Петър Лазаров
Кеч ес кеч, Дан Колов (15)

Глава 14
Предложение от Европа

Откакто остави борбата, всяка вечер Дончо недоволно се въртеше под завивките. Като спортист заспиваше още в мига, в който гърбът му допираше постелята. А сега не беше така, това пък го дразнеше и вследствие заспиваше още по-трудно. Ето, сега светещите цифри на будилника показваха полунощ. Въздъхна и се вслуша в собствената си въздишка. Звучеше тъпо и тъжно. От съседната стая се носеше равномерно дишане. Усмихна се, блазе на онзи. Там спеше Джери Маринов, един неукротим и енергичен човек.

И все пак не му се щеше да лежи и чака съня. Надигна се и наметна халата. Меката материя приятно погали пръстите му, беше някаква топла и приятна австралийска тъкан. Уморено се усмихна. Шест месеца го деляха от деня, в който заживя тук. След осемнадесет години спорт. В миналото остана безкрайното напрежение на битките, но то пък беше така хубаво. Както и да оценяваха пътя му през живота другите, знаеше, че е направил неща, от които мнозина биха се побояли. Не само на ринга, където се бе срещал с най-страховитите мъже на света. Всичко свое, постигнато и притежавано, дължеше на себе си. Дончо стана и се доближи до прозореца.

Навън блестеше като сребърно, огряно от луната езеро. По повърхността му скачаха риби и северната нощ изглеждаше чудно красива. На отсрещния бряг се тъмнееше гора, прошарена с бели преспи.

Дончо се върна към полираната масичка в средата на стаята си. На нея имаше куп снимки и изрезки от вестници.

Преди да запали лампата, погледна още веднъж към прозореца. В другата стая Джери като че го усети, малко се затиши, но отново кротко запуфка.

„Поне луната да не грее така — помисли си Колов. — Също като над Хонолулу. Не, не… Там дори и да не искаш, пак ще обичаш момичетата, стига само да грее тази луна. Там е задушно, а тук е друго. Ето и снега вън…“

Вземаше безразборно която му попадне от снимките. В тях беше запечатан целият му живот. Всичко, което го беше свързвало със света. Халатът приятно галеше раменете му. Австралия. Ах, тази Австралия! Сега и тя е тук, разбира се, в снимките. Там, както най-често извън Щатите лесно събаряше необучени гиганти. Пое лошо направена снимка. Китай. Ето и Ван Фу, прекрасния рибар от Ян Цзе Цзян. След това попадна на Ивон Робер. Него победи съвсем неотдавна тук, в Канада, на срещата реванш след мача в Мексико.

Стана. Чувстваше се разстроен. Отново при прозореца се опита да мисли за настоящето. В банката имаше долари. За зло или за добро, за цял живот или за един нов старт. Там бяха съхранени близо двете десетилетия борба и благодарността на зрителите. Затропа с пръсти по рамката. А сега? Трябваше да вложи всичко това някъде, за да носи приход, но как и къде?… Разчиташе на Джери, на него нещата от обикновения живот не изглеждаха скучни. Дори напротив.

Джери дълго бе допълвал посредствените си доходи на лош борец със сделки от всякакъв род. Някога започнали заедно при Харисон, Колов и сега нямаше нищо против да бъдат рамо до рамо. Така Джери стана управител на Дончовия хотел в Лос Анжелис и двата къмпинга в Канада.

Личеше, че и двамата хранеха голями свои надежди с общото начинание. А участието им в делото да изглеждаше съвсем различно, Дончо даваше парите и считаше всичко останало за голяма досада, така че почти нямаше пръст в него. Джери пък кипеше, запалил се бе изцяло. През цялото времетраене на досегашното сътрудничество имаха само едно търкане — вече няколко месеца Джери не представяше отчет нито за приходите, нито за разходите. Това Дончо дори не би забелязал, ако още се бореше и, също, ако до него не достигаха други, по-лоши и неприятни приказки. Бе чул например че пред общи познати Джери представил хотелите за свои, Дан Колов като свой храненик, а отишъл и по-далече, Дончо му дължал едва ли не и това, че изобщо е станал борец.

