Петър Лазаров
Кеч ес кеч, Дан Колов (8)

Глава 7
Долари и любов

Като че една случайност, целувка и една прегръдка пред спрял автомобил могат да промениха света. Всъщност, за Дончо дълго чаканата любов дойде както е при повечето млади мъже, чрез по-опитна жена. Единствено по-различно бе жената, но и сам Дончо не бе като по калъп. Затова приличаше на филм: тя спря автомобила си на неговия път и… Пресякоха се и съдбите им.

Последва онова, което наричат любовна лудост или пиянство, така някак изглеждат нещата отвън при бурното влюбване, но всичко бе кратко, много кратко: тактичната и всеотдайна Чармиън внезапно изчезна, точно когато изглеждаше не по-малко влюбена и увлечена от самия Дончо. Това Дончо дълго не можеше да повярва — същата Чармиън, която нито веднъж не го накара да се почувства неудобно, която го направи така горд със себе си да го изостави!

Невероятно. Невъзможно.

Дончо тъжеше за Чармиън и често чакаше край безкрайното право асфалтирано шосе, там, където преди се срещаха. Търсеше Чармиън заради обяснението, което му дължеше, но и сам усилено мислеше за станалото. Външно стана по-мълчалив и по-самовглъбен. Ходеше на курсове за локомотивен машинист. Машинистът за него беше солиден човек, със сериозна професия, достоен глава на семейство, а той искаше да е именно такъв.

Извън него големият свят бе пред трусове. Европа отиваше към война. Сънародниците му се стягаха за завръщане, за да помагат на България. Така стана и пред другата, Балканската война. А когато се дойдоха обратно в Америка не можеха да се отърват от угнетяващи военни спомени. Лошите предчувствия бяха всеобщи:

— Сега ще бъде още по-тежко…

— Война! Ще се мре този път!

— На престола ни има чужд човек, няма защо да жали кръвта ни! Лошо!

— Аз заминавам — обади се Пазванта, — преди да са затворили морските пътища.

— Алчни хора насъскват народите един срещу друг — неочаквано каза тогава Стоил. — На някой му трябват още пари, затова ще има война. Във всеки случай аз няма да отида.

— За нас нещата са малко по-различни — мърмореше в отговор възрастен работник, получил орден във войната срещу турците. — Кой ще брани България? По-добре да се простим. Кой знае ще се видим ли вече? Един и двама ли не се върнаха от Балканската…

— Майка България ще му прости! — българите стягаха багажи, говореха за полкове и роти, за офицери.

— Ако всички бяха като вас — обърна се на тръгване Пазванта към доскорошните си приятели, — вече щяхме да сме турци. Не петстотин, а пет години нямаше да издържим.

Лошо е да останеш сам и над тебе да тежи упрек. Особено хвърлен от добър приятел. И Стоил и Дончо станаха по-озлобени. Животът вече прекалено дълго им отказваше всичко, заради което се намираха тук. Такова чакане омръзва. Жадуваха за действия. Откакто другите българи напуснаха, имаха много свободно време. Тогава и двамата се запознаха с новото и ужасно чувство — да си излишен. Ревностно четяха новините от европейския боен театър и всеки ден очакваха включването на България в общата вакханалия. В един такъв ден се появи отново Чармиън.

Чармиън се беше променила, държеше прекалено предпазливо, явно някъде съществуваше някой, от когото много се бои. Определиха си среща извън града.

Външно и двамата се държаха спокойно, сякаш се бяха разделили едва вчера. Но колата на Чармиън беше по-нова и по-скъпа. Отпуснат в меката седалка, Дончо намираше себе си някак потънал много низко.

— Откъде имаш този автомобил? — запита той.

— Колата е моя. Мога да представя документ за собственост — нервно отговори променената Чармиън. — Не се дръж като полицай.

Стигнаха до къмпинга, цел на техните минали разходки.

— Продължи още — предложи Дончо.

Чармиън изпълни молбата му, но с неудоволствие. След късо пътуване се показа ресторант, подобен на кораб в океана — така го обливаха многобройните му светлини.

