Петър Лазаров
Кеч ес кеч, Дан Колов (20)

Глава 19
Вместо Джери — Кардинала

Всред малкото българи, които след падането на Деглан не се втурнаха сляпо към ринга с надеждата, че ще успеят да стиснат ръката на Колов, беше и студенокръвният терорист с прякор Кардинала.

„Пале дьо спорт“ беше вече полупразна, а той продължаваше да седи замислен на мястото си. Гледаше към покрития с плюшена завеса вход, в който изчезна новият европейски шампион, и се двоумеше.

— Нашият победи! — дръпна го някой за ръкава.

Но Кардинала не обичаше да го безпокоят, когато се намираше пред важно решение.

— Върви по дяволите!

— Ела с нас! — поканиха го двама студенти, познати някъде от кафенетата.

— Не искам — сухо отказа той.

— Ще пийнем нещо…

— Не! — упорствуваше Кардинала и стана.

Студентите се оттеглиха към изхода. Той ги следи под око, докато изчезнаха.

Кардинала беше някакъв политически беглец. Всъщност тъмна личност. Участвувал в Световната война, проявил се като патриотар — от редник станал офицер. След войната пък заради незадоволени амбиции — терорист, член на нелегална анархистическа организация. Носеха се слухове, че лично организирал голям атентат. Безуспешен. Принудил се да емигрира. Познатите му малко се бояха от него. Той говореше самоуверено, но умееше да общува с хората и да ги подчини на своята власт. Поддържаше връзки с всякакви среди, най-вече с българите в Париж и с руските белогвардейци. Беше популярна фигура. Той единствен можеше да има приятели, без никой от тях да разчита, че му е близък. Особено прецизно подбираше жените. Всред любовниците му имаше няколко скъпи актриси. В джеба си носеше и снимка на Мистангет^[1] в шокиращ тоалет, но никога не показваше обратната й страна, на която личеше някакъв надпис. Даваше обаче да се разбере, че познава прочутата актриса и шпионка, а това при наличието на другите му познанства изглеждаше вероятно. Нищо не можеше да му създаде по-голямо име сред младите му приятели от едно познанство с Мистангет. Защото за нея знаеха всички.

По време на войната съвсем младата тогава Мистангет била любовница на немския посланик в Женева и сведенията, получавани чрез нея, играели важна роля за Главното командуване. След мира правителството признало заслугите й, наградило я с висш военен орден и й отпуснало пожизнена пенсия. Тя станала френската Мата Хари. И когато вестниците с възторжени думи описвали храбростта и заслугите й, когато било трудно да се намери и едно списание без нейната снимка, изведнъж се появило съобщение, че Мистангет играе в един от големите парижки театри. Така изгряла звездата на една нова знаменитост. Младата шпионка намерила друго признание — краката й били обявени за най-красивите в света. Линията на нейните бедра станала моден образец.

Както и да растяха цените на билетите, на представление с Мистангет нямаше и не можеше да има празен стол вече години наред. В Париж пристигаха специално за нейните спектакли, тя стана знаменитост в него, а следователно и света.

След театъра и краката на Мистангет нощта на Париж ставаше още по-привлекателна. Нейните представления се считаха от богатия турист за задължителна прелюдия към океана от удоволствия.

В началото Кардинала посрещна малко ревниво появяването на Дан Колов в Париж. Всички говореха за Балканския лъв и неговата сила. Борбите му бяха предмет на всеобщо възхищение. Дълго анархистът, изпълнен с презрително високомерие, не посещаваше срещите по кеч — той мразеше физическото усилие. И това му се отрази зле. Популярността му спадна, а в Париж е по-добре да бъдеш загадъчен и познат със знаменитости. Тук ловът на знаменитости е една особена страст. Не очаквайки нещо много, Кардинала все пак твърдо реши да се запознае с мистър Колов, без, разбира се, да се явява като една от второстепенните фигури на дългата обща трапеза в „Лакапол“.

