Зигмунд Фройд
Въведение в психоанализата (3)

Лекция ІІ
Грешките

Дами и господа! Ще започнем не с постулати, а с едно изследване. За негов обект ще изберем някои явления, които са много разпространени, много добре познати, но им се обръща твърде малко внимание; с болестите те нямат нищо общо, тъй като се наблюдават при всеки здрав човек. Това са така наречените грешки — например, когато човек иска да каже нещо и вместо правилната дума употреби някоя друга (грешка на езика); същото може да му се случи и при писане, забелязано или незабелязано, при четене (прочита грешка), при слушане (счуване) — когато вместо казаното чува нещо друго (разбира се, тук се изключват случаите, при които има органично увреждане на слуха). Друга поредица от подобни явления има за основа забравянето, но не трайното, а само временното — например, когато някой не може да си спомни дадено име, което иначе му е добре познато, или забрави да изпълни някое намерение, за което по-късно се сеща, тоест забравил го е само за определен момент. При трета поредица от подобни явления липсва такава временност, например при затурянето, когато човек поставя някъде един предмет и след това не може да го намери, или при аналогичното загубване. Тук имаме работа с едно забравяне, което, за разлика от другите случаи на забравяне не ни се вижда естествено, а ни изненадва или ядосва. Към тези явления се прибавят и някои заблуждения, също с временен характер — известно време човек смята за действително нещо, за което по-рано е знаел и по-късно пак ще знае, че не е така. Съществуват още много подобни явления под различни наименования.

Всички тези явления, вътрешното сродство на които проличава от общата представка^[1], почти винаги са маловажни, бързо се забравят и нямат голямо значение в живота на човека. Само рядко някое от тях, например загубата на предмет, добива известна практическа важност. Затова те не привличат вниманието ни и не ни вълнуват особено.

И така сега бих искал да ви занимая тъкмо с тези феномени. Вие бихте могли да ми отвърнете недоволно: „На света, както и в по-тясната сфера на душевния живот, има толкова много велики загадки, душевните разстройства ни показват такива чудеса, изискващи и заслужаващи изясняване, че наистина изглежда направа несериозно да се отделя внимание и да се прахосва труд за такива дреболии. Ако сте в състояние да ни обясните как човек със здрави очи и уши може посред бял ден да вижда и чува неща, които не съществуват, защо друг изведнъж решава, че най-близките му досега хора са станали негови врагове, или привежда най-остроумни доводи в полза на такива налудничави идеи, чиято нелепост е очевидна за всяко дете — ако можете да ни обясните всички тези неща, тогава ще уважаваме психоанализата. Но ако тя умее да ни занимава само с това, защо някой оратор казал на банкета една дума вместо друга, защо някоя домакиня не знае къде си е сложила ключа и други подобни дреболии, то ние бихме могли да употребим времето и ума си за нещо по-полезно“.

На това бих ви отговорил: Търпение, дами и господа! Критиката ви не е правомерна. Вярно, психоанализата не може да се похвали, че никога не се е занимавала с дреболии. Напротив, обект на нейните наблюдения обикновено са онези небиещи на очи случаи, които другите науки подминават като прекалено дребни, тъй да се каже — трохите във феноменалния свят. Но не смесвате ли в критиката си значимостта на проблемите с очебийността на техните прояви? Нима не се срещат явления от голямо значение, които при някои условия и в някои моменти издават съществуването си чрез съвсем слаби признаци? С лекота бих могъл да ви приведа ред такива ситуации. От какви дребни признаци вие — младите мъже сред вас — заключавате, че сте спечелили симпатиите на една дама? Нима чакате да получите недвусмислено обяснение в любов, бурна прегръдка, нима не ви стига един незабележим за другите поглед, лек жест, миг по-дълго ръкостискане? Или ако сте криминалист и участвате в разследването на някое убийство, ще очаквате ли убиецът да остави на местопрестъплението снимката и адреса си, или по необходимост ще се задоволите с едва забележими и неясни следи от търсеното лице?

