Рос Макдоналд
Подвижна мишена (5)

5

Натиснах бутона на звънеца и след малко един плътен женски глас изгъргори по домофона:

— Кой е?

— Лу Арчър. Морис горе ли е?

— Да. Качвай се! — Тя натисна бръмчащото устройство, което отваряше вратата към стълбището.

Жена му ме очакваше на площадката пред апартамента, русокоса, пълничка, леко повехнала, щастливо омъжена дама.

— Отдавна не сме се виждали.

Аз кимнах, но тя не ми обърна внимание.

— Морис спа до късно днес. В момента закусва. Хвърлих поглед на ръчния си часовник. Показваше три и половина. Морис Крам работеше като нощен репортер за един вестник и бачкаше от седем часа вечерта до пет сутринта.

Жена му ме преведе през едно съчетание от спалня и дневна, където леглото беше неоправено, а по пода се въргаляха в безпорядък книги и листове хартия. Морис, надянал халат, седеше зад кухненската маса и бе забил поглед в две пържени яйца, които се мъдреха в чинията пред него. Той беше мургаво дребно човече, с проницателни черни очи, скрити зад очила с голям диоптър. Проследени навътре, очите му водеха до разграфен мозък, в който се съхраняваха основните стратегически данни за Лос Анджелис.

— Добро утро, Лу — каза той, без да става. Настаних се срещу него.

— Вече сме следобед.

— За мен все едно е утро. Времето е относително понятие. Когато си лягам през лятото, жълтото слънце свети отгоре ми — Робърт Луис Стивънсън. Кое от двете ми полукълба ще тестваш тази сутрин!

Той наблегна на последната дума, а мисис Крам, за да затвърди усещането докрай, ми наля чаша кафе. Те почти ме накараха да повярвам, че току-що съм се събудил, след като съм сънувал Сампсънови. Нямаше да имам нищо против, ако някой ме накараше да повярвам, че Сампсънови са били само сън.

Извадих снимката с подписа на Фей.

— Това лице познато ли ти е? Имам чувството, че съм го виждал преди, а това значи, че се снима в киното. Типажът е по-скоро актьорски.

Той изучаваше парчето картон.

— Застаряваща авантюристка. Около четиридесетте, но на снимката е с около десет години по-млада. Фей Естабрук.

— Познаваш ли я?

Той проби с вилицата жълтъка на едното яйце и се загледа в жълтата струя, потекла по чинията.

— Виждал съм я да се мотае наоколо. Тя беше звездата в „Ерата на бялата перла“.

— С какво се препитава?

— Не се презорва. Води спокоен живот. Била е омъжена около два пъти.

Той превъзмогна отвращението си и начена първото яйце.

— В момента омъжена ли е?

— Не бих могъл да зная. Мисля, че последният й съпруг не се задържа дълго. Изкарва по малко пари с второстепенни роли. Сим Кунц й осигурява роли във филмите си. Той я направи звезда едно време.

— Случайно да се занимава и с астрология?

— Възможно е.

Той ожесточено забоде вилицата във второто яйце. Когато не знаеше отговора на даден въпрос, самочувствието му се накърняваше.

— Не я водя на отчет при мен, Лу. Не е сред знаменитостите на деня. Докарва си някакви приходи, достатъчни, за да предизвиква умерена сензация. Посещава „Чейзънс“.

— И без съмнение движи се съвсем сама.

Той изкриви малкото си сериозно лице, дъвчейки хоризонтално като камила.

— В момента експлоатираш и двете ми полукълба, стрелецо. Ще ми бъде ли заплатена тяхната амортизация?

— Когато свършиш, накрая — рекох. — Разходите ми се водят на сметка.

Мисис Крам се надвеси майчински над мен и ми наля още кафе.

— Често виждам в компанията на един тип с вид на английски емигрант.

— Описание?

— Бяла коса, преждевременно състарен, сиво-сини очи. Среден на ръст и доста жилав. Добре облечен. Бих добавил, че е красив, ако си падаш по типа застаряващ хорист от църковен хор.

— Знаеш, че си падам. Нещо друго?

Не можех да му покажа снимката на Сампсън или да спомена името му. На него му се плащаше, за да групира имената в групи по две. Беше доста ниско платен.

— Още малко и свършвам. Последния път вечеряше в компанията на един дебелак с вид на турист, облечен в десетдоларови банкноти. Беше толкова фиркан, че не можеше да уцели вратата. Има няколко месеца оттогава. Повече не съм я виждал.

— А случайно да знаеш адреса й?

— Живее някъде извън града. Това не е в моята компетентност. Все пак ти дадох доста полезна информация.