Замислен, той оправи връзката си и решително се отправи към завесата, като внимателно, но все пак достатъчно твърдо си проправяше път измежду закъснелите. Както предвиждаше, полицаят го спря.

— Оттук е забранено.

— Мистър Колов ме чака — с подчертано равнодушие отговори Кардинала, като внимаваше да проличи чуждият акцент в думите му.

— Какъв сте вие? — нерешително запита служителят, без да се махне от пътя му.

— Брат на мистър Колов — твърдо отговори другият и премина самонадеяно покрай него.

Полицаят нямаше време дори да възрази, че младият рус мъж с тесни рамене никак не приличаше на широкоплещестия европейски шампион, който току-що мина оттук. Все пак тесните, почти хилави рамене го накараха да бъде по-решителен.

— Документите! — каза той с тон, в който имаше голяма доза от професионалната омраза на полицая към дребния мошеник.

Кардинала без нито следа от смущение подаде паспорта си.

— Името е друго — укорно констатира пазителят на реда, но измамникът го гледаше насмешливо и дръзко, без нито следа от объркване.

— Прекалявате! Всеки се бори с псевдоним! — Кардинала с презрение издърпа паспорта от ръцете му и без да дочака отговор, потъна във входа под огледа на объркания служител.

Да намери стаята на Колов му помогна тълпата фоторепортери и журналисти пред входа. Вестникарите използуваха всяко отваряне на вратата и светкавиците им пробляскваха по коридорите като изстрели. Да се влезе вътре изглеждаше немислимо.

Кардинала, замислен, приближи до прозореца и погледна надолу. Беше тиха топла вечер. Очертанията на високите сгради се губеха някъде в мрака, светеха реклами, а долу, на улицата, също чакаха хора. По всичко личеше, че тази вечер той далеч не е единственият, който иска да види най-силния човек в света.

Мнимият брат се отправи към затворената врата и решително почука. Отвориха му заради това чукане и той влезе вътре като олицетворение на деловитостта.

Но въпреки завидното си самообладание изпитваше безпокойство.

Дан Колов лежеше по корем на твърда кушетка. Над гърба му работеше зачервен масажист. Изглеждаше в добро разположение на духа и така би трябвало да бъде след победата над Деглан. Премести бавно очи към влезлия.

Колов наистина чакаше думите на новодошлия в добро настроение. Чувствуваше се лек, весел, утре нямаше да тренира, ще се отдаде на почивка. Беглият поглед, с който огледа Кардинала, не му подсказа много. Посетителят по-скоро приличаше на твърде арогантния в чужбина американски турист, отколкото на сънародник.

— На какво дължа честта, джентълмен? — весело запита борецът.

Непознатият бе впил в него натежал поглед, в който се меняха достойнство, възхищение и обида от току-що чутите думи.

— Надявам се, че само любопитството е недостатъчен мотив за истинския джентълмен? — продължи Дончо.

Кардинала не разбираше английски, но по тона се ориентира достатъчно добре.

— Аз съм българин, господин Колов — с нескрита горест в гласа заяви той.

— О, сънародник!

— Исках да съм първият, който ще ви поздрави с победата. Аз ви поздравявам, господин Колов.

— О, колко сте закъснял! — възкликна шампионът. „Как ми действува!“ — изруга се наум Кардинала.

— Значи искахте да ме поздравите? — наново запита Колов, като сега гледаше със закачлива изпитателност.

„Стана подозрителен. Защо ли? — помисли другият. — Към българите се отнасял любезно.“

Борецът лениво си протегна едната ръка и масажистът веднага започна работа над нея.

Кардинала проследи движенията. Ръката беше мургава, с навити като въжета мускули.

— А какво бих могъл да направя друго? — запита с патос Кардинала, но още преди да започне приготвената, развълнувана реч, домакинът го прекъсна.

— Бихте могли да направите нещо за мен — рече той.

— На вашите услуги! — поклони се посетителят. Колов се смееше с леко гърлен смях.

Кардинала вече се владееше напълно. Всъщност той постигна това, което търсеше. Контактът със знаменития шампион беше установен.