И така, нека не подценяваме дребните признаци, може би чрез тях ще открием следите на нещо по-значително. Аз съм съгласен с вас, че трябва да се интересуваме преди всичко от големите проблеми на света и науката. Ала обикновено няма особена полза, когато човек гръмко обявява, че се заема с изследването на този или онзи голям проблем. В такива случаи често не знаем в каква посока да направим следващата крачка. Научната ни работа ще е по-резултатна, ако се заемем с онова, което е непосредствено пред очите ни и пътят към него ни е известен. Изследваме ли го задълбочено, без предубеждения и предварителни очаквания, помогне ли и късметът, то благодарение на всеобщата връзка между нещата, включително и между малките и големите, тази непретенциозна работа може да се окаже подстъп към важните проблеми.

Това ми се ще да ви кажа, за да задържа вниманието ви към разглеждането на привидно толкова незначителни грешки у здравите хора. Нека сега потърсим някой, който не е запознат с психоанализата, и го попитаме как си обяснява съществуването на тези грешки.

Най-напред той сигурно ще отговори: „О, та те не се нуждаят от никакво обяснение, те са просто дребни случайности“. Какво иска да каже с това? Нима има събития, колкото и дребни да са, които се намират извън всеобщата причинна свързаност на нещата, които биха могли и да не се случат така, както са се случили?

Ако някой разкъсва по този начин природния детерминизъм дори само на едно-единствено място, той разрушава целия научен светоглед. В този случай имаме право да го упрекнем, че е много по-непоследователен дори от религиозното светоразбиране, което твърдо вярва, че нито едно врабче не пада от покрива без изричната божия воля. След като осъзнае докъде води първият му отговор, нашият приятел, предполагам, ще отстъпи и ще каже, че ако проучи тези неща, сигурно ще им намери обяснение. Навярно, ще отговори той, това са незначителни отклонения от правилната функция, неточности в душевните процеси и е възможно да се установи при какви условия възникват. Човек с нормално развита реч може да допусне говорна грешка 1) когато е леко неразположен или изморен, 2) когато е възбуден, 3) когато умът му е погълнат от други неща. Тези предположения лесно могат да се потвърдят. Грешките на езика наистина се явяват особено често при умора, главоболие или започваща мигрена. При същите обстоятелства се забравят лесно и имена на хора. По забравянето на имената някои разпознават началото на мигрената. При възбуда също често се бъркат думи, даже и предмети, човек посяга не към това, което му е нужно, а забравянето на намерения, както и ред други неволни действия съвсем явно се случват, когато човек е разсеян или по-точно — концентрирал е вниманието си върху нещо друго. Известен пример за такава разсеяност е професорът от „Флигенде блетер“^[2], който си забравя чадъра и взема чужда шапка вместо своята, защото размишлява над проблемите, върху които пише книга. Всеки от нас познава от собствен опит примери за забравени намерения и неспазени обещания поради това, че междувременно сме преживели нещо, което изцяло е погълнало мисълта ни.

Всичко дотук звучи съвсем понятно и сякаш не допуска възражения. Като че ли въпросът не е много интересен, поне не толкова, колкото очаквахме. Но нека разгледаме по-внимателно тези обяснения на грешките. Предполаганите условия за тяхното възникване не са еднородни. Неразположението и разстройствата в кръвообращението представляват физиологично обяснение за нарушаването на нормалните функции; възбудата, умората, разсеяността са фактори от друго естество, можем да ги наречем психо-физиологични. От тях лесно може да се състави теория. Както умората, така и разсеяността, а може би и общата възбуденост предизвикват раздвояване на вниманието, в резултат на което въпросната дейност не се извършва достатъчно съсредоточено. Поради това тя особено лесно може да се наруши, да се изпълни неточно. Лекото заболяване, недостатъчното кръвоснабдяване на централния орган на нервната система могат да дадат същия ефект, влияейки по подобен начин върху решаващия момент — разпределението на вниманието. Така че във всички случаи би се касаело за ефекти на разстроено внимание — или по органични, или по психични причини.

