Петър Лазаров
Кеч ес кеч, Дан Колов (10)

Глава 9
Начало с Харисон

Още от първия миг Дейвид Харисон имаше Дончо за ценна находка, при това своя, лично постижение, нещо като ако с находчивост е намерил самородно злато или нешлифован диамант. Но практичният менажер изпадна в трудно положение на непризнат собственик. Защото Дончо отказваше да го приеме за безпрекословен шеф и се стремеше да запази някаква самостоятелност.

Харисон надничаше доста сполучливо в мотивите на деловите си партньори, като понякога откриваше там грижливо скрити механизми в техните постъпки. Когато успееше, ставаше по-спокоен в отношенията си с тях. Това, особено при борците, му се отдаваше лесно, той можеше да ги владее.

Първоначално, относно Дончо, Харисон имаше идеята да го изправи направо срещу най-силните. Той мислеше, че Дончо може да има шанс. Но човекът, когото той прие в добре платения професионален спорт, на когото осигури тренинг при Збишко — най-добрият, за когото можеше просто да се мечтае, въпреки всички тези благодеяния, се държеше несговорчиво.

Например, за най-първото, етикета, под който да добива известност новият: в щат Тексас Дончо Колев щеше да играе срещу противник от Флорида. Предстоеше първото печатане на афиши. Тогава Харисон предложи:

— Приеми преди тази игра американско поданство. Така ще станеш представител на щата. Не е без значение.

— Не искам — отговори му диамантът. — Не съм американец.

Думите „не искам“ са нежелани, та и опасни думи са за произнасяне от частен спортист. Менажерът го храни, тренира и му плаща, не за да получава откази. Но в случая Харисон преглътна отказа, като все пак не отстъпи от първа дума:

— Стани сега американец — посъветва го той, — а когато му дойде времето, приеми отново българското си поданство! Ти вероятно мислиш да се върнеш в България, нали? И то богат? Е, то ще ти помогне да го направиш точно както ти се ще.

По въпроса попадна на камък. Дончо не приведе в подкрепа на упорството си аргументи. По въпроса просто не желаеше да се разисква и толкова. Дори за съкращаване на имената му имаха труден разговор. Накрая на афиша се появи „Дан Колов“. От всичко Дончо спечели само, че първоначално очаквалия голяма признателност и също такова покорство Харисон го намрази.

Отношенията със Збишко също не се развиваха добре. На тренировките българинът се държеше нападателно. Вместо да се изплаши от случилото се в Питсбърг, той обърна нещата така, че малко по-късно победителят изпитваше несигурност.

После, без да поиска разрешение, Дончо замина някъде и се върна разстроен едва след няколко дни: Стоил беше загинал. При експлозия в завода, от обгаряния. Някак много бързо всичко се промени — от миналото останаха само спомените. А настоящето се състоеше главно от Збишко. На върха на мечтите си, вече като професионален борец, Дончо не намираше нищо интересно в сбъдването им. Обърнеше ли се назад, виждаше труд, труд, колосален труд, започнал го бе отрано: вдигнал бе хиляди тонове повече от другите и бе учил за борбата, учил… Безкрай. Останалите борци на Харисон също не го обичаха, той просто не беше като тях.

От хората край менажера Харисон все пак един намери ключ към сърцето на Дончо. Наричаше се Джери Маринов, пишеше се за борец от Македония, за да навява асоциации с Александър Велики, а инак си беше чист трънчанлия, от самия град.

Джери умееше да се подвира под кожата на хората, на всички и всеки. Дори и когато всъщност не храни добри чувства към тях, както бе в случая с Дончо, на когото завиждаше. Завиждаше му не за друго, а за шансовете, които имаше пред себе си. Ако борецът Колов един ден намереше общ език с Харисон, щеше бързо да стане богат и прочут. Джери смяташе себе си за по-достоен. Но никога нямаше да бъде прочут и богат, каквито и взаимоотношения да изградеше с Харисон. Просто му липсваше дяволската сила, лекотата и точността на движенията, които имаше Дончо. Но за пред Дан Колов Джери градеше образа на разбиращ от половин дума и, най-важното, съчувствуващ приятел. Дончо изпитваше удоволствие дори само да помълчи с Джери. Въобразяваше си, че тогава до рамото си има един човек, който мисли като него и това му бе достатъчно.

