Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Петър Лазаров
Заглавие: Кеч ес кеч, Дан Колов!
Издание: първо
Издател: ДИ „Медицина и физкултура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1969
Тип: биография; роман
Националност: българска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7752
История
- — Добавяне
Глава 1
Към Америка
Старата „Италия“ напрягаше до крайност своите осем хиляди конски сили. Мръсните зелени вълни с грохот разбиваха хладните си води в потъмнелия борд на вече преминалия първата си младост параход. Далеч зад кърмата се виждаха последните, губещи се в хоризонта очертания на стария материк. Високият нос равномерно се издигаше и забиваше в намръщеното лице на Атлантика. От двете му страни ту бликваха, ту затихваха дебели тромави статуи, украсени с пъргави бели бризги. „Италия“ бързаше.
Някъде далеч напред, зад безкрая вълни, чакаше Америка. Страна на свободата, на неограничените възможности, на чудесата. Над трите комина безспир изригваха облаци черен, изпъстрен със святкащи искрици дим. Зад кърмата се виеше бяла разпенена диря.
На няколкостотин емигранти безстрастната зелена шир на Атлантика и бързо изчезващата следа по нея приличаше на знамение. Гледаха Европа, земята, която напускаха. А там всеки, дори най-огорчения, оставяше по нещо. Когато погледът вече не долавяше очертанията на материка, всеки се чувстваше малко по-сам, малко по-празен. Нямаше миналото от което бягаше, но и мястото му оставаше свободно. Напред чакаше неизвестността.
Вятърът, изпълнен с хиляди ситни, микроскопични капчици, прогони събралите се от палубата. Започнаха първите гърчове на морската болест.
Жак, един човек, на когото не му вървеше на два континента, беше изправен пред сложен проблем: как да стигне отново Америка, без да има пари в джоба, като и не умре от глад. В минус имаше и дървен крак; здравият остави при транспортна злополука в Кентъки, още когато живееше от несигурните си доходи на мошеник на дребно. В плюс имаше само тесте карти и дарбата да предсказва бъдещето.
Старият скитник напускаше бреговете на родината си за втори път. Не обичаше Америка, в която загуби младостта си и се връщаше пак в нея. Не обичаше Америка. Познаваше я добре и пътуваше без така големи надежди като останалите. Но там, в родината си, бе станал просто излишен. Дори и за малкото земеделско селце от Южна Франция, откъдето така дълго бе отсъствувал.
Инвалидът влезе в широкото общо помещение, присви очи и се огледа. Дори от въздуха тук лъхаше недоверие. И най-скромният багаж грижливо се пазеше, за Америка пътуваха пестеливи и съвестни работници. Жак задържа погледа си на един — почти дете. С много младо лице, живи очи и развито, очебийно много силно тяло и ръце.
Не изглеждаше смутен, не изглеждаше дори любопитен. Жак неволно го намрази — защото беше самоуверен, още преди да срещне живота, още тогава, когато не разбираше нищо, ама абсолютно нищо от него. Подобни млади хора безгрижно оставяха костите си навсякъде из света. И така, към Америка пътуваше още един завоевател, който носеше груби домашнотъкани дрехи.
Инвалидът зае място до французи. И тук мълчаха. Чичо Жак опипваше с поглед лицата. Щеше му се да припечели нещо, беше гладен. Имаше опитност и само бегъл поглед върху лицето и дрехите му говореше достатъчно за едно правдоподобно предсказание. Още на пристанището си постави черна превръзка над едното око, така в морето може да очаква по-голям успех. Наистина някои го гледаха с малко страхопочитание.
Жак крадешком изучаваше ръцете на най-близкия до него. Ако се съди по пръстите, би могъл да е и строителен работник. Облеклото бе изтъркано.
— Проклето време, нали господине? — запита скитникът.
— Проклето е, наистина. За себе си, съмнявам се, че ще пристигна цял — отвърна след значителна пауза другият и с нежелание призна: — Просто целите ми вътрешности се преобръщат!
Събеседникът говореше френски лошо, с грешки и акцент. Жак се готвеше да каже още нещо, но спря, за да проследи погледа на новия си познат. Тъй видя висок, слаб младеж, който с труд се придвижваше по люлеещия се непослушен под. Жак отмести очи, отказа се да гледа сцената, която се оказа среща между двама сънародници. Сънародниците се отдалечиха по посока на ъгъла, но неговият събеседник после се върна, след като забеляза, че куцият скитник няма друг познат сред пасажерите.
— Реших да се преместя — каза той. — Ето там. Елате с нас, ако сте сам. Мястото е удобно.
