Петър Лазаров
Кеч ес кеч, Дан Колов (1)

Предговор

Здравейте приятели!

Имам да ви кажа много неща и, тъй като не зная ще успея ли някога отново да отпечатам нещо, ще използувам предговора.

Книгата замислих през далечната 1960 г. Тогава бях впечатлен от разказите на дядо ми Динко за минали преживелици и няколко вече няколко години преди бях записвал разкази на участници в балканските войни, в преврати и в събития, в това число и 9-ти септември. От приятелите на Дан Колов и от двата пола по онова време мнозина бяха живи и в добро здраве: Хари Стоев, Димитър Стойчев, Е. Георгиев, Катя Попова и много още, тъй като става дума за един общителен и популярен човек.

„Кеч ес кеч, Дан Колов“ излезе от печат през 1969 г., а през март 1970 г. тогава никому неизвестният литературен критик Кеворк Кеворкян писа в „Литературен фронт“, че използувала аксесоара на упадъчната западна литература. Такива бяха тогава времената, когато си искрено възмутен от упадъчната западна литература, високо отиваш, да му мислят тези, които не се възмущават.

По-късно и други постъпиха като г-н Кеворкян, затова много време никой не чу името ми. Дори и когато се споменаваше книгата за Дан Колов, то това ставаше така, сякаш тя няма автор и някак си се е самонаписала.

Не само литературната ми дейност бе обаче причината. През 1962 г. написах едно писмо на тогавашния съветски премиер Никита Сергеевич Хрушчов, с което споделях с него приблизително следното: така не може да се продължава с парите. Нямат тази роля, както при капитализма, но и качествата, които са загубили, например ролята на стимул, не са ефективно заменени с нищо. Поради това предлагах други измерители на човешката полезност и стимулиране според тях.

С годините доразвих тази си идея, методите за оценка полезността използуваха компютри, за да има име този подход нарекох го индексна кибернетика и упорито предлагах индексите на комунистическите големци — на покорния и плах послушник др. Тодор Живков, но не защото се надявах, че ще поеме отговорност, а за да не се обиди и почувства пренебрегнат. Разчитах на съветските генерални секретари, защото те единствено имаха власт, за да започнат някаква практика без да ги посекат като ревизионисти. Не съм пропуснал и Горбачов, разбира се, на него писах също.

Изглежда, обявили ме бяха едновременно за едра риба и за нещо неудобен, защото в живота ми се наложи да се справям с всички възможни полицейски номера, някой от които тогава имах за много гадни — намеса в личния живот, доходите, здравето, подслушване, следене, подвеждане и провокации, вербовани началници и какво ли не, неща за които само бях чел и слушал, а други някой от тях преживях като уникални, тъй като още ги няма и в романите…

Никак не съжалявам обаче за това, то ми отвори очите за много неща и ми даде една уникална гледна точка. Накрая така се бях специализирал, че можех да изпращам цели оперативни поделения кажи-речи, където пожелая — да търсят тайници и много още неща, след които все лошо пострадвах, но оцелях с поносими щети.

Всичко това не ми попречи, не престанах да работя и за вас, читателите, за децата или внуците ви, защото изобщо не знаех кога ще излезнат книгите ми и дали ще се издадат или пък ще се унищожат. Ето по-важното от двадесет и петте романа, които сътворих от 1960 г. насам:

1. Сянка от вечността — исторически роман за възцаряването на Асен и Петър. Написах го, за да кажа на българите, че страната им и друг път е възкръсвала. А тогава, през тоталитаризма, беше нужно да се припомни това. За мен Асен и Петър са дали един вечен пример.

2. Неща за размисъл — съвременен роман, него написах през седемдесетте години. Беше израз на презрение към изкуствените ценности, всред които тогава бяха и такива отвратителни неща като угодничеството, мързела, двуличието, „ликвидирането“, а инак казано по нашенски, убийството на врага… С „Неща за размисъл“ отправях зов към младите да не ги приемат в сърцата си.

3. Случки в страната Ел — това пък бе фантастика. Чрез средствата на фантастиката целех да предизвикам размисъл към първите национални катастрофи от новата ни история, последвали Балканската и Междусъюзническата войни и ролята на чужда агентура в това време.

