Петър Лазаров
Кеч ес кеч, Дан Колов (21)

Глава 20
Развързан дявол

След нощта в „Шехеразада“ Зина безумно се влюби в Дан Колов, а Лиза — в борбата. Танцьорката се запозна с него чрез приятеля си, Кардинала, а актрисата свърши работата си сама: на следващия мач тя разкъса кордона полицаи, с покоряваща смелост скочи на ринга и „развълнувана от най-чист патриотизъм“, награди с целувка победителя. Направи огромно впечатление — играеше великолепно.

Така Колов стана център на малка група, която не го оставяше нито за минута сам, беше с него дори когато отиде на гарата, за да посрещне Джери. В антуража влизаха и двамата мъже — Кардинала, когото борецът направи свой секретар, и Ярбъроу, който участвуваше в цялата история единствено за свое лично удоволствие. И отчасти, за да провери доколко беше вярна прогнозата за поведението на Лиза. Американецът обичаше да се интересува от хората. Според него Колов имаше типичното за бързо спечелилия, неподготвен за парите си човек — пилееше ги лесно.

Дончо чакаше съдружника си, решил да не го изоставя след фалита. Та нали, ако на самия него не му беше провървяло във Франция, и той би могъл да остане на улицата! Финансово в момента беше добре. След Деглан има още две срещи — С Юсуф Махмуд и Чарли Сантен. Юсуф беше роден в България, потомствен борец — още баща му имаше прекрасна школовка като постоянен противник на прочутата двойка Никола Петров — Александър Добрич.

Когато Колов се появяваше на ринга, залата лудо го аплодираше. Вестниците отново писаха, че българинът е нещо необикновено: вторият рунд срещу Юсуф трая само три минути и двадесет секунди, а Чарли Сантен бе победен само за четиридесет секунди. Фигуративни казано, Колов представляваше огромен склад, събрал в себе си най-доброто от опита на световната борба, плюс едно мощно, системно тренирано тяло, командувано от здрава нервна система.

Дончо чакаше пропадналия бизнесмен със самочувствието на преуспял човек. Познали шампиона, встрани шушукаха любопитни.

Джери слезе от вагона блед и жалък. Дрехите му бяха направо дрипи. Носеше в ръка малко дървено сандъче.

— Направих каквото можах — рече извинително той, смятайки, че съдружникът му ще се веднага с нападки срещу него. — Такива можехме да сме сега и двамата…

— Да — каза Дончо. — Можехме. Но не сме.

Той го потупа по рамото. Все пак в лицето на Джери виждаше дългогодишен приятел, с когото заедно се бориха за успех в първите тежки години.

— Нищо — успокои го. — Все едно че не е било.

Кардинала разглеждаше с безпощаден интерес сандъчето.

— Прилича на стара латерна — забеляза той. — Не мислех, че така може да се върне един търговец, па макар и търговец на дребно. За да пропаднеш чак дотам, се иска изключителна тъпота.

Джери злобно го изгледа. Нищо не можеше да нанесе по-силен удар върху самолюбието му от подигравателните думи. Той страдаше от манията, че заслужава да бъде велик. За всеки, с когото бе разменил поне две изречения, смяташе, че вече му е задължен. А в Кардинала, освен властната природа, имаше и някаква сурова, безцеремонна справедливост. Двамата се намразиха от пръв поглед.

Колов дръпна Джери настрана. Сподириха ги изпитателни погледи.

— Защо ти е тази латерна?

Джери избягна прекия отговор.

— Кажи! — настоя другия.

— Нали някак си трябва да стигна до България! — грубо отговори той. — Мога да направя това и без теб или въпреки теб!

Едва сега Дончо си даде сметка, колко жесток е фалитът в Америка.

— Нима дотам…?

— Не се прави на паднал от Марс!

— Вземи пари! — каза Дончо. — Ти още си съдружник на Дан Колов! — той го хвана под ръка.

Джери прибра подаръка без колебание. Но душата му трепна болно.

— Не допусках, че чак дотолкова…

Дончо не отдаде значение на думите му. Двамата се върнаха при останалите.

— Моят приятел е борец. Скоро ще го видите в „Пале дьо спорт“.

