Рос Макдоналд
Подвижна мишена (8)

8

Тя не хареса атмосферата в бар „Холивуд Рузвелт“ и заяви, че се чувства нещастна и стара. Уверих я, че това са глупости, но все пак се преместихме в „Зебра Руум“. Там тя премина на ирландско уиски, което гаврътна на един дъх. В „Зебра Руум“ си въобрази, че мъжът от съседната маса я гледал презрително. Аз предложих глътка въздух. Тя подкара колата си към Уилшайър с такава скорост, сякаш искаше да премине в друго измерение. Наложи се аз да паркирам буика пред „Амбасадор“. Бях оставил колата си пред „Суифтс“.

Тя се скара с бармана на „Амбасадор“ и го обвини, че се подиграва зад гърба й. Заведох я в един подземен бар в Хънтун парк, в който обикновено нямаше много посетители. Където и да отидехме, хората я разпознаваха, но никой не си направи труда да стане или да се присъедини към нас. Дори и келнерите не се стараеха особено. Явно залезът й бе настъпил.

С изключение на една двойка, надвесена над чашите си на другия край на бара, помещението беше празно. Постланият с дебел килим и слабо осветен сутерен беше като ритуална зала, в която лежаха мощите на вечерта, която бяхме убили. Мисис Естабрук беше бледа като мъртвец, но се крепеше във вертикално положение и можеше да вижда, да говори, да пие, а в крайна сметка дори и да разсъждава.

Аз умело я насочвах в посока „Валерио“, като се надявах, че ще спомене да го посетим. След още няколко питиета обаче можех да поема риска и сам да направя предложението. И аз пиех заедно с нея, но в умерени количества. Говорех напосоки за каквото ми падне, но тя не обръщаше внимание. Чаках. Исках да стигне до онова състояние, при което хората с охота отговаряха на въпроси от всякакъв род. Аз бях Арчър, небесният близнак, който търпеливо изчакваше, за да акушира стари спомени.

Погледнах отражението на лицето си в огледалото зад бара и не го харесах. Чертите му се бяха изострили, а видът му беше станал хищнически. Носът бе твърде тесен, а ушите — прилепнали към главата. Клепачите се бяха спуснали над ъгълчетата на очите, които сега бяха в любимата ми форма на триъгълник. Тази вечер очите ми бяха като тънки стоманени клинове, забити между клепачите.

Тя се наведе над бара, подпряла брадичката си с ръце и вперила поглед в полупразната чаша с ликьор. Гордостта, която поддържаше нейното тяло изправено и придаваше някакво изражение на лицето й, си бе отишла. Тя висеше тук като дрипа, вкусваше от горчилката на забравата и редеше сълзливи спомени.

— Той не полагаше грижи за себе си, но имаше тяло на борец и глава на индиански вожд. Беше наполовина индианец. Нищо лошо не мога да кажа за него. Много мил човек. Спокоен и добър, никога не приказваше много. Но за разлика от това притежаваше неимоверна страст и беше най-верният мъж, който някога бях срещала. Заболя от туберкулоза и едно лято почина. Смъртта му ме сломи. Оттогава не мога да дойда на себе си. Той беше единственият мъж, който някога съм обичала.

— Как му беше името?

— Бил. — Тя ме погледна закачливо. — Нямах намерение да ти разказвам за това. Той беше надзирател при мен. Навремето притежавах едно от първите големи имения в долината. Бяхме заедно една година и после той умря. Това беше преди двадесет и пет години и оттогава се чувствам така, сякаш самата аз съм мъртва.

Тя повдигна сухите си големи очи и срещна мойте в огледалото. Помъчих се да отговоря на меланхоличния й поглед, но не знаех как да го постигна с моето лице.