— За такъв борец съм готов на всичко! — горещи заяви той, като се пазеше това да не прозвучи фалшиво.

— Тогава и аз съм готов! — Колов скочи и засегнат от невнимателното му движение, масажистът отлетя настрани. — Дрехите! — извика той.

Победителят даде обичайното интервю, но никой не си тръгна. Журналистите чакаха интересните първи часове след мача. Кардинала разбра, че Колов иска да бъде безгрижен подир дните на напрежение, и му предложи да отидат в „Шехеразада“. Дончо се съгласи.

Кардинала имаше солидни връзки с най-скъпото парижко заведение. Един негов приятел, бивш белогвардейски офицер, работеше там като келнер, а Зина, последната му приятелка, отскоро взимаше участие в късната програма. Там беше виждал — само толкова — и Мистангет. Разбира се, никога не бе дори сядал на нейната маса, затова трябваха поне няколко милиона в банката. Милиони, които той нямаше.

Когато Колов и новият му приятел излязоха от съблекалнята, Кардинала ходеше по-гордо и по-елегантно от победителя. Борецът и извън ринга леко се поклащаше, люлеейки широките си рамене при всяка крачка.

При служебния вход ги спряха. Офицер от полицията учтиво доложи, че са възможни неприятности.

— Съжалявам, сър — извини се той. — Вие вдигнахте Деглан, а за някои това е много.

Колов се завъртя към Кардинала, защото късият му врат, освен това доста пострадал днес, не му позволи да направи движението само с главата.

— Така е след всеки голям мач — той сви рамене и главата му се загуби още повече. — Не мижа да искаме от всички да са еднакви.

— О, да — неспокойно се съгласи Кардинала. Острият му слух долавяше викове. Мисълта му беше съсредоточена върху неприятните последици. Той дебнеше по лицето на бореца признаци на страх. Като не ги намери, се успокои.

Колов се приближи до служебния вход и бутна вратата с такова спокойствие, че и кралят на една абсолютна монархия би могъл да му завиди. Офицерът излезе втори, а Кардинала — последен. Шумната група на чакащите за момент замлъкна и след това зашумя с нова сила.

— Долу Кинг-Конг! — извика с немски акцент някой. — Долу Димитров!

— Да живее! — противопостави му се друг и след това не можеше да се различи ни дума повече.

Неколцина се спуснаха към Дан Колов. Той се спря с лице към тях и групичката мигом се пръсна. Само един от устремените застана за секунда като закован, почувствувал силите си парализирани и краката омекнали. Колов бавно мина покрай него и мигновено съвзелият се нападател изчезна с бързината на трик филма. Отзад се чу шум от сбиване. Кардинала скрито трепереше. Ето я тълпата! Ето анархията, която се смирява от ръката на силния!

Колов приближи автомобила си и отвори вратата. Обърна се назад и потърси с поглед забавилия се приятел. Кардинала седна отдясно на шофьора. Моторът избръмча, но не потеглиха. Пред гумите беше легнал човек.

— Какво има? — запита Колов, като се подаде от прозореца. Легналият подскочи.

— Журналист… — несвързано, бъркайки думите от бързина, каза той. — Първото интервю… за първи път… моля, вземете ме с вас!

Кардинала преливаше от гордост. Това, което се отказваше на стотици, беше негово. Той имаше правото да разполага над една от тайнствените нощи на популярното чудовище!

Накрая, когато колата се изскубна от тълпата, след тях се проточи върволица от колите на почти всички големи парижки вестници. Но Колов ловко заблуди преследвачите и те се изнизаха току пред носа на машината му, притихнала със загасени фарове в една тъмна пресечка.

— Е, къде е „Шехеразада“? — едва сега запита той.

Гласът му беше равен, но в него можеха да се различат нотки на нетърпение.

— На „Шан’з Елизе“. Вляво.