— Да, дошъл съм да се боря… — неуверено допълни Джери.

Той се ръкува с всички, мъчейки се да отгатне кой какво влияние има над приятеля му. Качи се в лимузината на Колов заедно със Зина и Кардинала. Гледаше ту тапицировката, ту шампиона, ту рускинята. В отношенията на двамата личеше интимност, поощрявана от безразличния Кардинал. Отзад пътуваха с друга кола Ярбъроу и пренебрегнатата Лиза. Впрочем тя не беше загубила надежда. Като по-интелигентна можеше да бъде добра приятелка на Колов и ловко балансираше с патриотичното му чувство. Стремеше се да докаже, че той и тя, борецът и актрисата, вършат едно и също — прославят родината. Оттук нататък следваше съжалението, че трудът на сцената не се цени достатъчно… Колов й съчувствуваше и правеше за нея и нейната популярност това, което можеше.

— Откога имаш тази кола? — запита Джери.

Дончо му отговори, че я е купил съвсем наскоро.

Гостът мълча до хотела, а там побърза да прегледа спортните колони на вестниците и разпита за впечатленията на прислугата от последните прояви на борците. Искаше колкото се може по-скоро да има реален поглед върху спорта тук и ролята на Колов.

„Признавам невероятната сила на българина — пишеше наскоро победеният Махмуд. — Обаче желая да се реабилитирам. Досега не съм побеждаван от никого, въпреки че в Турция съм се срещал подред с всички най-силни борци. Ето защо желанието ми, преди да напусна Франция, е — следващите думи направиха най-силно впечатление на Джери — да запазя доброто си име, ако не срещу Дан Колов, то поне срещу някой друг борец!“

Джери познаваше Дончо. Знаеше възможностите му. А също и това, че дългогодишното преследване на Джим Лондос му беше навредили по пътя към титлите. Но такъв беше той, постави ли си цел. Мнозина менажери в Щатите го ценяха, но българинът не се свърза с нито един от босовете. И естествено, нямаше благословията им, защото големите доходи идваха от сговорчиви борци. Така че, може да се каже, Франция първа откриваше истински Дончо.

„Българинът Колов е толкова техник, колкото и силен — пишеше спортният вестник «Л’Ото». — Неговата енергия е толкова голяма, колкото и неговата издръжливост. Той не се спасява от хватката «през глава». Чарли Сантен приложи петнадесет такива хватки. Същото направи и турчинът Юсуф Махмуд. Нито единият, нито другият обаче не сполучиха да повалят Колов, а, обратно, те бяха принудени да се признаят за победени.

Той умее също да обезвредява извиванията с голема леснина. Сантен въпреки своя талант на «извивач» трябваше да се увери, че Дан Колов познава основно всички хватки.

Този забележителен борец се стреми винаги да измори своите противници…“

Дан беше направил сензация!

В тренировъчната зала Джери беше посрещнат добре.

Проявите на Колов бяха създали реноме на българските борци въобще.

— Имаш късмет, Джери — забеляза му Стив Сейбър. Тук беше цяла Америка.

Маринов го разбра лесно — Сейбър намекваше за платежната клауза от договора.

— Сега ти не си в добра форма — продължи сам Сейбър. — А вземаш доста…

Джери сам добре знаеше формата си.

— Той ти е нагласил това!

— Кой? — направи се, че не разбира Джери.

— Кинг-Конг.

— Та аз съм първият му приятел. От двадесет години сме неразделни.

Всъщност той, неуспелият борец, завиждаше на своя сънародник. Така болезнено, че тази завист се бе превърнала в омраза, в озлобление.

Американецът пристъпяше от крак на крак. Джери неволно погледна надолу и видя груби, космати крака. Стив имаше и ъглесто лице с цинично изкривена уста. Очите му бяха малки и незадържащи се на един предмет. Покриваха ги гъсти, надвиснали вежди.

Разбра, че онзи искаше да му говори. Но тук други борци, между които и Ригуло, им пречеха.

— Следващият противник на Дан Колов — показа с очи той към французина.