Патриархалната простота впечатли приятно Жак. Той стана и се така озова в компанията на трима българи. Сетне се вслушваше в звуците на говора им и внимателно огризваше кокалче от варено пиле. Разбираше, че разговарят за него. В тона долавяше съчувствие. От време на време Жак спираше вниманието си върху младия силач с детско лице, а той пък по каприз на случайността, сега седеше до него. И в якия забелязваше ответно любопитство. Това бе приятно.
Нахранил се, куцият се помъчи да им запомни имената: Киро — на вероятния строителен работник, Стоил Сирака — слабия висок момък с руса коса и гарванов нос, и Дончо — здравото момче.
Когато започна да им става скучно, скитникът реши да ги позабавлява с картите. Около четвърт час Жак щедро предсказва щастие. В отговор се появи съд с вино. Беше хубаво, дори прекрасно качество. След него дойде оптимизма — всичко изглеждаше по-лесно.
В същото време със стенания и скърцане параходът ги носеше към, както мнозина се надяваха, приказно богати земи.
Интересът на момчето към предсказанията беше чист и непосредствен. То внимателно следеше ръцете с картите и поглъщаше думите, преди още Киро да ги е превел. Тайнственият французин с черната превръзка на окото, куц крак и дарба „да знае всичко“ явно го бе впечатлил. Отделно пък, при всяко движение на този млад мъж върху късия му врат изпъкваха силни жили. Мускулите под тясната дреха играеха и се гонеха.
„Опасно хлапе! — помисли си Жак. — Какво ли ще направи Америка от него? — мислено той прерови целия си опит. — Би могъл… Би могъл… Наистина, какво ли би могъл?“
Ако се съди по погледа… Ах, този поглед! Той му се струваше още и смел, трудно обуздаем.
— Ти ще искаш много — каза Жак, след като попрехвърли картите.
— Ще го постигнеш. И ще завиждаш на тези, които го нямат…
Така Жак недвусмислено намекна за съдбата на амбициозните.
— И няма да доживееш до дълбока старост — допълни безстрастно той.
Канарата отмести разочарован взор. Предсказанията му се струваха неоправдано различни от това, което инвалидът каза на другите. А приятелят му Стоил ги слушаше със завист.
— Ще имаш всичко, което поискаш… — замечтано повтори Сирака. — Какво по-хубаво от това! Е, ти си…
Стоил премести поглед върху раменете на Дончо.
Стоил също бе амбициозен. Той жадуваше за успех и, като не знаеше точно пътя, си го представяше подобен на физическо съревнование. Думите на инвалида като че потвърдиха мислите му. Всъщност Дончо заслужаваше щастие. Стоил знаеше историята му от началото й, бяха земляци, с подобна дотук съдба.
Дончо загуби баща си, когато бе едва четири годишен. После следваше училището. Първата година премина тежко, без пари. Мечта на вдовицата майка, беше синът й да стане някога уважаван в селото учител. Момчето залягаше над книгите с упоритост, но това не можеше да ги нахрани. Вън от училището Дончо пак бе амбициозен — най-вече да не пада никога по гръб при борбите си с другите деца. Беше пълен с онзи горд дух на дедите, а селото им бе войнишко, първите му заселници бяха изпратени тук от древни царе да бранят проходите на планината с оръжие. Изобщо, Дончо беше син на земята си. А тя пък, земята, само го моделира, без да му даде поминък.
Сега вълните полюшваха едно здраво тяло и непреклонна глава на път за Америка. Заедно с хора от много други народи наоколо миришеше на море и вино, едноок скитник вещаеше за бъдещето. Бъдещето, което трябваше да се завоюва.
Седем дни път деляха стария континент от новия. Но, нейсе, изнизаха се. Дойде мигът, когато от борда можеше да се види далечен синкав бряг. Ставаше дума за тясната ивица на Лонг Айлънд. Изглеждаше загадъчно забулена от лека омара над океана.
Америка ги посрещна с ведър слънчев ден, не както ги изпрати Европа. Ето и върховете на безкрайните небостъргачи. Най-после — Ню Йорк!
В пристанището „Италия“ изглеждаше смешно малка черупка измежду другите кораби. Имаше още музика от палубите, бряг, осеян с движение, хаос от вода и, разбира се, бяха се вече впечатлили и от величествената Статуя на свободата.
Жак видя как Дончо сръчно и леко скочи от мостчето на американска земя. Един по един, пътниците се стопиха всред тълпата. Сключилите в Европа договор с американски фирми заминаваха първи, заедно с агентите.
На пристанището, всред хората, тримата българи изглеждаха самотни и безпомощни.
— Елате — съжали ги куцият. Не отидоха далече.
— Ще отседнете тук.