Паркираха автомобила недалеч от заведението. Стотината метра, които ги деляха от потъналия в червена светлина вход, изминаха спокойно, без да ги познае някой. В гардероба Кардинала помоли спътника си да го почака. Влезе първи и потърси с поглед познатия си. Намери го лесно.

— Гриша — каза му той тържествено. — Искам тази вечер да седя на твоя маса.

— Разбира се.

Гриша го погледна малко учудено, защото му се стори особен. Вторият портиер от вътрешната страна беше облечен като принц. Принц от приказките. Върху разкошната снежнобяла копринена чалма блестеше карфица с огромен фалшив брилянт.

В „Шехеразада“ се ширеше мек здрач. Нарушаваше го светлината на малки, подобни на свещ електрически крушки, поставени върху цилиндри от истински восък. Красиво набразден от изкуствени трептения, под тавана ветрееше балдахин. Осветен от скрити разноцветни лампи, той преливаше в десетки оттенъци. В дъното се виждаше дансинг с бавно поклащащи се двойки по него. Тихо свиреше оркестър.

Гриша настани гостите си в един от най-хубавите ъгли.

Двамата потънаха в меките столове. Кардинала запали цигара. Красив и строен, бившият руски офицер, а сега келнер от „Шехеразада“, търпеливо чакаше поръчката им.

Кардинала го повика с пръст:

— Листа, моля.

— Дявол да го вземе, свети отче — прошепна му Гриша, като се покланяше с проспекта на заведението в ръка. — Кой е този с теб? Откъде го познавам?

— Познаваш го добре. И то не само ти. Това е Дан Колов! — също така тихо му отвърна Кардинала и бегло го стрелна с очи, за да се наслади на впечатлението от думите си.

Въздействието наистина беше голямо, но реакцията малко неочаквана. С тихо възклицание Гриша изчезна от масата им и бързо се отдалечи, лавирайки ловко между масите. Кардинала го проследи с поглед, докато влезе в стаята на управителя.

Отпуснат на своя стол, Дончо пропусна тази сценка. Беше полузатворил очи и просто се наслаждаваше на спокойствието и обстановката. Вслушваше се в звуците на тихата музика и очевидно му беше приятно.

Сътрапезникът му следеше вратата, зад която изчезна Гриша, мъчейки се да отгатне какво прави той там. Танцуващите двойки му пречеха и Кардинала често менеше положението си, доколкото това беше възможно за седнал човек. Видя как към тях забърза управителят. Гриша пък отиде към диригента, като бързо раздаде на оркестрите някакви ноти. По пътя към тях управителят направи знак на няколко келнери.

Процесията тържествено се изправи пред масата на Колов и Кардинала. Оркестърът млъкна и диригентът посочи напред. Сега всички гледаха бореца и хората около него.

Кардинала на свой ред оглеждаше публиката. Както винаги изискана. Имаше киноартисти, един английски милорд, постоянен посетител тук и последен любовник на Мистангет. И, разбира се, самата Мистангет. Звездата носеше най-късата пола в заведението. В чорапите й се преплитаха златни нишки. Блестящите получехли с висок ток даваха елегантен завършек на тоалета й. Бяха с цвета на златните нишки, които сякаш се вливаха в тях. Мистангет се взираше в Колов и бързо съобразяваше нещо.

— Господа! — тържествено произнесе управителят, когато в залата се възцари тишина. — Господа! Тази вечер нашето заведение, всички ние имаме честта да прекараме нощта с прочутия, непобедимия борец Дан Колов. Най-силният мъж в света! Лъва на Балканите!

Управителят махна с ръка към оркестъра и думите му се загубиха в туш. Последният повтори същото на още няколко езика.

Музикантите станаха прави. От публиката ръкопляскаха. По-далечните се надигнаха от местата си, за да видят Колов. Оркестърът засвири.

Кардинала застана мирно. Всички последваха примера му. Колов се озърташе.

— Стани! — прошепна му съседът и се усмихна. — Стани, свирят българския химн, шампионе на България и Европа!