За психоаналитичния ни интерес всичко това не изглежда твърде обещаващо и би могло да ни изкуши да се откажем от темата. Но ако се вгледаме по-внимателно в наблюденията, ще видим, че те невинаги съвпадат с тази теория за вниманието или най-малкото не всичко може да се изведе по естествен път от нея. Опитът показва, че подобни погрешни действия и подобно забравяне се случват и на хора, които не са уморени, разсеяни или възбудени, а, напротив, състоянието им е нормално във всяко отношение, освен ако не решим постфактум, тъкмо заради грешката, да им припишем възбуденост, с което те обаче не се съгласяват. Освен това нещата не стоят така просто — повишената концентрация винаги да гарантира правилното изпълнение на дейността, а намалената — винаги да го застрашава. Има много действия, които се извършват чисто автоматично, с много малко участие на вниманието и въпреки това съвсем правилно; човекът, излязъл на разходка, почти не обръща внимание на това къде върви, и все пак не обърква пътя. Поне в повечето случаи е така. Пианистът, който владее инструмента, не мисли кои клавиши да натиска. Разбира се, той може да сбърка, но ако автоматичното свирене повишаваше опасността от грешки, би трябвало тъкмо виртуозът да е изложен най-много на такава опасност, тъй като неговото изпълнение поради постоянното упражняване напълно се е автоматизирало. А ние наблюдаваме обратното: много действия се извършват с особена сигурност, ако не са обект на повишено внимание, и грешките възникват тъкмо когато човек особено много държи да не сбърка, тоест в никакъв случай не отклонява вниманието си от дейността. Някой може да каже, че това е резултат от „възбудата“, но защо всъщност възбудата трябва да понижава, вместо да повишава вниманието ни към дейността, от чието правилно извършване сме така заинтересовани? Когато във важна реч или при важен разговор човек изрече точно обратното на онова, което е имал намерение да каже, този феномен трудно може да се обясни с психо-физиологичната теория или с тази за вниманието.

Освен това при грешките се наблюдават множество дребни странични явления, които са непонятни и не стават по-понятни от досегашните обяснения. Например, когато човек е забравил временно някое име, той се ядосва, силно желае да си го спомни и желанието не му дава мира. Защо на така раздразнения човек толкова рядко се удава да насочи вниманието си към думата, която, както твърди, му била „на езика“ и която веднага ще познае, ако я назове друг? А има и случаи, когато грешките се множат, нанизват се една за друга, грешката се замества с грешка. Първия път сме забравили за уговорена среща, втория път, когато много сме внимавали да не я забравим, се оказва, че сме си записали погрешен час. По странични пътища се мъчим да си спомним някоя дума, при което от паметта ни изчезва втора, която би ни помогнала да се сетим за първата. Започнем ли да търсим тази втора дума, изплъзва ни се трета и т.н. Същото се случва, както е известно, и при печатните грешки, при грешките на словослагателя. Подобна упорита печатна грешка се промъкнала веднъж в един социалдемократически ежедневник. В дописката за някакво тържество се четяло: „Между присъстващите беше и Негово величество корнпринца“. На следващия ден се опитали да поправят грешката. Вестникът се извинил, като писал: „Разбира се, трябваше да е отпечатано кнорпринца“^[3]. В подобни случаи се говори за някакъв печатарски дявол, за пакостлив дух в сандъчето с буквите и други такива поговорки, които излизат извън психо-физиологичната теория за печатните грешки.

Не зная също дали ви е известно, че говорните грешки могат да се провокират, да се предизвикват, тъй да се каже, по внушение. За това съществува един анекдот: При изпълнение на „Орлеанската дева“^[4] на един начинаещ артист била поверена важната роля да съобщи на краля, че констабълът^[5] връща своя меч. По време на репетицията един от главните изпълнители се шегувал с плахия новак, като няколкократно му „подсказвал“ този текст по следния начин: комфортабълът връща своя кон^[6]. И постигнал целта си — на представлението нещастникът наистина дебютирал с така измененото съобщение въпреки многократните предупреждения да внимава или може би тъкмо поради тях.

Всички тези дребни особености на грешките не могат да се обяснят с теорията за отклоняването на вниманието. Ала това още не значи, че теорията е погрешна. Може би не й достига нещо, някакво допълнение, за да бъде напълно задоволителна. Но и някои от самите грешки могат да бъдат разгледани от друг ъгъл.

