въпреки това въведението в нея би могло да остане без промени и допълнения. Все ми се струва, че тези лекции нямат достатъчно основание. На аналитиците казвам твърде малко и нищо ново, на вас обаче — прекалено много и все неща, които не сте подготвени да разберете, които не са подходящи за вас. Търсех извинения, искаше ми се да оправдая всяка отделна лекция с различни аргументи. Първата — за теорията на сънищата, трябваше с един замах да ви потопи отново в аналитичната атмосфера и да ви покаже колко верни се оказаха възгледите ни. Във втората, която проследява пътищата от съня към така наречения окултизъм, ме привлече възможността да се изкажа свободно за една област на работа, където днес предубедени очаквания се сблъскват с разгорещена съпротива; надявах се, че разумът ви, възпитан от психоанализата в толерантност, не ще откаже да ме последва в тази разходка. Третата лекция — за разчленението на личността, несъмнено бе най-трудната за вас, толкова странно бе съдържанието й, ала не можех да не ви представя този първи опит за психология на Аза; ако го имахме преди петнадесет години, щях още тогава да го спомена. И накрая последната лекция, която навярно сте проследили с огромно усилие, внесе някои необходими корекции, нови опити за решение на най-важните загадки. Тъй че моето въведение в психоанализата щеше да е заблуждаващо, ако ги бях премълчал. Както виждате, реши ли човек да се оправдава, накрая ще стигне до извода, че всичко е било неизбежност, съдба. Аз й се покорявам и ви моля да направите същото.

Днешната лекция също не би следвало да бъде включвана в едно въведение, но тя може да послужи като пример за детайлна аналитична работа и ви я препоръчвам по две причини. Тя съдържа само наблюдавани факти и почти никакви спекулации и е посветена на тема, която би трябвало да ви интересува като никоя друга. Откакто свят светува, хората са разсъждавали над загадката на женската природа:

… глави с йероглифни калпаци,

глави с чалми и черни барети,

глави с перуки и хиляди други

нещастни, потни човешки глави.

Хайне, „Северното море“^[1]

Предполагам, че на мъжете сред вас също не са чужди тези размишления; от жените това не може да се очаква — самите те са загадката. „Мъж“ или „жена“ е първата констатация, която правите при среща с друго човешко същество, и сте свикнали да я правите с непоколебима увереност. Науката анатомия споделя вашата увереност само в един пункт. На мъжкия пол принадлежат мъжкият полов продукт — сперматозоидът — и неговият носител, на женския — яйцеклетката и организмът, в който тя се намира. И при двата пола са се образували вероятно от един и същи изходен материал органи, които служат единствено на половите функции. И при двата останалите органи, телесните форми и тъканите са повлияни от пола, но това влияние е непостоянно и различно изразено — така наречените вторични полови белези. А оттук нататък науката ще ви каже неочаквани неща, които навярно ще породят у вас смущение. Ще узнаете, че някои части от мъжкия полов апарат са налице и в женското тяло, макар в закърнял вид; същото важи и обратно. За науката това явление е признак на известна двуполовост, бисексуалност; сякаш индивидът не е мъж или жена, а винаги и двете, само че малко повече едното или другото. По-нататък ще трябва да възприемете мисълта, че съотношението между мъжкото и женското в отделния организъм се колебае в твърде широки граници. А фактът, че у всеки човек (с много редки изключения) се наблюдава само един вид полови продукти, яйцеклетки или сперматозоиди, ще ви накара да се усъмните в решаващото значение на тези елементи и да заключите, че същността на мъжката и женската природа е непозната, че анатомията не може да я открие.

Дали психологията може? Свикнали сме да употребяваме понятията „мъжко“ и „женско“ и за душевните черти, пренесли сме върху душевния живот виждането за бисексуалността. Казваме, че даден човек, все едно мъж или жена, в едно отношение се държи по мъжки, а в друго — по женски. Но скоро ще се убедите, че това е само покорство спрямо анатомията и господстващите представи. Не можете да внесете никакво ново съдържание в понятията „мъжко“ и „женско“. Това разграничение не е психологическо; под „мъжко“ обикновено разбирате „активно“, а под „женско“ — „пасивно“. Наистина такава връзка съществува. Мъжката полова клетка е активно подвижна, тя търси женската, която неподвижно, пасивно я очаква. Това поведение на елементарните полови организми дори е образец за поведението на индивидите при половото общуване. Мъжкият индивид преследва женския, за да се съвкупи с него, атакува го, прониква в него. Но в психологически план това свежда мъжкото начало до агресивността. Ще се усъмните, че тя е същественото, ако вземете предвид, че при някои животински видове женските индивиди са по-силните и по-агресивните, а мъжките са активни само по време на половия акт. Така е например при паяците. Отглеждането на малките, което за нас е типично женска функция, при животните също невинаги е отредено на женския пол. Има твърде високоразвити видове, при които двата пола си поделят тази задача или дори мъжкият индивид поема изцяло. Даже в областта на човешкия полов живот лесно ще забележите, че „мъжко“ и „активно“, „женско“ и „пасивно“ не се покриват напълно. Майката е изцяло активна спрямо детето. Колкото повече се отдалечавате от тясно сексуалната сфера, толкова по-явна става тази „грешка от припокриване“. Жените могат да разгръщат голяма активност в различни насоки, мъжете не могат да съжителстват със себеподобните си, ако не развият значителна доза пасивна покорност. Ако сега заявите, че тези факти доказват тъкмо психологическата бисексуалност както на мъжете, така и на жените, значи сте решили в себе си да идентифицирате „активно“ с „мъжко“ и „пасивно“ с „женско“. Но не ви съветвам да го правите. Струва ми се нецелесъобразно и неказващо нищо ново.

