Рос Макдоналд
Подвижна мишена (2)

2

В рамката на отворения френски прозорец се появи прислужник филипинец, облечен в бяло сако.

— Кафето, мисис Сампсън.

Той постави сребърния сервиз на ниската масичка до шезлонга. Фигурата му беше дребна и пъргава. Зализаната му черна коса правеше малката топчеста глава да изглежда като намазана с грес.

— Благодаря, Феликс.

Тя се отнасяше мило със слугите си или искаше да ме убеди в това.

— Желаете ли кафе, мистър Арчър?

— Не, благодаря.

— Може би предпочитате нещо по-твърдо?

— Нямам навик да пия преди ядене. Аз съм детектив от нов тип.

Тя се усмихна и отпи от чашата. Аз станах и се запътих към края на площадката, откъдето се виждаше морето. Терасовидният склон отдолу опасваше в зелени стъпала пространството до самия край на носа, преди рязко да се спусне към брега.

Откъм ъгъла на къщата дочух плясък, който ме накара да се наведа през перилата. Басейнът се намираше на най-горната тераса и представляваше облицован със сини плочки овал с искряща в зелено вода. Момче и момиче пореха водата и играеха на гоненица. Момичето гонеше момчето. То се остави да го хванат.

Изведнъж те се превърнаха в мъж и жена и движещата се гледка застина под лъчите на слънцето. Движеха се само водата и ръцете на момичето. Тя бе застанала зад него и го бе прегърнала през кръста. Пръстите й нежно, сякаш докосваха арфа, се движеха по гръдния му кош и се вкопчваха в косматото островче между гърдите му. Лицето й беше скрито от гърба му. Неговото излъчваше гнева и достойнството на слепите бронзови фигури.

Той отблъсна надолу нейните ръце и се изкачи навън. По открилото се лице се четеше дълбока уязвеност. Ръцете й висяха, сякаш бяха изгубили предназначението си. Тя седна на ръба на басейна и провеси крака във водата.

Тъмнокосият младеж изпълни от трамплина отскок с лека чупка. Тя не го погледна. От краищата на косите й се посипаха капчици вода, които, подобно на сълзи, се стекоха в скута й.

Мисис Сампсън ме извика по име.

— Нали не сте обядвали?

— Не съм.

— Феликс, сервирайте обяд за трима във вътрешния двор. Аз ще ям тук, както обикновено.

Феликс леко кимна и излезе. Тя го повика отново.

— Донеси снимката на мистър Сампсън от будоара. Нали трябва да знаете как изглежда той, мистър Арчър?

Лицето в кожената рамка беше пълно, с рядка, посивяла коса и изкривена уста. Едрият нос свидетелстваше повече за упорство, отколкото за самоувереност. Изкуствено застиналата усмивка бе присвила подутите клепачи и подчертаваше провисналите бузи. Бях виждал подобни усмивки в гробниците — върху маската на смъртта. Това ми напомняше, че и аз един ден ще остарея и ще умра.

— Нещастник, но ми принадлежи — каза мисис Симпсън.

Феликс издаде лек звук, който би могъл да бъде кикот, сумтене или въздишка. Не можах да измисля нищо в добавка към неговия коментар.

Той поднесе обяда във вътрешния двор, който представляваше покрит с червени плочки триъгълник, разположен между къщата и страната на хълма. Над зиданата подпорна стена склонът бе засаден с трева, агератум и пълзяща лобелия и се издигаше като безкрайна синьо-зелена вълна.

Тъмнокосият младеж беше тук, когато Феликс ме доведе. Той бе зарязал гнева и достойнството си и, облечен в свеж светъл костюм, изглеждаше чудесно. Изправен, със своите шест фута и три-четири инча, той бе достатъчно висок, за да ме накара да се почувствам малогабаритен. Хватката му беше здрава.

— Казвам се Алън Тагърт. Управлявам самолета на Сампсън.

— Лу Арчър.

В лявата му ръка подрънкваше чаша.

— Какво пиете?

— Мляко.

— Шегувате ли се? Мислех, че сте детектив.

— Специалитетът ми е ферментирало кобилешко мляко.

Усмивката му беше блестяща и приятна.

— Моят е джин с тоник. Навик от Порт Морсбай.

— Доста ли сте летели?

— Петдесет и пет мисии. Около две хиляди часа.

— Къде?

— Най-вече на атола Каролайн. Летях на „П-38“. Произнесе го с любовна носталгия, сякаш бе име на момиче.