Когато Харисон изправи Дан Колов срещу силен борец, Джери Маринов вече имаше голямо влияние над него, асът на Харисон се съветваше повече с Джери, отколкото с Харисон и личния си треньор Збишко.

— Трябваше по-отдавна да се боря с този си противник — каза Дончо. — От доста време съм готов да го поваля.

— Разбира се — съгласи се Джери. — Но в централната двойка пак е Збишко. Той и сам си избира противниците. Защо някой ден не избере тебе?

Двамата отново замълчаха, но Джери май имаше някакво готово решение.

— Ако се счепкаш със Збишко, никой не би се учудил.

— Не бих се учудил и аз.

— Дори и ако му счупиш главата.

— Ако става въпрос да си върна заем от запознанството ни, имам основание да го направя.

— Кой ще бъде в центъра тогава? Ние нямаме друг тежък борец, освен теб.

Това беше наистина така.

— Ако съм на твое място — продължи Джери, — струва ми се, че бих се почувствал отново човек едва след като победя Збишко.

В известна степен, Джери имаше право.

— Откакто той ме би в Питсбърг, но не мога да го забравя.

— Това ти пречи.

— И друго ми пречи, велик треньор е.

— Сега мисли за него само като за борец.

Решението беше взето.

Денят преди официалната среща Дан Колов издебна Збишко в залата на „Спортинг-клуб“, където големият ас отиграваше със спаринг-партньор една хватка. С малко закъснение Харисон научил от Джери Маринов повече неща, отколкото трябваше да знае.

След като слезе от колата си, Харисон се втурна по тесния, лошо осветен коридор, водещ към входа на малката тренировъчна зала. Тогава бе твърдо решен още на минутата да изгони новия от групата си.

Надолу от коридора се отделяха стълбите за съблекалнята. Сградата, обикновено оживена, сега се стори на менажера пуста и тиха. Може би затова рязкото отваряне на вратата на салона го стресна. Нахлулият поток светлина временно го заслепи и в първия миг той не можа добре да различи чия е фигурата, която с олюляване се смъкна надолу по стълбите.

Затова Дейвид Харисон направи няколко крачки след излезлия и изненадан позна Збишко. Видя как полякът пусна с пълна сила крана на чешмата и мушна главата си под бликащата струя. Менажерът се върна обратно.

Сега горе се чуваше постепенно нарастващо боботене. Харисон видя малък разпръскващ се кръг от хора. В центъра се намираше Колов. Забелязал го, Дончо побърза да изчезне и гърбът му се скри надолу по посока на стълбите, където преди това бе отишъл Збишко. Самият гръб беше зачервен като след върховно усилие.

Харисон отиде при Сай Кърли, негов колега и добър приятел. Заедно организираха днешните борби. Кърли седеше възседнал гимнастически кон и гледаше замислен някъде, като механически потриваше с ръка долната част на брадата си.

— Какво става тук, Сай? — запита Харисон. — Нищо не разбирам.

— И аз! — призна другият. — Приключваше тренировката, когато твоят, новият, влезе. Поогледа малко и си отиде. След минута се върна, този път по екип. Отиде при Збишко и му каза нещо. Разбрах, че на Збишко му се ще го пребие, за да се отърве най-после от него. Те не могат да живеят заедно, Дейви.

— Знам. После?

— Збишко ни извика да не пречим.

— Е, новият надделя, здраво натисна поляка. После двамата се ръкуваха. Струва ми се, те вече си знаят един на друг цената.

— Ела! — извика Харисон. — Бързо!

Облякъл се, Дончо почти тичаше към черния изход с намерение да се махне по-далеч. Главата му, доскоро бучаща от мисли, сега му се струваше по-подредена. Той победи. Разбра, че се беше подготвял за това. Не бе роден за един от добрите. А не искаше да е тук най-добрият, след като го вземе от учителя. Своето бе постигнал. Доказал го бе. За себе си. И бягаше. За да остави за другите всичко както си беше.

Ето края на тесния коридор. Още един завой и е вече на улицата — свободен и сам. Искаше отново да се върне към миналото си, да има искрени приятели и ако съдбата отреди — момиче, което да го обича. Вместо това на изхода го посрещнаха двамата менажери.

— Ела, ела! — каза Харисон. Дончо неохотно се подчини.

— Как да разбирам бягството ти?