— Ще спрем тук.

— Защо пък тук?

Облеклото му явно издаваше желанието да се хареса и доближи до нейната среда така както я разбираше.

Все пак Чармиън спря и двамата се изкачиха по стълбите.

Докато портиерът ги оглеждаше, Чармиън тикна в ръката му банкнота.

— Лейди, сър! — покани ги той.

Вратите на заведението се разтвориха пред тях. Чармиън плъзна презрителен поглед по новия костюм на Дончо и влезе. Този мъж не би трябвало да желае да се промени. Учтив келнер ги настани близо до вратата.

— Шампанско и хубава вечеря — поръча Дончо.

Келнерът се отдалечи, но едва направи няколко крачки и се върна:

— Лейди, сър, дължа ви извинение. Имаме по-добро помещение.

Той се поклони.

— Моля.

Преместиха се в малко сепаре с приятен полумрак. През покрития с полупрозрачна завеса вход се виждаше съседната зала. Свиреше тиха музика.

Келнерът подаде листа и се отдалечи.

— Хубаво е — каза поуспокоена Чармиън. — Но не плащаш ти.

— Чармиън, ти помниш ли как преди година минахме оттук?

— Е?

— Тогава ти поиска да вечеряш тук, а аз не можех да те поканя и съжалявах за това. Сега имам.

— Много мило, откъде имаш?

— Пестил съм.

— Нима?

— Да.

Тя любопитно го гледаше. Изненадана, откри в него нови черти и нов израз.

Появи се лъскав никелиран съд с лед и шампанско. Чармиън вдигна чашата си.

— Въпреки всичко ти си ми симпатичен — замислена промълви Чармиън. И в изблик на внезапно откровение се оживи: — Дойдох, за да спя с теб. Напук на някои, които искат да съм им лична собственост.

Чармиън вдигна чашата си.

— За теб. Ти си стоманен любовник, знаеш ли го?

Дончо трепна при думите й, намръщи се, отпи и се свъси още повече. За първи път му говореха с такава цинична откровеност и за първи път в живота си пиеше шампанско. Очакваше, че шампанското е някакво невиждано, прекрасно питие. Вместо това на езика му пареше алкохолът.

— Не ти харесва виното? — попита Чармиън.

— Добро е — колебливо отвърна той.

— Добро ли? Божествено е! — И като видя, че Дончо не разбира, запита: — Колко долара получаваш седмично?

Той каза една цифра.

— Е, виждаш ли, това, което пиеш, струва повече.

— Чармиън — внезапно рече Дончо и я шокира: — Стани моя жена.

Помълчаха малко, през което време жената с любопитство наблюдаваше партньора си.

— Повтори още веднъж, не чух добре — помоли тя с твърде обидено лице.

Той повтори без колебание.

Дори по времето, когато нямаше така заможни любовници, самата мисъл за мъж дрипльо с мизерна заплата отвращаваше Чармиън. В деня на изчезването си бе станала метреса на богаташ, пред който дори Натингел й се виждаше беден. Изостави го без колебание ведно с още няколко не така важни любовници, между които и стоманения Дон, както тя наричаше българина. С новия я бе запознал сам Натингел, който също лекомислено бе повярвал в чувствата й. Сега изоставеният търсеше начин да си отмъсти: усърдно изравяше от миналото й стари връзки, някои забравени и от самата нея, за да ги разгласи. Така биеше по самолюбието на новия и изостряше ревността му. Беше го направил подозрителен до безумие.

След неочакваното предложение за брак в душата на Чармиън се бореха следните неща: желанието да унижи един мъж, изкушението, като му каже защо всъщност беше тук и, накрая, сладките спомени от кратката им любов. Последното се оказа най-силно. Широките рамене отсреща така й действуваха, че след кратка борба от обзелата я в началото високомерност не остана нищо.

— Искам да танцувам — остави тя всичко настрани. — Ще танцуваме ли?

— Не.

— Стани, моля те.

— Не искам.

— Без това ще ми бъде малко скучно.