В този момент дойде и момичето, облечено в рокля на черно райе, която се стесняваше и разширяваше на съответните места. Медночервената, подсушена и бухнала коса обгръщаше главата й като облак. Големите зелени очи върху бронзовото лице ме смаяха, понеже изглеждаха странно, както биха изглеждали светли очи върху лицето на индианец.

Тагърт ми я представи. Това беше Миранда, дъщерята на Сампсън. Настанихме се на метална маса под сянката на брезентов чадър, чийто железен прът пробождаше центъра й. От време на време вдигах погледа си от чинията със сьомга с майонеза и наблюдавах момичето. Тя беше висока, с очарователно непохватни движения, от тези момичета, които се развиват бавно, но си заслужават да ги чакаш. Пубертет около петнадесетте, първи брак на двадесет — двадесет и една. Следват няколко трудни години за преодоляване на романтиката и превръщане на момичето в жена, за да разцъфти като съвършена красавица на двадесет и осем или тридесет. Тя изглеждаше на около двадесет и една, малко голяма, за да е дъщеря на мисис Сампсън.

— Моята мащеха — каза тя, като че ли четеше мислите ми, — моята мащеха винаги изпада в крайности.

— Мен ли имате предвид, мис Сампсън? Аз съм от умерения тип.

— Не конкретно вас. Всичко, което тя върши, е крайно. Другите хора падат от коне без впоследствие да бъдат парализирани от кръста надолу. Но не и Елейн. Подозирам, че това е на психологическа основа. Тя загуби умопомрачителната си красота, с която бе свикнала, и се оттегли от борбата. Падането от коня й поднесе удобен случай да го стори. Доколкото знам, направила го е нарочно.

Тагърт леко се изсмя.

— Хайде стига, Миранда. Пак си чела някоя книжка. Тя високомерно го изгледа.

— Ти поне не можеш да бъдеш обвинен в подобно нещо.

— Има ли някакво психологическо обяснение за присъствието ми тук? — попитах аз.

— Не съм сигурна какво точно търсите тук. Трябва да откриете следите на Ралф или нещо подобно.

— Нещо подобно.

— Предполагам, че тя иска да изкопчи нещо от него. Признайте, че е проява на крайност да повикаш детектив само защото мъжът ти е прекарал нощта навън.

— Аз съм дискретен, ако този факт ви притеснява.

— Нищо не ме притеснява — мило отговори тя. — Просто правя психологическа забележка.

Прислужникът филипинец се движеше спокойно през двора. Неговата уверена усмивка беше като маска, зад която изолираната му личност гледаше крадешком през дълбините на черните, обградени с тъмни кръгове очи. Имах чувството, че заострените му уши долавяха всяка моя дума, усещаха дишането ми и брояха ударите на сърцето ми.

Тагърт се почувства неудобно и смени темата.

— Мисля, че досега не съм виждал истински жив детектив.

— Ще ви дам автограф, само че ще се подпиша с „X“.

— Говоря сериозно, детективите ме привличат. Навремето май имах намерение да ставам такъв — преди да се кача в самолет. Мисля, че това е мечта на много деца.

— Много деца не остават верни на мечтите си.

— Защо? Не обичате ли работата си?

— Предпазва ме от вършене на поразии. Да видим сега, вие сте били с мистър Сампсън, когато се е чупил.

— Точно така.

— Как беше облечен той?

— Спортно яке от туид на „Харис“, кафява вълнена риза, светлокафяв памучен панталон, туристически обувки. Гологлав.

— Кога точно се случи това?

— Около три и половина, като кацнахме в Бърбанк, вчера следобед. Трябваше да преместят една друга бракма, за да мога да паркирам моята. Не оставям това на друг; вътре има някои специални приспособления, които могат да ги задигнат. Мистър Сампсън отиде да се обади в хотела да пратят кола.

— В кой хотел?

— „Валерио“.

— На пуеблото от Уайлшър ли?

— Ралф е наел бунгало в него — каза Миранда. — Харесва мястото, защото е тихо.

— Когато отидох до главния вход — продължи Тагърт, — мистър Сампсън го нямаше там. Това изобщо не ме притесни. Беше пил доста, но в това нямаше нищо необичайно, а и сам можеше да се грижи за себе си. Въпреки това малко се ядосах. Стоях закотвен в Бърбанк само защото той не можеше да почака пет минути. Пътят до „Валерио“ с такси струва три долара, а аз не можех да си ги позволя.

Той хвърли поглед на Миранда, сякаш да се убеди, че не казва твърде много. Тя изглежда се забавляваше.