— Не отричам, само още нещо. Симеон Кунц все още ли е режисьор?

— Работи като независим в студията на „Телепикчърс“. Сигурно и тя е там. Подочух, че снимат нещо.

Подадох му банкнотата. Той я целуна и понечи да си запали цигарата с нея. Жена му я грабна от ръцете му. Докато си тръгвах, те вече се гонеха из кухнята и се смееха като двама простодушни маниаци.

Таксито ме чакаше пред входната врата. Отидох си вкъщи и се заех с телефонните указатели на Лос Анджелис и околността. В никой от тях не фигурираше името Фей Естабрук.

Обадих се на „Телепикчърс“ в Юнивърсъл сити и попитах за Фей Естабрук. Телефонистката не знаеше дали името й фигурираше в списъците; трябваше да провери. Това окончателно ме убеди, че Фей със сигурност беше минало величие по отношение на киното.

Телефонистката отново вдигна слушалката.

— Мис Естабрук е тук, но в момента е заета. Ще предадете ли някакво съобщение?

— Предпочитам да дойда. В кое студио е тя?

— Студио номер три.

— Симеон Кунц ли е режисьорът?

— Да. Трябва да имате пропуск, нали знаете.

— Да. Имам — излъгах аз.

Преди да изляза, направих грешка, като свалих пистолета си и го оставих да виси в гардероба в антрето. Товарът му не бе за предпочитане в горещините, а и не се надявах да имам нужда от него. В гардероба се мотаеше сак с поочукани стикове за голф. Завлякох го до гарата и го метнах в багажника на колата.

Гипсовата фасада на Юнивърсъл сити беше пожълтяла като стара колосана яка. Сградите на „Телепикчърс“ бяха по-нови от останалите, но като цяло не се открояваха особено сред пейзажа от полусрутени барове и западнали ресторанти, разположени от двете страни на булеварда. Видът им беше паянтов, сякаш нямаха намерение да издържат дълго.

Паркирах пред една жилищна сграда и дотътрих сака до главния вход на студиото. Пред вратата на стаята, където се разпределяха ролите, имаше десетина стола с високи облегалки, заети от хора, които си хвърляха крадливи погледи и в същото време се стараеха да изглеждат равнодушни. Момиче в спретнат черен костюм, излъскан от чистене, сваляше и слагаше ръкавиците си. Жена със сериозно изражение държеше в скута си хленчещо момиченце със същото сериозно изражение и розова копринена рокличка. Налице бе обичайният асортимент от актьори — дебелият, слабият, брадатият, избръснатият, облеченият в смокинг, носещият сомбреро, болнавият, алкохоликът, налудничавият — всички те седяха тук с цялото си достолепие в очакване на нищо.

Аз се промъкнах покрай цялата тази суета и влязох в мраморното фоайе през подвижната врата. Мъж на средна възраст, с брадичка, която приличаше на дебелия край на свински бут, седеше до вратата в пълно снаряжение: синя униформа на пазач, черна шапка с козирка и кобур, препасан на кръста. Спрях се до него, стиснал здраво сака за голф, сякаш беше голяма ценност. Пазачът отвори очи и ми хвърли един изпитателен поглед.

Преди още да бе попитал нещо, което можеше да събуди подозрението му, аз изтърсих:

— Мистър Кунц се нуждае от тези неща веднага.

Повечето пазачи ви искат паспорта и разрешителното и ви претърсват от глава до пети за скрити ръчни гранати. Непрофесионалистите бяха по-небрежни, а аз имах късмет да попадна на такъв.

Той бутна отворената врата и ме въведе. Озовах се пред бяла и чиста задушна алея, която сякаш бе вход към лабиринт и се залутах сред безличните сгради. Завих по мръсен път, чието название според табелата бе „Уестърн Мейн стрийт“, и задминах двама художници, които покриваха с боя избелялата от ветровете фасада на един локал с въртяща се врата, откъдето се влизаше в нищото.

— Да знаете къде е трето студио? — попитах ги аз.

— Завийте надясно и при първата пресечка тръгнете наляво. От улицата ще видите табелата на Ню Йорк Тенемънт.

Свих надясно и прекосих „Лондон стрийт“, задминах „Пайъниър Лог Кабин“ и завих наляво към хотел „Континентал“. Отдалеко фалшивите фасади изглеждаха толкова истински, а отблизо бяха толкова грозни и паянтови, че ме накараха да се почувствам като част от декора. Изведнъж ми се прииска да захвърля сака за голф и да вляза да изпия едно бутафорно питие в хотел „Континентал“ заедно с останалите призраци. Призраците обаче не притежаваха потни жлези, а моите секретираха усилено. Очевидно трябваше да помъкна нещо по-леко, ракета за бадминтон например.