Чармиън се премести по-близо до него и обви с ръце врата му. В този момент тя преди всичко отмъщаваше някому.

— Знаеш ли — запита Чармиън, обзета от сладостно възбуждение — колко е лошо да бъдеш жена? И да трепериш пред мъж нищожество? Не, не знаеш. Но сега аз плюя на всичко — и на този, който има парите в ръцете си, и на този, който държи нож. Сладко е да принадлежиш на себе си, да не се страхуваш… Защо не ме разбираш?

Дончо също не харесваше играта й, както и другите. Както тях вярваше, че тя ще се промени заради него. Така има търпението да я чака.

— Ти си вече здраво хваната някъде, а? — запита Дончо след кратко мълчание. — Сложиха ти чатала на врата, така ли?

— Не.

— Но те държат под контрол?

— На всяка жена й досаждат.

— Изглеждаш обаче по паралия от преди. Какво стана с твоя любовник Натингел?

— Недей говори така! — избухна Чармиън. — Ще ми развалиш вечерта.

Тя свали ръце от врата му и обидена, се отдръпна.

— Защо си дошла? — запита Дончо. — Някъде играеш нова игра и те е страх от нож или пистолет, така ли е? А тук, какво търсиш тук?

— Тук дойдох да се насладя на твоето безпаричие — ухапа го Чармиън. — Ти можеш да ми предложиш това, нали? Да се омъжа за теб! Боже мой. И къде ще живеем, в смрадливото общежитие ли? Какво глупаво самочувствие имаш.

— Твоят финансист беше човек, когото можех да убия с малкия си пръст.

— Точно това искам. Искам подобен човек. Имам нужда от него.

— За участие в твоите дела.

— Да.

— Аз ти предложих друго — участие в моите, в нашите дела. Делата на моето семейство. А срещу това ще ти помогна да се измъкнеш от собствените си каши.

Чармиън вече не на шега се разсърди.

— Глупак! Хората се ценят не по това, доколко приличат на вола.

— Един от двама ни наистина е глупак. Ти май се страхуваш от нещо?

— О! — побесня Чармиън. — Хапеш значи. А ти не продаваш ли себе си? Защо ти плащат? За работа. Даваш — взимаш. Всички търгуват. Всяка майка, която гледа да омъжи дъщеря си по-изгодно, всъщност гледа да я продаде за повече и това също е сделка. Друг е въпросът, че ти не умееш да вземеш това, което струваш. Длъжен си да приемеш предложението ми. По-добро никога няма да получиш. Аз умея да печеля, а ти ще ме пазиш.

Когато видя, че Дончо не реагира, възбудата й се засили.

— Първата ни среща с теб, след цирка, желаех, ти сам знаеш. Харесах те, там ти беше хубав.

Тя млъкна, възпряна от промяната, която забеляза в него.

— Ти ме презираш! — задавено възкликна тя. — Както искаш! Имал си идеали — глупости! Задръжки? Ха, живееш с представи, изостанали с векове. Но те ти носят нещастия. Ти си герой в очите на сънародниците си и глупав през погледа на всеки друг. Да, не гледай такъв! Ти си глупак! И нищо повече! Защо? Аз искам да спечеля! Аз зная как да получа онова, което ми се полага. А ти? Ти си нула! Имаш сила! Имаш на разположение младостта си за още няколко години, така, както я имам и аз. Как я използуваш? Кажи ми, кой е по-умен.

Речта й се струваше много вълнение. Искаше сама да си вярва. В действителност в душата си имаше само смут.

Дончо не отговори нищо. Всред царуващия в сепарето полумрак изглеждаше страшен и привличащ, изпълваше празнината и властвуваше над нея.

— Ако беше богат не бих те оставила — така е! В тебе има всичко, което може да се иска.

Чармиън млъкна.

Дончо гледаше красивото лице пред себе си. Ръцете, тялото, устните, харесваше обвивката. Отвътре беше нещо отблъскващо. Ето това беше жената, която обичаше. Стана и тръгна към изхода, като знаеше, че никога няма да я докосне вече.

