Петър Лазаров
Кеч ес кеч, Дан Колов (16)

Глава 15
Борба с мечка

Колибата на Чарли беше островърха дървена постройка край кристално бистро езеро. Ограждаха я вековни борове. Едно прекрасно място, което така убедително показваше величието на природата, че на човека не оставаше друго, освен да й се наслаждава. Нищо не можеше да запълни така трайно душата с приятни усещания, както ежедневното общуване с хладния вятър, ледената вода и сладкия боров въздух.

Колов намираше природата за единственото средство, способно да въздействува върху човека цялостно — за физическото и психическото му укрепване. Ето защо обичаше това място и го посещаваше преди всяко дълго турне. Вечерта до заминаването той прекарваше като другите — седнал на топлата меча кожа край огнището. Тук малко говореше, по-често гледаше неподвижно в една точка.

Точката представляваше процеп, през който проблясваше светлина от огнището. Изпърво не харесваше този начин на почивка, но после откри, че с негова помощ се отморява прекрасно. Съсредоточаваше цялото си внимание върху процепа. В началото това му се удаваше с труд, но после приучи и мисълта да се предава на желязната воля. Отдавна мина времето, когато Колов не обръщаше внимание на дребните подробности. Сега той добре знаеше цената на съвършенството и важността на първата победа — победата над себе си. Чарли също мълчеше, понякога пушеше. По редките, случайно изпуснати думи Дончо разбираше, че Чарли чете абсолютно всичко за него във вестниците, но никога не го питаше за нищо. Затова остана изненадан, когато веднъж в общото мълчание златотърсачът се поинтересува откъде е емигрирал. Това той естествено също знаеше, то можеше да се прочете и научи от много места.

— От България — отговори Колов. Тогава Чарли му донесе две снимки.

— Познаваш ли този?

Бяха Никола Петров и Корберт. Дончо често бе слушал за предшественика си, но никога не би предположил, че снимката на прославения сънародник може да стигне и дотук.

Запита кой е този Корберт. Всъщност много добре знаеше за прословутата борба на Петров с протежето на зараждащия се бандитизъм. В света на борците тя се разискваше повече от двадесет години. Всеки знаеше за нея.

— Някога Корберт постъпи с мен така, както Збишко с теб — каза Чарли. — След срещата с Корберт Никола Петров спечели титлата „Шампион на Америка“, а беше вече „Шампион на века“, на миналия — продължи Чарли. — Голям борец, безстрашен и честен човек. Българин.

— Родните ни места са много близки! — избягна конкретния отзив Колов.

Индианецът взе снимката и я огледа отвсякъде. Чарли я дръпна от ръцете му.

— Гледал ли си тази борба? — запита след кратко мълчание гостът.

Чарли кимна — да. На Дончо му се стори, че надникна в едно скрито кътче от душата на бившия борец. Чарли обожаваше Петров.

Така и симпатията му към Дан Колов ставаше по-ясна.

— Този път ти почти не ходиш на лов! — забеляза домакинът.

— Тренирам — отговори Дончо.

— Загинал Джими Фиш, един стар ловец.

— От какво?

— От мечка.

— Следващият път ще ловуваме на мечки, Чарли.

— Ти няма да дойдеш повече тук, Дан.

— Защо?

— Защото отиваш в Европа.

Този път Чарли бе познал. Европа — България. Почти не можеше да мисли за друго. Нима носталгията вече личи по лицето му?

— Бих желал там да имаш най-доброто представяне в живота си, Дан.

— И аз искам същото — отговори Колов и излезе. Не искаше вълнението му да проличи.

На сутринта той откачи пушката от покритата с фотографии на борци стена и тихо потъна в сянката на гората. Не се обади на никого. Чарли беше отишъл с индианеца при съседите — на петнадесет мили от тук.

Дончо не взе патрондаш — само мушна два патрона в цевите. Дори не погледна с какви сачми са заредени. Хвърли пътьом храна на кучетата и затича. Сменяше ритъма на движението — бегом — ходом, бегом — ходом.

След няколко часа седна да почине върху дебел дънер и погледна слънцето. В този момент шум от чупене на клони го накара да се изправи.