Борецът се изправи. Изпъна се и сакото му изпука. Разнесе се шепот. След това се възцари такава тишина, каквато не е имало никога тук.

Тържествеността, химнът, изпълнен от джазови инструменти, създаваха неповторима обстановка. Никой не мръдна, преди и последните звуци да потънат някъде дълбоко в скъпата тапицировка.

Колов се отпусна в стола си веднага след поклона на управителя и затвори очи. Беше щастлив и уморен. Още не можеше да се освободи от напрежението на борбата. Сякаш още изживяваше атаките на Деглан, контрахватките, мускулите още не бяха се разхлабили.

Когато повдигна клепачи, видя пред себе си чудно лице, на което тайнственият полумрак на „Шехеразада“ придаваше фееричен оттенък. Обкръжаваше го разкошна коса, подредена във фантастична, вероятно струваща цяло състояние фризура. Нейната шия беше украсена със семпло, но скъпо колие във формата на рубинено сърце.

Безукорно изваяните бели рамене биха били чест за всеки скулптор.

Един срещу друг седяха двете най-знаменити личности на Париж — най-силният мъж в света и най-красивата жена.

Така Кардинала за първи път в живота си се озова в непосредствена близост с мнимата си любовница. Беше сигурен в необходимостта си. Най-малкото поради това, че Дончо не знаеше добре френски. Борецът още не говореше, но в краткото движение на ръката му към ръба на масата се долови смущение. От дълго време не беше сядал в женска компания. Сега Мистангет сама дойде при него и първа от присъствуващите в заведението го поздрави за победата му над французина Деглан.

Постепенно „Шехеразада“ се препълни. Слухът за присъствието на могъщия Дан събра пред червения вход на бара цяла тълпа.

Вътре Мистангет ловко въртеше своя бизнес. Тя кокетно позираше на фотографите, които я снимаха в компанията на Дан Колов, и говореше двусмислици на неразбиращия свой кавалер. Утре името й щеше да се появи във вестника, това е манна небесна за артиста.

Отблизо Мистангет изглеждаше уморена, но то не й пречеше да бъде хубава. Дългите й пръсти и особеният начин, по който държеше цигарата, се харесваха. Това може би чувствуваше най-остро английският лорд, когото тя без колебание изостави.

— Преведете ми, моля ви — обърна се Мистангет, този път вече към Кардинала, — какво каза вашият приятел?

Колов не беше казал нищо. Присъствуващите се засмяха. Шампионът още мълчеше, Кардинала се чувстваше като риба във вода, а звездата леко раздразнена. Хората около тях закриваха светлината и сянката падаше точно върху лицето на Дончо. Сега то се открояваше с бронзовата си тъмнина и острите черти на аскета спортист, характерни за големия състезател.

По тавана се катереше амбициозен фотограф и балдахинът пукаше.

— Погледите говорят достатъчно красноречиво, мадмоазел! — отговори Кардинала и наум се изруга, че не му идва нищо по-подходящо.

Мистангет се държеше със завидна свобода. Разкопча яката на Дончо и свали връзката му.

— О! — изписка тя и показа с пръсти размерите на врата му. В „Шехеразада“ беше весело и уютно. Смеховете излитаха навън и броят на желаещите да влязат надмина възможностите на заведението. Полиция пазеше реда пред входа, а портиерът със сияещ вид съобщаваше новината на наобиколилите го.

Жените в бара завиждаха на Мистангет. Тя първа успя да получи облаги от неочакваното появяване на бореца. Особено силна беше завистта на актрисите и изобщо на тези, за които популярността значеше пари.

Такива чувства изпитваше и една млада, амбициозна актриса. Сега в компанията на позастарял американски бизнесмен, само през няколко маси от Колов, Лиза, така се казваше актрисата, презираше Мистангет, която не познаваше лично и дори не бе гледала на сцената. Това не й пречеше да бъде убедена, че съперничката й е бездарна и дължи всичко на външността си. Тя смяташе изкуството за далеч по-трудно от това да се ходи с пищен тоалет на сцената. Хонорарът й, сравнен с този на Мистангет, беше нищожен. И най-важното, растеше бавно. Въпросът, как да направи така, че Париж да я забележи, вълнуваше цялото същество на Лиза вече месеци наред. За решаването му тя напрягаше мозъка си до болезненост, но не бе постигнала нищо. Тази вечер Мистангет й показа колко лесно би могла да го осъществи, стига да бъде практична.