— Сигурен съм — намеси се Кърли, — че той бърза за днешната си борба, Дейви. Нали е подписал договор? Ние живеем във века на хартията, няма по-силно от нея: писано свършено, платено — уговорено. На момчето не му се занимава с адвокати и плащане на неустойки, това е всичко.

— Какво направи, по дяволите?

Дълга пауза.

— Със Збишко имах стари сметки, мистър Харисон.

Сай Кърли огледа внимателно младежа, сложил ръце отзад.

— Хлапе! — каза Сай Кърли. — А знаеш ли ти кой е Збишко?

Харисон дръпна приятеля си за ръкава.

— Хайде, Сай, той знае, но ти не знаеш с кого говориш. Хайде да тръгваме. Остави го. Не виждаш ли, развълнуван е. На Дан Колов предстои борба!

Тримата се качиха в червената кола на Харисон. Там менажерът разбра, че е взел невероятното решение да остави Дончо в групата си.

„Спортинг клубът“ се намираше на около петнадесет минути път от мястото на борбите. Спряха пред служебния вход.

— Отивай да се приготвиш! — каза Харисон на Дончо. Менажерите го проследиха с поглед.

— Какъв борец! — промълви замислен Сай Кърли. — Ще успееш ли да го накараш да покаже истински какво може. Има ли той някаква страст, Дейви?

— Има.

Дончо посещаваше имигрантските колонии. Издирваше някое забутано ресторантче и прекарваше часовете си там. Беше станал широко известен всред имигрантите по цяла Америка. В Ню Йорк, Филаделфия, Кливлънд, Сан Франциско, в Лос Анжелос и Чикаго той лесно намираше приятели и прекарваше времето си с тях.

— Хм — каза Сай Кърли. — Бъди внимателен с него, докато не се научи да цени повече приятелството на хората като нас.

Харисон наистина внимаваше, но което значеше, че само от време на време уреждаше по някоя „истинска“ среща. От своя страна пък, само тогава Дончо се бореше сериозно, с пълни възможности. В останалите, като протест срещу недооценяването, допусна няколко загуби от слаб противник.

Преди десетина дни Дончо победи Джак Шарей, нарича още Човекът светкавица, един от любимците на спортна Америка, борец с изключително бърз и точен рефлекс. Тогава Харисон следеше отблизо подготовката му, стремеше се да внуши, че желае победа. Победа на всяка цена.

В близките пък дни предстоеше борба между Колов и Руди Дусес. Руди Дусес беше преди всичко физика — височина над два метра и бойно тегло сто и двадесет килограма. Малко трудно навлизаше във форма, лесно минаваше в претренираност и изобщо считаше се за „капризен“ в постиженията си, което пък държеше реномето му на средно ниво. Но напоследък Дусес беше в небивала форма и именно поради това Харисон реши да му противопостави Дан Колов. Дончо скоро успя срещу силен, а сега би било добре да загуби от среден борец. За крайния изход менажерът не се тревожеше: щом разбра, че ще играе с Руди Дусес, българинът веднага след пристигането им в Детройт отиде в малката руска гостилничка „Богатир“.

В „Богатир“ Дончо скучаеше в компания на белогвардейци. Тези хора се появиха в Америка отскоро. Но миналия път тук срещна българи — двама от Търновско и един от Охридско.

Поприказваха. След такива срещи борецът се прибираше доволен, за него беше празник денят, в който можеше да чуе родна дума.

Днес в гостилницата влезнаха двама, които, след като се поздравиха с руснаците седнаха при тях. Но от там сякаш лек полъх погали слуха му помежду си говореха нашенски! Дончо бързо се премести при съседите по маса.

— Българи! — възкликна зарадван той. Но този път го посрещнаха хладно.

— Защо ме гледате така?

— Ти си Дан Колов!

— Това не е престъпление.

— Ти нещо си продал родината? — помирително се намеси един белогвардеец. — Е, всеки нещо е продал. Родина? А какво е родина? Къде е? — руснакът се озърна безпомощно към тавана и завъртя очи — искаше всички да разберат, че родината я няма, че не съществува и не може да се види. — Пий и толкова!

Дончо взе настойчиво поднасяното шише и го остави на масата. Друг белогвардеец, слаб, строен мъж с вече посребрени коси, укори скаралия се с Дан Колов:

— Не си прав!

