Рос Макдоналд
Подвижна мишена (17)

17

Още преди да прекосим долината, червеното слънце потъна зад редицата облаци над морето. Помръкналите ниви бяха пусти. По пътя задминахме дузина камиони с полски работници, които се прибираха, за да прекарат нощта по наровете на фермите. Натъпкани като добитък, мъже, жени и деца демонстрираха спокойно мълчание в очакване на храна и легло до следващия изгрев. Карах внимателно и бях малко потиснат от необходимостта да се движа в сумрак, когато денят си беше отишъл, а нощта едва започваше да набира скорост.

Облаците нахлуха в прохода като поток мляко и ни съпътстваха, докато слезем от другата страна, като меняха цвета си в съответствие с падащия мрак и застудяването. Един или два пъти на някои от завоите Миранда се накланяше, треперейки, към мен. Не я попитах дали й беше студено, или се страхуваше от нещо. Не исках да я принуждавам да подбира отговора.

Облаците бяха обгърнали планината през целия път до националната магистрала №101. Отгоре светлините от лампите изглеждаха като уголемени от мъглата блестящи петна. Докато чаках на знака стоп, за да се включа в движението, насреща ми излезе чифт силни фарове, които се движеха бясно в посока откъм Санта Тереза. След това внезапно се устремиха към колата ми, сякаш бяха побеснели. Явно шофьорът имаше намерение да свие към прохода. Чу се свистене на спирачки и видях, че гумите поднесоха. Трябваше някак си да се размине с мен.

— Наведете си главата — казах аз на Миранда и здраво хванах волана.

Другият шофьор се опита да изправи курса, превключи на втора и със скорост около четиридесет и пет — петдесет мили се завъртя пред бронята на колата, след което профуча на два метра встрани от мен. Успях да уловя беглия поглед на лицето — слабо и бледо с жълтеникави отблясъци от фаровете ми за мъгла, с нахлупена островърха кожена шапка. Караше черна лимузина.

Дадох заден, обърнах и го последвах. Черният покрив лъщеше от влагата, но аз твърде бавно набирах скорост. Червените светлинки избягаха далече напред и бяха погълнати от мъглата. Нямаше смисъл да продължавам. Той можеше да свие по всеки един от селските пътища, които пресичаха шосето. А може би и за Сампсън беше по-добре, ако се откажех от преследването. Спрях така внезапно, че Миранда се подпря с две ръце на таблото пред нея. Рефлексите ми бяха станали твърде резки.

— Какво става, по дяволите! Не забелязахте ли, че той едва не се блъсна в нас?

— По-добре да го беше направил.

— Беше луд, но караше добре.

— Да, той е една подвижна мишена, която ми се иска да уцеля по някое време.

Тя ме погледна с любопитство. В тъмнината от лицето й се открояваха само големите блестящи очи.

— Изглеждате ядосан, Арчър. Пак ли аз съм виновна?

— Не — казах аз. — Работата ни налага да изчакаме, а аз предпочитам директните действия.

— Разбирам. — Тя изглеждаше разочарована. — Моля ви, закарайте ме вкъщи. Студено ми е и съм гладна.

Обърнах обратно колата в плитката канавка и се насочих към Кабрильо каньон. Встрани от струите жълта светлина на фаровете за мъгла дърветата и храсталаците стърчаха в плътния въздух като пепелявосиви израстъци, забравени от слънцето. Пейзажът напълно съответстваше на мъглявата картина в главата ми. Мислите ми образуваха задънен лабиринт, из който се лутах в търсене на знак за евентуалното място, където беше скрит Ралф Сампсън.

Знакът ме чакаше в пощенската кутия при входа на алеята към къщата на Сампсън и не изискваше особени способности, за да бъде забелязан. Миранда го видя първа.

— Спрете колата.

Когато тя отвори вратата, аз видях белия плик, напъхан в прореза на кутията.

— Почакайте. Нека аз да го взема.

Гласът ми я закова на място с протегната ръка към плика. Хванах го за кранчето и го завих в чиста носна кърпа.

— Може да има отпечатъци.

— Откъде познахте, че е от татко?

— Не съм познал. Закарайте колата до къщата.

В кухнята разгледах плика. От флуоресцентната тръба на тавана струеше бяла светлина и аз се почувствах като в морга, изправен пред масата за аутопсия. Върху плика нямаше нито име, нито адрес. Отрязах единия край и с нокти внимателно издърпах препънатия лист.