— Глупости! — изръмжа Стив и лицето му се сви. Джери си спомни, отвъд океана някъде бе чувал, че Сейбър свързан с гангстерите, убивал за пари. — Глупости! — повтори пак другият. — Следващият противник съм аз!

Маринов се закашля.

— Да пийнем нещо, Стив! Гърлото ми е засъхнало.

Двамата се преместиха в недалечно заведение.

— Ти искаш да го победиш, а? — запита приятелски Джери.

— Не се хили! — кипна Стив. — Неговите пари можеше да ги взимам и аз!

— Ти си по-добър от него… — подло забеляза събеседникът му.

— Никога не ме побеждавал по-лек! Дан Колов е сто и десет, а аз сто и петнадесет. Цели пет килограма — чисти мускули без нито грам тлъстинка!

Очите на Стрив блестяха. Лицето му промени цвета си в синьо-червено, по небръснатите бузи се появи графитов отблясък.

— Това не е без значение, но и друго е истина — че напоследък Дан не тренира много… — забеляза Джери.

В това не лъжеше. Колов наистина беше намалил интензивността на тренировките си.

Двамата се погледнаха в очите. Стив знаеше, че Джери е мошеник, но умен мошеник.

— Значи ти смяташ, че аз мога да го…?

Джери кимна.

— Наистина ли?

— Разбира се.

Навън беше студено и прехвърчаше сняг. Двамата гледаха през замразеното стъкло на витрината. Стори им се, че по тротоара се мярна фигурата на Дан Колов.

— Къде ли отива?

— Кой го знае — сви рамене Джери. — Какво те интересува?

Двамата сближиха глави…

Днес Колов наистина скиташе из града зарадван. Причината беше в една телеграма:

„Гражданите от Севлиево се гордеят със силата ви, непобедими борецо. Здравей за гордост на родния край и България!“

Радостта му беше толкова силна, че няколко часа ходи без цел из улиците, нахлупил шапка дълбоко над очите си, за да не го познаят случайни минувачи.

Когато поиска да се върне, Париж сякаш беше изчезнал. Окръжаваха го ниски, предимно триетажни стари сгради, минувачите край него нямаха изисканата елегантност от центъра. Погледна часовника си. Беше късен януарски следобед — ясен и студен. Невзрачното слънце над опушените върхове на старите сгради сякаш още повече увеличаваше студа. Дончо хлътна в първата врата, която му обещаваше топлина. Лъхна го облак тютюнев дим, миризма на кухня и алкохол. Намираше се в малка, зле поддържана кръчма. Компанията, която красеше един от ъглите, би могла да бъде гордост за всеки вертеп от Сингапур и Хонг-Конг.

Дончо избра място близо до печката. Свали балтона и шапката си, метна ги на един празен стол и даде поръчката си на нелюбезния кръчмар.

— Какво търсите тук, господине? — запита собственикът, вместо да го изслуша. — При мен рядко идват богати хора. Доста си дебеличък. Да нямаш акции от Суецкия канал?

— И той кръв пие, кръчмарю — каза хриптящ глас, — като тебе!

Помещението се заля от пиянски смях. Още беше рано и тук се намираха само постоянните посетители, добре познати един на друг.

— Сигурно има фабрика или най-малко магазин — изфъфли един, който седеше близо до влезлия. — Ще почерпиш ли нещо?

Колов разбираше, че става дума за него, но реши да не отговаря на разлигавения пияница.

— Не ме харесва господинчото — с престорено съжаление подхвърли пияният и подсмръкна.

От ъгъла се изкикотиха. Стопанинът се приближи, като заедно с гозбите си поднасяше и твърде двусмислени извинения за в случай че те не харесат на господина.

— Я не се унижавай чак до толкова! — викнаха му от ъгъла.

— Хо-о! Та това е Дан Колов! — изведнъж го позна някой. Сега, докато борецът бавно поглъщаше обеда си, на много маси се водеше спор по това, колко може да консумира. Всички бяха единодушни, че трябва да яде много. Спореха и за спортните му качества.

Висок, със счупен хрущял на носа здравеняк твърдеше, че Дан Колов бил слаб борец. Имаше вид на стар побойник и на човек, който дълги години е изкарал под палещите лъчи на Африка.