Когато се озовах пред трето студио, шумоизолационните врати бяха затворени и над тях светеше червена светлина. Подпрях сака до стената и зачаках. След малко червената светлина угасна. Вратата се отвори и през нея се изсипа рояк балерини в костюми на зайчета, които се втурнаха нагоре по улицата. Задържах вратата, докато и последните две се изнизаха, и влязох вътре.

Вътрешността беше аранжирана като театрална зала, с червени плюшени фотьойли за публиката в партера, надвиснали над тях ложи в позлатена украса. Трапът на оркестъра беше празен, сцената — също, но по първите редове бяха насядали няколко души. Един младеж с навити ръкави нагласяше прожектор. Той помоли да запалят светлините и прожекторът освети лицето на жена, седнала по средата на първия ред, точно срещу камерата. Придвижих се до едното крило на редовете и преди да изгасят прожектора, разпознах чертите на Фей.

Включиха го отново, чу се звън и в залата се възцари тишина. Тя бе нарушена от плътен женски глас.

— Нали е чудесен?

Тя се обърна към мъж с посивели мустаци, който седеше до нея, и мило го докосна по ръката.

— Стоп!

Дребно плешиво човече с уморено изражение, облечено в красив бледосин габардинен костюм, излезе иззад прикритието на камерата и се наведе над Фей Естабрук.

— Виж сега, Фей. Ти си неговата майка. Той е горе на сцената и пее за теб с цялото си сърце. Това е първият му голям шанс; през всичките тези години ти си мечтала и си се молила за този миг.

Емоционалният му глас с централноевропейски акцент бе толкова властен, че аз неволно погледнах към сцената. Тя беше празна.

— Нали е чудесен? — каза напрегнато жената.

— Много по-добре. Но запомни, това не е същински въпрос. Това е риторичен въпрос. Ударението пада върху „чудесен“.

— Нали е чудесен? — извика жената.

— Повече чувство! Вложи сърцето си, скъпа Фей. Излей цялата си майчина любов върху сина ти, който днес триумфира на сцената! Опитай отново!

— Не е ли чудесен — ожесточено изкрещя жената.

— Не! Не пресилвай чувствата си. Не допускай това. Простота, нежност, топла непринуденост. Схващаш ли, скъпа Фей?

Тя беше объркана и гледаше гневно. Всички в залата от помощник-режисьора до последния сценичен работник се бяха втренчили в нея в очакване.

— Не е ли чудесен? — приглушено каза тя.

— Много, много по-добре — каза дребното човече и помоли да включат камерата и светлините.

— Не е ли чудесен? — повтори тя.

Устните под сивите мустаци се разтегнаха в усмивка, а главата закима учестено. Той я хвана за ръката и тя също го дари с усмивка.

— Стоп!

Усмивките преляха в отегчено униние. Светлините изгаснаха. Дребният режисьор помоли за номер седемдесет и седем.

— Можеш да тръгваш, Фей. Утре сутринта в осем. Гледай добре да се наспиш, скъпа! — Начинът, по който го каза, прозвуча неприятно.

Тя не отговори. Изправи се и тръгна да изкачва стъпалата на централното крило на редовете, а през това време долу се бе събрала поредната група актьори и камерата се местеше към тях. Аз я последвах вън от огромната мрачна сграда.

Спрях на прага и я изчаках да се отдалечи. Движеше се бавно, вяло и сякаш напосоки. Пристегнато в старомодния костюм, скрито под грозно черно палто и гарнирано с черна шапка с воалетка, нейното едро и красиво тяло изглеждаше тромаво и непохватно. Може и да бях заслепен от слънцето или да бях в плен на някакъв романтичен порив, но имах чувството, че злото, с което би пропит въздухът в студиото, се бе концентрирало в тази мощна черна фигура.

Когато сви по улицата зад ъгъла на хотел „Континентал“, аз грабнах сака за голф и я последвах. Отново започнах да се потя и се почувствах като застаряващ прислужник на игрище за голф, един от тези, които никога не стават професионалисти.

Тя се присъедини към групичка от половин дузина жени от всички видове и възрасти, които се тълпяха пред главния вход. Те не го прекрачиха, а свиха надясно по една алея. Заситних подире им и ги видях да хлътват под един гипсов свод с надпис „Съблекални“.

Бутнах въртящата се врата покрай пазача и излязох навън. Той си спомни за мен и за стиковете за голф.

— Не му ли потрябваха?

— Предпочете да играе бадминтон.