На сутринта, когато един лъскав, много силен и черен негър, дошъл заедно с Дончо от Африка и нарекъл се тук Джо им поднесе закуската. Домакинът внимателно наблюдаваше управителя си. Джери Маринов закусваше бавно и внимателно. Навън избръмча мотоциклет. С това превозно средство тук пристигаше утринната поща.

Колов се зае да преглежда писмата, докато премисляше как да протече неприятния разговор. В писмата имаше стотици предложения, светът още го помнеше. Канеха го за нови турнета, за срещи в Америка, предлагаха му работа за треньор, срещаха се още и предложения за женитба.

Джери попоглеждаше под око и неспокойно се раздвижваше при вида на всеки нов плик. Някъде из купа имаше и нещо негово — телеграма, написал го бе по съветите на ловък адвокат.

— Хубава къщичка си построил тук — правеше се на разсеян Джери. Искаше да говорят за друго, та в края на краищата да излезе, че сякаш съобщението е изненадала и него. — На тихо място. До езеро и все пак недалеч от голям път. До град с кола се стига само след час. Дан, имали наоколо дивеч? Слушам, станал си ловджия. Бум-бум, а? Ха-ха. Хубаво, хубаво, ей…

Но просто миг преди да отвори неговото послание, Дончо се зачете в писмо с печати от Европа. И то така дълбоко, че не го чу изобщо и не му отговори.

— Джери, пише ми Раул Паоли!

— Кой, Паоли ли?

— Помниш ли го?

Джери ставаше подозрителен веднага, щом го попитат за нещо. Веднага млъкна.

— Кой, Паоли ли? Един висок такъв… — предпазливо отговори той, — чернокос…

— Веднъж Паоли се обзаложи с Джим Стерлос, че той не може да мине зад гърба ми… — замислено каза Колов и отиде в съседната стая, където седна в дълбоко кресло.

Джери довърши закуската си. В главата му, все още призрачни като тютюнев дим плуваха коварни планове. Той крадешком намери телеграмата си. Тя викаше веднага него и Дончо в Отава във връзка с положението, създало се след „удара на конкуренцията“ и неуместни действия на мним избягал служител. Нататък следваше иск за плащания, за погасяването на която трябваше да отидат и онези пари, които Колов до днес още не беше вложил в общото дело.

Парите загиваха и след тези нечестни манипулации Джери можеше отново, този път от свое име да започне отначало, но вече като собственик.

А какво ли би направил, ако Дан Колов разбере, че е измамен? Джери скришом погледна към креслото. Не, засега към него се отнасяха с голямо доверие. Изпита страх, но реши, че днес няма да се случи нищо, а нататък, ако събитията се развият благополучно, най-много ще получи побой, и то пред свидетели.

За такъв случай законите предвиждаха значително обезщетение. От съд не беше го страх, защото сам бе водил документите на Дончовата собственост и считаше, че вече е потулил всички следи.

„Ребро, ръка, крак — опита да се утеши Джери, — накрая всичко заздравява, но пари се печелят веднъж в живота!“

В другата стая развълнуваният Колов гледаше лицето си в огледалото. Беше се променил. Бузите му се бяха поотпуснали, цял живот борил се за увеличение на теглото си, той сега за пръв път с ужас виждаше как килограмите му неудържимо растат.

— Безобразие — произнесе полугласно присъдата си над видяното.

Джери трепна. А дори този така лек шум от трепкането накара Дончо мигом да се обърне с лице към него.

— Джери! Джеринка, виж това писмо!

С трепереща ръка приятелят пое листа: „Ех, ако аз съм на негово място, отдавна щях да зная, че ме лъжат. Но, спокойно. Той не знае нищо.“

Всъщност Колов добре знаеше, че в общата им работа се е примесило нещо гнило. Дончо не разбираше обикновените хора. Те всички единодушно, с пълно гърло говореха, че парите не са всичко в живота. И също така единно и единодушно правеха всичко за пари. Всички. И нареклите се американци, и французи, и немци, бели черни и жълти, всички. Но Джери, освен това беше и сънародник. Това благоразположение към сънародника се появи след хилядите радушни срещи навсякъде из широкия свят. Бе лекувал тези хора от ниско самочувствие и склонност към самоунижение, така че не бързаше да разобличи и смачка един от тях. Не го желаеше. Не искаше. Търсеше друг изход.