4. Минути с Големият дявол — фантастика. С този роман предсказах големия тарикат Горбачов, още когато никой не знаеше името му. Направих го, защото считах, че афиширането на фалшив морал е в състояние да погуби една планета, която в романа бях нарекъл Планетата на Щастието. Е, цяла планета не отиде, но Страната на щастието, Съветският съюз, къде е той днес…?

5. Любовта на ЛИ — това мисля, че е най-значимата ми книга. Нищо в нея не е измислено. Всичко се е случвало — с мен или пред очите ми. Описва репресията (или може би е по-точна дума безчестието, наречено „кадрова политика“ в йерархията на комунистическата система, или, инак казано, най-гадната от репресиите на тоталитаризма. Но ги има и другите, не така видимите начини за малтретиране, не тези като тоягата на Газдов, другите, по-фините, тези, които лишиха покорените народи от личности, а оставяха непокътната посредствеността, та и величаеха фалшификати, дори и когато те бяха така явни, така карикатурни като Брежнев в последните му години. Великият кадровик, ДС разбира се присъства и е на истинското си място, както бе в живота ни, а не както е описано в романите на нищо не патилите западни автори.

И така, както вече споменах, написах общо двадесет и пет романа, а един от тях, „Волята на Великият хан“, роман за победите на Хан Крум дори успях да издам през 1979 г.

Четвърт век не се превих, не се продадох, не се присъединих към тях от страх, от корист или пък защото „всички правят така“. Работих не за да стана част от комунистическата полуинтелигенция, и не за предно място в пълната с психопатологични нюанси „революцията“, която същата полуинтелигенция направи, когато нейната родна майка, БКП, сама реши, че е време някой по прикрит носител на нейните идеали (може би по-точно идеал, защото май злоупотребата с власт беше единственият) и недъзи да я наследи. Своите истини казвах, за да живее чрез мен българската, свързана със страната и благополучието на народа си откровена, честна мисъл, както и за да подроня усещането им за всевластност, всесилност, могъщество… Сложно е да живееш в общество, където „не наши“ писатели и мислители не са желателни. Няма друг, който има така дълъг опит в тази игра — другите загубиха и се самоубиха. Някои твърде рано и лесно. Спомнете си Пеньо Пенев. Но имаше и още. Останали никому неизвестни, въпреки че вероятно с някои от тях в други условия и в други години не само народът им, а може би и човечеството би се гордяло с тях. Заминаха си с унищожено творчество. Потулени завинаги.

Чрез „Кеч ес кеч Дан Колов“ правя опит да се завърна при читателите. Същите, които преди четвърт век изкупиха тази книга за три дни от книжарниците. И да се запозная с нови хора. С едно ново поколение.

За съжаление днес бившите партийни угодници вече като собственици на частни фирми затрупаха пазара с порнография и насилие. Не това са нашите истински традиционни ценности. Ние, българите, нищо не дължим на бързата стрелба. Нито на родоотстъпничеството. И най-малко на насилието, чиито жертви често сме били. Тези „ценности“, не са много по-добри от идеалите на комунизма в сталинско — съветски вид и не водят изповядващият ги до по-добра участ. В частност, в днешно време, например на борците не донесоха нищо добро.

Нашият Дан Колов е не само голям борец. И други талантливи спортни победители сме имали, но неговата слава е рядкост, а това не е случайно, нито пък е дошло даром.

Изобщо, цели 1300 г. БОРЕЦ никога не е било случайно явление в страната ни. Те са били в елита на старобългарската бойна сила и са наследници на прастари умения и традиции. Те са били всред хайдутите както е бил Караджата и са ставали извор на гордост, крепяща духа на угнетения в годините на турското робство. Били са подвеждани и отравяни, но не и унищожени. Нито физически, нито пък с по-страшното, моралното унищожение. Аз и сега вярвам в тях, пак ще се гордеем със силни и честни мъже, ще видите.

Всред една славна плеяда се е откроил Дан, това той дължи още на човешката си същност и идеалите си, не само на мишците. Днес, а и завинаги ние ще имаме нужда от частица от него в душата си, или, просто казано, да бъдем потомци на достойните си предци, негови потомци. Разказвайки за него, давам ви примера, вземете го. Заедно с трудолюбието, родолюбието, уважението към достойния за уважение, а не към нагаждача, липсата на завист и готовността за помощ за възхода на истинските, непреходни ценности.