— Аз го познавам много по-добре от всички! — викаше той. — Гледал съм го където и трябва — в Кейптаун. И ще ви кажа, че той за мен не е борец, а търговец. Тук всичко е уговорено. Още преди срещата — сигурно цял век преди нея се знае кой ще е отгоре. А там, под африканското слънце, там съм го гледал срещу истински момчета.

— Победиха ли го? — жадно запита млад мъж със стърчаща в единия ъгъл на устата цигара.

— Победиха го.

— Лъжеш.

— Млъкни, Бил! — закани се счупеният нос. — Срещу този мошеник сам бих се съгласил да опитам.

Всички са засмяха. Самохвалството на счупения нос звучеше дръзко, говореха за признатия официално като най-силен човек в света.

— Той ще изпочука не само тебе, а цялата ти компания! — забеляза кръчмарят.

— Ха, това е много вече!

— Да му предложим, а? — каза някой.

— Няма да приеме — авторитетно отговори счупеният нос, — защото има среща срещу Стив Сейбър, а Стив не е госпожица. Гледал съм го как счупи крака на стария Хямптън. Но аз ще ви покажа нещо друго… Гледайте царя на кеча!

Той стана и нахално седна на Дончовата маса, като веднага измъкна изпод носа му десерта.

— Пари имате много, нали мистър Колов? Ще си позволите да нахраните един гладен, това е нищо за вас. — И счупеният нос спокойно започна да се храни.

Дончо помисли малко. Ако плати и си отиде, утре можеха някъде да пишат, че се е уплашил. Той се облегна на стола и загледа неподвижно нахалника. Счупеният нос престана да яде, също се облегна и го загледа.

— Какво му се церемониш, Синг? — с кикот запита някой от компанията.

Един, двама станаха. Ако им се удадеше да набият Дан Колов, само за няколко часа биха станали най-прочутите в парижките вертепи.

— Стойте! — извика счупеният нос, завладян от същата идея.

— Почакайте! Бас! Басирам се с тебе, стар обирнико — той се обърна към кръчмаря, — че с моите момчета ще изхвърлим шампиона през вратата.

— На колко? — запита кръчмарят. — Не искам да те обера съвсем, Синг. Много те обичам, малкия.

Вътрешно той гореше от желание да види едно такова меле. Да се бие европейският шампион в неговото заведение! Това беше един неповторим случай, дори само слухът за него плащаше всичко счупено.

Синг изведнъж стана прекалено смел. Той бутна с коляно масата и скокна напред. Но моментално се търколи безпомощен встрани. Един от останалите дръпна изотзад стола на Дончо. Към главата му хвърлиха бутилка.

Колов само леко отклони главата си, едва няколко милиметра, като едновременно се изправи. С бързината на мълния сграбчи устремилия се отново напред Синг през кръста. Пияният отчаяно изрева от болка. Борецът го метна върху падналия със стола негов събрат. Под Синг изхрускаха парчета от чиния и по панталона му се появиха петна кръв.

Колов остави бойното поле и се приближи до кръчмаря, който искаше да избяга, но в действителност само гледаше с отворена уста и не мърдаше. В ръката си държеше евтина порцеланова поставка, взел я вероятно да се защищава от госта си.

— Сметката!

Собственикът раболепно върна рестото. Поставката изтрака, несръчно върната на мястото й от една трепереща ръка.

Дончо напусна кръчмата без да бърза. Когато излезе, съдържателят дойде на себе си и се спусна към телефона.

— Стой! — изписка раненият Синг. — Не искам ченгета!

— Глупак! — крясна съдържателят. — Пивницата „При старият петел“ умря! Сега сте гости на „Развързаният дявол“. Какъв човек! Боже мой, какъв човек! Ще сложа неговата снимка и проклет да съм, ако този път сменя името на заведението си!

По пътя към хотела Колов раздразнено мислеше, че това не е изолиран случай. Той имаше връзка с ринга. Там българинът минаваше за мек борец, а напоследък кечът стана груб. Лекарят казваше, че дробовете му вече са здраво натъртени. Дори го съветваше да прекрати активната си състезателна дейност. Дончо все още държеше на дълбоко хуманното начало на спорта, но от това младите си вадеха заключение, че всеки може да се бори с него така, както си иска.