Женската природа би могла да се характеризира с предпочитането на пасивни цели. Това, разбира се, не е равнозначно на пасивното; за постигането на една пасивна цел понякога е нужна голяма доза активност. Може би предпочитането на пасивни цели и пасивно поведение се пренася у жената от сексуалната й функция върху останалите сфери на живота, в по-голяма или по-малка степен. Не бива обаче да подценяваме влиянието на обществените отношения, които също я тласкат към пасивно положение. Всичко това е още много неясно. Не бива да пренебрегваме особено устойчивата връзка между женската природа и живота на нагоните. Потискането на агресивността у жената, едновременно природно зададено и налагано й от обществото, способства за формирането на силни мазохистични импулси, които успяват да придадат еротичен характер на отправените навътре деструктивни тенденции. Тъй че мазохизмът е, както се казва, нещо чисто женско. Но след като го срещаме така често и у мъже, какво друго ви остава, освен да кажете, че тези мъже показват силно изразени женски черти?

Сега вече сте подготвени да приемете, че и психологията няма да разреши загадката на женската природа. Разрешението трябва да дойде от другаде и не ще дойде, преди да сме разбрали как изобщо се е стигнало до диференцирането на два пола при живите организми. Ние не знаем нищо за това, а двуполовостта е толкова очебийна характеристика на органичния живот, рязко отделяща го от неживата природа. Междувременно имаме достатъчно материал за изучаване у онези човешки индивиди, които притежаването на женски гениталии определя като манифестирано или преобладаващо женски. Характерно за същността на психоанализата е, че тя не се опитва да опише какво представлява жената — това би било непосилна за нея задача, — а изследва нейното формиране, развитието на бисексуалното дете в жена. В последно време понаучихме нещичко за това благодарение на обстоятелството, че много от чудесните ни колежки психоаналитички започнаха да разработват този въпрос. Разликата между половете придаваше особен чар на обсъждането му, защото всеки път, когато дадена съпоставка изглеждаше неблагоприятна за техния пол, дамите имаха възможност да изкажат подозрение, че ние, мъжете аналитици, не сме преодолели някои дълбоко вкоренени предразсъдъци спрямо женската природа, което прави изследванията ни пристрастни. А за нас пък беше лесно да избягваме всякаква нелюбезност, позовавайки се на бисексуалността. Достатъчно беше да кажем: „Това не важи за вас. Вие сте изключение, в този пункт сте повече мъж, отколкото жена“.

Към изучаването на женското полово развитие също пристъпваме с две очаквания. Първото е, че и тук телесното устройство не се подчинява на функцията без съпротива. А второто — че решаващите изменения ще се начеват или осъществяват още преди пубертета. И двете очаквания скоро се потвърждават. Освен това съпоставката с момчето показва, че развитието на малкото момиче в нормална жена е по-трудното и по-сложното, тъй като включва две задачи повече, които нямат съответствие в развитието на мъжа. Нека проведем сравнението от самото начало. Несъмнено самият материал при момчето и при момичето е различен; няма нужда от психоанализа, за да се установи това. Разликата във формирането на гениталиите се съпътства от други телесни различия, прекалено известни, за да е нужно да ги споменавам. В предпоставките на нагонното развитие също се проявяват различия, загатващи за по-късните особености на жената. По правило момиченцето не е така агресивно, упорито и самолюбиво, има като че ли по-голяма нужда от нежност, която трябва да се задоволява, а в замяна пък е по-несамостоятелно и по-послушно. Фактът, че по-лесно и по-бързо се научава да владее отделителните си функции, по всяка вероятност се дължи на тази му покорност; нали урината и изпражненията са първите подаръци, които детето прави на грижещите се за него хора, а овладяването им — първият компромис, отвоюван от детския нагонен живот. Прави впечатление също, че малкото момиче е по-интелигентно, по-будно от момчето на същата възраст, повече е обърнато към света и създава по-силни обектни катексиси. Не знам дали тази преднина в развитието е потвърдена от строги проучвания, но при всички случаи е ясно, че момиченцето не може да се нарече интелектуално изоставащо. Ала тези различия между половете не са от особена важност, те могат да бъдат заличени от индивидуални различия. За нашите задачи в момента те нямат значение.

Ранните фази на либидното развитие като че ли протичат еднакво при двата пола. Би могло да се очаква, че при момичето още през садистично-аналната фаза ще се прояви изоставане на агресивността, но това не е така. Анализирайки детската игра, нашите колежки установиха, че агресивните импулси на момиченцето са не по-малко силни и разнообразни. С настъпването на фалическата фаза различията между половете изцяло отстъпват пред сходствата. Принудени сме да признаем, че малкото момиче е един малък мъж. Както е известно, при момчето тази фаза се характеризира с това, че то съумява да извлича удоволствени усещания от малкия си пенис и свързва възбуденото му състояние с представите си за сексуално общуване. Същото прави момиченцето със своя още по-малък клитор. Изглежда, че при него всички мастурбационни действия се разиграват с този еквивалент на пениса, че същинският женски орган — влагалището — и за двата пола е още непознат. Отделни гласове съобщават и за ранни вагинални усещания, но те трудно биха могли да се разграничават от аналните или тези от преддверието и в никакъв случай нямат голямо значение. Със сигурност можем да кажем, че през фалическата фаза у момичето клиторът е водещата ерогенна зона. Но това не може да продължи дълго, с развитието на момичето в жена клиторът трябва частично или изцяло да отстъпи чувствителността си и с това своето значение на влагалището; тази е едната от двете задачи на женското развитие, докато мъжът в своето по-изгодно положение просто трябва да продължи през половата зрелост онова, което вече е упражнявал в периода на ранния сексуален разцвет.