Опитах се да се усмихна, за да събера смелост. Въпреки всичко бях добро момче. Общувах с грубияни, проститутки, твърди глави и обикновени хорица; надничах през ключалките на спалните, спасявах честта на измамени съпрузи, душех зад стените, с една дума — ченге под наем с тарифа петдесет долара на ден и все пак бях добро момче. В ъгълчетата на очите ми и в основата на носа се образуваха бръчици, зъбите ми се оголиха, но усмивката не се получи. Очите ми бяха виждали твърде много барове, скапани хотели и уютни любовни гнезденца, твърде много съдебни зали и затвори, аутопсии и полицейски порядки, твърде много неврастеници, които се гърчеха като измъчвани червеи. Ако видех това лице върху някой непознат, не бих му се доверил. Хванах се, че се питах как ли изглеждах в очите на Миранда Сампсън.

— Да вървят по дяволите всички тези тридневни партита! — каза мисис Естабрук. — Да вървят по дяволите всички тия коне, смарагди и яхти! Един истински приятел струва колкото всички тях, взети заедно, а аз нямам нито един добър приятел. Сим Кунц ме уверяваше, че ми бил приятел, а сега ми заявява, че снимам последния си филм. Изживях живота си преди двадесет и пет години и сега се чувствам изхабена. И ти не искаш да се забъркваш с мен, Арчър.

Тя беше права. Но въпреки това ми беше интересна. Беше паднала от високо и знаеше колко болезнено е едно такова падане. От гласа й изчезнаха фалшивата изразителност и всички останали отрепетирани в студиото детайли. Сега той звучеше грубо и леко дрезгаво. По него можеше да се съди, че детството й е преминало в някое от предградията на Детройт, Чикаго или Индианаполис, в началото на нашия век.

Тя пресуши чашата си и се изправи.

— Закарайте ме у дома, Арчър.

Скочих от стола с гъвкавостта на жиголо и я хванах за ръката.

— Не можете да се приберете в това състояние. Имате нужда от още едно питие, за да се стегнете.

— Колко сте мил!

Не бях толкова дебелокож, за да не усетя иронията.

— Само че не понасям това място. Прилича ми на морга. Но, за Бога! — провикна се тя към посока на бармана. — Къде са отишли всички веселяци?

— Вие не сте ли от тях, мадам?

Издърпах я нагоре по стъпалата, преди да се е разразил нов скандал. Навън се стелеше прозрачна мъгла, която замазваше светлината на неоните. Над покривите като похлупак висеше беззвездното небе и ни гледаше унило. Тя потръпна и ми предаде тръпката по ръката, която държах.

— На следващата пряка има един нелош бар.

— „Валерио“ ли?

— Мисля, че така се казваше.

— Добре. Още едно питие и след това се прибирам вкъщи.

Отворих вратата на колата и я подпрях, за да се качи вътре. Гърдите й подпряха рамото ми. Отдръпнах се. За през нощта предпочитах обикновената възглавница, пълна с пух, а не със спомени и гнетящо безсилие.

Сервитьорката в бара на „Валерио“ се обърна към нея по име, заведе ни до едно сепаре и машинално смени празния пепелник. Барманът, един гладко обръснат млад грък, излезе иззад бара, за да я поздрави и да попита за мистър Сампсън.

— Той е още в Невада — каза тя.

Аз наблюдавах лицето й и тя улови погледа ми.

— Това е един много близък мой приятел. Когато идва в града, винаги се отбива тук.

Кратката разходка или оказаният топъл прием й се бяха отразили добре. Тя почти цъфтеше. Може би грешах по отношение на нея.

— Велик старец — каза барманът. — Липсва ни.

— Ралф е един прекрасен, прекрасен човек — каза мисис Естабрук. — Много е мил.

Барманът прие поръчката ни и се оттегли.

— Правили ли сте му хороскоп? — попитах. — На този ваш приятел.

— Как познахте? Той е козирог. Мил човек, но много властна натура. В живота му се случи нещастие. Единственият му син е бил убит във войната. Звездата на Ралф е била под влиянието на Уран. Не можете да си представите какво означава това за един козирог.