Когато видях печатните букви, залепени върху бялата хартия, сърцето ми се сви. Буквите бяха изрязвани една по една и с тях бяха съставяни думите според класическата традиция на отвличането. Думите бяха следните:

МИСТЪР САМПСЪН Е В ДОБРИ РЪЦЕ ОПАКОВАЙ СТО ХИЛЯДИ ДОЛАРА В ОБИКНОВЕНА ХАРТИЯ ВЪРЖИ С КАНАП СЛОЖИ ПАКЕТ В ТРЕВНА ПЛОЩ НА СРЕДА НА ШОСЕ ОТКЪМ ЮЖНИЯ КРАЙ НА МАГИСТРАЛАТА СРЕЩУ ФРАЙЪРС РОУД НА ЕДНА МИЛЯ ЮЖНО ОТ ПОКРАЙНИНИТЕ НА САНТА ТЕРЕЗА НАПРАВИ ТОВА ТАЗИ ВЕЧЕР В ДЕВЕТ ЧАСА КАТО ОСТАВИШ ПАКЕТА ТРЪГНИ ВЕДНАГА ЩЕ БЪДЕШ НАБЛЮДАВАН ДА ОТИВАШ НА СЕВЕР КЪМ САНТА ТЕРЕЗА НЕ ПРАВИ ПОЛИЦЕЙСКА ЗАСАДА АКО СКЪП ЖИВОТ НА САМПСЪН ЩЕ ТЕ НАБЛЮДАВАТ ТОЙ ПРИБЕРЕ СЕ УТРЕ АКО НЯМА ЗАСАДА И НЕ МАРКИРАНИ БАНКНОТИ МНОГО ЛОШО ЗА САМПСЪН АКО НЕ ПРИЯТЕЛ НА СЕМЕЙСТВОТО

— Имахте право — каза Миранда със сподавена въздишка.

Исках да й кажа нещо успокоително. Първото, което ми дойде наум, обаче беше — нещата вървят зле за Сампсън.

— Излезте и вижте дали Грейвс е тук — помолих аз. Тя веднага излезе.

Наведох се отново над листа и без да го докосвам, се заех да изучавам изрязаните букви. Те явно се различаваха по големина и по вид и бяха напечатани върху тънка хартия, вероятно от страницата за обяви на някой масов вестник. Правописът говореше за липса на образованост, но всичко беше относително. Някои високообразовани хора бяха слаби в правописа. А можеше и умишлено да беше написано така.

Когато Грейвс влезе в кухнята, съпроводен от Тагърт и Миранда, вече бях запаметил съдържанието. Той се приближи към мен с тромавите си крака и метален отблясък в погледа.

Посочих към масата:

— Намерихме това в пощенската кутия.

— Миранда ми каза.

— Може да е било пуснато преди няколко минути от една кола, с която се разминах на шосето.

Грейвс се наведе над писмото и го прочете на глас. Тагърт стоеше на прага до Миранда и явно се чудеше дали беше желан, но явно се чувстваше добре. Въпреки че си подхождаха физически, темпераментите им бяха съвсем различни. Под очите й се бяха образували сини сенки. Устните й мрачно висяха и покриваха ситните й зъби. Беше се подпряла на вратата в отчайващо неудобна поза.

Грейвс се изправи.

— Ясно. Ще се обадя на помощник-шерифа.

— Сега ли?

— Да. Нека види парите. Ще се обадя и на шерифа.

— Той има ли човек за снемане на отпечатъци?

— Тогава трябва да се обадя и на областния следовател.

— Добре. Те сигурно не са толкова глупави, за да оставят пресни отпечатъци, но може да се намерят и по-стари. Не е лесно да се изрязват букви с ръкавици.

— Правилно. Каква е тази кола, за която ми спомена?

— Запази го засега в тайна. Искам първо сам да проуча нещата.

— Предполагам, че знаеш какво правиш.

— Знам какво правя. Ще гледам да открия Сампсън здрав и читав.

— Надявам се — каза той и излезе така бързо от вратата, че Тагърт се принуди да се отдръпне.

Погледнах Миранда. Тя всеки момент щеше да падне.

— Дайте й нещо за ядене, Тагърт!

— Ако мога.

Той се запъти към хладилника. Очите й го проследиха. За миг я намразих. Приличаше ми на куче, не, по-скоро на разгонена кучка.

— Май не съм в състояние да ям — каза тя. — Мислите ли, че е още жив?

— Да. Но мислех, че не вярвахте на тази история.

— Писмото я прави толкова истинска. Преди не беше така.

— Тя е дяволски истинска! Сега си вървете. Идете да си легнете.

Тя напусна стаята.

Помощник-шерифът влезе. Той беше едър, тъмнокос мъж към тридесетте, беше облечен в кафява униформа на запасняк, която не отиваше на широките му рамене и имаше учудено изражение, което не отиваше на лицето му. Дясната ръка се беше подпряла върху кобура на пистолета, сякаш за да му напомня, че представлява властта.

