Петър Лазаров
Кеч ес кеч, Дан Колов (6)

Глава 5
Среща с Гвидо

След година и половина в Скалистите планини, сурова и първична, Дончо беше още по-силен. Въпреки голямото изразходване на сили, той растеше и на тегло. През свободното време усърдно учеше майсториите на Пазванта. Така овладяваше изкусните тънкости на българския стил борба заедно със силния привкус на старите им бойни изкуства. Така се увлече, че не можеше да си представи дните без любимото занимание.

Като тръгна от тях, борбата зарази и други. Поради се спор кой кого превъзхожда, а той се разрасна до национален въпрос. От там се мина пък на раси — славяните били една раса, галите, арийците и какви ли още не се оказаха тук, също. В малкия свят на лагера, който с нищо не се оказа по-горе от големия в началото на века, всяка от „расите“ се стремеше да покаже превъзходството си над другите. Увлечението полека-лека обхвана всички.

В лагерния „шампионат“ двама се откроиха над останалите — сърбинът Степанович, който победи Пазванта, и Гвидо Джаколини, италианец. Най-якият мъж на лагера, Дончо, като „състезател“ тогава още бе в сянката на учителя си. Като бивш цирков борец Гвидо с много превъзхождаше противниците си и ги побеждаваше ефектно — след вдигане във въздуха. Той победи, не, по-скоро премаза Степанович и сърбите, българите и руснаците, славяните въобще, се чувстваха унизени.

— Ех, пропадна нашият Степанович! — каза се веднъж в бившата българо-руска барака. Там, след като се преместиха немците, сега живееха само славяни. Говореше един сърбин.

— А какви мъже съм виждал в Сърбия! — обади се друг от опечалените сънародници. — Какви борби съм гледал по съборите…

— Ако бях поне с десет килограма по-тежък, бога ми, бих му излязъл на този италианец! — додаде пак първият. — Ще пукна, но няма да ме събори!

Наоколо мълчаха с развалено настроение след загубата. В момента всички мечтаеха за появяването на силния и ловък славянин, но такъв тук сякаш не съществуваше. А само преди няколко часа още хранеха такива надежди в Степанович! Загубата му дойде не навреме — малко преди окончателно завършване на обекта и закриването на лагера. Така оттук славяните си отиваха развенчани, след като за дълго бяха свикнали да респектират.

Първоначално, малко след като загуби, бившият герой Степанович седеше усамотен ъгъла. Но постепенно кръгът от хора бавно се размести и той пак се озова в центъра му.

— Е, пропаднах! — махна той с ръка. — Час и половина се борих! Толкова мога, това е.

— Ти можеше да победиш! — вметна някой. — На моменти ти трябваше още съвсем малко!

— Бих могъл… — тъжно каза Степанович. — Но Гвидо е по-млад, на двадесет и пет, а аз скоро ще навърша четиридесет!

Настъпи моментна тишина, през която някъде отдалеч долиташе шумът на италианското празненство.

— Защо не опитаме пак с Пазванта? — запита някой.

— Е, аз съм връстник на Степанович.

— Нищо!

— Има само още един — каза Пазванта и по тона му личеше, че тази мисъл го занимава на сериозно. — Дончо.

— Не, не Дончо! — извикаха няколко души едновременно. — Той е приятел с Гвидо!

Дончо и Гвидо наистина се бяха сприятелили, сближи ги общото — силата. И то от първите лагерни дни на Гвидо, който пристигна преди няколко месеца. За дружбата много допринесе и възхищението от майсторството на италианеца.

Но когато няма риба и ракът се яде. Дончо бе посъветван да работи по-малко и да пести сили за бъдещата си среща. Киро се зае да стесни коженият екип на Степанович — нали се налагаше да се помисли за външния вид на бореца.

Огромното желание да победи тикаше Дончо към крайности. На другия ден той изобщо не искаше да работи. Не искаше да се мръдне дори. Така мистър Смит видя една безпрецедентна сцена. В близост до купчина траверси малкият се зъбеше на разтревожения надзирател.