Повдигна пушката и свали предпазителя. Насочи вниманието си изцяло по посока на бързо приближаващия шум. Всред храстите се показа главата на разпенен елен с красиво разклонени рога.

Богатата корона накара Дончо да стреля още в същата секунда. Даден от близко разстояние, изстрелът сполучи.

Ловецът подпря пушката на дънера и зарадван, затича към така лесно придобитият трофей. И веднага трябваше да съжали за непредпазливостта си — еленът беше налетял на него, гонен от голяма черна мечка.

Човекът и звярът се гледаха неподвижно няколко секунди. Мечката изрева и пристъпи напред.

Ловецът се опита да избяга, но се подхлъзна.

Мечката, подгонила го само за да го пропъди от тялото на елена, спря, но Дончо не се решаваше да бяга повече. През време на тичането изпита ужасното чувство, че всеки момент го настигат. Знаеше, че не трябва да се бяга — дори кучетата на село не хапят този, който не се страхува от тях. Докато търсеше наум най-безопасния начин да се оттегли, мечката се изправи на задните си лапи. Сега ревеше заканително.

Делеше ги само един дебел боров ствол.

Звярът се опита да посегне зад дървото и да достигне човека. Няколко секунди двамата се въртяха около ствола и Дончо трескаво търсеше изход. От всички видове смърт тази му се струваше най-глупавата.

Ноктите на хищника докоснаха и разкъсаха ръкава на палтото му. От раненото рамо потече кръв. Почти инстинктивно ловецът светкавично хвана подаващите се иззад дървото лапи. Сега от зъбите на звяра го делеше вековният дънер и както и да го обикаляха, той оставаше винаги между тях.

Мечката протегна глава и се опита да го стегне със зъби. Иззад дървото се надвеси зиналата паст и заедно с нея долетя лъхащият на кървава мърша дъх. Не повече от десет сантиметра деляха главите на човека и животното.

Отново неуспяла, мечката пак се завъртя. Заедно с нея вкопчилият се в лапите й Дончо обикаляше ствола. Не изпитваше страх. Знаеше, че има само още един шанс — пушката. Цялото му същество, цялата му енергия беше съсредоточена само върху една цел — да даде точен изстрел с нея. Значи, докато все още държеше лапите на звяра, трябваше да реши кой е най-добрият път към оръжието. С най-големи шансове за успех.

Пушката беше подпряна на поваленото дърво. Вече разярена не на шега, мечката обикаляше, драскаше кората и ревеше. На моменти ревът затихваше в задавено, злобно ръмжене. Едната лапа се изплъзна от ръцете на ловеца.

Той дръпна с всички сили другата, която все още държеше, и се спусна към дънера. Зад гърба си чуваше тихи, догонващи стъпки. Спрял да реве, звярът гонеше убийствено мълчаливо.

Дончо летеше към поваления великан, наведен напред, почти опиращ земята с ръцете си. Метър, половин… Грабна пушката и с отчаян скок прелетя над дънера, завъртя се във въздуха и натисна спусъка.

Пушката избълва заряда си от няколко сантиметра. Синкаво облаче барутен дим затъмни гледката.

Дончо се отпусна по гръб. Гледаше небето и разкъсаните бели облаци по него; боровете и осветените им от лъчите на слънцето върхове бяха неземно красиви!

След като стана, той покри труповете на мечката и елена с клони и потегли по най-краткия път към колибата. Искаше да вземе фотоапарат и да запечата на филм незабравимата поляна.

Вечерта Чарли го завари да промива снимки. В ъгъла съгледа прясна меча кожа и глава на елен.

— Не зная как да приготвя трофеите — каза му Дончо, като показа към тях.

— Това остави на мен — отговори Чарли и се залови да търси дупките от сачмите по мечата кожа. Когато не намери нищо, започна да разглежда снимките.

— Стрелял си в устата? — запита той.

— Не зная, в бързината не видях къде стрелям.

Чарли с удивление разглеждаше оскубаните краища на лапите, където бе хващал Дончо, докато той му разказваше чудното си приключение.