Петър Лазаров
Кеч ес кеч, Дан Колов (13)

Глава 12
Джики Хиген

Седмица преди срещата, а това значи, точно в дните, когато Дончо се нуждаеше от най-голямо спокойствие, го посети собственикът на хотела. Този човек се беше уплашил от наелектризирания въздух край този голям мач. Увъртя нещата някак ей така:

— Съжалявам, безкрайно съжалявам… Наистина съжалявам! Но аз… Аз съм преди всичко търговец, обикновен търговец, даже прост войник не съм бил никога, та камо ли герой, дори не съм богат, освен тоя хотел нямам нищо друго…

— Бъдете по-кратък и по-ясен — с тревога помоли борецът.

— Е, неудобно е да бъда съвсем кратък. Но моля ви, потърсете друго място, друг хотел… Страхувам се, че моят ще го запалят, ако останете тук. Мога да ви препоръчам… — той протегна ръка, подаваше му листче с три-четири адреса. — Препоръчвам ви добри хотели, мистър Колов. Съжалявам…

Собственикът с видимо облекчение приключи трудната част от мисията си.

— Принуден бях да го направя. А всъщност, желая ви щастие и успех на ринга, мистър Колов.

Да се намерят посочените адреси не се оказа лесно. В Токио улиците нямаха имена и всеки сам слагаше знаци, указващи пътя към дома му. Първият хотел, до който се добра, светеше с жълтеникава светлина през пердетата на прозорците си. Над входа висеше книжен фенер с йероглифи. През отворената врата се влизаше в тих хол.

Там Дончо за втори път се намери лице с лице с влюбения до безумие в таланта на Джики Хиген господин Сато.

Нямаше нищо по-изненадващо на света от пристигането на нашумелия на японска земя Дан Колов, но хотелиерът с нищо не издаде учудването си.

— Какво щастие, уважаеми господин борец! — поклонът му беше поклон на съдържател, дълбок и учтив. — Вашето почтено присъствие ще бъде гордост за нас!

Японецът постоя наведен, държейки непременно да се изправи последен след ответа на госта. После господин Сато все така учтиво се извини и изчезна зад хартиената завеса. Върна се обратно почти веднага, но придружен от пет-шест облечени в лъскави тесни кимона момичета.

— Нашите прислужници, уважаеми господин борец — представи ги Сато. — Изберете си тази от тях, чиято усмивка сутрин ще разведрява мислите ви, когато влезне да отвори прозореца и пусне слънчевите лъчи във вашата стая.

Колов с въздишка погледна часовника си. Той изтръгваше от физиката си повече, отколкото другите хора, но и се лишаваше от повече неща в сравнение с тях. Бе станал фанатик на режимите, храните, отпускането, тренинга… Ето, сега ставаше вече късно, защото от около половин час трябваше да е вече в леглото.

— Безразлично ми е уважаеми, господин Сато — каза Дончо, за да съкрати разговора. — Все ми едно кой ще пуска слънчевите лъчи в моята стая.

А господин Сато се престори, че не чу, според разбиранията му, обидните думи.

Принуден от обстоятелствата, борецът посочи напосоки едно от момичетата. Останалите мигом изчезнаха зад хартиената завеса, любезно кланяйки се, без нито сянка от обида, че са пренебрегнати. Избраната му подаде ръка и го поведе по толкова тясна стълбичка, че той едва не се заклещи по нея. Господин Сато остана долу.

Първият оглед на стаята можеше да докара в отчаяние и най-спокойния и непретенциозен клиент, защото в нея нямаше… легло! Дончо се повъртя малко, все още с надежда, че в това точно помещение все пак е попаднал някак случайно. С усмивка момичето му правеше жестове, че трябва да свали обувките си. Когато изпълни желанието й, тя се поклони, изчезна заднешком през тънката нашарена врата и скоро се върна с ослепително бял порцеланов поднос. На него се крепеше нищожна чашка със зеленикав чай.