Пред тях стоеше лошо поддържана триетажна сграда с надпис „Хотел Трансатлантик“. Непосредствено от входа се влизаше в широко помещение. Имаше множество маси. Имаше доста клиенти, но все трето качество, та и по-долу. В ъгъла се въртеше грамофон.
— Тук ще е за вас — каза Жак равнодушен към притеснението им и добави:
— Най-евтината част на пристанището. Безработни моряци и всякакви пройдохи отсядат тук. Храната, жените и стаите са евтини. Съдържателката ще може да се разбира с вас, знае френски, арабски, хинди и кой ли още не език.
След самотата от пристанището това бе приемливо, даже и можеше да се нарече светъл лъч. За момента нещата се нареждаха задоволително. Намериха покрив, а това бе един въпрос, ги тревожеше.
От дъното на заведението изплува съдържателката. Биеха на очи дългите й, тънки пръсти. Между тях с привичен жест държеше цигара. Беше прехвърлила средна възраст и прекалила с козметиката. Кожата й лъщеше от мазила. Срещна се с Жак като с приятел, когото не е виждала едва от вчера.
— Кого водиш, мошенико? — гласът на стария парцал звучеше нежно, а погледът опипваше недоверчиво.
— Отнасяй се грижливо с тях, Маминко, те не познават никого тук.
Тя кимна с разбиране.
— Имигранти?
— Запознах се с тях на парахода.
С палеца на дясната си ръка Маман се почеса по бузата. От върха на цигарата падна рохкавото цилиндърче неизтърсена пепел.
— Бъди спокойна — побърза да я успокои Жак. — Пари имат, но само за няколко дни…
— Тогава всичко е наред. Нека живеят през тези няколко дни тук.
Тукашната Маминка огледа новите си гости.
— На този, малкия, къде му е вратлето? — изненадана сумира тя наблюденията си. — На колко години е? По лице е дете, по тяло — мъж.
Късата фигура, излизащата направо от раменете глава приятно я развълнуваха.
— От него така лъха на нещо по-особено! — прошепна тя на Жак. — Какви ли хора не минават от тук. О, природа.
— Природата го е наказала, Мамичко — тихо възрази куцият.
— Той ще страда…
— Не-е — заспори тя, — не и при мен, прекаляваш, Жак.
— Може би — заядливо рече скитникът. — Особено ако го свикнеш да не се заразява от венерическите ти болести. Ти скоро ще се разкапеш, Мамичко. И ще ти харесва да окапят и неговите меса, нали? Подходящ е за сифилис.
Мамичката се обиди и се обърна към Киро.
— Елате да ви покажа стаята.
Тя тръгна нагоре по стълбите с люлееща се походка. Помещенията й не блестяха. Имаше една баня и една тоалетна за целия етаж. Тънките стени правеха от всички обитатели нещо като едно семейство без тайни. Настани ги и ги прониза с поглед.
— Платили сте точно за една седмица.
И крадливо погледна към малкия.
Хотелската мамичка си излезе сред облак цигарен дим.
— Тя няма да ви ограничава в нищо — осведоми ги Жак, когато ги оставяше.
— Решите ли да развратничите, рядко има хотел по-удобен от този. А ти, пази се да не се влюбиш, Мамичко — подвикна той към вратата.
Настъпи първата вечер в Ню Йорк. Започнаха с три твърди кревата, саксия с подобно на мушкато цвете и чужд лъх от отворения прозорец.
Беше трудно да се заспи. Доста полежаха неподвижни, всеки вглъбен в себе си. Стоил се чувстваше сякаш все още е на парахода. Уж ходеше по люлеещата се палуба, а океанът му приличаше на люшнали се ниви, а той пък мразеше нивите. Те го подсещаха за нищетата, сред която работеше по чуждите имоти и която искаше да остави в миналото си.
Като заспа Киро сънува момичето си. Той беше влюбен. Не смееше да мисли сериозно за нея, защото тя беше богата, а той не. В Америка се надяваше за бързо да спечели и се върне заможен.
На Дончо се присънваха чудовища. Те налитаха да го убият. Той махаше с ръце, за да ги отпъди, но те пак се появяваха. Мярна му се и куция Жак. Французинът бързаше и Дончо въпреки двата си здрави крака не можеше да го стигне. Най-после го приближи и тогава инвалидът се наклони към ухото му и му прошепна на български език:
— Ще имаш и ще завиждаш на тези, които нямат…
Когато Дончо се пробуди и погледна през прозореца, от там нахлуваше светлина. Започваше първият му ден в Америка. Започваше така: никой не го търсеше, за нищо, никой не се интересуваше от него, по никакъв повод.