— В крайна сметка — каза той — отидох до хотела с автобус. Смених три и с всеки пътувах по половин час. В резултат — нямаше го и в хотела. Чаках, докато притъмнее, и се върнах вкъщи със самолета.

— Той стигал ли е изобщо до „Валерио“?

— Не. Изобщо не се беше мяркал там.

— Какво стана с багажа му?

— Той не носеше багаж.

— В такъв случай не е имал намерение да остава за цяла нощ.

— Това отпада — намеси се Миранда, — той имаше всичко необходимо в бунгалото.

— Може би и в този момент е там.

— Не е. Елейн набира номера през час. Обърнах се към Тагърт.

— Спомена ли нещо за намеренията си?

— Щеше да прекара нощта във „Валерио“.

— Колко време е бил сам, докато паркирахте самолета?

— Около петнадесет минути. Но не повече от двадесет.

— Колата от „Валерио“ е щяла да пристигне за това време. Може изобщо да не се е обаждал в хотела.

— Някой трябва да го е посрещнал на летището — каза Миранда.

— Имаше ли много приятели в Лос Анджелис?

— Повече служебни познанства. Ралф никога не е бил от общителните.

— Можете ли да ми дадете имената им?

Тя махна с ръка пред лицето си, като че имената бяха насекоми.

— По-добре попитайте Албърт Грейвс. Ще се обадя в офиса му, за да му кажа, че ще го посетите. Феликс ще ви закара дотам. А след това, предполагам, ще се върнете в Лос Анджелис?

— Изглежда като най-логичната отправна точка.

— Алън може да ви откара със самолета.

Тя стана и погледна надолу към Алън, а в очите проблесна полузаучена настоятелност.

— Нали нямаш някаква специална работа за следобед, Алън?

— За мен ще е удоволствие — каза той. — Това поне ще ме измъкне от скуката.

Тя се врътна и вбесена влезе в къщата.

— Дайте й почивка — рекох аз. Той стана и се надвеси над мен.

— Какво искате да кажете?

По самодоволното му лице се четеше арогантността на колежанин и аз го подразних.

— Тя се нуждае от здравеняк. Вие бихте били красива двойка.

— Разбира се, разбира се.

Той поклати глава в отрицание.

— Много хора си правят погрешни заключения относно мен и Миранда.

— Включително и самата Миранда ли?

— По случайност ме интересува друга. Но това не ви влиза в работата. Както и на този проклет кучи син.

Той имаше предвид Феликс, който стоеше на прага на кухнята и внезапно се покри.

— Този проклетник ми лази по нервите — каза Тагърт. — Непрестанно се навърта наоколо и души.

— Може би той също е заинтересован? Тагърт изсумтя.

— Той е само едно от нещата, които ме потискат в тази къща. Вярно, храня се със семейството, но не си мислете, че не ме третират като прислужник, когато богаташите са на земята. Проклет летящ шофьор, това съм аз!

„Не и за Миранда“ — помислих си аз, но не му го казах.

— Работата ви е доста приятна, а и Сампсън не лети през цялото време.

— Летенето не ме притеснява. Харесва ми. Това, което не ми харесва, е, че трябва да играя ролята на пазач на стареца.

— Той нуждае ли се от пазач?

— Сампсън може да бъде жив дявол. Не исках да говоря за него пред Миранда, но да го бяхте видели преди седмица в пустинята — имах чувството, че се опитваше да се напие до смърт. Литър и половина на ден. Когато пие така, го обхваща мания за величие и ми се повръща от изблиците му на пиянска щедрост. След това става сантиментален. Иска да ме осинови и да ми купи самолетна фирма.

Гласът му стана дрезгав, провлачен и подигравателно изимитира този на пиян старец:

— Ще се погрижа за теб, Алън. Ще получиш самолетната си фирма.

— Или планина?

— Не се шегувам за фирмата. Това не би му се опряло. Но когато е трезвен, не е така щедър. Тогава не би ви дал и цент.

— Пълен шизо — рекох. — Защо е станал такъв?

— Не знам със сигурност. Тази кучка горе би могла да подлуди всеки. Синът му е загинал през войната. Предполагам, че затова по-късно нае мен. Всъщност той не се нуждае от пилот на пълен работен ден. Боб Сампсън също е бил летец. Свалили са го над Сакашима. Миранда смята, че това окончателно е сломило баща й.

— Как се разбират той и Миранда?

— Доста добре, но в последно време не се спогаждат. Сампсън се опитва да й намери съпруг.

— Някоя по-специална личност ли?

— Албърт Грейвс.

Той произнесе името с безизразно лице, нито „за“, нито „против“.