Появи се и собственикът, който с подбрани изрази попита госта доволен ли е. Дончо още веднъж огледа стаята, украсените с едва забележими рисунки на цветя и птици стени, ниската маса с ваза и едно-единствено цвете в нея и по тукашному отговори, че е просто във възторг. Размениха си любезности. Сметнал, че след толкова дипломация вече може да подхване интересуващия го въпрос, Дончо рече:

— Уважаеми господин Сато, тази вечер съм доста изморен и бих искал да си легна. Ако ми дадете завивки и едно легло, не бих желал нищо повече!

Според източния националист невежеството на американеца беше поразяващо.

— Желанието ви ще бъде изпълнено, уважаеми господин борец — господин Сато се поклони и се обърна към момичето: — Уважаемият господин борец иска да си легне.

Девойката се доближи до стената, отвори шкаф, така изкусно замаскиран, че би могъл да служи за скривалище на контрабандисти и извади сгънато японско легло. Върху снежнобелите завивки блестеше нещо като червеникава копринена пижама или може би кимоно.

— Благодаря! — каза Дончо и щастлив тикна банкнота в ръката й.

Високата едва десетина — петнадесет сантиметра над земята постеля истински го зарадва, макар и да предпочиташе по-друго легло. Момичето с жестове му показваше, че му предстои да се съблече и легне. Той кимаше съгласен. Тогава то започна да разкопчава дрехите му. Българинът разтревожен следеше тази нова проява на местната любезност.

Когато остана само по спортните си гащета, прислужницата се заля в смях. Прокара ръка по косматите му гърди. За нея това се оказа любопитно и приятно забавление. Тя го продължи, като опипваше мускулите на ръцете му, което пък сега придружаваше с възклицания за учудване. Той посегна към червеникавото кимоно, но тя отново го спря, такава дреха се обличала само на голо! В този изпълнен с напрежение миг в коридора се чу гласът на господин Сато:

— О фуро, о фуро, господин борец, уважаемата баня ви чака!

Зарадван, Дончо разтвори куфара си, измъкна хавлия и изхвръкна навън. В коридора се сблъска с пълен бял гост, който бързаше, следван от прислужницата си, след господин Сато. Пълният съучастнически намигна. Отзад с весел смях ги догонваше изоставената японка.

Банята изобщо не приличаше на баня. В преддверието й имаше само една пейка. Очевидно запознат с особеностите, пълният се отпусна на нея и даде пълна свобода на своето момиче. Дрехите му бързо изчезнаха в малки, кокетно изплетени кошнички. Белокожият, розов гост беше готов за следващото помещение с японски басейн, пълен с гореща, димяща от пара вода.

Днес Дончо беше твърде уморен, за да се бори със съдбата. Тънките нежни ръце на момичето грижливо го сапунисваха и той скоро забрави Джики и страшния му прякор — Удушвача.

Но на сутринта, Дончо твърдо поиска занапред да си прислужва сам. Господин Сато категорично отказа.

— Уважаеми господин борец — заяви той, — докато сте при нас, ние сме длъжни да се грижим за високата ви личност и уважаемото ви тяло така, както бихме се грижили и за нашите. Вие плащате на нашия хотел и ние не искаме парите ви даром.

Собственикът се поклони и си отиде веднага след тези думи. Този път дори по безизразно лице като неговото можеше да се види, че е докачен.

Дончо напусна и този хотел. Настани се в малка задна стая на европейски ресторант. Притежателят, немец, се съгласи да му я даде. Дан Колов, зарадван, веднага пренесе багажа си. В ресторанта храната се оказа добра. И тук всички го познаваха. Но беше на нещо като своя територия, всред хора, които желаеха победата му. Не ходеше никъде, защото по улиците някои японци крещяха в лицето му. Посещаваше го само лекарят, един хладнокръвен англичанин.

В последния ден лекарят отказа хонорара си.

— На мача ще гледам да съм близо до вас — обеща той.

— Стане ли нужда от вас, значи станало е нещо много лошо.