Да вземем говорните грешки като най-подходящи за нашите цели. На същото основание можехме да изберем и грешките при писане или четене. Нека си дадем сметка, че досега си задавахме само въпроса кога, при какви условия се допускат такива грешки — и само на него получихме отговор. Но бихме могли да насочим интереса си в друга посока, да се запитаме защо грешим тъкмо по такъв, а не по някакъв друг начин и да видим какво се получава при сгрешаването. Съгласете се, че докато не сме отговорили на този въпрос, докато не сме изяснили резултата от говорните грешки, феноменът в психологичен аспект си остава случайност, дори и да има физиологично обяснение. Една говорна грешка би могла да приеме безкрайно много форми, хиляди думи могат да ми дойдат на езика вместо единствено правилната, а и нея бих могъл да изопача по безброй начини. Има ли нещо, което в конкретния случай да ми налага тъкмо тази от всички възможни грешки, или тя е случайна, произволна и не подлежи на разумно обяснение?

Двама автори, Мерингер и Майер (филолог и психиатър), са направили през 1895 година опит да изследват въпроса за говорните грешки откъм тази му страна.^[7] Те са събрали примери и са ги описали най-напред по чисто външни белези. Това, разбира се, още не е обяснение, но може да помогне в търсенето на обяснението. Двамата автори разграничават следните видове изопачения при говорните грешки, размествания, предзвуци, отзвуци, смесвания (контаминация) и замествания (субституция). Ще ви дам примери за всяка от тези пет главни групи. Разместване имаме, когато някой каже „Милос от Венера“ вместо „Венера от Милос“ (изменя се редът на думите); предзвук е налице в изказването „Es war mir auf der Schwest… auf der Brust so schwer“.^[8] Отзвук е известният злополучен тост „Ich fordere Sie auf, auf das Wohl unseres Chefs aufzustoßoen“.^[9] Тези три вида говорни грешки са сравнително редки. Много по-често ще срещнете грешки, получени от сливане или смесване на думи; например един господин заговорва една дама на улицата с думите „Wenn Sie Gestatten, mein Fräulein, möchte ich Sie gerne begleitdigen“.^[10] Смесената дума очевидно е образувана от „begleiten“ и „beleidigen“. (Впрочем младият господин едва ли ще е имал голям успех пред дамата.) Като пример за заместване Мерингер и Майер привеждат изказването: „Ich gebe die Präparate in den Briefkaslen“, вместо „Brütkasten“^[11].

Опитът за обяснение, който правят двамата автори въз основа на събраните от тях примери, е съвсем несполучлив. Те смятат, че звуковете и сричките на една дума са с различна значимост, при което инервацията на по-значимите елементи има смущаващо влияние върху по-малко значимите. Това обяснение очевидно се основава върху далеч не толкова честите предзвуци и отзвуци; за другите видове говорни грешки такова предимство на едни звукове пред други, ако изобщо съществува, не може да играе никаква роля. Най-чести са грешките, при които вместо дадена дума се изговаря друга, много подобна на нея, и за мнозина това подобие е достатъчно обяснение. Например едни професор казва в своето слово при поемането на новия си пост: „Аз не съм склонен (вместо «способен») да оценявам заслугите на моя многоуважаван предшественик“. Или друг професор: „Beim weiblichen Genitalehat man trotzt vieler Versuchungen…, pardon, Versuche…“^[12].

Ала най-често срещана и най-впечатляваща говорна грешка е, когато човек изрича точно обратното на онова, което е искал да каже. Тя, разбира се, няма никаква връзка с отношенията между звуковете и ефектите на подобие; единственото възможно обяснение е, че противоположностите са тясно свързани като понятия и между тях има силна психологическа асоциация. За този вид грешки има исторически примери. Един от председателите на нашия парламент открил веднъж заседанието с думите: „Господа, констатирам присъствието на… депутати и затова обявявам заседанието за закрито“.

По същия начин, както отношението на противоположност, може да ни подведе и друга честа асоциация, когато се яви в неподходящ момент. Разказват например че на тържеството по случай сватбата на едно от децата на Х. Хелмхолц^[13] с дете на известния откривател и индустриалец В. Сименс приветствено слово трябвало да произнесе прочутият физиолог Дюбоа-Реймонд. Той завършил несъмнено блестящия си тост с думите: „И така, да живее новата фирма «Сименс и Халске»!“ А това било името на старата фирма. За един берлинчанин съчетанието между тези две имена е било така привично, както например за виенчанина „Ридел и Бейтел“.