— Не мога. От голямо значение ли е за него?

— Да. Ралф е развил духовната си същност. Уран е срещу него, но останалите планети го подкрепят. Нужна е смелост, за да се устои на подобно нещо. — Тя се наведе и доверително ми пошушна: — Бих искала да ви покажа стаята, която обзаведох за него. Тя е в едно от бунгалата, но едва ли ще ни пуснат да влезем.

— Той в момента тук ли е?

— Не. В Невада е. Има много красива къща в пустинята.

— Била ли сте там?

— Твърде много въпроси задавате. — Тя присви очи в отвратително кокетна гримаса. — Да не би да ревнувате?

— Казахте, че нямате приятели.

— Така ли? Бях забравила за Ралф.

Барманът донесе поръчката и аз отпих от моята чаша, като фиксирах с очи задната част на помещението. Една врата в стената зад застиналото огромно пиано се отвори и разкри част от фоайето на хотела. Алън Тагърт и Миранда влизаха заедно през вратата.

Миранда ме забеляза, когато се изправих и се запътих към тях. Сложих пръст на устните си и я повлякох по обратния път. Тя се подчини с широко отворена уста и объркано изражение.

Алън беше по-бърз. Той я хвана за ръката и я изблъска през вратата. Аз ги последвах. Барманът приготвяше питиета. Сервитьорката беше заета с клиент. Мисис Естабрук не вдигна глава. Вратата хлопна зад гърба ми.

Миранда се обърна към мен.

— Не разбирам. Вие май трябваше да търсите Ралф.

— Работя по следа. Моля ви, идете си!

— Но аз се опитвах да се свържа с вас! — Беше на път да се разплаче.

Казах на Тагърт:

— Отведете я, моля ви, преди да е пратила по дяволите всичките ми усилия за тази вечер. Вън от града, ако е възможно.

Трите часа, прекарани в компанията на Фей, ме бяха изнервили.

— Но мисис Сампсън ви търси по телефона — каза той.

Пиколо филипинец седеше прав до стената и чуваше всяка наша дума. Заведох ги до ъгъла на полуосветеното фоайе.

— По каква работа?

— Има новини от Ралф. — Очите на Миранда блестяха като кехлибар. — Получила е препоръчано писмо, в което Ралф иска тя да му изпрати пари. Не точно да ги изпрати, а да ги има в готовност.

— Каква сума?

— Сто хиляди долара.

— Повторете отново!

— Той иска тя да му осигури сто хиляди долара, в банкноти.

— Но тя разполага ли с такава сума?

— Не, но може да я осигури. Бърт Грейвс притежава пълномощията на Ралф.

— За какво са му тези пари?

— Той пише, че отново щял да се обади или да прати доверено лице.

— Сигурна ли сте, че писмото е от него?

— Илейн твърди, че почеркът е неговият.

— Съобщил ли е къде се намира?

— Не, но писмото носи щемпел от Санта Мария. Значи днес трябва да се е намирал там.

— Не е задължително. Какво иска от мен мисис Сампсън?

— Не ми каза. Предполагам, че ви търси за съвет.

— Добре. Кажете й да приготви парите, но да не ги дава никому без доказателство, че баща ви е жив.

— Да не мислите, че е мъртъв? — Ръката й се вкопчи в деколтето на роклята.

— Не мога да си позволя да гадая. — Обърнах се към Тагърт: — Можете ли да излетите с Миранда тази вечер?

— Току-що се обадих в Санта Тереза. На летището има мъгла. Но утре сутринта ще сме излетели.

— Тогава й се обадете по телефона. Попаднал съм на вероятна следа и не искам да я изпускам. Кажете на Грейвс, че е най-добре да се свърже с полицията, но без много шум. Нека уведоми местния участък и този на Лос Анджелис. А също и ФБР.

— ФБР? — изпъшка Миранда.

— Да — казах аз. — Отвличането е федерално престъпление.