Лекарят сви рамене:

— Това е мой дълг.

Когато Колов видя купен за срещата му билет, той вече не можеше да понася спокойния немец съдържател. Разбра, че многото шум край тази среща бе му повлиял психически.

В деня на мача организаторите изпратиха за него кола.

Улиците, по които минаха, представляваха мравуняк от хора. Трибуните часове преди срещата бяха почернели от народ. Край сградата извън стадиона и по околните улици патрулираше конна полиция.

Ако се изключи това, напрежението, вечерта беше чудесна.

Над Страната на изгряващото слънце се спускаше полумрак и въздухът се дишаше леко, свеж и хладен.

Прожекторите шареха по големия стадион и Колов долавяше в светлината им очертанията на отделните зрители. Различаваше чадърчета, ветрила, източни дрехи. От вълнение гърлото му пресъхваше. Преглъщаше често. Звънът на гонга го накара да трепне. Помисли си, че не може да се овладее и това само по себе си беше лошо. Хвана двете си ръце и се опита да се съсредоточи. За ободряване пресметна шансовете си. Вярваше в своя успех и изведнъж… О, невероятно! Някой крещеше: „Хайде, бай Дончо!“ „Хайде Дан Колов! Дръж се юнак!“ След последната седмица присъствието на българин тук му се стори чудно и трогателно.

На ринга излезе с енергична походка. Ловко се мушна между въжетата и издигна ръце — привет Япония! И сякаш буря разклати земята под него. Крещяха едновременно хиляди гърла на хора, които, вече заслепен от светлината не виждаше. Сякаш срещу него зееше черна, бучаща стена. Мощен всепроникващ тътен изпълваше пространството, изглеждаше като нещо материално, придобиваше плът и караше да тръпне всяка клетка от тялото му.

Отново гонг.

Първите хватки на Джики се увенчаха с успех. С ножица през врата той повали Дан Колов. Чак тогава българинът забрави, че вече не е в Япония, а на ринга, на своя територия всред бучащата тълпа и многобройните викове. Имаше истински противник, играеше се голям мач, мачът, за който бе мечтал години наред.

Японецът блестящо демонстрираше висока техника и класа.

Колов с труд завърши първия рунд, на моменти дори висеше на косъм от поражението. След почивката опита да се бори агресивно, но Джики, възползуван от малка негова прибързаност, го хвана в своята прочута удушваческа хватка.

Главата на Дончо беше между краката на японеца. Джики се движеше така, че кожата на Дончо се опъваше до скъсване.

Публиката крещеше, белият борец се мяташе из краката на Удушвача.

Тогава Колов се изви, хвана с ръце крака на японеца и напрегна сили. Това беше един момент, за който почитателите на Джики дълго си спомняха с горчивина, защото страшното менгеме на Удушвача се разтвори! С всичката бързина, на която беше способен, Колов се хвърли върху Хиген, хвана го с едната ръка през рамо, а с другата през долната част на трупа и яростно приложи цялата си сила. Тялото на Джики се сви като лък. Гръбнакът му изпука и отчаян, сякаш подобен на предсмъртен вик от страх и болка се изтръгна от устата му.

Съдията, уплашен, започна да удря Колов през ръцете.

Последният разтвори хватката и Удушвача обезсилен тупна на тепиха. Българинът се изправи над неподвижния японец. И сам не знаеше какво изпитва. В краката му лежеше омаломощен един от най-силните борци на света. И безспорно най-страшният. Лежеше като захвърлена мокра кърпа. Хиляди души видяха тази негова победа.

Колов вдигна сам ръката си и я размаха. Това трябваше да направи съдията, но неочаквания развой на срещата бе парализирал арбитъра.

Победата значеше така много! В изблика на внезапно обхваналата го радост Дончо не виждаше нищо, нито дори това, че полицията с труд задържаше разярената от радостта му тълпа.

Тълпата, която не можеше да му прости тържеството над безмилостно смачкания Джики.