По една случайност сбиването в кръчмата предшестваше срещата със Стив Сейбър. Реши на нея да не бъде „развързан дявол“ поне няколко минути. Имаше желание да покаже образцова, чиста техника, да респектира проявите на груба игра.

Дългото напрежение, почти половингодишното редуване на тежки срещи, популярността, славата, всичко това беше товар. Навсякъде мереше всяка своя крачка и всяка дума. Това му струваше усилия. Желанието да се придаде предварително сензационен характер на срещите му понякога вземаше крайни форми. И ето сега, когато Сейбър го провокираше в печата с интервютата си за мача, репортерите му досаждаха по-често, отколкото преди, с Деглан.

Той отговаряше сдържано, че Стив Сейбър познава основно американската борба, което и отговаряше на истината.

В начина, по който противникът му избра датата на бъдещата им среща, пролича една майсторска ръка — веднага след Нова година. Тогава, когато всеки може да си позволи няколко по-безгрижно прекарани дни.

Беше празник, но „Пале дьо спорт“ се оказа тясна да побере многобройната публика. Колов подтичваше зад кадифяната завеса и по навик надничаше. Сега, защото се бореше Джери Маринов. Джери бързо се бе аклиматизирал, проучил възможностите на борците от своята категория и избрал подходящ партньор за успешен дебют. В момента той жестоко мачкаше недобре запознатия с правилата на американския стил испанец. Колов с тъга си помисли, че с всеки изминат ден неговият спорт се изражда. Ударите с глава и лакти наскоро влязоха като напълно законен пункт в правилника.

Но както и да е, Джери победи и той го поздрави сърдечно.

— Желая същото и на теб! — отвърна онзи щастлив.

Колов мигновено разбра по израза на приятеля си, че той иска да му каже нещо. Реши да го улесни.

— Не го познавам добре — той кимна към съблекалните, откъдето всяка минута се очакваше Сейбър. — Гледал съм го само веднъж.

— О! — зарадва се Маринов. — Аз го зная основно! Бил е мой борец. Изключително слаб в ножицата. — В действителност това беше оръжието, което Сейбър владееше до съвършенство и на което най-много разчиташе. — Но в ръцете е силен и ти направи много лошо, като не се готви добре.

Така той се опита да нанесе удар и върху самочувствието му.

Колов наведе глава, но по лицето му не можеше да се прочете нищо.

— Беше ли скоро в „Шехеразада“?… — запита за по-голяма убедителност Джери.

— Бях.

— Е, виждаш ли!?…

— Нищо. Аз съм все още по-силният.

— Мисля ти доброто.

— Зная.

Говорителят обяви имената на новата двойка. Колов се отправи към ринга.

Дори самото излизане на Сейбър беше претенциозно. Той се перчеше, придаваше си тежест и демонстрираше увереността, която би желал да има.

Колов поддържаше своята традиционна маска на външно безразличие. При гонга той се придвижи бързо към средата по онзи свой неповторим начин — с наглед бавни, урегулирани движения — и му се стори, че този път го направи изключително сполучливо: плъзгаше се като сянка. Мина в атака.

Този път публиката настръхна още от първата атака. Смутен, Сейбър търсеше спасение. Защитата му се разкъса. Идеална за едно по-ясно хвърляне ситуация. Хватка, единственото спасение от която беше ножица, и то безгрешна. Сейбър полетя към пода. В този миг Колов почувства как краката му се подкосяват и борбата премина в партер, преди той да разбере къде е сбъркал. Успя да хване крака на противника си и така се спаси. Но вратът му все още се намираше здраво стиснат между краката на Сейбър. Мятайки се енергично, той срещаше нагоре малките, тържествуващи очички на американеца. За да се изправи, му трябваха майсторство и енергия. Но вече в „стойка“ получи разтриване на ушите.

Колов пренесе борбата в хватките с краката по съветите на Джери.