Не пожела дори да знае за приближаването на шефа, а Смит Джесъс бе свикнал още с появяването си да предизвикваше пристъп на старание.

Самолюбието на мистър Смит беше засегнато.

— Стани! — заповяда той.

Дончо се изправи.

— Колко парчета са пренесени без него?

— Петдесет, сър.

— Също такъв брой да пренесе и той сам, без никой да му помага! Да му се удържи половината от седмичното възнаграждение за безделие, а ако не свърши нареденото, в срок от 24 часа да напусне лагера!

Унищожителна заповед. Всяка греда се носеше от четирима, но искаше да даде урок срещу неподчинението. Дончо скочи и грабна едно отрязано парче от релса, което се валяше наблизо. Мистър Смит се отдръпна крачка назад.

Парчето метал се издигна над главата на работника и със сила се заби в земята. Долният му край потъна в мека почва и удари на камък, от което цялото звучно затрептя. За ценител на човешката сила и съвършенство сцената беше прекрасна.

— Защо не работеше? — не така строго запита той.

Киро, който най-бързо бе заприличал на американец, без нито за миг да престане да е рожба на Балканите, излезе напред.

— Разрешете, моля, да обясня, бос. Довечера Дончо има среща по борба с италианеца Гвидо Джаколини. Знаете, Джаколини е най-добрият в лагера, видяхте го срещу Степанович. Ние помислихме, че вие сам отново може да дойдете. Затова го оставихме да почива — така ще гледате по-интересна среща. За работата не се безпокойте — ние ще свършим и неговата.

В този момент, след тези думи на мистър Смит хрумна оригинална мисъл:

— Добре! Ако да ми бяхте казали веднага всичко това. Уважавам работниците си и искам животът им да бъде по-лек и разнообразен. Хей, Джордж! Нареждам да се построи дървен ринг и пейки. Обявете официално, че довечера ще има борба!

Ударите на дърводелците бяха нещо ново.

За Дончо, вече оставен да почива, часовете до вечерта летяха бавно.

За да бъде справедлив, Смит освободи от обекта и италианеца.

Тръгнал уж безцелно, Гвидо издебна момент, в който можеше да се срещне с Дончо, без да има наоколо някой.

— Тази вечер ще се бориме.

Искаше да му каже, че са приятели и трябва да се борят като такива.

— Да — обидно кротко отсече Дончо.

— Днес си бил превъзбуден, уплашил си шефа с някаква релса.

— Да.

— Строят ринг.

— Строят.

Гвидо млъкна ядосан. Дончо упорито не искаше да отмести погледа си от някаква мъртва точка в безкрая, макар че италианецът чувстваше как периферното му зрение го следи.

Гвидо се обърна и масивната му фигура се заклати между камъните на тясната планинска пътечка.

— Няма да бъде лесно! — каза преди срещата Пазванта. — Искам да ти дам някои съвети.

— Кажи, бай Илия!

— Пази се в началото. Там той е силен. Свикнал е на леки победи. Отбиеш ли първите му атаки, ще се обезвери. Ти си по-пъргав, той може да подценява това. И, успех! Вярвам в тебе!

— Бори се яко — каза Стоил. — Победиш ли, в този лагер над теб ще бъде само слънцето. Ще станеш най-силният тук!

— Най-добре, бори се за България — рече Пазванта, без дори да знае, колко дълбоко и сериозно се приемат думите. — Така ще ти бъде по-лесно. Всеки от нас я представя някак, а особено по видните. Ти си българин и българи ще се гордеят с теб!

Беше късно и около строящата се естрада се трупаха хора. Техниците монтираха електричеството. Като винаги педант, мистър Смит проверяваше всичко лично и хората му горяха от любопитство.

От своя страна планината ги дари с благоприятна, хладна, тиха вечер и лек ветрец, който съскаше високо във върховете на боровете.

Двамата противници се стягаха.

Гвидо облече стария си борцов екип и започна да се разтрива.

Дончо стегна коженият екип с кафяв от пот и мръсотия войнишки колан взет от руснаците.