— С мистър Колов сме сънародници — каза Лиза на американския си приятел, — но не мога да разменя с него нито дума. А толкова са радвам, че го виждам! — смело добави тя.

— Охо! — учудено възкликна кавалерът й — Вие се радвате? — той я гледаше въпросително. — Лиза, не разбирам?

— Той прослави нашата страна! — твърдо отговори българката и капризно вирна глава.

— Разбира се, разбира се — побърза да се съгласи приятелят й, който освен пари беше наследил от баща си още пъргав, лесно проникващ в дълбоката същност на нещата ум.

— Около него има твърде много непоканени! — троснато продължи Лиза, не можейки да скрие чувствата си.

— О, да. Госпожица Мистангет прави голям бизнес.

Лиза беше готова да избухне, но се овладя и му предложи да танцуват.

Ярбъроу добре разбираше партньорката си. Знаеше, че тя никога няма да има популярността, за която мечтае, защото при нейния понакуцващ талант беше необходим и усет за пласиране, а той й липсваше.

— Утре всички вестници ще пишат за Мистангет — съчувствено каза той и показа с глава нататък. — Името Мистангет се набива в главите. Мистангет печели публика…

Лиза не отговори, само устните й се изтеглиха в ъглите надолу. Ярбъроу знаеше, че скоро тяхната двойка ще стане тройка. В недалечно бъдеще очакваше тя да се запознае с Дан Колов на базата на сънародничеството им. Дори пресметна наум времето, когато този трик можеше да бъде реализиран. Самият Ярбъроу нямаше нищо против да се запознае чрез нея с бореца. Сега Колов беше на мода.

Танцът завърши, върнаха се на местата си. Недалеч от тях Мистангет весело своеволничеше с бореца. Беше го прегърнала през шията. Колов се дърпаше, леко зачервен. Но личеше, че по-скоро Кардинала бе успял да спечели симпатиите на актрисата. Вероятно по такъв начин тя си отмъщаваше на шампиона за сдържаността му. В замяна на това пък спътникът му охотно флиртуваше, макар и с риск да развали отношенията си със своята приятелка от бара само заради моментно благоволение на една звезда.

Все пак Дончо постепенно се отпусна. Отначало пиеше сода, както правеше подир решителни срещи. След това запали цигара.

После опита някакво леко, но замайващо вино. Вратът все още го болеше.

Оркестърът даде знак за внимание, над дансинга пламнаха червени светлини. Яркостта на „свещите“ по масите намаля.

Започваше програмата.

Дончо погледна часовника си. Беше точно един след полунощ. Опита се да спомни кога за последен път бе седял буден до това време. Кардинала го бутна за ръкава и му показа приятелката си. От светлината Зина изглеждаше червено мургава.

— Това момиче има странна история — тихо прошепна той, като се стремеше краткият им разговор да остане незабелязан от Мистангет.

— Каква е по народност? — запита Дончо. Сега грееха жълтите светлини и почти голата танцьорка му приличаше на японка.

— Руска графиня. От Петербург. Емигрирала, разбира се.

Борецът кимна и другият се отдръпна.

Нощта се изниза неусетно.

Колов се чувствуваше като попаднал в нов, сложен и приятен свят. Когато лампите с кратко премигване предупредиха, че е време да се разотиват и че вън слънцето отдавна е изгряло, той неловко танцуваше с Мистангет. Актрисата беше уморена и вече не позираше. Струваше му се отегчена, а той продължаваше да е радостно възбуден. Тук всичко му харесваше. Тук го уважаваха и обичаха.

