Петър Лазаров
Кеч ес кеч, Дан Колов (5)

Глава 4
Към Скалистите планини

Както други девствени кътчета на земята, така и Скалистите планини бяха място, където е по-леко да се изгради силно тяло. Чист въздух и по-малко от опасностите и съблазните на цивилизацията, за подобно дело то е направо късмет. Отделно, в особеностите на тези планини влизат гигантски секвои, появили се на света тогава, когато той не е познавал Колумб — петстотин годишни. Там шумят и гейзерите на прочутия Йелоустън парк. В прозрачните му скали от остъклена лава слънчевата светлина се разсипва във всички цветове на дъгата. Има още големи, трудно проходими гори, дълбоки пропасти и бистри, бързи реки.

За да градят тънката линия на железния път заживяха на малко, наскоро отвоювано от дивата природа пространство от стотина метра. Имаше надвиснали скали, с дървени къщички в подножието им. Земята още беше изпълнена с остри отломки от взривовете на динамита, с който бяха разчиствали терена. Но най-голяма забележителност си оставаше въздухът. Тук той не се диша, той просто се пие, сам влиза в гърдите и оставя там чудна, здрава миризма на бор и трева. Специално за тези, които току-що пристигнаха, из него се носеше лъх на топла храна от кухнята.

Влакът разля тълпа емигранти с разноезичната им глъч.

Българите тръгнаха покрай линията с надежда и да открият сънародници. Предчувствието не ги излъга.

— Ето! — каза някой.

Наистина, край линията неуверено се оглеждаха други трима. Единият от тях изпъкваше по-ярко — мустакат, с черни очи и широки рамене. Беше най-висок и държеше ръцете си скръстени на гърдите си. Стоежът му приличаше на поза, малко старомодна, но все пак някак мъжествена, хайдушка. Изглеждаше сериозен, красив човек. Видът му предразполагаше. Другите двама си приличаха като родни братя и изглежда наистина бяха такива. Имаха еднакъв ръст и еднакви румени лица. Мустакатият пръв видя приближаващите се и също ги позна.

— Ха! — възкликна той. — Че тук имало още българи!

Едрият мъж пристъпи напред. Двете групи се гледаха.

Наблизо мина американски разпоредител и им каза нещо.

Нямаше ледовете, те станаха приятели от първо виждане.

Така близки, както могат да станат само хора, които за в бъдеще са решили да се опират един на друг.

— Елате! — покани ги високият. — Тези са руснаци. Пътувахме с тях. — Той показа някъде напред. — Казвам се Илия.

Настаниха ги в една малка барака, в самия край на редицата постройки. Веднага зад нея започваше тясна, лъкатушеща нагоре между скалите полянка. Получиха и топла храна. Супата беше за българските представи безвкусна, но върна доброто настроение и създаде усет за по-голяма увереност.

Хранеха се в нещо като обща столова върху дълги маси, сковани от неизгладен чам и покрити с навес. Намираше се близо до единствената тухлена постройка — управата на лагера.

След храна ги събраха пред стълбите.

Надзирателите ги подреждаха като новобранци. Шумът и бъркотията отстъпваха място. Първи се строиха десетината германци. Редицата им беше права и спокойна. Стояха с прибрани пети, търпеливо. До тях лъкатушеше линията на сърбите, чехите, поляците. На самия край постоянно менеше очертанията си колебливата френска част, а след нея на фланга италианците безгрижно проваляха старанията на надзирателите да ги наредят в някакво подобие на обща група.

Разделиха ги по обекти и бързо ги освободиха.

След изпълнения с тревожна шетня ден започна приятна вечер. Всичко, което през деня изглеждаше чуждо, се стопи някъде из тъмнината. Намериха лавка, месо, на огъня зацвърчаха шишчета, а тревата миришеше подобно на тази от прохладните поляни на родния Балкан. В сърцата се появи приятна отпуснатост. Наблизо премина сърбин, който ги изпсува. Махнаха му приятелски — та той е почти роднина.

— Ех, България! — промълви Пазванта, едрият мустакат мъж. В гласа му звучеше тъга.

Дончо толкова много хареса новият им приятел, че от другия край на огъня не сваляше очи от него: силен, сръчен, умен, добър… С никой друг не можеше да се говори така, както с бай Илия Пазванта, така го наричаха по име и прякор. Нямаше и от кого другиго да се научат толкова много полезни неща.

Още в първата вечер пропя гайда. Свиреше единият от братята. Караше го някак тъжно и проточено, така, че позагубиха оптимизма.

Тогава стана Пазванта. Свали и удари шапката си в земята.

— Весело, Христо! — гръмко нареди той. — Не сме дошли тук да мрем. Пък и да се мре може по инак.

Илия заигра ръченица още преди гайдата да смени ритъма. Дончо беше във възторг. Другият от братята се наричаше Киро. Той умееше да пее, вървеше му и хорото.

От разни страни на лагера също се зачуха песни. Един вид първият ден се отбеляза и отпразнува.

Изгревът ги завари недоспали. Надзирателите ги притесняваха.