По-късно ще се върнем към ролята на клитора, а сега нека се обърнем към втората задача, с която е натоварено развитието на момичето. За момчето първият любовен обект е майката, тя остава такъв и при формирането на едиповия комплекс, всъщност — през целия му живот. За момичето майката (и сливащите се с нея фигури на дойката или бавачката) също трябва да е първият обект, тъй като първите обектни катексиси се създават при задоволяването на основните жизнени потребности, а условията на отглеждането са еднакви при двата пола. В едиповата ситуация обаче бащата става любовен обект на момичето и ние очакваме, че при нормално развитие то ще намери пътя от бащата към окончателния обектен избор. Тъй че с времето момичето трябва да промени ерогенната си зона и обекта, докато момчето запазва и двете. Възниква въпросът как става това по-точно: как момичето преминава от майката към свързаност с бащата или, с други думи — от своята мъжка фаза към биологически определената му женска фаза?

Е, идеално по простотата си разрешение на въпроса би било да приемем, че от определена възраст нататък се проявява стихийната сила на привличането между половете и тласка малката женичка към мъжа; същият закон позволява на момчето да остане при майката. Бихме могли още да прибавим, че децата следват знака на родителското предпочитание. Но няма да ни е толкова лесно, тъй като изобщо не знаем дали трябва сериозно да вярваме в онази тайнствена, неразложима по-нататък сила, която поетите толкова много възпяват. Усилени проучвания, при които поне материалът бе леснодостъпен, ни дадоха сведения от съвсем друг вид. Трябва да знаете, че броят на жените, които до късна възраст остават привързани с нежно чувство към обект от бащин тип, дори към реалния си баща, е много голям. При жени с такава продължителна и интензивна привързаност към бащата направихме изненадваща констатация. Разбира се, ние знаехме, че е имало стадии на свързаност с майката, но не подозирахме, че той може да бъде толкова съдържателен, продължителен, да даде толкова поводи за фиксации и диспозиции. През този период бащата е само досаден съперник. В някои случаи привързаността към майката продължава до четвъртата година и съдържа всичко, което по-късно се прехвърля върху отношението към бащата. Накратко, убеждаваме се, че не можем да разберем жената, ако не отдадем дължимото внимание на тази фаза на доедипова привързаност към майката.

Сега ни се иска да разберем какви са либидните отношения на момичето към майката. Отговорът е: много разнообразни. Тъй като продължават през всичките три фази на детската сексуалност, те приемат техния характер и намират израз в орални, садистично — анални и фалически желания. Тези желания представляват както активни, така и пасивни импулси; ако ги отнесем към по-късната диференциация на половете, което обаче по възможност трябва да избягваме, можем да ги наречем мъжки и женски. Освен това те са изцяло амбивалентни, колкото нежни, толкова и враждебно — агресивни. Последните често се проявяват едва след като са се трансформирали в страхови представи. Невинаги е лесно да се открие формата на тези ранни сексуални желания; най-ясно се проявява желанието на малкото момиче да направи на майка си дете, както и съответстващото му желание да й роди дете, и двете спадащи към фалическата фаза, много странни и смущаващи, но напълно потвърдени от аналитичните наблюдения. Привлекателността на такива изследвания е в отделните изненадващи открития, които носят. Например страхът от убийство или отравяне, който по-късно може да стане ядро на параноидно заболяване, се открива още в този доедипов период, отнесен към майката. Или друг случай. Спомняте си един интересен епизод от историята на психоанализата, който ми донесе много мъчителни часове. По времето, когато главният ми интерес беше насочен към откриването на сексуални травми от детството, почти всички пациентки ми разказваха, че са били прелъстени от бащите си. Най-сетне трябваше да осъзная, че тези разкази не са верни, и така разбрах, че симптомите на хистерията се развиват от фантазии, а не от реални случки. Едва по-късно можах да видя в това въображаемо прелъстяване от бащата израз на типичния едипов комплекс. А в доедиповото развитие на момичето въображаемото прелъстяване се открива отново, но прелъстителката по правило е майката. Тук обаче фантазията се докосва до реалността, защото при манипулациите, свързани с телесната хигиена, майката наистина предизвиква удоволствени усещания от гениталиите, може би дори ги събужда за първи път.