В израз на симпатия те дори метнаха на раменете му и шинел с висящ от рамото пагон вместо халат. С обути на бос крак обувки представителят на славяните се запъти към осветеното пространство. Появяването му беше посрещнато с викове, свирене…

В борбата смутът можеше да струва скъпо, но светът за Дончо престана да съществува. Желаеше да е пръв и то пролича дори в израза на лицето му.

— Повече предпазливост! — напомни Пазванта, който зорко следеше настроенията му.

Борбата започна. Пръв атакува Дончо. Гвидо със самочувствие го изчака, хвана протегнатата към главата му ръка и се опита да я извие. Дончо рязко се дръпна. Джаколини ловко използува непредпазливото движение и го тласна. Дончо отхвръкна и едва се задържа в очертанията на ринга.

Рингът се издигаше на около четиридесет сантиметра над земята, подпрян на дебели борови греди. Нямаше перила и това създаваше допълнителен риск. Така самата арена правеше действията на борците по-опасни. Когато видя, че Дончо с труд се задържа на края, Гвидо реши да свърши бързо с него. Докара го на косъм от позорното поражение, но славянинът успя да се спаси. Все още изненадан от „измъкването“ на противника, Гвидо почувства как краката му се подкосяват от майсторско спъване. Политна извън ринга.

Отървал се без контузии, италианецът бързо скочи обратно и мигновено трябваше да отбива нова атака. Изтръпнал в началото, Пазванта се успокои. Виждаше собствените си хватки, но прилагани с изумителна настойчивост и устрем. Чувстваше се горд с такъв ученик.

На импровизирания ринг кипеше. Кълбо от ръце, крака, две непрекъснато сменящи положението си сплетени тела, еднакво несъумяващи да извоюват крайното надмощие. В самата картина имаше някаква сурова красота. Красота, каквато Скалистите планини не помнеха. Всички викаха и стотиците викове се сливаха в един тътен: а-а-а! Дончо почти не усещаше, че се бори. Той беше просто щастлив. Ръцете му работеха, сърцето биеше, кръвта бясно пулсираше, опиваше се от хриптящия дъх на противника и мисълта светкавично търсеше, опипваше. Той се бе предал изцяло на усещанията си и сякаш плуваше в една стихия, сякаш милиони пъти вече бе вършил това.

— Дявол! — прошепна възхитен мистър Смит и от тази дума по кожата му пролазиха тръпки.

— Така! Дръж се! — извика Пазванта. — Нека Бог е с теб!

Стоил гледаше втренчено, без да отмества очи. Той преживяваше нещо свое.

Ситуацията на тепиха се менеше всяка секунда, всяка десета. Съвзел се, Гвидо напираше. Дончо се изплъзваше, ловко менеше положението си. Италианецът изглеждаше не на шега разярен. Нападаха го отпред, отзад, отстрани! Но ето, дойде и неговият миг. Той здраво стисна кръста на Дончо. Мускулите му се издуха. Прилагаше любимата си хватка — вдигане през кръста и хвърляне. Ефектна, унищожаваща. С нея бе разгромил Степанович.

Страшна сила теглеше Дончо нагоре. Едва сега той разбра колко много значат дванадесетте килограма маса, които Гвидо имаше в своя полза. Успя да се вкопчи в краката на италианеца. Лагерът замлъкна. Настана тишина. Нарушаваше я само шепнещият вятър. Пот обливаше телата на борците, като най-красноречив белег за огромните усилия на мускулите им.

Незабелязано Гвидо премести ръце нагоре и стегна гърдите на Дончо, като едновременно тикна юмрук в диафрагмата му. Дъхът на българина спря. Остра болка го преряза през ребрата.

Извън осветената площадка борците не виждаха нищо.

Окръжаваше ги черното кадифе на нощта, прокъсано тук-таме от червените огънчета на цигарите. Оттам сега долитаха първите тържествуващи звуци на италианския лагер.

Дончо разбра, че след секунда ще бъде късно. В съзнанието му изплува друго подобно положение, в което той никога на бе изпадал, но което си спомняше ясно, сякаш бе го преживял едва вчера. Напрегна сили и бутна италианеца назад. Когато Гвидо направи крачка, закачи крака му. Двамата се преметнаха на тепиха и гърдите на Дончо поеха свободно чистия нощен въздух.