Времето едва стигаше да плиснат няколко шепи вода на очите си. Настъпила бе ранна есен и по бреговете на поточето вече блестяха ледени люспици.

След ясното, кристално утро планината тук, капризна като навсякъде другаде из света, ги дари със студена, млечно бяла мъгла. Тази мъгла пълзеше по склоновете във вид на причудливи, непостоянни, трепкащи при всеки полъх облаци. Мокреше дърветата, скалите и хората.

Българите работеха на предната, достигната от строителите точка. Тук платното на бъдещата линия опираше в склона на скалист връх. Предстоеше прокарване на тунел и разкъртените скали грозно зееха. Край взривените места се търкаляха остроръбести късове. Към бъдещия тунел се промъкваше по още непрочистеното платно теснолинейка. Около двеста метра по-назад бумтеше каменотрошачка, която надробяваше камъка за настилка.

Тук се извършваше най-тежката и неприятна работа. Всичко само на ръка. Скалните късове се товареха и превозваха.

Неравните им ръбове понякога режеха ръцете. Наклонът затрудняваше извоза. А скоростта, с която се движеше „челото“, определяше всичко останало, в което личаха така важни неща като сроковете на завършване и печалбата.

Мистър Смит беше амбициозен, сух по тяло и обноски предприемач. Не всеки можеше да строи линия между два океана. Мистър Смит беше заложил твърде много на тази карта. Затова споделяше несгодите на планината, липсата на удобства и лично искаше да е навсякъде. Най-вече при „челото“, разбира се. Мистър Смит воюваше за този обект с опит и невероятна стръв.

— Как е? — трескаво запита той ръководителя на челната група малко след започване на работа.

— Много добре, бос.

Мистър Смит не хареса отговора. Изглеждаше прекалено безпроблемен.

— Доволен ли си от новите?

— Да, бос.

Мистър Смит ритна едно камъче и продължи. След него заподтичва надзирателят Кент, размахал косматите си ръце с лопатообразни длани.

Мистър Смит спря съвсем малко при каменотрошачката. С машини и ясна организация нещата са винаги лесни. Трудното е там, където се залага на черноработника. А човекът е сложно същество.

След няколко крачки мистър Смит изумен спря. Срещу него бавно пълзяха препълнени вагонетки. Той ги пропусна и видя, че в последното е опрял гръб мъж, не, по-скоро юноша, ако се съди по много младото лице.

Към мистър Смит момъкът не погледна. Вършеше си работата и толкова, нищо друго не го интересуваше.

— Грийнхорн?

— Особен човек, сър — бързо отговори Кент. — Наблюдавам го цяла сутрин. Не почива, изглежда неуморим. Когато вагончето спре, сам товари. Интересен случай, рядко са като него.

Шефът се задържа дълго, твърде дълго на обекта. Отиде си замислен, без да направи забележка. Невероятно, но не дотолкова за обекта. Впечатли го младият работник и той просто го хареса.

Физически тялото на новодошлия представляваше една симфония на великия творец природата — симфония на разумния строеж. Но още по-впечатляващо беше желанието с което работеше. С което търсеше най-тежкото.

В канцеларията си Смит Джесъс прегледа списъците на новопристигналите. Намери имената на разпределените в „челото“ и прекара пръста си по стоящите срещу тях данни. Шестима нямаха нанесена националност. Той натисна бутона на бюрото си. Секретарят, добре платен и квалифициран, дойде веднага. Мистър Смит не търпи нищо посредствено край себе си, и ценеше всичко „супер“.

— В кантората за наемане са направили пропуск — мистър Смит посочи листа. — Поправи го.

Шефът подаде списъка и секретарят мигом изчезна с листовете в ръка.

— Къде се намира тази страна? — запита мистър Смит, след като пропускът беше поправен.

— Не зная, сър.

— Не са ли руснаци? Тази сутрин говореха с тях като че на един език.

— Наистина не зная, шефе.

— Достатъчно.

Привечер, когато му остана повече време, мистър Смит извади от едно шкафче глобус. Потърси измежду никелираните меридиани, но не намери страната. Това не беше по характера му, да оставя нещата си недовършени.

— Извикайте някой от тях — заповяда мистър Смит. — Онова, силното момче. Любопитен съм да го видя отблизо.

Мистър Смит запали цигара. Пушеше малко, само определена марка и само вечер. Зачака.

В същата тази вечер из бараките нямаха снощната охота за песни и танци. Някои лежаха като пребити, други разговаряха, а трети просто се наслаждаваха на удоволствието да не правят нищо.

Що се отнася до българите, те пък споряха.

— Това е глупаво — Пазванта изглеждаше готов да се горещи.

— Защо? — възропта Дончо, като в тона му всичките му симпатии към Пазванта просто не личаха. — Ти май се опитваш да ми заповядваш, а?

Пазванта гневно скръцна зъби.

— Не ти заповядвам, а те уча, хлапак!

— Не можеш да ме учиш, като ми говориш така.

— О, искал да бъда любезен!

В леденото мълчание, с което се посрещнаха думите му от околните, Дончо долавяше упрек, но това го правеше само по-упорит.