Книгата ми „Кеч ес кеч, Дан Колов“ за мен е ключ към издаването и на другите, има ли най-ценното, читатели. Вие решавате. Читателите. Без ДС. Вместо ДС.

Всеки в нашата страна, независимо от своята възраст, е слушал нещо за Дан Колов, тази колоритна и донякъде загадъчна фигура на ринга. Дан Колов блясва на хоризонта на българския спорт така ярко, както малцина преди него. Но в родината си той пристига едва след като има зад гърба си шумна слава и репутацията на най-силния човек в света. Появяването му е изключително навременно: той съживява един от най-старите спортове на нашите земи — борбата, провежда едни от най-посетените състезания в нейната история.

Сякаш изпълнил с това своята мисия, Колов внезапно изчезва, превръща се от „най-силния човек в света“ в спомен. Респектиращ поради това че вестниците от неговите дни го описват като човека Кинг Конг, наречен така по името на безмилостна горила владетел.

Дан Колов се появява на ринга спокоен и безразличен, бори се уверено и побеждава. Но случва се спокойствието му да изчезне. Тогава предизвикалият го противник просто изхвърча над въжетата, запратен от могъща сила. Всички знаят, че притежава огромна енергия, ловкост, владее до съвършенство множество хватки.

Такъв го помнят по-старите у нас, може би такъв го помни и светът. Следователно не помни много. Защото човекът, това не е неговата външност. И все пак кой е този, когото възторжено наричаха „кралят на ринга“?

Възрастните в родното му село го помнят като буйно момче, което напуска родната стряха твърде рано. В жилите му тече горда, непокорна кръв. В трудната задача да опише човека, освен бореца, авторът имаше в помощ куп стари вестници, няколко живи съвременници, повечето от които го познаваха от периода след идването му в България, брата на Дан Колов, Георги Колев, който неизлизал никога от родното си село помнеше твърде малко… Искрената помощ на Димитър Стойчев, един близък и неразделен другар на Дан Колов от последните години на живота му, спомогнаха много за добиване на по-осезателна представа от тази, която даваха вестниците, подчертаващи често грубата сила, сензационното и дори животинското у бореца.

Добре запазени спомени споделиха също така Георги Георгиев и Крум Петров.

Така пред автора се очертаха два периода от живота на големия борец — възходящ и друг, който може да се нарече низходящ, въпреки че и през него Колов съхранява високо спортно майсторство и има блестящи победи. Възходящият води до върха на славата: победата над Деглан и спечелването на „Диамантения пояс“, а низходящият настъпва, когато Колов, може би уморен от победите и голямото напрежение, в което е протекъл целият му живот, решава да се отпусне и си почине.

Прекъснах книгата си в момента, който счетох за начало на втория период. Направих това, защото имах желанието да покажа на читателя един труден, един криволичещ, може би не най-добрия от всички възможни, но направляван от желязна воля път на спортист, а не падането на великана, макар и то да е поучително. Поучително с това, че в последния период Дан Колов не съумява да запази здравето си, главната и високо хуманна цел на спорта, не съумява да подбере дори приятелите си, някои от които и до днес са обвинявани в користолюбие.

Избрах първата, силна част от живота му, макар и там да стоях изправен пред нова трудност: докато последните години от живота си Дан Колов е прекарал в България и за тях могат да се намерят свидетели, то възхода си той бележи в други страни и за него можем да разполагаме почти само с това, което дава пресата(често тенденциозно) или за което е разказал някога сам той.

Така за противници и приятели, някои още живи някъде в САЩ, Франция, Канада или Япония, трябваше да се пише само по оскъдни данни. Това даде известен отпечатък на книгата, наложи промени и измислени имена, въвеждане на допълнителен персонаж. Така например образите на Джери Маринов, Кардинала, Зина, Лиза и други не представят никого. Те не характеризират действителни лица, а влиянието на определена среда. Едно коварно блато, в лепкавата тиня на което са погребани много таланти…

Авторът благодари на всички, които със своите спомени за бореца му спомогнаха да събере материал за книгата, а така също и на редица спортни деятели(з.м.с и з.тр. Райко Петров и др.), които с ценните си съвети и съдействие улесниха неговата задача, както и на ЦС на БСФС за оказаното съдействие.