Нататък решаваше волята — Гвидо започна да убива темпото и търсеше покой. Ръцете му отслабнаха, станаха непослушни. Из главата на Дончо се мерна, че се явява шанс да представи и себе си и България по-добре от другите. Изпълни се с радост, голяма искрена радост. От нея се почувства окрилен и открил възможност да изяви това, което искаше, знаеше, можеше така, че другите да го ценят.

След още няколко минути, отпаднал до крайност, Гвидо сам легна на тепиха и се преобърна по гръб. Желаеше да го оставят спокоен. Да не се движи, да поеме свободно въздух.

Дончо се изправи. Публиката не разбираше и чакаше. Изтощен, Гвидо се надигна. В същия миг Дончо го подкоси.

Италианецът рухна на тепиха. Ентусиазирани зрители се втурнаха към победителя. Гвидо се изправи, завъртя се и още замаян, пое на посоки в тъмнината. Този път към него не изтича никой.

Победителят се чувстваше лошо, така изморен, че дори не можеше да се гордее. Легна и заспа веднага.

На другите българи не им се мислеше за сън. Навлязоха дълбоко в боровата гора.

— Голяма сила е! — каза Пазванта. — Този българин.

— Изключителен е — каза Стоил. — Пред него има бъдеще.

В този момент Стоил се мразеше — природата не бе го дарила с нищо.

Пазванта си тананикаше стара песен. Гласът му бе плътен и приятен. Пееше за хайдути. Никой от другите не я знаеше, но тя просълзи и разчувства. Наистина победата над Гвидо имаше огромна, безкрайна цена. Тя даваше това, което много им липсваше на тях, членовете на един наскоро освободен от турско робство народ — самочувствието.

Недоволен от победата остана само победителят. Той под дърво и камък и търсеше избягващия да се мярка из лагера Гвидо. Намери го и го извика на усамотено място.

— Гвидо — каза му с упрек. — Защо се предаде накрая? Защото съм по-малък, защото сме приятели? Е, нарочно ли го направи?

— Кълна се в светата Мадон! — извика италианецът. — Срещу теб се борих така, като срещу никого до днес! Извинявай, но бързам. Днес напускаме лагера.

— И ние си отиваме скоро — объркан отговори Дончо.

Така разсеяно се държеше и вечерта, когато участваше и във важен разговор.

— Оттук можем да се върнем в България или да отидем другаде — откри разискванията Пазванта.

Оставяха само тежката работа и една с пот изградена линия и все пак им беше малко тъжно.

— Аз се връщам — каза Киро, за да се изключи от обсъждането.

През време на съжителството им той се прояви като най-разумен. Пестеше, погаждаше се с началствата и извърши подвиг. След завръщането си от беден можеше да стане среден селянин. Истински среден селянин, завоювал положението си. Над нивите си щеше да се труди от тъмно до тъмно, а ако му провървеше, можеше наистина да се ожени за богатата мома. Киро знаеше какво го чака, не искаше повече.

— Аз нямам достатъчно, за да се върна — каза Стоил.

Той наистина имаше най-малко, независимо от това, че работи пряко сили. Спечели според възможностите си. Оставаха му в повече желанията, от които не искаше да се откаже.

— А ти? — обърна се Пазванта към Дончо.

— И аз оставам — бързо отговори най-младият.

В главата му, приела лакомо и наивно окрилящата мисъл да бъде доброволен посланик на България се беше загнездила лудата идея за връщане, но връщане триумфално. Такова, при което на гарата ще го чакат тълпи народ. Знаеше, че е трудно, и затова грижливо криеше мечтите си.

— Ние се връщаме. — Братята не се колебаеха в решението си.

Никой не разбра защо впрочем те бяха дошли тук.

— Оставам и аз — реши Пазванта.

Той не искаше пари. Искаше просто да се грижи за някого, а вече обичаше Дончо като свой син.