Не че имаше нещо против Пазванта, но беше честолюбив и не понасяше да му се горещят и заповядват.

— Слушай — все така настоятелно продължи Пазванта, — надзирателите искат от нас да работим като теб.

— Работете — с чувство на превъзходство отвърна Дончо.

Братята кимаха с укор, Стоил си мълчеше, а Киро благоразумно изчезна на някъде. Руснаците и германците от останалите 14 места в бараката нямаха нищо напротив да набият Дончо.

Пазванта каза:

— Всяка работа си иска „чалъм“, момче, недей тъй.

— Аха, така ли?

— Така. Искаш да покажеш, че си най-силният и издръжливият човек в лагера, това ли?

— И това да, какво, лошо ли е?

— Суета! — извика един руснак. — А още е много млад…

— Е — възкликна Пазванта. — Значи, време е да ти покажа какво е чалъмът.

Дончо нямаше нищо против. Избраха малка полянка зад бараката. Излязоха всички, а скупченото множество събра още зрители.

В кръга от любопитни противниците се съблякоха до кръста.

Дончо изглеждаше наежен, готов за борба. Пазванта излъчваше спокойствие и сигурност. Той търпеливо изчакваше знак за започване. Когато Стоил, одобреният и от двете страни за съдия, го даде, едрият мустакат мъж дори не се помръдна. Изчака противника си и, като мигновено съобрази предимствата, които му даваше прибързаността на другия, със силна впечатляваща поради едрото му тяло пъргавина, се хвърли на земята и хвана петата на Дончо. Повдигна я и натисна коляното. Изненада, болка. Дончо загуби равновесие и друсна тежко на земята. Пазванта се изправи. Неприятно хихикане пришпори Дончо. Той се хвърли, този път с главата напред, право в тялото на противника.

Втория път Пазванта само се отмести и го спъна. Дончо смешно падна по корем. Още два пъти той се хвърля сляпо, все със същия успех. На третия се изправи и бавно тръгна напред. Все още му се струваше, че за падането си е виновен повече сам и не вярваше в дяволската сила на хватките. Опита се да достигне главата на Пазванта. Лесно му се удаде, дори я стисна между краката си. Тогава неочаквано полетя нагоре. Размаха ръце и безсилен се свлече надолу. Падна по глава. Усети силна болка във врата, пред очите му пробягаха червени светкавици. Остана така, както падна. Секунда или две. Съвзе се бързо и изненадан видя над себе си лицето на Пазванта. То закриваше всичко останало, но то не беше лице на тържествуващ човек. Към него гледаше добрият сънародник, който го посрещна така мило край линията. Всичко бе чисто и искрено.

— Дончо! — Пазванта го разтърси за рамото. — Дончо, бре, чуваш ли!

Дончо се изправи, без да крие болката от падането.

— Сполайти, бай Илия. Майстор си!

Пазванта се беше борил стотици пъти като народен борец, но тук получи нещо повече от награда — възхищение. Дончо не каза, че иска да стане като него, но в този момент той вече имаше бъдеще. Бъдеще, което никой не виждаше по-ясно от Пазванта.

Не искаха да говорят, а и нямаха време. Секретарят на мистър Джесъс и Киро разтревожено се втурнаха в кръга.

— Вика те босът — съобщи Киро.

— Защо?

— Не знам.

— А ти къде?

— Аз ще превеждам.

— Хайде! — подкани ги секретарят.

Дончо се подчини неохотно. Стоил метна на голите му рамене палтото си.

Пазванта, след като предположи, че предизвиканата от него борба е причината за неочакваното повикване, поиска да дойде с тях. Секретарят го отстрани.

Зрителите се прибраха недоволни в бараките, след като освиркаха секретаря.

Когато повиканите стигнаха резиденцията на мистър Смит Джесъс, шефът допушваше цигарата си.

— Повиканите пристигнаха, бос.

— Да влязат.

Влезнаха.

— Защо е гол? — мистър Смит посочи Дончо.

Под сакото се виждаше късият врат и започващите веднага от него раменни мускули. По гърдите имаше малки, черни, току-що покарали косми.

— Сварих го да се бие с един, сър.

— О! Той се бие? Днес? След такава работа!

— Да, сър.

— Дявол да го вземе. А аз мислех, че няма дори да мръдне.

Мистър Смит се засмя сухо.

— Той наруши дисциплината, бос. А тълпата е на негова страна.

— Дисциплината! — повдигна вежди мистър Смит. — О, всеки може да се бие с когото си поиска. Свободни сте.

Но едва стигнали вратата, шефът отново ги спря.

— Елате тук.

Кимна към глобуса на бюрото.

— Покажи ми къде се намира…

— България, сър — напомни секретарят.

Киро избърза и пое кълбото.

— Ето, сър.

Смит Джесъс погледна малкото квадратче. В него дори нямаше място за цялото име и пишеше само „Bul“. Неправилното съкращение му бе попречило да се справи сам с картата.

— Окей, вървете да спите.

Всички излезнаха, но мистър Смит остана още малко неподвижен, загледан в глобуса. Какво ли криеха още разноцветните му полета?