Той каза, като се опитваше да придаде войнственост на гласа си:

— Какво става тук?

— Нищо кой знае какво. Отвличане и изнудване.

— Какво е това? — Той посегна да вземе писмото, оставено на масата. Наложи се да го хвана за китката, за да не го докосне.

Черните му очи глупаво се втренчиха в мен.

— За кого се мислите пък вие?

— Името ми е Арчър. Успокойте се. Имате ли чанта за веществени доказателства?

— Да, в колата е.

— Ами донесете я тогава. Ще занесем това в лабораторията за вземане на отпечатъци.

Той излезе и се върна с една черна метална кутия. Пуснах писмото вътре, а той я затвори. Това сякаш му донесе голямо удовлетворение.

— Погрижете се за нея — казах му аз, докато излизаше с кутията под мишница. — И не я изпускайте от очи!

Тагърт стоеше до отворения хладилник и държеше наполовина изядена кълка от пуйка.

— Какво ще правим сега? — попита той между две отхапвания.

— Ще се навъртате наоколо. Може да настъпи леко движение. Носите ли оръжие?

— Сигурна работа — той потупа джоба на сакото си. — Как мислите, че е станало. Дали са отвлекли Сампсън още на летището в Бърбанк?

— Не знам. Къде има телефон?

— Има един в килера на икономката. Оттук, вдясно. — Той Отвори една врата в края на кухнята и я затвори зад гърба ми.

Намирах се в малка стая с етажерки по стените и малък прозорец над медния умивалник. До вратата имаше стенен телефон. Поисках разговор с Лос Анджелис. Питър Колтън можеше и да не беше на работа, но може би беше оставил съобщение.

Телефонистката ме свърза с кабинета му, а самият той отговори.

— Тук е Лу. Става дума за отвличане. Преди няколко минути получихме писмото с искането за откупа. Писмото на Сампсън беше с цел да ни подведе. Обади се на областния следовател. Това може да е станало и на твоя територия, след като Сампсън е напуснал летище Бърбанк онзи ден следобед.

— Тук не бързат много, когато става въпрос за отвличания.

— Нищо не им пречи да се постараят малко. Освен това всичко е планирано. Откри ли нещо за черната лимузина?

— Доста. През този ден са били наети дванадесет коли, но повечето са вън от подозрение. От тях само две не са били върнати в агенциите в края на деня. Тези двете са били наети и за уикенда, като е било платено в аванс.

— Описание?

— Първата кола е наета от мисис Рут Диксън — четиридесетгодишна блондинка, живее в хотел „Бевърли Хилс“. Проверихме в хотела, регистрирана е, но в момента отсъстваше. Втората е била наета от един тип, който пътувал за Сан Франциско. Затова не е върнал колата, която е наета за цяла седмица. Името му е Лоурънс Бекер, Дребно слабо човече, доста зле облечено.

— Това може да е нашият човек. Записа ли номера?

— Чакай малко. Тук някъде беше — 62 S 895. Моделът е „Линкълн“.

— А агенцията?

— „Делукс“, в Пасадена. Ще отида да хвърля един поглед там.

— Опитай се да получиш по-подробно описание и го разпространи в областта.

— Естествено. Откъде се взе този внезапен ентусиазъм, Лу?

— Видях един човек на шосето, който твърде много се доближава до твоето описание. Размина се с мен в дълга черна кола, горе-долу по същото време, когато е било пуснато писмото за откупа. Освен това същият тип или брат му се опита да ме прегази с един син камион в Пасифик Палисейдс днес сутринта. Носеше островърха кожена шапка.

— Защо не се опита да го задържиш?

— По същата причина, заради която и ти няма да го направиш. Не знаем къде се намира Сампсън и ако вдигнем много шум, никога няма да разберем. Разпространи описанието единствено, за да узнаем местонахождението му.

— Ти май ме учиш как да работя?

— Така изглежда.

— Добре. Има ли нещо друго?

— Постави човек в „Дивото пиано“, когато отворят. За всеки случай.

— Вече съм го определил. Това ли е всичко?

— Дръж връзка с кабинета на областния прокурор в Санта Тереза. Дал съм им писмото за снемане на отпечатъци. Лека нощ и благодаря.

— Хайде, хайде!

Той затвори и телефонистката прекъсна връзката. Задържах слушалката до ухото си. По средата на разговора връзката прещрака. Това можеше да се дължи или на моментно прекъсване на връзката, или на вдигната телефонна слушалка някъде в къщата.

Измина почти цяла минута, докато чуя слабия металически шум от затварянето на телефонна слушалка някъде в къщата.