Зад него Чармиън се смееше, за да го подразни. Келнерът го спря:

— Забравихте сметката, господине! — каза той с металически глас.

Тогава старият сервитьор получи в посещавано от богати заведение най-щедрия бакшиш в своя живот, който той не забрави никога: Дончо му хвърли парите, които бе пестил от години. За семейството си с жена, която не можеше да се казва Чармиън. Смехът отзад престана.

Навън Дончо осъзна, че се намираше се извън Хометенд — нищо за нейната кола и много за пешеходец. Вътре в ресторанта Чармиън започна вечерята си.

Дончо излезе на шосето и бързо пое по него. Едно само го безпокоеше: не искаше да преживее момента, в който Чармиън ще профучи покрай него. Свърна обратно, заобиколи ресторанта и се отправи в обратна на града посока. После слезе в канавката и се опита да разсъждава. Да отиде в Чикаго беше безсмислено, а да се върне в Хометенд не искаше. Спомни си за Стоил. Реши да се върне и го помоли да заминат. Нека отново бъдат заедно. Излезе отново на шосето. Отиваше, изпълнен с една нова решителност, да скъса с досегашното си битие, към света, в който желаеше по-друга роля.

Зададоха се светлините на камион. Той застана в средата на шосето. С ругатни шофьорът закова носа на тежкия „Форд“ едва на няколко крачки от него.

— Хей, ти! — извика шофьорът. — Какво искаш?

— Закарай ме до Хометенд!

— Я го виж! А друго не искаш ли? Махни се от пътя!

Машината застрашително изрева. Дончо продължаваше да препречва пътя й.

Край тях премина друга кола и Дончо видя как шофьорът на „Форда“ се опитва да го прецени. Може би не беше далеч от мисълта да кара напред, през него.

— Добре, качвай се!

Дончо зави пред носа на автомобила и едва направил няколко крачки, колата потрепна. Натиснал газта докрай, шофьорът се мъчеше да набере скорост, но товарът беше тежък.

Дончо скочи към кабината. Миг, който шофьорът очакваше.

Не успя в намисленото, само усети, че полетя, далеч върху асфалта. Изстина от страх. Едно желязо издрънка на няколко метра встрани. После чу изненадващо спокоен глас.

— Удари ли се?

— Н-н-не…

— Тогава ставай!

Непознатият потърси желязото и му го върна. Шофьорът отново го стисна.

Дончо зае свободното място в кабината и пред тях забяга осветена от фаровете асфалтовата лента на шосето. Двамата се поглеждаха под око.

Шосето минаваше край завода.

— Спри тук — каза Дончо — На работа съм.

Това порази водача на машината. Готов на всичко, той очакваше каквато и да било изненада, но не и тази.

— Какъв, по дяволите, си ти? — той погледна към съседната седалка.

— Работник.

— Каакво-о-о?

Шофьорът недоверчиво го изучава известно време. Груби ръце, широки рамене, но пък скъп костюм…

— Никога едно пътуване не ми се е виждало толкова дълго!

Дончо си замълча.

— Кой ли от работниците има пари за своя кола? — продължи, освободил се от предишната си вцепененост, шофьорът. — Да беше казал веднага! Нямаше да…

На главата си Дончо имаше само опърлено. В момента на изстрела се беше навел.

— Пари-и — повтори Дончо. — Да, пари! Но аз ще ти платя пътуването!

— Глупости! Кой ти иска нещо, дявол да го вземе!

— Казвам се Дончо Колев. Ще ме намериш, когато чуеш за мен.

Шофьорът, учуден, го изгледа, но не попита за нищо. Пред вратата на завода спря, както му бяха поискали.

— Тук все ще прекараш някак до сутринта. Ще работиш недоспал, но нека ти е за урок — друг път не скитай! Прощавай за това — и той показа главата си.

— А ти не забравяй какво ти казах: ще чуеш за мен. Тогава ела да получиш от парите, които аз ще печеля!

— Добре, добре! Ще дойда, като забогатееш, но от този вход никой не е излязъл милионер. Довиждане, съпернико на Рокфелер! Все пак, ти се биеш невероятно добре!