Някой дръпна победителя към тъмната галерия на входа. Вече сам в съблекалнята, Колов застана пред огледалото. Не обичаше да се гледа. Но сега погледът, против волята, се задържа. Защото от отражението го гледаше друг, уморен, но постигнал своето човек.

Изненадан, той би се разглеждал по-дълго, ако леко свистене не го накара да се хвърли на пода. Огледалото с трясък се разби от прицелен с източно майсторство нож. Колов се надигна и забеляза някаква сянка на прозореца на съседната сграда. С изваден револвер в стаята се втурна полицай. Борецът бавно се изправи.

Пазителят на реда застана до прозореца. Отсреща вече нямаше никой. Влезе офицер, който учтиво помоли бореца да се облича по-бързо.

Навън ги чакаше полицейска кола. С нея след дълго пътуване го отведоха до пристанището. Там се качиха на малък катер и Колов с облекчение забеляза, че поеха към кораб с американски флаг.

На него също ги чакаха. Спуснаха тясна стълбичка и безмълвният японски офицер му направи знак, че трябва да се качва. Той го последва и вече на борда на чуждия кораб му подаде документите. Входната и изходната виза бяха в ред, всички необходими печати стояха по местата си, без притежателят сам да се бе погрижил.

— Трогнат съм от японската любезност… — кисело обобщи Колов чувствата, породени от дългото пътуване в закритата кола заедно с мълчаливия офицер.

— Вие дойдохте поканен като гост на нашата страна и ви изпращаме като такъв — студено отвърна офицерът. — Ето ви багажа и парите от победата.

Някакъв по-низш униформен остави в краката му куфар, чанти и пари. Офицерът продължи:

— Ние много се грижихме за вашия живот и сигурност. Считаме, че тази грижа можете да поемете вече сам.

Японецът се поклони със смразяваща учтивост.

Колов се облегна на перилата и го проследи с поглед, докато слизаше по стълбичката. Когато се обърна, видя се на кораб, в който го гледаха с любопитство, всред другите се открояваше с блестящата си униформа декоративен хубавец капитан. Дончо се обърна още веднъж, на осветения пристанищен кей пробягваха фигури. Някои от тях махаха в закана. Това беше една от най-големите бъркотии, които някога изобщо бе виждал по стадионите.

— Имате щастие, мистър Колов.

Дончо някак инстинктивно разбра, че говорещият е собственик на луксозния кораб. Но в момента борецът не искаше да има никаква друга сполука повече, освен една, да се махне от Япония. Затова каза:

— Бих искал да платя пътуването си веднага.

— Не е необходимо.

Колов гледаше лицето, което му се струваше познато. Къде го е виждал? Ах, да! Пътуваше с известен богаташ.

— Намирате се на борда на мой кораб — отгатна мислите му милионерът. — Не е необходимо да плащате, защото аз мразя това, което направиха с тази случай японците.

— Пътуваме към Щатите, нали?

— Не. Пътуваме по наши дела — Хонг-Конг, Сингапур. После ще останем за няколко дни в Хавай. Имате ли нещо против една такава разходка?

— Абсолютно нищо — отвърна Дончо.

Един мъж от свитата, когото милионерът представи за някакъв свой експерт, накара Дан Колов да протегне ръка.

— Не трепва! — възхитено прошепна този специалист. — Каква смайваща воля!

Над тях изсвири сирена. Корабът трепна и светлините на японския бряг започнаха да чезнат далеч зад кърмата.

— Бяхме дошли само за вас — довериха след няколко дни на Дан Колов. — Не е изключено да ви направят предложение за телохранител. Ще е по-доходно от всяко досегашно занимание.

На това Дончо се засмя с лека ирония.

— Не зная дали ще повярвате — каза той. — Но аз никога не съм бил мотивиран само от парите. В случая с Джики Хиген исках да развенчая и нещо, край което се роди големия тукашен мой скандал и край което в света днес май се готвят доста идни събития. Просто не е вярно, че народите се превъзхождат едни други.

Бе постигнал и друго, свое, най-после стана известен!