Тъй че към отношението между звуковете и сходството между думите трябва да прибавим още и влиянието на словесните асоциации. Но с това нещата не се изчерпват. В редица случаи говорната грешка не може да се обясни, ако не вземем под внимание какво е било казано или дори само помислено преди нея. С други думи, пак явлението отзвук, както го изтъква Мерингер, само че по-далечен.

Да ви призная, имам впечатлението, че сега сме по-далеч от разбирането на говорните грешки от когато и да било!

Все пак, струва ми се, няма да е грешно, ако кажа, че от анализа на приведените примери добихме ново впечатление за говорните грешки и на него си заслужава да се спрем. Разгледахме условията, при които възникват тези грешки, после факторите, определящи вида им, но досега изобщо не сме се занимали с ефекта на грешката, какъвто е той сам по себе си, без оглед на възникването му. Ако се решим на това, ще трябва най-сетне да намерим смелостта да кажем: в някои от примерите онова, което се получава при грешката, не е лишено от смисъл. Какво ще рече това? Ще рече, че може би имаме основание да разглеждаме ефекта от грешката като пълноправен психичен акт, имащ своята цел, като съдържателно и значимо изказване. Досега говорехме все за грешки, но, изглежда, понякога грешката си е съвсем нормално действие, което само е заело мястото на другото, очакваното или възнамерявано действие.

Този собствен смисъл на грешките в някои случаи е съвсем очебиен. Когато председателят закрива с първите си думи заседанието на парламента, вместо да го открие, то ние, познавайки обстоятелствата, при които е извършена тази грешка, можем да видим в нея смисъл. Той не очаква нищо добро от това заседание и би се радвал, ако то приключи веднага. Разкриването на този смисъл или, с други думи, тълкуването на тази грешка изобщо не ни затруднява. Или когато една дама привидно одобрително пита друга: „Diesen reizenden neuen Hut haben Sie sich wohl selber aufgepatzt?“^[14], то никаква научност на света не ни пречи да чуем в това изказване мнението „Тази шапка е безвкусно натруфена“. Или когато една известна с властния си характер дама разказва: „Мъжът ми питал лекаря каква диета да спазва. Но лекарят му казал, че няма нужда от диета, че може да яде и пие всичко, което ми се иска“, то тази грешка е недвусмислен израз на постоянното й отношение към нейния съпруг.

Дами и господа, ако се окаже, че може да откриваме някакъв смисъл не само в отделни говорни и други грешки, а в по-голямата част от тях, то този смисъл, за който досега не сме говорили, неизбежно ще стане най-интересното за нас и с право ще измести на заден план всички други страни на въпроса. В такъв случай ще имаме основание да изоставим всякакви физиологични и психо-физиологични моменти и да се отдадем на чисто психологични изследвания върху смисъла, тоест върху значението, върху целта на грешките. Така че сме задължени да проучим по-голям брой наблюдения от тази гледна точка.

Преди да се заемем с това обаче, бих ви предложил да тръгнем по една друга следа. Писателите използват понякога говорни или други грешки като средство за художествено изображение. Този факт сам по себе си вече показва, че писателят схваща грешките, например грешките на езика, като нещо смислено, щом като ги създава преднамерено. Та нали това не са грешки, които той случайно е допуснал при писането и после ги е оставил като грешки на героя си. Чрез тях писателят иска да ни каже нещо — може би, че даденото лице е разсеяно или уморено, или ще го сполети пристъп на мигрена. Разбира се, не бива и да надценяваме значението на тези грешки. Те биха могли и да нямат никакъв смисъл, да са чисти психологични случайности и само в много редки случаи смислени. Писателят има право да им придава определен смисъл, нужен му за определени цели. Все пак нищо чудно, ако от писателите научим за грешките повече, отколкото от филолозите и психиатрите.