Допускам, че сте склонни да сметнете описанието на тези богати и интензивни сексуална чувства на малкото момиче към майката като силно преувеличени. Имаме достатъчно възможност да наблюдаваме малки момиченца и не забелязваме нищо подобно. Но това възражение не е състоятелно. Ако умеем да наблюдаваме децата, ще забележим достатъчно, а освен това трябва да имате предвид колко малко от сексуалните си желания детето може да изрази предсъзнателно, камо ли пък да ги съобщи. Затова имаме пълното право да изучаваме остатъците и последствията от тези чувства у хора, при които те са се развили особено ярко или дори в прекомерна степен. Патологията винаги ни е оказвала услугата чрез изолиране и преувеличение да прави видими неща, които в нормалния случай остават скрити. И тъй като изследванията ни съвсем не са проведени върху хора с тежки отклонения от нормата, смятам, че резултатите им трябва да се приемат за достоверни.

Сега ще насочим интереса си към един-единствен въпрос: кое предизвиква гибелта на тази могъща връзка между малкото момиче и майката? Знаем, че това е обичайната й съдба; тя е предопределена да отстъпи мястото си на връзката с бащата. Тук се натъкваме на един факт, който ни сочи по-нататъшния път. Тази крачка в развитието не е обикновена смяна на обекта. Откъсването от майката се извършва под знака на враждебността, привързаността към нея завършва с омраза. Тази омраза може да бъде много явна и да продължи през целия живот, може грижливо да бъде компенсирана, но по правило една част от нея се преодолява, а друга се запазва. Това, разбира се, силно зависи от жизнените обстоятелства през по-късните години. Ние обаче се задоволяваме да изследваме тази омраза по времето на преориентацията към бащата и търсим мотивировката й. В отговор трябва да изслушваме дълъг списък от обвинения срещу майката и оплаквания от нея, целящи да оправдаят враждебните чувства на детето и най-различни по вид, които не бива да пренебрегваме. Някои са очевидни рационализации и пред нас възниква задачата да открием същинските източници на омразата. Мисля, че ще проявите интерес, ако сега ви преведа през всички детайли на едно психоаналитично изследване.

Упрекът към майката, който отива най-далеч в миналото, гласи, че тя не е давала достатъчно мляко на детето, което се тълкува като липса на любов. В нашите семейства този упрек има известно основание. Често майките нямат достатъчно мляко и се задоволяват да кърмят детето няколко месеца, половин или три четвърти година. При първобитните племена децата се хранят от майчината гръд до две или три години. Обикновено образът на дойката се слива с този на майката; когато това не се е получило, упрекът са променя: дойката, която така е обичала да храни детето, била отпратена прекалено рано. Но каквито и да са действителните обстоятелства, не е възможно този упрек на детето да е основателен толкова често, колкото го срещаме. По-скоро изглежда, че жаждата на детето по първата му храна е по принцип неутолима, че то никога не успява да прежали загубата на майчината гръд. Никак не ще се изненадам, ако психоанализата на някой представител на примитивните народи, който е сукал, когато вече е можел да ходи и говори, извади наяве същия упрек. С лишаването от гърдата вероятно е свързан и страхът от отравяне. Отровата е храна, която разболява човека. Може би детето свързва ранните си заболявания с това лишаване. Вярата в случайността изисква значителна интелектуална школовка; примитивният човек, необразованият, както и детето намират причина за всичко ставащо. Може би първоначално това е било анимистичен мотив. Сред някои слоеве на нашия народ и днес още всеки умира по вина на някого, най-често на лекаря. А закономерната невротична реакция спрямо смъртта на близък човек е самообвинението, че ти самият си причинил смъртта му.

Следващото обвинение срещу майката избухва с появата на следващото дете. Ако е възможно, то се свързва с оралното лишение. Майката вече не е можела или не е искала да дава мляко на детето, защото е трябвало да го пази за новопоявилото се бебе. В случаите, когато разликата между двете деца е толкова малка, че лактацията действително е била нарушена от втората бременност, упрекът добива реално основание; забележително е, че дори при разлика от 11 месеца детето е достатъчно голямо, за да схване това обстоятелство. Но на него му се зловиди не само млякото за нежелания натрапник и съперник, а и всички други прояви на майчината грижа. То се чувства детронирано, ограбено, ощетено в правата си, развива ревнива омраза към по-малкото дете и озлобление към невярната майка, което много често се изразява в неприятна промяна на поведението му. То става „лошо“, раздразнително, непослушно, а постиженията в овладяването на отделителните функции изчезват. Всичко това е отдавна известно и се приема за нормално, но ние рядко имаме истинска представа за силата на тази ревност, за нейната упоритост, както и за размера на въздействието й върху по-късното развитие. Особено като се има предвид, че през следващите години на детството тя получава и нова храна и че цялото сътресение се повтаря с раждането на всяко следващо братче или сестриче. Нещата не се променят особено, ако първото дете остане любимецът на майката; неговата жажда за любов е безмерна, тя иска всичко, не допуска подялба.