Раул Паоли съобщаваше за организирането на голям турнир по кеч в Париж. Много прославени асове бяха дали съгласието си за участие.

— Интересно! — подхвърли Джери и скрито издърпа телеграмата си от купа. Обхванал го веднъж, страхът му растеше със секунди. Хвана се за мисълта, че изглежда за замисленото е още рано, от този турнир, във Франция, неговият източник на благоденствие щеше да спечели още.

— Интересно! — повтори Колов и се извърна назад. — Джо!

Негърът прислужник веднага се появи.

— Колко време не съм тренирал?

— Шест месеца и двадесет дена, масса Колов!

— Прекрасна почивка! Донеси ми всички спортни вестници!

— Отдавна са тук, масса Колов.

Джери стана.

— Дан, аз си тръгвам.

— Добре, но обаждай се по-често! И внимавай със сметките.

— О, там съм перфектен. Да, разбира се, първите печалби са на лице. Ще ти изпратя пари с чек. Нашето предприятие работи добре, Дан. Искаш ли да провериш всичко?

Но Дан Колов явно вече мислеше за друго. Възбудата му личеше. Видя през прозореца как колата на Джери бавно пое пътя. И все едно то ставаше в някакъв друг, не негов свят. През стъклото се очертаваше разгневеното лице на шофьора, който ядно ругаеше всяка трапчинка, която би могла да поразклати неговия Форд.

— Хелоу, Дан! — стресна го самоуверен гърлен глас. Зад гърба му стоеше леко разкрачен млад великан с червено, пращящо от здраве лице и мощни, заплашващи да пръснат сакото му рамене и гърди.

— Хелоу, Джордж! Идваш като по поръчка! — искрено се зарадва Колов.

Пристигнал бе Джордж Съненберг. Това беше борецът, който бе имал и наскоро загубил титлата „Световен шампион по кеч“.

— Приготви нещо повече за папкане, бос, не идвам сам!

— Окей!

Какво приятно признание съдържаше небрежното „бос“! Колов с любов гледаше новодошлия. Не беше ли той един от първите му ученици? Нали сам показа основните хватки на Съненберг. Все едно, това вече няма значение.

— Дойде време да си сменим ролите, Джордж. Ще останеш ли за по-дълго. Искам да потренирам малко с теб.

Съненберг кимна с пълна уста.

— Твойте бифтеци са чудесни, Дан.

Колов се усмихна едва забележимо. Поиска от Джо лист и молив и се залови да състави менюто, което в близките месеци трябваше да му възвърне загубеното в безделие качество на мускулите. По-добра храна преди всичко с витамини. След това набеляза режима на хранене. Състави и комплекса на упражненията в началото. Съненберг го гледаше с интерес, незабелязано надвесил се над рамото му.

— Никога не си бил чак така грижлив, шефе.

— Да.

— Хъм… Чудно.

— Готвя се за Европа! — с тържествен глас съобщи Колов. — Няма нищо чудно.

Съненберг презрително изпръхтя. Старият континент той не свързваше в представата си с името на нито един прочут ас.

— Аз бих отишъл там направо от банята!

— Не се знае — отговори Дончо. — Там отива още Деглан, а има и Ригуло.

— О-о-о! Тогава работата е сериозна! Съжалявам, че не мога да дойда с тебе, Дан. Имам ангажименти в Щатите.

Младият човек прибра последните остатъци от бифтека и се ослуша.

— Дан! Идат! — извика той.

От спрялата навън кола изскочи най-напред шофьорът, който с ругатни запреглежда гумите, събрали лепкави топки кал.

— Шикат! — позна го домакинът.

— А обзалагам се, че отзад са Левис, Сандерс и Деглан!

— Деглан! — повтори Колов. — Много добре.