Подобен пример за грешка на езика има във „Валенщайн“^[15] („Пиколомини“, първо действие, пета сцена). В предходната сцена Макс Пиколомини защитава пламенно херцога и възхвалява щастието на мира, разкрило му се през време на пътуването, когато е придружавал дъщерята на Валенщайн до лагера. Той оставя баща си и дворцовия пратеник Квестенберг в пълно изумление и сега следва пета сцена:

Квестенберг: Дотам ли вече е

                дошло? Горко ни!

                (Настойчиво и припряно)

                И ние го оставихме във тая

                заблуда пак оттук да си отиде?

                Защо не го повикаме назад,

                очите му веднага да отворим?

Октавио (оборавя се от дълбок размисъл):

                Той моите отвори днес и аз

                видях у него нещо нежелано.

Квестенберг: Какво е то, приятелю?

Октавио: Проклето пътуване!

Квестенберг: Защо? Какво, кажете?

Октавио: Елате! Аз съм длъжен незабавно

                следите съдбоносни да открия,

                да видя сам с очите си. Елате.

Квестенберг: Какво? Къде?

Октавио (бързо): При нея!

Квестенберг: При кого…

Октавио (поправя се): Хм, при херцога! Да вървим! (И т.н.^[16])

Октавио иска да каже „при него“, при херцога, но сбърква и с думите „при нея“ най-малкото ни показва, че много добре е разбрал под чие влияние младият воин мечтае за мир.

Още по-впечатляващ пример е открил О. Ранк у Шекспир. Намира се във „Венецианския търговец“, в прочутата сцена, в която щастливият кандидат за ръката на Порция избира едно от трите ковчежета. Може би най-добре ще бъде да ви прочета краткото му описание от Ранк:

„Във «Венецианския търговец» от Шекспир, трето действие, втора сцена, има една езикова грешка, много тънко мотивирана от поета и блестящо осъществена технически, която подобно на откритата от Фройд грешка във «Валенщайн» показва, че писателите добре познават механизма и смисъла на този тип грешки и предполагат, че читателят ги разбира по същия начин. Порция, която по волята на баща си трябва да се свърже с избран по жребий съпруг, досега се е изплъзнала от всички нежелани кандидати, благодарение на случайността. В лицето на Басанио тя най-сетне е намерила кандидат, който действително й харесва и затова се страхува, че и той може да загуби при избора. Много й се иска да му каже, че и в такъв случай той пак ще получи любовта й, но дадената клетва не й позволява. При това вътрешно раздвоение поетът я кара да каже на желания кандидат:

Недейте бърза, много ви се моля!

Поотложете избора с ден-два!

Ако сгрешите, аз ще ви загубя,

а нещо в мене — друго, не любов —

ме кара да желая да ви виждам,

… Знам, че мога

да ви подскажа в избора. Но туй

ще значи клетвата си да престъпя!

А то е грях! Но ако пък сгрешите,

ще ме накарате да се разкая,

задето не съм дръзнала да стана

клетвопрестъпничка!… Ах, тез очи,

с какво вълшебство те ме раздвоиха!

Сега съм аз наполовина ваша —

наполовина ваша… тоест моя…

Но тъй като и моето е ваше,

то цяла ваша^[17]!

Тъкмо това, което Порция е искала само да му загатне, защото всъщност е длъжна да го премълчи — че още преди избора е изцяло негова и го обича, поетът с удивителен психологически усет го е оставил да се промъкне в говорната грешка, като по този начин съумява да премахне мъчителната неизвестност на влюбения и също така мъчителното напрежение у слушателите.“

Забележете още колко умело Порция примирява двете твърдения, съдържащи се в грешката, как отстранява противоречието между тях и накрая все пак дава право на грешката:

Но тъй като и моето е ваше,

то цяла ваша.

И друг мислител, чужд на медицината, е разкрил смисъла на една грешка и ни е спестил труда да й търсим обяснение. Всички познавате остроумния сатирик Лихтенберг (1742 — 1799), за когото Гьоте е казал: „Зад всяка негова шега се крие проблем“. Но понякога шегата носи и решението на проблема. Между духовитите си и сатирични хрумвания Лихтенберг е записал: „Той толкова много беше чел Омир, че вместо angenommen“^[18] прочиташе „Агамемнон“. Това фактически е теорията за грешките при четене.

Следващия път ще видим дали можем да приемем разбирането на писателите за грешките.