От всички слабият, сух белогвардеец изглеждаше най-трезвен.

— Щом не съм прав, защо той не протестира? Ако беше французин, италианец или англичанин, щеше ли да си смени името?

— На моите афиши пише, че съм българин! — студено отвърна Дончо. Такава атака получаваше за пръв път. А беше свикнал, още от Скалистите планини, да се гордеят с него.

— Пише, глупости! Какво като пише. Ти си капанът при залаганията! — българинът млъкна, но за кратко: — От това пари печелиш, нали?

Дончо го разглеждаше, без да отговори. Виждаше един беден, останал без вяра човек, разочарован. Появиха се хора, пострадали от голямата българска трагедия, предателствата, чрез които бе загубена войната. Злоупотребено бе с хиляди саможертви, с планини от доблест, пропиляно бе добитото с черен войнски труд и алена млада кръв. Самочувствието на обикновения българин падаше, не остана нищо, с което той да се гордее, нищо. Катастрофата засегна всеки, дори този, който бе избягал на хиляди километри далеч.

— Аз съм гледал борбите ти! — каза през хълцане вече посръбналия българин. — И винаги съм залагал на теб.

— Кой не губи? — успокои го белогвардеецът.

Дончо разбра, че се намираше всред свои, но това бяха вече сънародници, изживели нещо ужасно, нещо, което не разбираше добре. Българинът се променяше. Плашеше го, че срещаше такива често. Какво им липсваше? Дончо колебливо вдигна шишето и този жест някак много лесно го приобщи към тях. Понесоха се одобрителни възклицания и той стана техен брат по маса.

— Браво!

— Молодец!

Вторият българин, мълчал досега, глупаво се усмихна:

— Аз гледам всичките ти борби! И на новата пак ще дойда. А тоя е прасе! — и посочи другаря си.

— Молодец! — похвали без адрес белокосият белогвардеец. Съдържателят взе чаша и седна до тях. Дончо си припомни самотните викове, които понякога долитаха от дъното на залите в които се бореше: — „Дръж се Дан! Хайде наште!“ Новите българи, разочарованите, също имаха нужда от него. От някой по-чист българин. От българин повече от всякога. Смешно.

В хотела, в наетата от Харисон стая, Дончо се прибра късно. Но дните до срещата прекара на тепиха. Така понякога правеха и други спортисти, след почерпка, това бе обяснението на Харисон.

В деня на срещата Дончо изглеждаше дребен пред двуметровия Дусес. Регламентът на турнира не признаваше равна среща и не ограничаваше времето — борба до победа! По време на играта намиращия се в прекрасна форма Руди Дусес се бореше като дявол. А Дончо стискаше зъби и напрягаше воля. Мислеше за приятелите си. Борбата се превърна в истинска битка. По едно време Дончо вижда с помътнял поглед как менажерът издига нагоре пръстите на дясната си ръка, насочени перпендикулярно към поставената над тях длан на лявата. Добре знаеше този знак — „Край, предавай се!“. Но в отговор избликваха нови сили. Не чуваше и разтревоженото шептене на Збишко през кратките почивки между рундовете. Някъде отдалеч, из ъглите на залата, подобният на морски тътен шепот на хилядната публика носеше до него виковете на имигрантите и той, също както тогава, в Скалистите планини, в Хометенд, се чувстваше и щастлив, и необходим.

Изминаха три часа от началото на срещата, едно пределно за човека време, дори когато е трениран професионалист. И тогава най-после рамената на Руди Дусес допряха тепиха! Победа! Реферът отброи времето, Руди със залитане се изправи, но сега Колов не изглеждаше така малък, както в началото, когато се сравняваше само с огромния му ръст. Край ринга бляскаха светкавици и черната стена на публиката бучеше. Това, което в Скалистите планини бе го накарало да се раздаде до пълно изчерпване срещу Гвидо, което невидимо бе направлявало ръката и крепило духа му в неговото начало, отново се върна. Чак сега, когато отново доброволно пое дълга да представя лика на цяла една нация, се чувстваше способен на много.

Задкулистни номера на професионализма не му изглеждаха вече така противни. Не се чувстваше отблъснат от занаята, който пое.

Под краката си отново намираше твърдата почва, която някак неусетно бе напуснал, макар и съвсем за малко. Това го правеше нужен, а това още значеше уверен и щастлив.