Дончо повика с широк жест официанте. Той дойде заедно с управителя. Двамата имаха тържествен и доволен вид. Впрочем не без основание — печалбата на препълненото заведение тази вечер бе отскокнала неимоверно.

— Мистър Колов иска да плати! — каза бързо Кардинала, страхувайки се да не поискат сметката от него.

Управителят на „Шехеразада“ не го удостои дори с поглед, съсредоточил цялото си внимание върху Дан Колов. Последният държеше в ръцете си натъпкан с нови банкноти, чер на цвят портфейл.

— Високоуважаеми мистър Колов — каза на безукорен английски управителят, — вашето присъствие беше чест за нас!…

Комплиментът не направи никакво впечатление. Черният портфейл се отвори, шампионът извади от него всичко и му го подаде. Мимоходом управителят си помисли, че навярно никой друг не би се осмелил да носи със себе си такава сума, за нея биха могли да убият всеки. Дори при цените на „Шехеразада“ сметката изглеждаше твърде малка в сравнение с плащането. Той се поклони дълбоко и произнесе още по-тържествено:

— Мисътр Колов, на нашето заведение беше оказана изключителна чест и аз от името на собственика, който беше уведомен веднага за вашето присъствие… — Тук управителят отново се поклони и показа към мъж на средна възраст. Зад него беше строен в безукорна редица строго официалният персонал. — Ние сме само щастливи — той твърдо подчерта последната дума, — че ви видяхме тук, и не можем да вземем пари. Бяхте наш гост!

Дончо се опита да протестира, но безуспешно.

— Ние молим, мистър Колов — продължи управителят, — да ни оставите ваша снимка и разрешите да я поставим с надпис „Тук на 21.XI.1933 г. седя знаменитият борец Дан Колов!“

— Съжалявам — каза трогнат шампионът. — Нямам никаква снимка в себе си.

Тогава един от келнерите почтително му поднесе огромна фотография. Беше сниман в традиционния си екип, гол до кръста с издути гърди, полунаведен.

— Но тя е направена секунди преди да излеза на ринга с Деглан! — възкликна изненадан Колов.

Друг келнер му подаде писалка. Златното й перо лъскаше. Шампионът се подписа и картината веднага бе окачена над масата, на която той седя тази нощ. Моментално поставиха и надписа.

Колов се запъти разчуствуван към гардероба, а от двете му страни ръкопляскаха. Беше сам, Мистангет незабелязано изчезна.

Нямаше го и Кардинала.

В хотела го чакаше утринната преса.

„Истина е, че той прилича малко на горила — рисуваха го в «Л’Ото»: — космат, носът сплескан, ушите големи, обърнати назад и смачкани, със заоблени рамене, с едно неволно клатушкане на горната част на тялото, сложено върху сравнително къси крака…“

Нататък не иска да чете. Погледна само края.

„Той въплътява в себе си три неща: любов към земята и полската работа, вкус към пътуването и увлечение към своя спорт.“

Неин автор бе Марго.

Взе напосоки друг вестник.

„След ожесточена борба — пишеше «Пти паризиен» — Дан Колов успя да свали бившия световен и олимпийски шампион, буквално смазвайки го върху тепиха.“

„Ентрнасижан“ се оказа още по-категоричен: „Двамата прочути борци надминаха себе си. Но бързината на Деглан не можа да сломи невероятната сила и издръжливост на могъщия българин.“

Колов остави вестниците и се опита да заспи. В главата му като през мъгла се въртяха Мистангет, Деглан и собствения му портрет. Стана и прочете наслуки изказването на министъра Пиетри:

„Този българин е изключително нещо. Истинско удоволствие ми достави неговия начин и умение да се бори.“

Отново се върна в леглото си и забеляза, че е облечен, дори обут. Мисълта да се съблече му се видя кощунство към всички онези, които в тези часове на деня прекарваха на трудовия си пост. По дух не можеше да се отдели от тях: та нали някога и той бе прост работник…

— Трябва да съм ужасно пиян — гузно си помисли и заспа.