Втората ножица на Сейбър едва не го погуби, а публиката, решила, че с царя на ринга става нещо нередно, беснееше. Болка, викове, светкавици. Колов се хвърли върху Стив и последният загуби способност за съпротива още при вида му. Полетя нагоре, задържа се за миг над главата му и после бе хвърлен към тепиха. Едва докоснал го, американецът с котешка ловкост и нечовешко самообладание безшумно се изплъзна изпод краката на шампиона и меко се залепи отзад. Знаеше, че той не може да търпи хора зад гърба си.

Колов с труд се откъсна от него. Продължи да търси бърза победа. Стив се защищаваше ту с майсторство, ту с добре пласирани, нечисти, но силно действуващи хватки. Играеше с най-силното, което имаше на разположение като професионалист.

Колов не щадеше противника си. Когато коравата глава на Сейбър попадна между ръцете му, той забави хватката. Бяха близо до въжетата. Едно от тях усещаше точно отзад, в прегъвката на коляното си. Стив бясно го натискаше и буташе в тази посока, разчитайки, че той може да се спъне.

Шампионът направи лъжливо движение и другият се улови. Похватът не беше от американската борба и Сейбър не го познаваше. След хватка „през глава“ Стив прелетя над Колов и така удари върху въжетата, че страничните опори изскърцаха. Това му помогна да се приземи меко, макар и изхвърлен навън. Бързо се качи обратно по стълбичката и безстрашно се хвърли напред. Беше устоял на силни атаки, на моменти дори стигнал до близо крайната победа.

Отново тежка схватка и Стив загуби равновесие. „Самолет!“ — мярна се в ума на Колов. — „Самолет!“ С устрем той влезе в краката на противника си. Повдигна го и Стив описа дъгата, от която никой до този момент не беше се спасил. Отлично!

Шампионът, задъхан, спечели първият рунд за двадесет и осем минути.

През почивката съсредоточено наблюдаваше лицето на Сейбър. Почти не слушаше анализа на Джери, който му бърбореше на ухото.

Стив се възстанови много бързо и изцяло. В края на почивката той се хилеше насреща му нахално и личеше, че счита постигнатото за успех. Треньорът му изглеждаше също доволен. Така американецът събуди в него и лична антипатия.

След гонга, по съвета на Джери, Колов отново се впусна в атака. Отново краката му бяха подкосени и гърбът му опря на пода.

Сейбър тържествуваше — той спечели рунд от Дан Колов!

Дончо затвори очи, опита се да не гледа ликуващата физиономия в отсрещния ъгъл. Беше огорчен.

При удара на гонга той пак стана кралят на ринга, такъв, какъвто искаше да го вижда публиката: спокоен, предпазлив. Движенията му пак бяха флегматично бавни, но съвършени и точни. Както и преди, Стив правеше всичко възможно, за да го извади от равновесие. Брутални хватки, удари с глава. Но сполучи само това, че накара Колов да го победи, без да го жали.

Сейбър напусна ринга, куцайки, без да проумее неочаквания финал, особено след така успешно начало. Отиваше си така смачкан, че вероятно месец след това нямаше да излезе на състезание.

А Колов слезе от ринга както винаги — спокоен, с наведена глава и леко поклащащи се рамене. Загърнат с червения си халат, той вдигна ръка за поздрав, преди да се скрие зад завесата. Прощаваше се с публиката след един голям мач. Именно се прощаваше, защото бе твърдо решен в Париж да се бори само още веднъж — срещу Шарл Ригуло.

Ригуло беше знаме на френския спорт и Колов разбираше това. Французинът имаше зад гърба си блестящи победи, но те се дължаха на огромната му физическа сила. Неслучайно си беше позволил едно самонадеяно изказване:

— Сила имам предостатъчно и не се боя от никого. Резултатите, които съм постигнал досега, ми дават право да се явя и срещу най-силния!

Това се отнасяше пряко за Дан Колов.

Една борба, започната с такива самоуверени думи, задължаваше много и настройваше публиката.

На това българинът беше отговорил:

— Шарл Ригуло наистина е най-силният мъж на земята. Той лесно вдига толкова, че може да ме хвърли, където си поиска. Но борбата не е вдигане на тежести!