Богат източник на враждебност спрямо майката за детето са многообразните му сексуални желания, променящи се в зависимост от либидната фаза, които най-често не могат да бъдат задоволени. Най-силно е лишението през фалическата фаза, когато майката забранява, често със строги заплахи и с всички признаци на гняв, сладостните манипулации с половите органи, към които сама е подтикнала детето. Човек би казал, че тези мотиви са достатъчно обяснение за откъсване на момичето от майката. В такъв случай бихме казали, че то е неизбежна последица от естеството на детската сексуалност, от прекомерната жажда за любов и неизпълнимостта на сексуалните желания. Би могло да се помисли, че това първо любовно чувство на детето е обречено да загине тъкмо защото е първото, тъй като ранните обектни катексиси по правило са силно амбивалентни, редом с бурната любов винаги е налице голяма склонност към агресия и колкото по-страстно детето обича обекта, толкова по-чувствително е спрямо разочарованията и отказите от негова страна. В крайна сметка любовта загива под натрупалата се враждебност. Но някой би могъл и да отрече тази първоначална амбивалентност на любовните катексиси, като посочи, че особеното естество на връзката между майката и детето със същата неизбежност води до разрушаване на детската любов, защото и най-мекото възпитание не може да не упражнява принуда и да не въвежда ограничения, а всяко накърняване на свободата му предизвиква у детето склонност към бунт и агресия. Мисля, че обсъждането на тези варианти би могло да бъде много интересно, но тук изведнъж възниква едно възражение, което тласка интереса ни в друга посока. Всички тези моменти — детронирането, любовното разочарование, ревността, прелъстяването и следващата го забрана — действат и в отношението на момчето към майката, но не са в състояние да го отчуждят от нея. Ако не открием нещо, което е специфично за момичето, а при момчето липсва или се проявява по друг начин, не ще можем да обясним защо привързаността на момичето към майката завършва така.

Мисля, че сме открили този специфичен момент, и то на място, където го очаквахме, макар и в изненадваща форма. Казвам на очаквано място, защото това е кастрационният комплекс. Анатомичното различие не може да няма психически последствия. Изненадани бяхме обаче, когато узнахме от анализите, че момичето обвинява майка си за липсата на пенис и не може да й прости това ощетяване.

Виждате, че ние приписваме и на жената кастрационен комплекс. Със сериозно основание; съдържанието му обаче не би могло да е същото, както при момчето. При момчето то възниква, когато видът на женската полова област му покаже, че членът, който то така високо цени, невинаги е налице. Тогава то си спомня заплахите, които си е навлякло при манипулациите с члена, започва да им вярва и така изпада под въздействието на страха от кастрация, който става най-мощният двигател на по-нататъшното му развитие. Кастрационният комплекс на момичето също води началото си от момента, в който то види гениталиите на другия пол. То веднага забелязва разликата, а трябва да признаем — и значението й. Чувства се дълбоко ощетено, често казва, че и то иска да има „такова нещо“, и бива обзето от завист към пениса, която оставя незаличими следи в развитието и формирането на характера му и дори в най-благоприятния случай не може да се преодолее без големи психически усилия. Това, че момичето осъзнава липсата на пенис, не значи, че лесно се примирява с нея. Напротив, то дълго още иска да получи такова нещо, вярва в тази възможност до невероятно късна възраст и дори по времето, когато познаването на реалността отдавна е отстранило това желание като неосъществимо, анализът може да открие, че то продължава да съществува в несъзнаваното, притежавайки значителна енергия. Желанието да се сдобие най-сетне с жадувания пенис може да бъде един от мотивите, които тласкат зрялата жена към психоанализата, а разумните й очаквания от нея, например способността да упражнява интелектуална професия, често се разкриват като сублимация на това изтласкано желание.

Значението на завистта към пениса е вън от съмнение. Вземете като пример за мъжка несправедливост твърдението, че завистта и ревността играят по-голяма роля в живота на жените, отколкото на мъжете. Не твърдим, че при мъжете тези черти липсват или че при жените те не могат да имат и други източници, освен завистта към пениса, но сме склонни да отдадем това „в повече“ у жените на този фактор. Някои аналитици обаче са склонни да омаловажават първото избухване на завистта през фалическата фаза. Според тях тази наблюдавана у жената нагласа е предимно вторично образуване, възникнало при по-късни конфликти чрез регресия към ранно инфантилното чувство. Това обаче е общ проблем на дълбинната психология. При много патологични или дори само необикновени нагонни констелации, например при всички сексуални перверзии, възниква въпросът, каква част от тяхната сила идва от ранноинфантилни фиксации и каква — от въздействието на по-късни преживявания и развития. Тук почти винаги се касае за допълващи се редове, каквито приехме, когато разглеждахме етнологията на неврозите. Двата момента имат променлив дял във възникването, по-малко от едната страна се компенсира с повече от другата. Инфантилното във всички случаи определя посоката, невинаги, но често е решаващото. В конкретния случай със завистта към пениса аз решително смятам, че преобладаващ е инфантилният момент.

Откриването на кастрацията е повратен момент в развитието на момичето. От него тръгват три възможни насоки на развитие; първата води към потискане на сексуалността или към невроза, втората — към промяна на характера в смисъла на комплекс за мъжественост и третата — към нормалната женственост. И за трите сме научили доста, ако не и всичко. Главно съдържание на първото развитие е, че момиченцето, което досега е живяло като мъж, създавало си е удоволствие чрез възбуждане на клитора и е свързвало тези занимания с често активните си сексуални желания, насочени към майката, под въздействието на завистта към пениса престава да изпитва наслада от фалическата сексуалност. Оскърбено в самолюбието си от сравнението с по-добре развитото момче, то се отказва от мастурбационното задоволяване чрез клитора, отхвърля любовта си към майката и при това нерядко изтласква значителна част от сексуалните си желания изобщо. Отвръщането от майката не става изведнъж, защото отначало момичето смята кастрацията за единствено свое нещастие, постепенно я отнася и към другите женски същества и най-сетне към майката. Любовта му се е отнасяла до фалическата майка; с откритието, че майката е кастрирана, става възможно тя да се изостави като сексуален обект и дълго натрупвалите се враждебни чувства да получат надмощие. И така откритата липса на пенис у жената я обезценява в очите на момичето, също както на момчето и по-късно може би на мъжа.