Джо мълчаливо отиде да приготви стаите. Гости идваха по десетина на ден и беше свикнал. Колов чакаше да се появи познатият „Студебейкър“ на Деглан, а Съненберг преценяваше дали ще е удобно сега да поиска Дончовата препоръка за Австралия. Тя действуваше магически. Дори когато зад гърба си имаш титлата „Световен шампион“. Съненберг съчувствуваше на Колов, който не успя да си пробие път до званието, макар и на моменти да беше единственият, който го заслужаваше.

Навън Шикат продължаваше да ругае лошия за новата му кола път. Деглан, най-важният от гостите поради турнира в Париж и единствен непобеден от Колов, паркира колата си до Шикат.

— Деглан е световен шампион, нали? — запита Дончо за нещо, което знаеше добре.

— Световен — с неудоволствие отговори Съненберг, защото тази титла французинът отне от него.

Пристигането на блестящата компания повдигна общото настроение.

— Да пием нещо — предложи домакинът. — За добре дошли!

— Никога не пия повече от чаша вино на ден, Дан — отвърна Сандерс. — Дори и когато е за добре дошъл. Страшна орисия!

Деглан и Левис, разположили се като у дома си, разрешаваха спора, възникнал по време на пътуването. Опрели лакти върху масата, те мереха последователно силите на ръцете си.

Колов си спомни една подобна своя борба със Стив Уокър. Последният се хвалеше наляво и надясно, че извива ръката Дончо — своего рода компенсация за загубата от Колов на ринга. Дончо научи за думите му и го потърси в Далас, родния град на Уокър. Отидоха в една гостилница и четири часа след това ръката на Уокър опря покривката на масата. Суета! Амбицията никога да не бъде по гръб беше направила така много в живота на Дончо! Откъде дойде тя? Не знаеше. Откъдето и чувството, че всичко, което изживява на ринга, не е ново, че то се е случвало стотици пъти с него? Може би то идва заедно с кръвта на прадедите? И дори сега, когато зад гърба си имаше стотици срещи, той искаше само едно — да се бори! Днес по-добре от вчера!

— Десет срещу едно за този, който извие ръката ми! — предложи Колов.

— Охо-о! — възкликна Деглан.

— Охо-о! — измърмори Сандерс.

— Охо-хо-хо! — извика Съненберг и незабелязано мина най-отзад.

Сандерс извади портфейла си. Той се виждаше съвсем близко до желания заем, като подарък от разтренирания Колов. Деглан заложи съвсем малко, Левис — никак. От всички той познаваше домакина от най-отдавна.

Съненберг, последният, имаше най-големи шансове, след като другите загубиха. Уморен, Дончо чувствуваше, че и техниката не помага, а младият шампион долавяше близостта на победата. Мускулите им бяха опънати така, като че всеки момент можеха да се скъсат. Съненберг, почти изправил се, доближи главата си до Колов.

— Изсили се този път, шефе! — прошепна той и натискът му забележимо отслабна. — Четири кеч шампиона за по-малко от час. Не е ли множко, а?

— Не! — изхриптя Дончо. — Докрай!

Ръката на Съненберг опря покривката едва привечер. От изпитанието на волята Дончо остана доволен.

Подготовката за Европа Колов започна грижливо. В началото се постара да се наложи над мислите си — на изключителни постижения е способен само изключително спокоен и уравновесен спортист. След това грижливо проучи бъдещите си противници.

Това му отне около шест месеца.

Провери се на ринга в Америка. Проведе няколко срещи с постепенно натоварване — всяка следваща с по-силен противник. Остана доволен.

Париж вече събираше звездите. Там бяха Анри Деглан, Феликс Мике, Кинг Кърдис, Карло Стрингери, Ал Перейра, Бани Миру, Майн Брендел, Стев Саваж, Жан Бианки.

Колов заангажира място в следващия рейс на „Куин Мери“ — един бърз и модерен кораб. След това замина на лов далеч в северните гори на Канада. Едно здраво развлечение пред месеци напрежение и отговорност. Придружаваха го Чарли — опитен местен ловец, бивш борец и златотърсач, и приятелят му — канадски индианец на име Блек Бърд — Черната птица.