Всички знаете какво голямо етиологично значение приписват нашите невротици на мастурбацията. Те я винят за всичките си оплаквания и трябва да положим много усилия, за да ги убедим, че грешат. Но всъщност би трябвало да признаем, че имат право, защото мастурбацията господства в детската сексуалност, а те страдат от нейното погрешно развитие. Само че невротиците обикновено обвиняват мастурбацията от периода на пубертета; раннодетската, която е действително важната, те най-често са забравили. Ще ми се да имам някога възможност обстойно да ви обясня колко важни са всички подробности на ранната мастурбация за бъдещата невроза или за характера на човека — дали е била открита, или не, дали родителите са се борили с нея, или са я допускали, дали човекът сам е успял да я потисне. Всичко това оставя неизтриваеми следи в развитието му. Но всъщност съм по-скоро доволен, че не трябва да го правя; това би било тежка, продължителна работа, а накрая ще ме поставите в затруднение, защото със сигурност ще искате да ви дам практически съвети как родителите или възпитателите да реагират на детската мастурбация. В този вариант на развитие при момичето, който ви описах, видяхте пример за това, как детето само се освобождава от нея. Но това невинаги му се удава. Когато завистта към пениса е породила силен импулс срещу клиторната мастурбация, а тя въпреки всичко не изчезва, се разгръща ожесточена борба за освобождение, в която момичето сякаш поема ролята на отстранената майка и дава израз на цялото си недоволство от малоценния клитор в съпротивата срещу задоволяването чрез него. Години по-късно, когато мастурбацията отдавна е преодоляна, се запазва един интерес, който трябва да схващаме като защита срещу вдъхващото все още боязън изкушение. Той се изразява в симпатия към хора, за които се подозира, че имат подобни трудности, представлява един от мотивите за сключването на брак, дори може да определи избора на брачния или любовния партньор. Преодоляването на раннодетската мастурбация наистина не е лека или маловажна работа.

С отказа от клиторната мастурбация се изоставя определен дял активност. Сега пасивността става преобладаваща, преориентацията към бащата се извършва предимно с помощта на пасивни нагонни импулси. Виждате, че този тласък в развитието, който отстранява фалическата активност, проправя пътя на женското развитие. Ако при това не се изгуби прекалено много чрез изтласкването, развитието може да протече нормално. Желанието, с което момичето се обръща към бащата, първоначално е желанието за пенис, който майката е отказала и който то сега очаква да получи от бащата. Но женската ситуация се постига едва когато желанието за пенис се замени с желанието за дете, когато детето според древното символно съответствие заеме мястото на пениса. Не можем да не отбележим, че момичето е желало да има дете и по-рано, през ненарушената още фалическа фаза; това е смисълът на играта му с кукли. Но тази игра всъщност не е била израз на женственост, а е служила на идентификацията с майката в стремежа към заместване на пасивността с активност. Момичето е играело майката, а куклата е било самото то; сега е можело да върши с детето си всичко онова, което майката е вършела с него. Едва с появата на желанието за пенис куклата дете се превръща в дете от бащата и от този момент нататък — в най-силното женско желание. Голямо е щастието, ако по-късно това детско желание получи реално осъществяване, особено ако детето е момченце, притежаващо така жадувания пенис. В съчетанието „дете от бащата“ акцентът често е върху детето, а бащата остава на заден план. Така старото мъжко желание за притежаване на пенис прозира дори през съвършената женственост. Но може би трябва да определим това желание за пенис като типично женско.

С пренасянето на желанието за дете (пенис) върху бащата момичето влиза в ситуацията на едиповия комплекс. Враждебността спрямо майката, съществувала и преди това, сега рязко се засилва, тъй като майката се превръща в съперница, получаваща от бащата всичко онова, за което копнее момичето. Едиповият комплекс на момичето дълго време не ни позволяваше да забележим доедиповата му свързаност с майката, така важна и оставяща толкова трайни фиксации. За момичето едиповата ситуация е краят на едно дълго и трудно развитие, своеобразно временно разрешение на проблемите, момент на покой, който не се изоставя така скоро, още повече че началото на латентния период не е далеч. И тук забелязваме едно различие между половете в отношението на едиповия към кастрационния комплекс, което вероятно има сериозни последици. Едиповият комплекс на момчето, в който то изпитва страст към майка си и желание да отстрани баща си като съперник, естествено се развива от фазата на фалическата сексуалност. Заплахата от кастрация обаче принуждава момчето да се откаже от тези нагласи. Под впечатлението за опасността от загуба на пениса едиповият комплекс бива изоставен, изтласкан, в най-нормалния случай — разрушен из основи, а на неговото място идва един строг Свръхаз. При момичето става почти обратното. Кастрационният комплекс подготвя едиповия, вместо да го разруши. Завистта към пениса прогонва момичето от свързаността му с майката и то намира пристанище в едиповата ситуация. С изчезването на страха от кастрация отпада главният мотив, тласнал момчето към преодоляване на едиповия комплекс. Момичето остава в него за неопределено време, преодолява го късно и непълно. Тези обстоятелства се отразяват неблагоприятно върху развитието на Свръхаза, той не може да достигне силата и независимостта, които му придават културно значение и… феминистите недоволстват, когато посочваме отражението на този момент върху типичния женски характер.

Да се върнем назад: споменахме като втора възможна реакция спрямо откриването на женската кастрация развитието на силен комплекс за мъжественост. Под това разбираме, че момичето сякаш отказва да признае неприятния факт, преувеличава в упоритата си съпротива своята досегашна мъжественост, продължава да упражнява клиторната мастурбация в и търси спасение в идентификацията с фалическата майка или с бащата. Какво определя това развитие? Не можем да си представим нищо друго, освен конституционен фактор, една по-голяма доза активност, характерна иначе за мъжа. Защото същественото тук е, че се избягва преминаването към пасивност, което дава тласък на развитието към женственост. Крайната проява на този комплекс за мъжественост е повлияването на обектния избор в смисъл на манифестирана хомосексуалност. Наистина аналитичният опит сочи, че женската хомосексуалност рядко или почти никога не е пряко продължение на инфантилната мъжественост. Изглежда, че и такива момичета за известно време приемат бащата като обект и се озовават в едиповата ситуация. Сетне обаче неизбежните разочарования от бащата довеждат до регресия към ранния им комплекс за мъжественост. Значението на тези разочарования не бива да се надценява; и на предопределеното да се развие към женственост момиче те не остават спестени, но нямат същия ефект. Доминирането на конституционалния момент изглежда неоспоримо, но двете фази в развитието на женската сексуалност много добре се отразяват в практиката на хомосексуалистите, които играят на майка и дете толкова често и явно, колкото и на жена и мъж.

Това, което ви разказах, е, така да се каже, предисторията на жената. То е съвсем ново достижение и може би ви е заинтересувало като пример за детайлно аналитично проучване. Тъй като жената тук е самата тема, ще си позволя този път да спомена имената на някои жени, които имат важен принос в него. Д-р Рут Мак Брънсуик за първи път описа случай на невроза, свързана с фиксация върху доедиповия стадий, като едиповата ситуация изобщо не беше достигната. Случаят имаше формата на параноидна ревност и се оказа податлив на терапия. Д-р Жана Лампл де Гроот потвърди чрез достоверни наблюдения така невероятната фалическа активност на момичето спрямо майката, д-р Хелене Дойч показа, че любовната игра на хомосексуалните жени възпроизвежда отношенията „майка — дете“.

Нямам намерение да разглеждам по-нататъшното развитие на жената през пубертета до зрелостта. А и познанията ни за него са недостатъчни. По-долу ще обобщя някои черти на това развитие. Тук искам да посоча във връзка с предисторията, че женското развитие си остава изложено на смущаващото влияние на остатъчните явления от периода на мъжествеността. Много чести са регресиите към фиксациите от доедиповите фази; при някои жени жизненият път се характеризира с многократна смяна на периоди, през които мъжкото или женското начало взема връх. Може би онова, което ние, мъжете, наричаме „женска загадъчност“, отчасти се дължи на тази бисексуалност в живота на жената.

Но друг един въпрос като че ли назря по време на тези изследвания. Ние нарекохме движещата сила на сексуалния живот „либидо“. Този живот се определя от полярността „мъжко — женско“; близо до ума е следователно да разгледаме връзката на либидото с тази полярност. Нямаше да е изненада, ако се окажеше, че всяка сексуалност си има свое либидо, тъй че един вид либидо реализира целите на мъжкия, а друг — на женския сексуален живот. Но нищо подобно. Има само едно либидо, служещо и на женската, и на мъжката полова функция. Не можем да му припишем пол; ако го наречем „мъжко“ съгласно популярното отъждествяване на активността с мъжественост, не бива да забравяме, че то застъпва и импулси с пасивна цел. Понятието „женско либидо“ обаче във всички случаи е напълно лишено от основание. Впечатлението ни е, че либидото търпи по-голямо насилие, когато е поставено в служба на женската функция, и че в този случай, казано телеологично, природата по-малко се съобразява с неговите нужди, отколкото при мъжкия пол. А причината, ако отново разсъждаваме телеологично, е може би в това, че осъществяването на биологичната цел е поверено на мъжката агресивност и е сравнително независимо от съгласието на жената.

Сексуалната фригидност на жената, чиято честота сякаш потвърждава тази онеправданост, засега е недостатъчно изяснено явление. Психогенна и поддаваща се на въздействие в някои случаи, в други тя навежда на мисълта за конституционална обусловеност, дори за участието на анатомичен фактор.

Обещах да ви посоча някои психични особености на зрялата женственост, така както ги срещаме в аналитичната практика. Не претендираме за повече от приблизителна достоверност на тези наблюдения; а и невинаги е лесно да се отдели влиянието на сексуалната функция от това на социалната среда. И така ние приписваме на жената по-висока степен нарцисизъм, което повлиява нейния обектен избор, така че потребността й да бъде обичана е по-силна от потребността да обича. За физическата суетност на жената допринася и завистта към пениса, която я кара да цени по-високо своите прелести като късно обезщетение за първоначалната сексуална малоценност. Свенливостта, срамежливостта, която се смята за типично женско качество, но е много повече обусловена от социалните конвенции, отколкото се предполага, ние свързваме с първоначалното намерение да се прикрие дефектът на гениталиите. Не сме забравили, че по-късно тя поема други функции. Смята се, че жените малко са допринесли за откритията и изобретенията в историята на цивилизацията, но една технология е може би тяхно изобретение — плетенето и тъкането. Ако наистина е така, това ни изкушава да гадаем за несъзнавания мотив на въпросното постижение. Самата природа е предложила тук образец за подражание с окосмяването, което покрива гениталиите при достигането на полова зрялост. Следващата крачка е само да се закрепят един за друг сплъстените косми. Ако отхвърлите това хрумване като фантастично и сметнете влиянието на завистта към пениса върху формирането на женската природа за моя фиксидея, аз, разбира се, няма как да се защитя.

Обществените обстоятелства много често пречат да се разпознаят факторите на обектния избор при жената. Когато изборът е свободен, той често следва нарцистичния идеал за мъж, какъвто момичето е желало да стане. Ако момичето е фиксирано върху свързаността с бащата, тоест — върху едиповия комплекс, то си избира мъж от същия тип. Тъй като при преориентацията от майката към бащата враждебният компонент на амбивалентното чувство остава при майката, такъв избор би трябвало да гарантира щастливия брак. Но много често нещата се развиват така, че поставят под заплаха подобно преодоляване на амбивалентността. Изоставената враждебност допълнително се премества върху положителната връзка и оттам се прехвърля върху новия обект. Съпругът, приел отначало бащиното наследство, с времето трябва да поеме и майчиното. По този начин втората половина от живота на жената лесно се оказва запълнена от борбата срещу мъжа и, така както първата за по-кратко време — от бунта срещу майката. Когато тази реакция се изживее, евентуалният втори брак лесно се развива по много по-задоволителен начин. Друга промяна в характера на жената, за която влюбените съпрузи не са подготвени, може да настъпи след раждането на първото дете. Под впечатлението на собственото майчинство може да се съживи идентификацията с майката, срещу която жената се е съпротивлявала до брака си, и да обсеби цялото налично либидо, тъй че в натрапливо повторение да се възпроизведе нещастният брак на родителите. Че старият проблем на липсващия пенис не е загубил силата си, проличава от различните реакции на майката при раждането на син или дъщеря. Само връзката със сина носи на майката пълно удовлетворение; тя изобщо е най-съвършената, най-лишената от амбивалентност междучовешка връзка. Върху сина майката може да пренесе амбицията, която е трябвало да потисне у себе си, от него да очаква задоволяване на всичко, останало у нея от комплекса й за мъжественост. Самият брак също не е сигурен, преди жената да е успяла да превърне и мъжа си в свое дете и да изпълнява спрямо него ролята на майката.

Идентификацията на жената с майката има два пласта — доедипов, който се основава на нежно отношение към майката и я приема за образец, и по-късен, по времето на едиповия комплекс, определен от стремежа майката да се отстрани и да бъде заместена с бащата. И от двата се запазва много за в бъдеще, с основание можем да кажем, че нито един не се преодолява задоволително в хода на развитието. Но фазата на нежната доедипова свързаност е решаващата за бъдещето на жената; през нея се създават условията за придобиването на онези качества, чрез които по-късно жената ще изпълнява своята сексуална функция и неоценимата си роля в обществото. Чрез тази идентификация тя придобива и привлекателността си за мъжа, разпалваща едиповата му свързаност с майката до степен на влюбеност. Само че много често синът получава това, за което се е борил бащата. Създава се впечатлението, че любовта на мъжа и любовта на жената се разминават на разстояние една психологична фаза.

По-слабото чувство за справедливост у жената вероятно е свързано с преобладаването на завистта в душевния й живот, защото стремежът към справедливост представлява преработване на завистта, определя условията за нейното преодоляване. За жените казваме още, че социалните им интереси са по-слаби и способността им за нагонна сублимация — по-малка от тази на мъжете. Първото навярно произтича от дисоциалния характер, присъщ несъмнено на всички сексуални отношения. Влюбените са си достатъчни един за друг, а дори семейството се съпротивлява на включването му в по-големи общности. Способността за сублимиране е много различна у отделните хора. Но не мога да не спомена едно впечатление, което многократно се получава в аналитичната дейност. Тридесетгодишният мъж ни се вижда млад, по-скоро неоформен индивид и ние очакваме от него да използва отлично възможностите за развитие, които му открива психоанализата. Жената на същата възраст често ни плаши с психичната си закостенялост и неподатливост на промяна. Либидото й е заело окончателни позиции и изглежда неспособно да ги замени с други. Не се откриват пътища за по-нататъшно развитие; сякаш целият процес е вече завършил и оттук нататък не подлежи на въздействие, сякаш мъчителното формиране на женската природа е изчерпало възможностите на личността. Като терапевти ние съжаляваме за това дори когато успеем да сложим край на страданието, преодолявайки невротичния конфликт.

Това е всичко, което имах да ви кажа за женската природа. Безспорно то е непълно и фрагментарно, и невинаги звучи любезно. Но не забравяйте, че ние описахме жената само дотолкова, доколкото природата й се определя от сексуалната й функция. Влиянието на тази функция е наистина много голямо, но трябва също да имаме предвид, че и в останалото жената си е нормално човешко същество. Искате ли да научите повече за нейната природа, изследвайте собствения си жизнен опит, обърнете се към поетите или изчакайте, докато науката бъде в състояние да ви даде по-задълбочени и по-добре съгласуващи се сведения.